Мариса Мейър
Скарлет (35)

Глава тридесет и четвърта

Скарлет спа неспокойно и сънува чародеи и дебнещи вълци. Когато най-сетне успя да излезе от просъницата, видя, че някой й беше оставил два подноса с храна. Щом ги зърна, стомахът й изкъркори, но тя се обърна на другата страна, без да ги докосне, и се сви на кравай на мръсния матрак. Преди много години някой бе издялкал на стената в гримьорната инициалите си и Скарлет прокара пръстите си по тях. Дали принадлежаха на някоя изгряваща оперна звезда от втората ера, или бяха на друг военнопленник?

Дали човекът се бе простил с живота си в тази стая?

Тя притисна челото си до хладната мазилка.

В коридора скенерът изпищя, а вратата издрънча и се отвори.

Скарлет се завъртя по гръб и замръзна.

Вълка стоеше на вратата с приведена глава, за да не се удари в рамката. Очите му пронизаха мрака и те бяха единственото нещо у него, което не се бе променило. Рошавата му коса, която довчера беше на бодлички, сега бе сресана назад, придавайки на красивите му черти прекалена острота и жестокост. Беше умил мръсотията от лицето си и сега беше облечен в същата униформа като на другите войници: тъмночервена риза с избродирани с руни нашивки по ръкавите до лактите и по раменете. В коланите и поясите му имаше празни кобури и тя за кратко се зачуди дали Вълка предпочиташе да се бие без оръжие, или просто не му е било разрешено да влезе в килията при нея с пистолет.

Тя скочи от леглото и мигновено съжали, защото подът се разлюля под нея и трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Вълка стоеше, мълчеше и я наблюдаваше, докато погледите им не се сблъскаха накрая — неговият тъмен и безизразен, нейният с всеки изминал миг все по-яростен и омразен.

— Скарлет. — Сякаш някаква вътрешна борба премина по лицето му.

Отвращението й я раздра и тя изпищя. Така и не разбра кога е прекосила стаята. Опомни се чак когато юмруците й се стовариха по лицето му, по ушите му, по гърдите му, а звукът от ударите й отекна по ръцете й.

Той се остави да го удари пет пъти, като направи само малка гримаса, а сетне я спря. Улови я за китките, докато замахваше във въздуха, и ги стисна силно до корема си.

Скарлет залитна назад и замахна с пета към коляното му, но той я завъртя толкова бързо, че тя загуби равновесие и се озова с гръб към него, а ръцете й се оказаха оковани в неговите.

— Пусни ме! — изпищя тя и го настъпи по пръстите. Започна да тропа с крака и да крещи, да се мята, но дори и да го бе заболяло, той с нищо не издаде това. Тя проточи шия и се опита да го ухапе, макар че нямаше надежда да успее. Но като се извърна така, че вратът я заболя, тя смогна да се изплюе в лицето му.

Той потрепна отново, но не я пусна. Дори не я погледна.

— Ти, предател такъв! Копеле! Пусни ме!

Тъкмо вдигна крак, за да го ритне отново назад, когато той се подчини и я пусна. Тя извика и падна напред.

Избяга пълзешком от него и стисна зъби. Коленете й трепереха и трябваше да се подпре на стената, за да се изправи. Обърна се с лице към него. Стомахът й се размъти и тя беше сигурна, че ще повърне от омраза, от гняв, от отвращение.

— Какво? — викна тя. — Какво искаш?

Вълка отри брадичката си с китката си.

— Трябваше да те видя.

— И защо? За да можеш да злорадстваш на каква глупачка ме направи, така ли? Колко лесно ти е било да ме убедиш, че… — Цялото й тяло се разтресе. — Не мога да повярвам, че ти позволих да ме докоснеш. — Тя се сгърчи и изтри с длани ръцете си, за да отпъди спомена. — Махай се! Остави ме на мира!

Вълка не се помести и дълго време мълча. Скарлет се завъртя, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в стената, като трепереше.

— Излъгах те за много неща — рече той накрая.

Тя изпръхтя.

— Но искрено се извинявам за това.

Тя се намръщи, а пред погледа й затанцуваха бели петна.

— Никога не съм искал да те лъжа или да те плаша, или пък… и във влака опитах.

— Да не си посмял! — Тя се обърна към него и заби нокти в ръцете си, за да не се хвърли пак отгоре му и да стане за посмешище. — Не си и помисляй да повдигаш темата или да оправдаваш начина, по който постъпи с мен. Нито как са постъпили хората ти с баба ми!

— Скарлет. — Той направи крачка към нея, но тя простря ръцете си напред и отстъпи назад, докато краката й не опряха в матрака.

— Не ме приближавай! Не искам да те виждам! Не искам да те слушам! По-скоро бих умряла, отколкото да се оставя пак да ме докоснеш!

Видя го как преглътна с мъка. За миг на лицето му се изписа болка, но това само подклади яростта й.

Вълка хвърли поглед към вратата и Скарлет го последва — отвън чакаше обичайният й пазач и ги наблюдаваше, сякаш гледаше популярна драма на нетскрийна. Стомахът й се сви.

— Съжалявам да чуя това, Скарлет — каза Вълка и се обърна към нея. В гласа му вече нямаше и помен от съжалението — беше жесток и делови. — Защото не съм дошъл да ти се извинявам. Дойдох за нещо друго.

Тя се изпъна.

— Пукната пара не давам за какво си.

С една крачка той се намери до нея, зарови ръце в косата й и я притисна до стената. Устата му задуши вика й на изненада и гневния писък. Опита се да го отблъсне от себе си, но повече успех можеше да има срещу железните пръчки на вратата.

Очите й се разшириха, когато усети езика му и в миг на недоволство си помисли да го отхапе, но тогава почувства още нещо. Нещо малко, плоско и твърдо притисна устата й. Всичките й мускули се напрегнаха.

Вълка се отдръпна. Отпусна хватката си и ръката му вече придържаше нежно главата й. Белезите му се размазаха пред очите. Не можеше да си поеме дъх.

И тогава той й прошепна толкова тихо, че тя едва долови думите му, докато те изгаряха устните й:

— Чакай до утре — рече й той. — Тази вечер светът ще стане опасен.

Вълка погледна към пръстите си и взе между тях една червена къдрица. Той трепна, сякаш го заболя, че я докосва.

Яростта й се завърна, Скарлет го блъсна и се мушна под ръката му. Изтича в ъгъла на стаята и се сви на леглото. Покри устата си с една ръка, а с другата се подпря на стената, за да не падне.

Чакаше с пламнало тяло Вълка да излезе от стаята. Решетката се отвори и после се затвори. Отвън пазачът се изсмя.

— Май всички си имаме по някоя слабост — каза той и стъпките им тихо отекнаха по коридора.

Скарлет се тръшна на стената и изплю в шепата си предмета.

Един малък идентификационен чип й намигна оттам.