Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунни хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scarlet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Автор: Мариса Мейър

Заглавие: Скарлет

Преводач: Кристина Георгиева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Егмонт България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: САЩ

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Лиза Балтова

Коректор: Сабина Георгиева

ISBN: 978-954-271-053-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2557

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Всички членове на семейство Морел бяха мъртви.

От седем години фермата пустееше, след като за един месец — през октомври — майката, бащата и ротата от шест деца бяха откарани в чумния изолатор в Тулуза, а след тях останаха изгнилите постройки — къщата, хамбара, кокошарника — и стотици акра засята земя, за която нямаше кой да се погрижи. Насред занемарената житна нива самотно се издигаше непокътната куполовидна сграда, в която някога се помещаваха тракторите и се съхраняваха балите сено.

Една стара, прашна калъфка за възглавница, боядисана в черно, още се вееше от предната веранда, предупреждавайки съседите да стоят надалеч от чумавата къща. В продължение на години калъфката си бе вършила работата, докато бандитите, които организираха борбите, не откриха къщата и не си я присвоиха.

Когато Скарлет пристигна, боевете вече бяха започнали. От кораба си тя набързо изпрати съобщение до полицейския участък в Тулуза, като пресметна, че с цялата им безполезност щеше да има на разположение около двайсет-трийсет минути, преди да реагират. Времето щеше да й стигне да измъкне информацията, която й трябваше, преди Вълка и останалата сган да бъдат арестувани.

Като пое няколко глътки от хладния нощен въздух, които така и не укротиха учестеното й сърцебиене, Скарлет влезе решително в изоставената сграда.

Тълпата се гърчеше и крещеше по посока на набързо скованата арена, върху която с противна решимост един мъж нанасяше юмруци в лицето на противника си. От носа на победения потече кръв. Тълпата ревеше екзалтирано и насъскваше победителя.

Скарлет тръгна покрай публиката, като стоеше близо до полегатите стени. Всяка педя от тях, до която стигаше човешка ръка, беше изрисувана в живописни графити. По земята се въргаляше слама, стъпкана почти на прах. Евтини крушки висяха на ярки оранжеви върви, но няколко от тях примигваха и заплашваха да изгорят. Жаркият въздух бе пропит от потта на телата и от сладкия дъх на полето, на който сякаш мястото му не бе тук.

Скарлет не бе очаквала да види толкова много хора тук. Имаше над двеста зяпачи и тя не разпозна нито един от тях. Това не бяха хора от градчето Рийо — много вероятно мнозина да бяха дошли от Тулуза. Забелязваха се доста татуировки, пиърсинг и хирургически манипулации. Скарлет мина край едно момиче с коса, боядисана с шарките на зебра, и един мъж на каишка, развеждан наоколо от андроидна компаньонка с апетитни форми. Сред навалицата имаше дори киборги и този факт изглеждаше още по-необичаен, тъй като никой от тях не се и опитваше да се прикрие. Те с гордост се перчеха с какво ли не — от излъскани метални ръце до черни, блестящи очни ябълки, които се подаваха зловещо от гнездата си. Скарлет не повярва на очите си, когато подмина някакъв мъж, който се фукаше с малък нетскрийн, имплантиран в надутия му бицепс, и се заливаше от смях, докато гледаше скования водещ на новините.

Внезапно тълпата нададе радостен гърлен рев. Мъж, татуиран по цялата дължина на гръбначния стълб и гръден кош, беше останал прав на ринга. Но от гъстата навалица Скарлет не можеше да види противника му.

Тя тикна ръце в джобовете на якето си и продължи да оглежда внимателно непознатите лица и странните дрехи. Обикновените й дънки, скъсани на колената, и дрипавото червено яке, което преди години баба й беше й подарила, привличаха като магнит погледите върху нея. В Рийо всички се обличаха еднакво небрежно и якето обикновено й служеше за камуфлаж, но сега изведнъж се оказа издокарана като хамелеон сред комодски варани — накъдето и да се завъртеше, я следваха любопитни погледи. Тя им отвръщаше с решително предизвикателство в очите и продължаваше да се оглежда.

На задната стена на сградата още стояха наредени високо една върху друга метални и пластмасови щайги. Скарлет стигна там, без да зърне никъде Вълка. Тогава застана в един ъгъл, за да вижда по-добре, и свали качулката още по-ниско над очите си. Пистолетът се заби дълбоко в хълбока й.

— Дошла си значи.

Тя подскочи. Вълка изникна от графитите и изведнъж се намери до нея. Зелените му очи улавяха неясните отблясъци от крушките.

— Извинявай — рече той и отстъпи половин крачка назад. — Не исках да те уплаша.

Скарлет пренебрегна извинението му. В полумрака виждаше само края на татуировката, която допреди няколко часа беше толкова маловажна за нея, а сега изгаряше паметта й.

Онзи, който ми подаде ръжена, имаше татуировка.

Огън заля лицето й — гневът, който бе заровила в името на практичността и хладнокръвието, сега се надигна на повърхността. Тя скъси разстоянието помежду им и заби свития си юмрук в гърдите му, без да дава пукната пара, че той се извисяваше над нея с цяла глава. Омразата й даваше сили и на нея й се струваше, че би могла да му строши главата с голи ръце.

— Къде е тя?

С отпуснати до тялото ръце Вълка гледаше недоумяващо.

— Кой?

— Баба ми! Какво си й сторил?

Той примигна. На лицето му едновременно се бяха изписали объркване и размисъл — сякаш тя говореше език, който на него му трябваше време да си преведе.

— На баба ти ли?

Скарлет стисна зъби и отново го удари с юмрук в гърдите — този път по-силно. Той трепна, но сякаш повече от изненада, отколкото от болка.

— Знам, че си бил ти! Знам, че ти си я отвлякъл и сега я криеш някъде! Знам, че ти си измъчвал баща ми! Не знам какво се опитваш да докажеш, но искам да ми я върнеш и то още сега!

Той погледна крадешком над главата й.

— Извинявай… викат ме на ринга.

Кръвта блъскаше в слепоочията на Скарлет. Тя грабна лявата му китка и едновременно с това измъкна пистолета си, сетне опря дулото в ръката му.

— Баща ми е видял татуировката ти, въпреки старанието ви да го държите упоен. Никак не ми се вярва да има друга татуировка като твоята. Както ми се струва невероятно, че ти се появяваш в живота ми в същия ден, в който похитителите на баща ми го освобождават след седмица изтезания.

В миг очите му се проясниха, но след това лицето му се смръщи и от това бледият белег отстрани на устата му изпъкна по-силно.

— Някой е отвлякъл баща ти и баба ти — произнесе той бавно. — Някой със същата татуировка като моята. Но днес са освободили баща ти, така ли?

— Ти за глупачка ли ме взимаш? — кресна тя. — Да не се опитваш да ми кажеш, че нямаш нищо общо с тази работа?

Вълка отново надникна към ринга, а Скарлет затегна хватката си около китката му, но той дори не понечи да тръгне.

— Седмици наред всеки ден се отбивам в таверна „Рийо“. Питай сервитьорите. А всяка вечер идвам тук. Всеки ще го потвърди.

Скарлет се навъси.

— Извинявай, но хората наоколо не вдъхват особено доверие, не мислиш ли?

— Така е — призна той. — Но те ме познават. Гледай и ще видиш.

Той опита да се промуши край нея, но Скарлет се извъртя с него и качулката й падна. Тя заби нокти в кожата му.

— Никъде няма да ходиш, преди да… — тя млъкна и погледна към тълпата около ринга.

Всички очи бяха вперени в тях и по тялото й — от главата до петите — се стрелкаха одобрителни погледи.

Един ухилен мъж се подпираше на въжетата на ринга и щом видя, че е уловил вниманието на Вълка и Скарлет, повдигна вежди.

— Май Вълка си е намерил крехък къс за тази вечер — каза той. Гласът му бе увеличен от високоговорителите някъде отгоре.

На ринга зад него се изправи втори мъж, който гледаше Скарлет похотливо. Той беше два пъти по-огромен от мъжа, който се обади, и се извисяваше над него с две педи. Беше напълно плешив и на мястото на косата му имаше два реда мечи зъби, имплантирани в скалпа му като зейнала челюст.

— Искам да си го взема вкъщи това късче. Но първо ще размажа хубавото лице на песа!

Подигравките разсмяха публиката. Чуха се подсвирквания и дюдюкания. Един човек наблизо попита Вълка дали се бои да опита късмета си.

Вълка се обърна невъзмутимо към Скарлет:

— Този е непобедим — обясни той. — Но и аз също.

Скарлет се разгневи, че дори за миг е могъл да си помисли, че я е грижа. Тя пое гневно дъх.

— Вече известих полицията — ще бъдат тук всеки момент. Кажи ми къде е баба ми и може да си вървиш. Ако искаш, дори предупреди и приятелчетата си. Обещавам, че няма да те застрелям и няма да те издам на полицията. Кажи ми само къде е тя. Моля те.

Той спокойно погледна надолу към Скарлет, въпреки че тълпата ставаше все по-войнствена. Бяха започнали да припяват нещо, но кръвта бучеше в ушите й и заглушаваше думите им. За миг тя си помисли, че той щеше да се предаде. Щеше да й каже всичко, а тя ще спази думата си, докато открие баба си и я измъкне от лапите на чудовищата, които я бяха отвлекли.

И тогава ще се разправи с него. Веднъж баба й да се прибере на сигурно у дома, тя ще го проследи и ще накара всички, които са му помагали, да си платят за стореното.

Той сигурно забеляза как лицето й потъмня от горчивина, защото взе ръката й и внимателно разтвори пръстите й. Инстинктивно тя заби пистолета в ребрата му, макар да знаеше, че няма да стреля. Не и преди да бе получила отговорите си. Той не се обезпокои. Изглежда това му беше ясно.

— Мисля, че баща ти е видял татуировка като моята. — Той приведе главата си към нея. — Но не съм бил аз.

И се отскубна. Скарлет пусна ръка и остави пистолета да увисне безсилно до тялото й, докато гледаше как припяващата тълпа се разделя, за да пропусне Вълка. Зяпачите бяха уплашени, но и развеселени. Повечето се усмихваха и се подбутваха един друг. Имаше хора, които вървяха през тълпата и сканираха китките или събираха залозите.

Вълка може и да бе непобедим, но повечето залози бяха сложени на противника му.

Тя стисна пистолета, докато неравната дръжка не остави отпечатък върху дланта й.

Татуировка като моята.

Какво искаше да каже с това?

Опитваше се да ме заблуди, реши тя, когато Вълка се прехвърли над въжетата на ринга с ловкостта на акробат. Съвпаденията бяха прекалено много.

Но все едно — беше му дала шанс. Скоро полицията щеше да пристигне и да го арестува. По един или друг начин, тя щеше да си получи отговорите.

Като се тресеше от гняв, Скарлет затъкна пистолета обратно на кръста си. Туптенето в слепоочията й бе започнало да се уталожва и вече можеше да различи какво припява тълпата. Ловеца. Ловеца. Ловеца.

Замаяна от жегата и притока на адреналин, тя обърна взор към огромния вход на сградата, където се виждаха избуялите плевели и житни стъбла, окъпани от лунната светлина. Погледът й падна на късо подстригана жена, която я гледаше свирепо като ревнива съпруга. Скарлет й върна кръвнишкия поглед, а сетне насочи вниманието си към ринга. Застанала най-отзад на тълпата, тя отново надяна качулката, за да скрие лицето си в сянката й.

Тълпата се устреми напред и отнесе Скарлет по-близо до битката.

Ловеца беше разкъсал ризата си и сега показваше груба маса от мускули и настървяваше тълпата. Зъбите, поставени в главата му, проблясваха, докато той подскачаше от единия край на ринга до другия.

Вълка беше висок, но до Ловеца приличаше на малко момче. И все пак, от своя ъгъл на ринга той излъчваше надменно спокойствие — беше качил единия си крак на въжетата и почти се бе излегнал.

Ловеца не му обръщаше внимание и само крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр. И ръмжеше. Проклинаше. Подаряваше тълпата. До безумие.

Онзи, който ми подаде ръжена.

Стомахът на Скарлет се сви. Вълка й трябваше. Трябваха й отговорите му. Но в този миг нямаше да съжали, ако го видеше разкъсан на парчета на ринга.

Сякаш доловил прилива й на ярост, очите на Вълка светнаха към нея. Арогантната му развеселеност угасна.

Скарлет се надяваше, че лицето й разкриваше кого щеше да поддържа.

Холографът над главата на коментатора светна. Думите бавно се завъртяха и замигаха. Ловеца — 34 срещу Вълка — 11.

— Тази вечер нашият настоящ и непобедим шампион — Ловеца! — провикна се коментаторът и тълпата зарева, — ще се изправи срещу непобедимия пришълец, Вълка! — Чу се смесица от освирквания и аплодисменти. Явно не всички бяха заложили срещу него.

Скарлет напрегнато се взираше в холографа и почти не слушаше. Вълка — 11. Единайсет победи, помисли си тя. Единайсет борби.

Единайсет вечери?

Баба й беше изчезнала преди седемнайсет дни. Ами баща й? Май беше казал, че са го държали само седмица? Тя се смръщи, ядосана от изчисленията.

Ловеца изрева:

— За вечеря днес ще има вълк!

Гръмовен тътен прозвуча, когато стотици ръце удариха по периферията на ринга.

Съсредоточеното изражение на Вълка потъмня и бе сменено от жадност, примесена с търпение.

Холографът светна в яркочервено и когато прозвуча ревът на рога, се изпари.

Коментаторът слезе долу при тълпата и боят започна.

Ловеца пръв замахна. Скарлет ахна — движението бе светкавично, но Вълка с лекота се приведе и се изплъзна от сянката на Ловеца.

За размерите си Ловеца беше удивително бърз, но Вълка беше още по-бърз. Той отклони серия от удари, докато накрая юмрукът на Ловеца го уцели. Чу се ужасно хрущене. Скарлет отстъпи назад.

Тълпата изригна — отвсякъде я блъскаха и крещяха в ушите й. Безумието беше осезаемо. Тълпата искаше кръв.

Сякаш изпълняваше стъпките в танц, Вълка отправи мощен удар в гърдите на Ловеца. Силен тътен разтърси земята, когато той се строполи по гръб. Ловеца остана да лежи така само за миг, после скочи на крака. Вълка отстъпи назад, като изчакваше. От устните му течеше кръв, но това изглежда не го притесняваше. Очите му горяха.

Ловеца атакува с подновена енергия. Вълка пое един юмрук в стомаха, изпъшка и се преви надве. Последва нов удар, който го запрати в другия край на ринга. Той се подпря на едно коляно, но преди Ловеца да успее да се приближи, вече беше на крака.

По необичаен начин Вълка разтърси глава като куче и буйната му коса се разхвърча на всички страни. Сетне клекна на земята — големите му ръце стояха в готовност до тялото му — и се загледа в Ловеца с онази особена усмивка.

Скарлет стисна в пръстите си ципа на якето и се зачуди дали Вълка не дължеше прякора си именно на този тик.

Ловеца се засили през ринга и като стигна Вълка, онзи се мушна край него и го ритна право в гърба. Ловеца падна на колене. Тълпата изрази недоволството си. Вълка замахна широко с крак и пак удари Ловеца — този път в ухото, запращайки го проснат на една страна на земята.

Ловеца понечи да се изправи, но Вълка се прицели в ребрата му и го прати обратно на пода. Тълпата беше в екстаз и крещеше, силеше хули.

Вълка отстъпи назад, за да даде време на Ловеца да се изправи по въжетата и да заеме поза за бой. В очите му светеше нов блясък — като че ли се забавляваше. Когато езикът му се стрелна навън, за да оближе кръвта по устата му, Скарлет се извърна с отвращение.

Като разярен бик Ловеца се втурна отново напред. Вълка блокира с ръка първия удар, но втория пое отстрани в тялото. Тогава лакътят му се стрелна навън и посрещна Ловеца в челюстта и Скарлет веднага разбра, че умишлено бе поел удара. Ловеца се олюля назад. Една пета в гърдите почти го свали отново на земята. Вълка стовари нов удар в носа му и по брадичката на Ловеца бликна кръв. Едно коляно в ребрата — и Ловеца издаде стон и се преви надве.

При всеки удар Скарлет потрепваше и стомахът й се надигаше. Не можеше да проумее как бе възможно хората да стоят и да гледат боя, дори да се развличат с него.

Ловеца падна на колене. Мигновено Вълка се намери зад него и с разкривено лице сграбчи главата му с две ръце.

… който ми подаде ръжена.

Този мъж — това чудовище — държеше баба й!

С две ръце Скарлет затисна устата си, за да задуши вика, докато чакаше да чуе как вратът на Ловеца ще изпука пречупен.

Вълка застина, примигна и я погледна. Очите му искряха — празни и безумни в един миг, почти замаяни в следващия. Беше изненадан, че я вижда там. Зениците му се разшириха.

Скарлет цялата пламна от омерзение. Искаше да извърне очи, искаше да избяга, но стоеше там като закована.

Тогава Вълка отскочи назад и остави Ловеца, който се свлече на земята под собствената си тежест.

Рогът отново изсвири. От тълпата се чуха едновременно гневни освирквания и радостни, одобрителни възгласи. Хората откровено ликуваха, защото виждаха великия ловец победен. Никой не възразяваше срещу сляпата жестокост, никой не роптаеше срещу факта, че за малко щяха да станат свидетели на убийство.

Коментаторът се покачи през въжетата на ринга, за да обяви Вълка за победител, но в този миг Вълка отлепи поглед от Скарлет, мушна се край мъжа и се прехвърли през въжетата.

Тълпата се отдръпна от него, изтиквайки Скарлет назад. Движещата се маса от хора почти я премаза и тя едва се задържа на крака.

 

 

Вълка хукна напред, като използваше ръцете и краката си, за да се движи по-бързо. Като тичаше с пълна сила, той изхвърча през зейналата врата и се изгуби в посребрелите треви.

В далечината присветна червено-синя светлина.

Объркана, тълпата се роеше и жужеше от любопитство. Общото мнение, изказано полугласно, бе, че Вълка е новият герой, но че той е дивак.

Не след дълго някой забеляза светлините и сред множеството премина паника — хората първо взеха да леят негодуванието си срещу полицията, а сетне се втурнаха към вратата и се пръснаха в изоставените ниви.

Въпреки че трепереше, Скарлет вдигна качулка и побягна с тях. Но не всички се мъчеха да избягат — някой зад нея се опитваше да въдвори ред. Чу се изстрел и след него див смях. Момичето с косата като зебра се беше покатерило върху една щайга, сочеше с пръст страхливците, които бягаха от полицията, и се смееше.

Скарлет се измъкна навън в среднощния въздух и без ехото от склада шумът затихна. Воят на сирените се смеси с песента на щурчетата. Отвън пред сградата тя се завъртя в кръг на черния път, докато тълпата се блъскаше край нея.

От Вълка нямаше и следа.

Струваше й се, че бе тръгнал надясно. Корабът й бе паркиран отляво. Пулсът й препускаше и тя с мъка си поемаше въздух.

Не можеше да си тръгне. Не беше получила това, за което беше дошла.

Каза си, че пак ще го намери. Трябваше й време да си събере ума. След като разговаря с детективите и ги убеди да издирят Вълка, да го арестуват и да намерят къде е отвел баба й.

Тя мушна ръце в джобовете си и с бърза крачка зави зад ъгъла на сградата към кораба си.

Смразяващ кръвта вой я закова на място, изсмуквайки въздуха от гърдите й. Нощните шумове замряха и дори градските плъхове, които се въртяха без работа, спряха и се заслушаха.

Скарлет и преди беше чувала дивите вълци, които кръстосваха страната в търсене на лесна плячка от фермите.

Но за първи път воят на вълк я караше да настръхне от ужас.