Мариса Мейър
Скарлет (18)

Глава седемнадесета

Коридорът във влака гъмжеше от хора и шумове.

Докато вървеше към вагон-ресторанта, Скарлет се размина с няколко андроиди от обслужването, които доставяха обяд в кутии по купетата; с една жена в строг, делови костюм, която говореше сериозно и твърдо на порта си; едно бебе, което се клатушкаше като патица и любопитно отваряше всяка врата, край която минаваше.

Скарлет се промъкна край тях през половин дузина еднакви вагони, покрай безбройните обикновени пътници, които бяха тръгнали за обикновената си работа, отиваха на обикновена почивка или на обикновен пазар, а може би се прибираха в обикновените си домове. Емоциите й постепенно започнаха да стихват: първо беше ядосана на медиите, които демонизираха едно шестнайсетгодишно момиче, докато не разбра, че момичето е избягало от затвора и още е на свобода. Съчувствието й към нещастното детство на Вълка пък бе последвано от внезапния му отказ да дойде с нея. Растеше и ужасът й от неизвестността какво ставаше с баба й, докато влакът бавно, бавно се люшкаше през полята, а единственото й успокоение бе, че вече е на път. И поне се приближаваше към нея.

Умът й още се въртеше като калейдоскоп и тя с радост откри, че вагон-ресторантът беше почти празен. Отегченият барман стоеше зад кръглия бар и гледаше едно интервю по нетскрийна в предаване, което Скарлет никога не беше харесвала. На малка масичка две жени пиеха коктейл „Мимоза“. В едно от сепаретата млад мъж с вдигнати крака бясно чукаше по порта си. Четири андроида безделничеха край стената и чакаха нови поръчки, които да отнесат до купетата.

Скарлет седна на бара и остави порта си до стъклена чаша със зелени маслини.

— Какво ще желаете? — попита я барманът, без да сваля очи от интервюто на водещия с някаква залязваща екшън звезда.

— Кафе. С едно захарче, моля.

Отпусна брадичка върху дланта си, докато барманът натисна бутоните на машината за поръчката й. Прокара пръст по портскрийна и написа:

„Орденът на глутницата“

На страницата се изсипа дълъг списък от музикални банди и групи по интереси, които всички до една зовяха себе си глутница вълци и тайни общества.

„Страж от ордена на глутницата“

Нула резултата.

„Вълците“

Още щом въведе думата, разбра, че терминът бе твърде общ. И бързо го поправи на „Шайката на вълците“.

Насреща й замигаха двайсет хиляди и четиристотин резултата и тогава добави „Париж“. Излезе една музикална банда, която преди две лета беше ходила на турне в Париж.

„Улична банда Вълците“

„Отряд Вълците“

„Кръвожадни похитители, които се представят за справедливи подражатели на вълците“

Нищо. Нищо. Нищо.

Разгневена, тя набута косата си в качулката. Кафето беше цъфнало пред нея, без да забележи, и като поднесе чашката към устните си, тя духна парата и отпи една глътчица.

Орденът на глутницата явно съществуваше отдавна, щом бе събрал деветстотин шейсет и двама членове, и в такъв случай все трябваше да има някаква информация за тях. Престъпления, убийства, общи хулигански прояви срещу обществото. Тя се напъна да измисли нов термин за търсенето си и съжали, че не бе разпитала Вълка по-подробно.

— Доста особено търсене.

Тя завъртя глава към мъжа, който седеше през два стола от нея и който се бе настанил там напълно безшумно. Той й се усмихваше закачливо с притворените си клепачи, а на едната му страна имаше съвсем малка трапчинка. Стори й се смътно познат, което я изненада, дордето не си спомни, че само преди час го беше видяла на перона на гарата в Тулуза.

— Търся нещо много особено — отвърна тя.

— Очевидно. „Справедливи подражатели на вълците“ — дори не мога да си представя какво означава това.

Барманът ги погледна смръщено.

— Вие какво ще желаете?

Непознатият премести погледа си.

— Мляко с шоколад, ако обичате.

Скарлет се подсмихна, докато равнодушният барман взе една празна чаша.

— Никога не бих предположила.

— Така ли? И какво би предположила?

Тя го огледа внимателно. Едва ли беше много по-голям от нея и въпреки че не бе красив според класическите разбирания, с прекалената си самоувереност вероятно винаги бе имал успех сред жените. Беше нисък, но як, с коса, грижливо сресана назад. В поведението му имаше една острота, която граничеше със самонадеяност.

— Коняк — отсъди тя. — Любимото питие на баща ми.

— Боя се, че никога не съм го вкусвал. — Трапчинката се вряза навътре и в това време пред него се появи една висока чаша разпенено шоколадово мляко.

Скарлет изключи порта си и взе чашката кафе. Изведнъж ароматът му й се стори прекалено силен, прекалено горчив.

— Всъщност млякото изглежда доста добре.

— И е удивително богато на протеини — каза той и отпи една глътка.

Скарлет сръбна от чашката си и откри, че вкусовите й рецептори не одобряват кафето. Остави го обратно в чинийката.

— Ако беше истински джентълмен, щеше да ме почерпиш едно мляко с шоколад.

— Ако ти беше истинска дама, щеше да изчакаш сам да ти предложа да те почерпя.

Скарлет се ухили глупаво, а в това време мъжът повика бармана и му поръча още едно мляко с шоколад.

— Впрочем, аз съм Ран.

— Скарлет.

— Заради косата ли?

— О, уха! Това беше много оригинално. Как ти хрумна?

Барманът сложи млякото пред нея, обърна се и усили звука на нетскрийна.

— И закъде пътувате, мадмоазел Скарлет?

Париж.

Думата звънна в главата й и натежа в мислите й. Погледът й се премести бавно към екрана на стената, за да провери колко е часът, за да изчисли колко още оставаше, докато пристигнат.

— Париж. — Тя отпи една голяма глътка. Млякото не беше прясно издоено, както тя го обичаше, но беше плътно и сладко на вкус и удоволствието й беше несравнимо. — Отивам при баба.

— Така ли? И аз отивам в Париж.

Скарлет кимна разсеяно и изведнъж й се прииска да прекрати разговора. Хрумна й, докато отпиваше от чашата, че бе получила млякото по нечестен път, макар и не съзнателно. Мъжът не я бе заинтригувал и тя не искаше да знае нито защо отива в Париж, нито дали някога пак ще го срещне. Беше поискала да докаже на себе си, че може да събуди неговия интерес, а сега усети раздразнение, че бе сполучила толкова лесно.

Точно както би постъпил и баща й — тази мисъл обърна стомаха й. Прииска й се да бутне шоколадовото мляко настрани.

— Сама ли пътуваш?

Тя наклони глава назад и се усмихна, сякаш му се извиняваше.

— Не. И всъщност трябва да се връщам при него. — Тя натърти на „него“ повече от необходимото, но той не трепна.

— Разбира се — отвърна непознатият.

Изпиха си млякото почти едновременно и Скарлет поднесе шумно ръката си пред скенера на бара, за да плати за своето, преди непознатият да възрази.

— Барман — викна тя и слезе от стола. — Имате ли някаква пакетирана храна? Сандвичи или нещо друго?

Барманът посочи с палец вградените екрани на бара.

— Меню.

Скарлет се намръщи.

— Все едно. Ще поръчам нещо от купето.

Барманът с нищо не даде вид, че я е чул.

— Приятно ми беше да се запознаем, Ран.

Той се облакъти на бара и изви стола си към нея.

— Кой знае — пътищата ни може пак да се пресекат. В Париж.

Вратът й настръхна, а той спокойно облегна брадичка на дланта си. Със силна погнуса Скарлет видя, че всеки нокът на пръстите му беше със съвършено изпилен остър връх.

— Кой знае наистина — отвърна тя любезно.

Вътрешната й тревога не я напусна и след като бе извървяла цели два вагона на връщане през влака. Тя се опита да се отърси от неспокойствието си. Нервите й бяха опънати след случилото се с баба й и баща й и параноята най-накрая я завладяваше. Беше удивително, че изобщо можеше да води разговор при цялата паника, която се бе стаила точно под повърхността на кожата й.

Той се бе държал учтиво. Като джентълмен. Може би острите като на хищна птица нокти тъкмо бяха излезли на мода в града.

Скарлет най-сетне реши, че внезапното й пламенно недоверие към Ран беше напълно неоснователно, и тогава си спомни.

Беше го видяла на платформата в Тулуза, докато слизаше от ескалатора, облечен с дрипавите си дънки и без багаж, когато Вълка ненадейно стана напрегнат. Когато сякаш дочу нещо, а може би разпозна някого.

Дали беше съвпадение?

Високоговорителите над главата й изпукаха. Отначало нищо не се чу от шума в коридора, но съобщението бе повторено и разговорите около нея постепенно стихнаха. „… временно ще се забави. Всички пътници да се върнат незабавно по купетата и да не излизат в коридорите до второ разпореждане. Това не е проба. Влакът временно ще се забави.“