Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

9

Изолта се беше запознала с Бен на едно страхотно парти в Нотинг Хил. Тяхната обща приятелка Алис ги беше сложила да седнат един до друг. Имаше светлина на свещи, изобилие от алкохол и кокаин. От грамофона се разнасяше гласът на Шаде. Между отделните блюда десетимата гости играеха игри. Играта с познаването на имена се състоеше в това да се напишат имената на звезди или исторически и литературни персонажи върху малки листчета, да се сгънат и да се пуснат в една шапка. После всеки изваждаше случайно име от шапката, залепяше го на челото си и задаваше въпроси на останалите, за да познае за възможно най-кратко време кой герой представлява.

— Мъртъв ли съм? — попита мъжът вдясно на Изолта. Изолта погледна към името върху челото му. „Бог“.

— Не точно — отвърна тя.

— Признават се само отговорите „да“ и „не“ — извика Алис.

— Жена ли съм? — попита Изолта присъстващите. Парченцето бяла хартия, залепено с тиксо за челото й, я гъделичкаше по веждите.

— В това няма никакво съмнение — мрачно я осведоми Бен.

Играта завърши със спор дали Бог може да бъде включван като герой.

— Хайде де — възрази Алис, — нали е измислен?

Изолта не беше успяла да познае, че е Дамата от Шалот[1]. На Бен му бяха нужни само пет въпроса, за да отгатне, че е Бари Уайт.

— Играл си тази игра и преди — обвини го тя.

Той кимна.

— Не казвай на никого — наведе се по-близко към нея, — но съм бил Бари Уайт и преди. На теб се падна наистина трудно име. Ще ти издам още една тайна. Аз се включих с Дамата от Шалот. — Тя заби поглед в него, вниманието й бе привлечено от леко увисналата му долна устна и жизнения блясък на кожата му.

— Надявах се ти да го изтеглиш — продължаваше Бен. — Напомняш ми на онази картина, знаеш коя имам предвид…

— На Уотърхаус?

Той кимна. Беше хванал кичур от косата й и го навиваше около пръста си.

— Но аз не съм червенокоса и обичам да гледам през прозорци — възрази тя, наблюдавайки как косата й опасва пръста му на златни ивици. — Освен това не вярвам в рицари в бляскави доспехи.

— Подробности. — Беше отхвърлил протестите й с лекота, хванал косата й с небрежно чувство за собственост, така че Изолта нямаше къде да мърда — лицата им почти се докосваха.

— А ти ще си Ланселот, предполагам.

Бен се ухили.

— Ти го каза.

След това двамата напълно бяха завладени един от друг. Игнорираха останалите гости за огромно раздразнение на Алис. Бяха започнали да изброяват качествата, които смятаха за абсолютно важни у всеки любовник.

— Храброст. Чувственост — изреждаше Бен. — Чувство за хумор.

— Доброта. Искреност — добави Изолта. — Вярност. Определено вярност.

Бен обели листата от артишока си, пъхна сочната сърцевина в устата си; беше го направил самоуверено, секси, без да се набива на очи. Определени храни като смокини, стриди, артишок можеха да бъдат изяждани по погрешен начин. Онова, което трябваше да изглежда чувствено и земно, можеше да се превърне в очебийно и вулгарно — или още по-лошо, в нещо несръчно и мръсно.

— Значи не се придържаш към принципа, че онова, което не познаваш, не може да те нарани? — Той й се усмихна непроницаемо.

Изолта поклати глава.

— Не, разбира се, че не! Изневярата е началото на края, независимо от това дали другият човек знае за нея, или не.

— Аз не бих ти изневерил — подхвърли той, бавно облизвайки пръстите си. — Няма да ми се наложи.

Алис изникна зад гърба й, когато, опиянена от сладко предчувствие, Изолта струпваше някакви мръсни чинии на купчина в кухнята.

— Внимавай — предупреди я тя, докато посягаше към каничка със сметана на масата. — Той, разбира се, чука всичките си модели. Фотографите са такива мръсници.

Прибра се у дома с Бен. Искаше да спи с него и да опита от дъха му с вкус на артишок.

На няколко пъти от началото на връзката им се беше чудила дали Бен е останал верен на думите си и дали Алис й е казала истината.

В края на шейсетте и началото на седемдесетте години в комуната се смяташе за нормално да се разменят партньорите. Изпълнените с неодобрение местни го подозираха. Уелските селяни смятаха комуната за бърлога на разврата: място за размяна на постели и свободен секс. В методистката църква се провеждаха чести срещи, за да се обсъжда какво може да бъде направено по въпроса. И в слуховете имаше истина. Някои от родените в комуната деца нямаха представа кой е биологичният им баща. Според правилата на комуната това нямаше значение. Тя беше като голямо семейство. Това бе една от причините, поради които Роуз си тръгна — онова, което беше започнало като начин за постигане на простота в живота, за друг вид споделяне, накрая бе усложнило всичко. Но навиците от комуната бяха оставили следа, защото Изолта си спомни, че в нощта, когато останаха до късно в гората в знак на протест заради смъртта на козлето, бяха попаднали на сандалите на Люк, докато се промъкваха обратно в стаята си. Сандалите бяха изоставени пред вратата на Роуз.

На следващата сутрин се събудиха от високи гласове. Спуснаха се към прозореца и погледнаха надолу към куцукащия по чакълестата алея Люк. Косата му го шибаше тежко в лицето, докато вървеше към караваната. Нещо в дългите му непохватни крайници напомняше на Изолта за счупена марионетка. Странно, но изпитваше съжаление към него, не към раздърпаната обляна в сълзи Аби, която го чакаше пред вана с ръце на хълбоците. Аби го блъсна и посочи с пръст към къщата. Момичетата залегнаха, скриха се от поглед под перваза на прозореца. Последва затръшване на врати, задавено кашляне на двигател и ванът потегли. Близначките останаха да клечат на пода, заслушани в отдалечаващото се бръмчене, в скърцането при смяната на скоростите и подскачането на вана над дупките.

Същата сутрин Роуз остана в леглото, скрила лице под завивките.

— Е, предполагам, че сега вече изгорих този мост — каза тя, когато се появи отново. Изолта и Виола се усмихнаха, без да разбират за какво говори. Бяха доволни, че няма да има повече уелски посетители. Много по-късно, докато играеха на криеница, Изолта намери табакерата на Люк под леглото на майка си. Лежеше в прахта зад нощното гърне. Отвори капака й и напипа вътре тънки нишки тютюн. Извади ги, подуши ги с крива усмивка и внимателно ги натъпка в цепнатината между мокета и дюшемето.

Изолта се съмнява, че Анита и Джордж Хадли, родителите на Бен, някога са вземали участие в каквото и да било прескачане от легло в легло. За тях няма комуни, боси, загубени в дрога следобеди, Джанис Джоплин и безразборен секс из полята на Кент. Майката на Бен, Анита, е едра и хубава жена. Облича се в практични, елегантни дрехи, които пазарува три пъти годишно от „Харви Никълс“. Джордж носи костюм на ситно райе и всяка сутрин хваща влака за Ситито, пъхнал „Файненшъл Таймс“ под мишница. Двамата са най-ревностни представители на онова, което майка й би нарекла установен социален ред. Дори ги беше чувала да говорят за социализма като за „разрастващ се тумор“. Странно се чувства в тяхната компания, особено ако си позволи да ги гледа през очите на Роуз: тогава има чувството, че се намира в лагера на врага, покрита със съвсем лека дегизировка. Обземат я недоверие и отвратено удивление.

В присъствието на родителите на Бен Изолта се чувства незначима и незавършена. Знае, че е на границата да бъде изобличена като измамница. Гравираното в златно и червено родословие на Бен виси на стената в трапезарията, поставено в рамка. Това е семейство, което може да проследи корените си чак до шестнайсети век. А тя кого има? Хети, запиляла се някъде из Ирландия, от която трябва да се махнат кучешките косми, за да придобие представителен вид. И Виола.

На майка им й беше лесно да говори за свобода и да им разправя, че трябва да поставят началото на свои собствени династии — но тя не си даваше сметка какво неудобство ще изпитват дъщерите й от факта, че нямат баща, когото да представят на някое социално събитие. Липсата на баща кара хора като родителите на Бен да си задават въпроси. Освен това ги лишава от цял клон от едно потенциално семейство. Но Изолта не иска да мисли колко различно би могло да бъде всичко.

Юни, хиляда деветстотин осемдесет и седма година. Семейство Хадли организира коктейл в чест на преизбирането на Маргарет Тачър.

— Точно това, от което се нуждае тази страна — казва Джордж към одобрително кимащия кръг от гости. — Тя ще изправи Великобритания обратно на крака, ще се опълчи на профсъюзите, ще научи всичките онези пиявици, които живеят на социални помощи, че светът не им е длъжен.

Застанала с чаша портокалов сок в ръка и токчета, потънали в дебелия мокет, Изолта си спомня за времето, когато Тачър беше забранила раздаването на безплатно мляко в училищата. Беше последната им година в комуната и цяла група деца бяха отишли да протестират пред портите на селското училище с викове „Маги Тачър, крадлата на мляко“. За пръв път местните жители и хипитата бяха на едно мнение по някакъв въпрос. За кого се смята тази проклета секретарка в Министерството на образованието и науката? Да взема млякото от устата на децата ни! Майка им беше хванала под ръка една слаба жена с тясно лице и нагърчени около глезените бежови чорапи. „Тя говори с мен, хвалеше се после Роуз. — Не можах да разбера всичко, което каза, разбира се. Но онова, което има значение, е чувството. Солидарността между майки и работници.“

Изолта винаги е нащрек за опипващи почвата въпроси, особено онези, с които я обстрелват на партитата на семейство Хадли. Много е добра в сменянето на темата. Или в лъгането. Така че когато Анита се обръща към нея и рязко я пита:

— И какво точно работи баща ти, Изолта? Не мисля, че някога си ни казвала. — Изолта отвръща веднага, без да допуска никаква пауза:

— Родителите ми загинаха в автомобилна катастрофа.

Гледа към Анита, наблюдава за дори най-лекото изчервяване на страните й, за най-дребното нервно преглъщане. Това е отговор, който заключва всяко следващо подхващане на темата. Бен вдига вежди, но не казва нищо, пъха лъжичка трайфъл[2] в устата си.

По-късно, в колата, подхвърля:

— Знам, че не искаш да обясняваш на хората какво точно се е случило с майка ти. Много е лично. Само искам да си наясно, че за мен няма никакво значение какво казваш на родителите ми. Нямам нужда от тяхното одобрение, за да знам какво изпитвам към теб.

Обръща се и я поглежда над очилата си, марка „Рейбан“.

— Не трябва да се срамуваш от миналото си, нали знаеш? От това, че си незаконородена — от всичките тези глупости. Това вече не се приема зле от хората. Ти си дете на любовта. И какво от това? Не е голяма работа.

— Чуй се само! — отвръща Изолта. — Много добре прикриваш фамилния си акцент, когато ти отърва, нали?

— Това е друго — вдига рамене той и превключва скоростта, докато забавят на едно кръстовище — и ми върши работа за бизнеса. На всичките онези възпитани модни редактори им харесва малко грубост в акцента.

— Така е. — Изолта поглежда навън през прозореца на колата, проследява как неравните улици от червени тухли и опасни завои сменят хълмовете на Кент.

— И гледай към пътя, идиот. Не към мен — добавя тя неубедително. Защото в съзнанието й звучи гласът на Алис, който високо я пита: „И защо още го обичат всички онези възпитани редакторки? Какво още прави, за да им достави удоволствие?“ „Той се пошегува, приисква й се да отвърне на гласа. — Това беше ирония. Аз най-добре го познавам.“ Но се чувства куха отвътре, а после нещо сякаш се отприщва и гласът на Алис не иска да млъкне.

Изолта се смъква надолу в седалката, опитва се да не слуша, знаейки, че любовта се спъва и пречупва в загубата на доверие: именно недоверието е началото на края.

 

 

— Ти си едно от онези момичета, нали?

Питър се е проснал върху леглото й, мачка старинната копринена покривка, която Изолта е открила на пазара в Портобело миналия уикенд. Пронизва я леко раздразнение. Съжалява за импулса си отпреди две седмици да го покани да се качи на кафе. Питър имаше едно от онези лъскави лица от рекламите, с намачкани предници на панталоните и неизменната бърза кола. Беше си помислила, че в най-добрия случай авантюрата им ще продължи не повече от две срещи. Но той не спря да й се обажда всеки ден и настоятелно да й задава въпроси, да гадае що за човек е, да се опитва да разбере как работи механизмът й. Всичката тази натрапчива интимност я кара да потръпва; в момента единственото, което иска, е да се наслаждава на лукса на новия си апартамент сама.

— Какво искаш да кажеш? — обляга се на рамката на вратата тя; няма желание да се върне при него в леглото. Ще й се Питър да си тръгне.

— Нали се сещаш, енигматичните. — Подсмихва се, доволен от анализа си. Тя забива поглед в неестествено гладките му гърди. — Харесва ти въртиш мъжете около пръста си, да ги караш да кръжат около теб. Но не допускаш никого по-близо, нали?

Тя преглъща, поглежда настрани. „Нужно е много повече от канонада нахални въпроси, за да се спечели нечие доверие“, мисли си тя. Но не го изрича на глас, защото думите му са накарали кръвта й да кипне във вените и тя се страхува от онова, което гласът й ще издаде.

Изчаква един момент.

— Малко е късно за терапевтична сесия. — Тонът й е равен и хладен. Загръща халата около раменете си. — Всъщност, като споменах „късно“, се сещам, че трябва да поработя. Върху една статия за утре — многозначителен поглед към пишещата машина върху малкото бюро пред прозореца.

— Ясно. — Питър бавно се изправя, протяга се. — Поработи, принцесо. Ще те оставя на мира.

Тя чака зад входната врата, заслушана в отекващите му по стъпалата стъпки. Притиска силно длани към очите си, зад клепачите й избухват червени и зелени искри. Залива я чувство на празнота; поразена е от това колко самотна се чувства. Но е по-добре да е самотна, да изпитва самота от най-чист вид, също като на плаж по здрач, с грачещи над главата чайки, отколкото да затъва в обърканата самота на една неискрена връзка.

Няма да види Питър отново. Единственият човек, с когото иска да бъде сега, е Виола. Но Виола е в бърлогата си в Брикстън, в онази ужасна опърпана влажна стая. Изолта я е посещавала само веднъж и тогава сестра й, й беше представила някакъв висок кльощав мъж, облечен в къса рокля, и едно сериозно момче с мръсно кече коса, което се опита да я въвлече в разговор за злините на капитализма и лова.

Веднага щом беше подписала договора за светлия и просторен апартамент на третия етаж, беше поканила Виола да се премести при нея. Новото й жилище се намира в една викторианска сграда в Батърси, близо до парка, с изглед към квадратна градинка. Как би могла Виола да не го предпочете пред мръсния коптор с изрисувани с графити стени?

— Направиха ме моден редактор. Сега вече печеля добри пари — беше обяснила тя, опитвайки се да прикрие гордостта в гласа си. Когато Виола й отказа, беше добавила бързо: — Можеш да ми плащаш малко наем, ако така ще се чувстваш по-добре.

Виола беше поклатила глава. Косата й беше пораснала обратно още преди години и сестра й я носеше на рошава черта, падаща върху лицето й.

— Моето място ми харесва — упорито беше повторила тя. — Всички са наистина приятелски настроени един към друг. Там се чувствам у дома си. Предполагам, че всичките са отрепки. Също като мен.

— Ти не си отрепка. — Изолта беше прехапала устни в гневно раздразнение. Сестра й продължаваше да играе ролята на жертва. Сякаш й харесваше да се проваля. Вече не бяха тийнейджърки. Бяха навършили двайсет и четири години. Възрастта, в която се очаква да оформяш живота си, да мислиш за бъдещето си. А Виола стоеше срещу нея, опряла пръст върху бутона за самоунищожение. Пънкарската й фаза може и да беше отминала, но анорексията беше друго нейно проявление: при това смъртоносно. Беше неловко да я гледа човек — даже страшно. Беше напуснала колежа и си изкарваше хляба като модел на художници и с работа към една благотворителна организация, подпомагаща бездомници. Винаги когато Изолта се опитваше да подхвърли, че Виола трябва да се опита да се върне към ученето или да се замисли за истинска кариера, сестра й я гледаше с празен поглед, сякаш й беше невъзможно да схване самата идея, камо ли да се заеме с осъществяването й.

Бележки

[1] Една от най-популярните поеми на Алфред Тенисън, в която се преплитат класическата легенда за трагичната участ на младата и красива Елайн, която умира заради несподелената си любов към Ланселот — рицар на крал Артур, — и викторианските схващания за жената, семейството и дома. Маслено платно на Джон Уилям Уотърхаус носи същото име. — Бел.ред.

[2] Много популярен английски сладкиш. — Бел.ред.