Саския Сарджинсън
Близначките (11)

10

Всеки вторник вечер мама посещаваше часове по дървообработка в местния технически колеж. Търчеше да се приготвя за излизане, докато ние закусвахме в късния следобед. Този вторник си бяхме направили пикник върху едно одеяло в дневната: твърдо сварени яйца, сирене и препечени филийки, намазани с мармайт^[1]. Гледахме как майка ни буквално се навира в огледалото на стената и размазва тъмен гланц по устните си, изгребвайки малки количества с цвят „Заскрежена череша“ от едно бурканче.

Сложи си каска, която притисна лицето й от двете му страни и го промени. През пластмасовия визьор ни гледаше една различна мама. Вече не беше красивата ни майка с нордически тен и тънки кости, а жена с бузи на хамстер и злобен поглед. Жена, която беше убила козле-сукалче и държеше изсушената му кожа като килимче върху пода в спалнята си.

— Така, аз тръгвам. — Мама застана на прага в грубите си дочени панталони и синята си тензухена риза. — Не вършете глупости, докато ме няма. И си напишете домашните.

Защо си правеше труда да ни го казва? Никога не проверяваше дали имаме някакви домашни, нито пък поглеждаше онова, което бяхме направили. Мисля, че изричането на тази заръка я караше да се чувства по-добре. Беше нещо като изречение, което носеше късмет. Амулет, с помощта на който всичко щеше да е наред. Разбирах я. Двете с Изолта имахме много тайни изрази и думи, заредени с магия. Съчинявахме заклинания. Изи дори измисли някакви чуждестранни звуци, за които твърдеше, че имат определено значение. Тези странни думи имаха сила — можеха да отблъскват злото. Произнасяхме ги на глас, за да осъществим най-съкровените си желания. Изолта и аз искахме да бъдем:

1. Невидими като вятъра.

2. Способни да летим.

3. Бързи и безшумни като пумите.

Това беше списъкът, който бяхме съчинили, седнали на пода в спалнята. Прекарвахме много време в записването на желания и задраскването им. Не искахме да бъдем прекалено алчни. И сега виждам как клечим над листа хартия и как Изи смуче върха на химикалката, докато съставяхме списъка.

Априлската вечер се захлаждаше, от тревата се надигаше лека мъгла. Веспата на мама изчезна по пътя, като подскачаше над дупките и набираше скорост нагоре по хълма. Погледнах към сестра си. Слънцето щеше да залезе някъде към седем и половина. Трябваше да се приготвим.

Раклата с тоалетите ни за преобличане беше натъпкана с влажни дрехи. Пръстите ни заровиха из старите боклуци на мама: дълги поли на цветя, плетени на една кука елеци и дантелени блузи. Свалих си ризата и потника. Изолта изгледа двете едва забележими, подобни на ухапвания от пчели, издатини върху ребрата ми. Двете се развивахме бавно. Искахме сутиени повече от всичко на този свят. Момичетата в училище носеха. Когато попитахме мама дали може да ни вземе и на нас, тя се засмя, обгърна с шепи гърдите си и безгрижно ги стисна.

— Много сте смешни! Не знаете ли, че на жените вече не им се налага да носят подобни неща?

Стиснахме устни, не искахме да я обидим, но ни се щеше тя да си слага сутиен. Беше срамота да излага гърдите си на показ. Бяхме ужасени от начина, по който зърната й прозираха под ризите.

Навлякох дълга бяла нощница на няколко прозрачни слоя, които я правеха мека и въздушна. Една от платките беше съдрана, а отпред личеше петно с неизвестен произход. Вдъхнах дълбоко миризмата на мухъл. Исках да накарам плата да зашумоли и да се раздвижи. Изолта не спираше да се спъва в подгъва на влачещата се зад нея пола. На главата си беше сложила малка ръчно ушита балетна пачка, която стърчеше като корона от остър оранжев тюл.

Излязохме боси в онази част от градината, където поляната преминаваше в диво прорасла трева и къпинак. В продължение на километри отзад се разстилаше плътна стена от борови дънери. Вечерта беше пълна с криле. Над главите ни се стрелкаха почти невидими пърхащи прилепи. Лястовичките се бяха завърнали и се плъзгаха над поляната с точността на военни пилоти. Стояхме нащрек, наблюдавахме как слънцето се скрива зад дърветата и сенките се разливат из градината подобно на мастило. Лалетата проблясваха в мрака, нарцисите вече бяха започнали да покафеняват по краищата. На фона на гъсто порасналите борове нашата сребърна бреза стърчеше подобно на повелителен блед пръст. За момент се превърнах в приклекнало сред дърветата същество, отправило поглед към градината. Чух мърморенето на земята, обръщаща се под стъпалата ми, пластовете от преди и после се разместваха бавно. И видях нас двете, с нашата човешка кожа и тънки крайници. Чувах слабо доловимия пулс на еднаквите ни сърца. Примигнах, не исках да разбирам как гората ни беше превърнала в незначими джуджета.

Изи започна церемонията — вдигна ръце, простря ги към небето. Започнахме да стенем и да се поклащаме на пети, да махаме с глави така, че косите ни да помитат земята и да се заплитат по лицата ни. „Прости на мама, молех се наум. — Запази Тес и Батшиба от Черния демон.“ Съдраната пачка се разхлаби, коланът й се плъзна върху очите на Изи. Тя нетърпеливо я захвърли. Полата се приземи на тревата подобно на чудовищна пеперуда. „И нека да можем да си позволим портокали — добавих. — За да не хванем скорбут.“ Мама каза, че трябва да се ограничаваме. Първо изчезнаха горещият шоколад и бисквитите. После — портокалите.

Изолта започна да напява със странни гърлени звуци. Извикваше ги дълбоко от себе си. Казваше, че думите идвали отнякъде другаде — били извън нейния контрол. Мислехме, че това сигурно е някой древен език, може би уелски. Веднъж бяхме видели друиди. Когато живеехме в комуната в Уелс, мама ни заведе в Стоунхендж. Влязохме в кръга от камъни. Имаше един мъж с рога на главата. „Отдайте почит на слънцето, заръчаха ни, Бог е в него.“ Спомням си крясъка, който нададоха, вика, който политна към небето, докато слънцето се спускаше надолу.

Когато мама се прибра, по устните й играеше усмивка.

— Ще направя пощенска кутия — каза тя, докато оставяше каската си върху раклата. — Като я завърша, ще я сложа в края на алеята. Вие, момичета, можете да я проверявате за писма всеки ден. Ще е забавно, нали?

Изглежда, беше забравила, че почти не получавахме писма. А онези, които пристигаха, се озоваваха неотворени в кошчето за боклук. Но ние кимнахме, доволни, че сме включени в плана й, заразени от ентусиазма й. Беше ударила пръста си с чук и сега той се обагряше в красив лилав цвят. Мама безгрижно го засмука.

— Ставам все по-добра в дърводелството. — Млъкна, за да придаде повече драматизъм на думите си. — Ще видя дали утре ще успея да поправя вратата на бараката. Франк ми даде назаем някои от неговите инструменти. Вижте.

Отвори чантата си, за да се полюбуваме на инструментите, които беше натъпкала вътре. Докоснах ръба на някакъв матов сив предмет, който мама нарече ренде.

Двете с Изи седяхме на кухненската маса, рисувахме и слушахме радио. Стана късно. Мама забъркваше палачинки, разсеяно смесваше яйца, мляко и брашно и всеки път, когато пуснеха хубава песен, усилваше звука на радиото. Музиката я караше да танцува около масата, да се навежда и поклаща, разперила широко ръце. Когато разклати бедра и задник като някоя туземка, двете с Изи се спогледахме и направихме гримаса. Излъчващата се от мама сексуалност ни смущаваше. Тя беше наша майка и ние я искахме непорочна и девствена.

Изсипа доза от сместа върху горещия тиган и ни позволи да обръщаме палачинките.

— Използвайте и двете си ръце — инструктира ни тя, докато се редувахме, прехапали концентрирано устни и станали кривогледи от салтата на палачинките във въздуха. Наоколо се носеше сладкият аромат на запържено масло, цвърченето на мазнина; кухнята беше пълна с дим и музика.

На масата мама изпълни ритуала си по свиването на цигара от прозрачно листче хартия. Обичах да наблюдавам бързите й пръсти, проблясването на езика й, докато ближеше ръба, очите й, които се присвиваха по особен начин, когато кибритената клечка пламваше. Тя се облегна назад и дръпна от цигарата. Позволи ни да поръсим палачинките обилно със захар. Дори ни даде последната половинка лимон; беше го пазила в хладилника толкова дълго, че беше станал твърд като кокал. Мама пушеше, тананикаше и ни гледаше как ядем, а когато вдигнахме чиниите си, за да ги оближем, избухна в смях.

— Човек ще си помисли, че съм ви уморила от глад.

Повлякохме се с пълни стомаси по тясното стълбище. Мама ни последва, стовари се върху леглото ни с тежка въздишка. Опъна се между двете ни, разсеяно започна да ни гали по косите с отпуснати замечтани пръсти.

— Мисля — започна тя, внимателно захапвайки крайчеца на палеца си, — че ще загубя този нокът. Но ще ми поникне нов. Мек и гладък като варено яйце.

— Мамо — рече внезапно Изи и я прегърна през шията, — повече ми харесва, когато сме си само трите. Може ли винаги да бъде така?

— Разбира се — съгласи се мама с прозявка. — Само трите.

Котката скочи при нас, донесе със себе си аромата отвън — на люляк, трева и миша кръв. Изви опашка, наточи нокти в одеялото, замърка в одобрителен екстаз. Притиснахме се още по-плътно към мама; дъхът на Изи беше захарен. Бяхме забравили да си измием зъбите, а скритите ни под завивката крака бяха обагрени в зелени петна от тревата. Мама се надвеси над нас, прегърна ни силно.

— Лека нощ, мои момиченца със забавни лица. — Устните й докоснаха страната ми.

Миришеше на тютюн „Олд Холбърн“ и гланц за устни „Заскрежена череша“. Когато целуна Изи, наподоби целувките на филмовите звезди, залепи плътно устни, завъртя глава наляво–надясно, проточи „мммм“. Изи се въртеше под завивките, задавена от смях.

— И аз искам — помолих, нетърпелива да дойде и моят ред.

 

 

Не мога да си спомня кога са ме целували за последно. Не мога да си представя някой да го прави отново. Освен той. Понякога си позволявам да се потопя в тази стара мечта. Прокарвам пръст по устните си. Те са сухи, напукани. Но въпреки това движението на пръстите ме е довело до откритие — усещането за докосване на кожа до кожа пробягва през тялото ми. Връзката между нервните окончания все още е налице. Удоволствието от допира предизвиква притеснително пробождане в слабините ми. Проследявам формата на устните си отново и отново, дъхът върху пръстите ми е топъл и влажен, фокусирам се върху усещането, затворила очи за по-добра концентрация и за да се изолирам от отделението.

Когато ги отварям, старата жена от отсрещното легло се е надвесила над мен. Гледам я, оглупяла от шок, тялото ми се отдръпва, стяга се силно.

По-висока е, отколкото си мислех. С едър кокал и изправен гръб. Влачи система зад себе си. Куката стърчи от възлестата й ръка.

— Аз съм Джъстин Мортимър.

Примигвам.

— Виола.

Тя повтаря името ми, замислено въргаля звука из устата си.

Гласът й е невероятен, от онзи тип гласове, които са консервирани в желатиновото покритие на старите ленти в хранилищата на Би Би Си. Тя внезапно затваря очи и залита към металната стойка, на която виси системата. Дъхът ми спира, страхувам се, че жената ще падне и че стойката също ще се стовари с трясък след нея, а съдържанието на торбичката ще започне да се излива върху пода. Но старицата се съвзема.

— Извини ме. Все още съм малко слаба. — Поклаща глава. — Чакам синът ми да дойде да ме види. Ще доведе децата си… пет внучета.

Кожата й е сивкава, краката й треперят. Ще ми се да се върне в леглото си. Джъстин кашля дрезгаво. Протяга ръка напред и се хваща за шкафчето до главата ми, за да запази равновесие.

— Най-голямата е на тринайсет. Пандора. Такова умно момиче… А най-малкото е още бебе. — Усмихва се. — Момченце с кръгло лице, което ми напомня на Алек, покойния ми съпруг. — Потърква се по носа, лицето й се сбръчква. — Знаеш ли, забравих името на малкото… — Лицето й се изкривява и тя отново започва да кашля. — Аз съм една глупава старица.

Тревожно се оглеждам наоколо. Къде са сестрите, когато човек има нужда от тях?

Жената повлича крака към леглото си, като мърмори. Бавно преодолява разстоянието между леглата ни, колелцата на стойката проскърцват зад нея.

— Ще се сетя — мрачно обещава тя. — Хари? Не. — Почуква се по главата.

Босите й крака са осеяни със сини вени и обезформени от бурсит. Персоналът няма да е доволен. Настояват пациентите да са с чехли. Една сестра вече я придържа за ръката, нежно я мъмри и сочи към стъпалата й. Обръща се да ме погледне. Мръщи се, сякаш вината е моя.

Настанена обратно в леглото си, Джъстин ведро ми извиква:

— Имам снимки. Много. После ще ти ги покажа.

 

 

— Божичко, не съм поглеждала тази снимка от много време! — възкликва Хети. — Разбира се, хората често не разбираха, че сме сестри. Майка ти беше с десет години по-малка от мен. Тук трябва да съм някъде на около четиринайсет.

На същата възраст като мен, мисля си. Леля ми държи поставената в рамка снимка, която съм открила върху дъбовата тоалетка. („От седемнайсети век е. Не слагайте чаши върху нея“, беше ни предупредила.) Обръща снимката към светлината и разглежда запечатания си във времето образ; лицето й на тийнейджърка е леко размазано, тъй като се е обърнала точно когато са натиснали копчето на фотоапарата. Пред доста по-голямата и по-тъмна сестра стои малко дете. Двете са облечени в официални палта и барети. Държат маймунки. Едното от животинчетата клечи върху ръката на Роуз, дългата му опашка се поклаща надолу, а момиченцето се смее развеселено пред камерата. Маймунката го гледа въпросително, сякаш всеки момент ще му зададе въпрос.

— Трябва да сме били на някой панаир. Не си спомням. — Хети сваля очилата си и ми подава обратно снимката. — Не прекарвахме много време заедно. Когато майка ти беше малка, аз бях в пансион, а когато я изпратиха на училище, вече бях допуснала ужасната грешка да се омъжа.

Настанявам се удобно върху хлътнатините на стария диван. Дори посред бял ден стаята е мрачна и изпълнена със сенки, претъпкана с тежки антики и дебели тъкани гоблени; стоящият в ъгъла голям часовник тиктака силно като метроном. Това е място, което предразполага към споделяне. Един от кокер шпаньолите на леля подскача и се свива на кълбо до крака ми. Хети е в разговорливо настроение. Единственото, което трябва да направя, е да отвърна с подканящо мълчание.

— Мама умря, когато Роуз беше още ученичка. — Хети присяда на страничната облегалка на дивана, побутва ръкавите на жилетката си с късите си пълни пръсти. — След това Роуз избяга на два пъти. И двата пъти я върнаха позорно обратно, за да изслуша досадните лекции на татко.

— Значи е била бунтарка в известна степен? — питам, заиграла се с кичур от синята си коса.

— Със сигурност не обичаше инструкции и правила. — Хети се усмихва на себе си, сякаш се е сетила за някаква лично нейна шега. Поглежда ме, кимва. — Скъпата Роуз не беше много ученолюбива. Но разполагаше с изобилие от идеи за това как трябва да функционира светът и си мислеше, че знае какво точно не е наред с него. — Леля ми кръстосва крака, оправя полата си. — След като напусна училище, започна да се среща с онзи писател — забравих му името.

Типичен представител на битниците със своите очила с тъмни рамки и тесни панталони. Татко не го хареса от пръв поглед. — Покашляне. — Роуз замина с него за Америка. Изпращаше ми картички. Каза ми, че ще става актриса. Мислех, че ще я видя цялата в светлини. — Хети поклаща глава. — Беше толкова красива.

— Но какво се случи после?

Кучето сяда и сериозно се почесва, отпуснало уши назад и затворило очи.

— Надявам се това същество да не е пълно с бълхи… — Хети се потупва разсеяно по огромния бюст и се навежда напред, за да провери ушите на шпаньола.

— Хети? — вика Изолта с нейния лондонски акцент. — Казах ли ти? Тази вечер съм на парти. Нали нямаш нищо против?

Сестра ми слиза по стълбите, трополейки с червени платформи и понесла всичките си желания и светли планове за вечерта; застава в другия край на стаята, облечена в лъскава пола, която се развява около коленете й, и разстоянието помежду ни е много по-голямо от късия отрязък протрит мокет. Щастието й ме кара да се засрамя. Защо не мога да последвам примера й? Защо не мога да „взема най-хубавото от живота“, както се изразява тя?

Стиснала тежката рамка, поглеждам към детето на снимката: моята майка, запечатана в черно и бяло. Тя също ме гледа. Цялата сияе, носът й е сбърчен над широката усмивка. През чертите на майка ни сякаш ме гледа Изи, споделя шегата. Но аз не съм там. Вече не откривам своето отражение нито в майка си, нито в сестра си. Дори не и в леля си. Сядам на дивана, обвила колене с ръце, със свит стомах, студена и празна. Не знам коя съм.