Мариса Мейър
Скарлет (4)

Глава трета

Скарлет издърпа от най-долния рафт щайгата с картофи, пусна я тежко на пода, а сетне с мъка сложи отгоре и щайгата с домати. До тях свали лука и ряпата. Пак щеше да се наложи да занесе зеленчуците на два пъти до кораба и това я разлюти. Не ще може да си тръгне от таверната с достойнство.

Тя хвана дръжките на долната щайга и повдигна и двете.

— Какво правиш? — Жил стоеше на вратата с преметната през рамото кърпа.

— Взимам си доставката обратно.

Той въздъхна и се подпря на стената.

— Скар, това, което казах в бара — не го мисля.

— Не ти вярвам.

— Виж, аз харесвам баба ти. Харесвам и теб. Вярно е, че тя ми взима много скъпо, а ти понякога си като бодлив таралеж в гащите. Също е вярно, че понякога и двете сте малко шантави. — Той вдигна ръце отбранително, щом видя, че Скарлет се наежи като петел. — Хей, чакай. Ти си тази, дето се покачи на бара, за да държи речи, тъй че не си и помисляй да ме обвиняваш, че си съчинявам.

Тя сбърчи носа си.

— Но ако трябва да съм честен, grand-mere стопанисва добре фермата си и година след година вие произвеждате най-добрите домати в цяла Франция. Не искам да закривам сметката си при вас.

Скарлет наклони щайгата така, че червените лъскави кълбета се търколиха и се удариха едно в друго.

— Хайде, остави ги, Скар. Вече се подписах на доставката.

И Жил се отдалечи, преди тя да е избухнала отново.

Скарлет духна една къдрица от лицето си, сложи щайгите на земята и ритна с крак картофите обратно под рафта. От кухнята се чуваше сподавеният смях на готвачите, които се кикотеха на разигралата се в салона драма. След разказа на сервитьорите случката се беше превърнала в легенда. Готвачите говореха, че Ролан паднал в несвяст на земята, след като уличният боец строшил една бутилка в главата му и междувременно в суматохата счупил и един стол. Той и на Жил щял да свети маслото, ако Емили не смогнала да го усмири с една от своите красиви усмивки.

Скарлет нямаше желание да изправя разказа, затова отри ръце в дънките си и се върна в кухнята. Докато прекосяваше помещението, за да стигне до скенера на задната врата, във въздуха увисна една студенина между нея и служителите в таверната. Жил не се виждаше никъде, от салона се чуваше кикотът на Емили. Скарлет се молеше да си фантазира, че всички свеждат очи, щом минеше край тях. Питаше се за колко време слуховете щяха да се разпространят в града. Скарлет Беноа защитила киборга! Лунитянката! Ясно, че е откачила.

Тя поднесе китката си под древния скенер. По навик провери ордера за доставката на екрана, за да е сигурна, че Жил не я е измамил, както често правеше, и забеляза, че всъщност е приспаднал трите униви за размазаните домати. Шестстотин осемдесет и седем униви, внесени по сметката на продавача: ФЕРМА И ГРАДИНИ „БЕНОА“.

Без да се сбогува, тя излезе през задната врата.

Сенките в уличката бяха още топли от слънчевия следобед, но след знойния задух на кухнята действаха освежително и Скарлет остави страстите си да охладнеят, а в това време се зае да пренареди щайгите в багажника на кораба. Закъсняваше с доставките. Щеше да се прибере у дома чак по тъмно. А на сутринта трябваше да стане призори, за да отиде до полицейския участък в Тулуза. В противен случай щеше да изгуби един цял ден, в който никой нямаше да си мръдне пръста, за да намери баба й.

Две седмици. Цели две седмици, откакто баба й беше изчезнала незнайно къде, сама. Безпомощна. Забравена. Може би… може би дори мъртва. Може би я бяха отвлекли, после я бяха убили и накрая бяха захвърлили трупа й в някоя тъмна, кална канавка. Но защо? Защо, защо, защо, защо?

Сълзи на ярост замрежиха очите й, но тя ги отпъди с няколко примигвания. Скарлет тръшна капака, заобиколи кораба и замръзна.

Отпуснал гръб на каменната сграда, там стоеше боецът. И я наблюдаваше.

От изненада, една сълза се търкулна навън. Скарлет я отри, преди да е пропълзяла надолу по бузата й, и на свой ред се вторачи в него, като се помъчи да прецени дали позата му излъчваше заплаха. Той стоеше на десетина крачки от носа на кораба и по лицето му се четеше по-скоро колебливост. Но от друга страна, лицето му не излъчваше заплаха и когато той едва не удуши Ролан.

— Исках да се уверя, че си добре — рече боецът и гласът му почти се изгуби сред врявата, която идеше от таверната.

Скарлет разпери пръсти върху задницата на кораба. Беше разгневена — нервите й бръмчаха, сякаш не можеше да реши дали трябва да се страхува от него, или да се чувства поласкана.

— По-добре съм от Ролан — отвърна тя. — Когато тръгнах, вратът му беше почнал да посинява.

Боецът светкавично стрелна очи към вратата на кухнята.

— Малко му беше.

Тя искаше да се засмее, но след като цял следобед беше преглъщала гнева и безсилието си, сега се чувстваше омаломощена.

— Не биваше да се намесваш. Държах нещата под контрол.

— Така е. — Той присви очите си, като че ли се мъчеше да реши някаква загадка. — Просто се уплаших да не извадиш пистолета, защото такава сцена нямаше да ти помогне при това положение — да докажеш, че не си луда, де.

Косата на тила й настръхна. С ръката си Скарлет инстинктивно докосна долната част на гърба си, където топлият малък пистолет стоеше опрян в тялото й. Беше подарък от баба й за единайсетия й рожден ден и беше придружен с параноичното предупреждение: „Никога не знаеш кога някой странник ще поиска да те отведе на място, на което ти не искаш да отидеш.“ Баба й беше я научила как да използва пистолета и оттогава Скарлет не излизаше от къщи без него и не я беше грижа колко налудничаво и ненужно беше това.

Седем години по-късно тя бе напълно уверена, че никой никога не бе забелязал пистолета, скрит под червеното й яке, което не сваляше от гърба си. До този момент.

— Как разбра?

Той сви рамене, но някак рязко и сковано.

— Видях дръжката, когато се качи върху бара.

Скарлет повдигна гърба на якето си, колкото да намести пистолета в колана на дънките си.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, но въздухът беше изпълнен със зловонието на лука и боклуците на уличката.

— Благодаря ти за загрижеността. Добре съм. И вече трябва да тръгвам — закъснявам с поръчките… изоставам с всичко. — Тя направи крачка към пилотската кабина.

— Останаха ли ти домати?

Скарлет спря.

Боецът се сви още по-навътре в сянката. Изглеждаше малко смутен.

— Още съм гладен — промълви той.

На Скарлет й се стори, че подушва аромата от месото на доматите на стената зад себе си.

— Ще ти платя — додаде той бързо.

Тя поклати глава.

— Не, няма нужда. Имам, колкото искаш. — Без да го изпуска от очи, тя отиде отзад и отвори багажника. Взе един домат и връзка криви моркови. — Дръж — викна му тя. — Морковите също са вкусни сурови — и му ги хвърли.

Той ги улови чевръсто — доматът изчезна в огромната му длан, а другата ръка сграбчи морковите за стъблата с перестите им листа. Той внимателно ги изучи от всички страни.

— Какво е това?

От устните й се изтърколи изненадан смях.

— Моркови. Наистина ли не знаеш?

За сетен път стеснението му издаде, че разбира колко необичайно звучат думите му. Раменете му се превиха в напразен опит да се смали.

— Благодаря ти.

— Майка ти никога ли не те е карала да си изяждаш зеленчуците?

Погледите им се сблъскаха и тозчас помежду им настъпи неловкост. В таверната нещо се разби на парчета и Скарлет подскочи. Последва гръмък смях.

— Както и да е. Вкусни са и ще ти харесат. — Тя затвори багажника, мина отпред и прокара чипа пред скенера на кораба. Вратата се отвори — сякаш помежду им се издигна стена — и фаровете светнаха, подчертавайки синината около окото на боеца, така че сега то изглеждаше още по-тъмно отпреди. Той се сви подобно на престъпник под прожектор.

— Питах се дали ти трябват работници за фермата? — попита той и в бързината да ги изрече, думите му излязоха неясни.

Скарлет спря и изведнъж разбра защо я бе чакал, защо я бе дебнал толкова дълго. Тя огледа широките му рамене и грамадните му ръце. Той бе създаден за тежък, физически труд.

— Работа ли търсиш?

Устните му започнаха да се разтеглят в усмивка. Погледът му излъчваше опасна дяволитост.

— Парите от борбите са добри, но това не е истинска работа. Мислех си, че може да ми плащаш с храна.

Тя се разсмя.

— След като станах свидетел на вълчия ти апетит, с такава сделка скоро ще остана и без риза на гърба. — Скарлет се изчерви, още щом изрече шегата — без съмнение той вече си я представяше без риза. Но за нейна изненада лицето му запази спокойното си равнодушие и тя побърза да запълни тишината, преди той да реагира. — Впрочем, как ти е името?

Отново онова тромаво свиване в раменете.

— На борбите ми викат Вълка.

— Вълка ли? Колко хищническо.

Той кимна напълно сериозен.

Скарлет преглътна усмивката си.

— Ами ако поискаш да скриеш в автобиографията си, че си бил уличен боец?

Той се почеса от вътрешната страна на ръката, където странната татуировка едва се виждаше в мрака, и тя си помисли, че може би го е смутила. Може би Вълка беше любимият му прякор.

— На мен пък ми казват Скарлет. Точно като косата ми. Каква изумителна наблюдателност!

Изражението му се смекчи.

— Каква коса?

Скарлет облегна ръката си на вратата и подпря брадичка върху нея.

— Хубава шега.

За миг на лицето му се изписа доволство и Скарлет изпита топло чувство към този толкова необичаен странник. Уличният боец с тихия глас.

В ума й затрептя предупреждение — губеше ценно време. Баба й беше в неизвестност. Сама. Уплашена. Захвърлена мъртва в някоя канавка.

Скарлет стисна силно вратата на кораба.

— Съжалявам наистина, но нямаме свободни места. Не ни трябват нови работници. Блясъкът в очите му угасна и в следния миг той изглеждаше отново смутен. Объркан.

— Разбирам. Благодаря ти за храната. — Той ритна един изгорял фойерверк на тротоара — остатък от снощните празненства на мира.

— Защо не се отправиш към Тулуза или Париж? В града има повече работа, а и тукашните хора не обичат много пришълците. Както вече сигурно си забелязал.

Той килна глава така, че изумрудените му очи заблестяха още по-ярко, окъпани от светлините на кораба. Изглеждаше почти развеселен.

— Благодаря за съвета.

Скарлет се обърна и потъна в седалката на пилота.

Вълка се прилепи до стената, когато тя запали мотора.

— Ако ти потрябва ратай, почти винаги можеш да ме откриеш в изоставената къща на Морел. Може и да не се разбирам много с хората, но мисля, че във фермата ще се справя. — Някаква веселост докосна ъгълчетата на устните му. — Животните ме обожават.

— О, не се и съмнявам — рече Скарлет с престорено насърчение. После затвори вратата и промълви: — Кое ли домашно животно не обича вълка?