Мариса Мейър
Скарлет (36)

Глава тридесет и пета

— Тя ще се оправи, няма страшно.

Синдер подскочи, изтръгната от мислите си. Трън управляваше едната от капсулите към Рийо, Франция, и тя с лека изненада откри, че още бяха живи и досега не се бяха разбили никъде.

— Кой ще се оправи?

— Онова момиче, Емили. Не се чувствай виновна, че припадна заради твоя лунен мозъчен трик. Когато се събуди, вероятно ще се чувства страхотно освежена.

Синдер сви устни. Мислите й бяха изцяло погълнати от това как да намерят акумулатор и да се върнат при Ико, преди някой друг да се е появил във фермата, та вече беше забравила русото момиче, което остана там. Малко странно беше, но щом веднъж взе решение да го омае и да го накара да им се довери, всяка вина и всяко съмнение я бяха напуснали. Беше толкова естествено, толкова лесно и толкова ясно, че това е правилният избор.

Най-много от всичко я плашеше лекотата, с която го направи, а не толкова липсата на вина.

Ако за нея бе толкова естествено само след няколкото дни, в които се бе упражнявала, как би могла някога да оцелее срещу един чародей или самата кралица?

— Надявам се, когато се събуди, отдавна да сме заминали — измърмори тя. После погледна отново в стъклото и оправи опашката на призрачното си отражение. Бегло успя да различи кафявите си очи и обикновените си черти. Наклони глава на една страна и се запита как ли изглеждаше с обаянието си. Разбира се, никога нямаше да узнае това. Обаянието не можеше да надхитри огледалата. Но Трън й се стори доста впечатлен, а Кай.

— По-болезнено е да те гледа човек и от нея.

От думите му цялото й тяло натежа.

Под тях се показа градът и Трън започна да се спуска много рязко. Като подскочи, Синдер сграбчи колана на кръста си.

Трън изправи кораба и се покашля.

— Имаше остър порив на вятъра.

— Доста остър наистина. — Тя отпусна главата си на облегалката.

— Днес си двойно по-мрачна от обичайното — рече Трън и я хвана за брадичката. — Горе главата. Може още да не сме намерили Мишел Беноа, но поне вече знаем със сигурност, че е приютявала принцесата. Това е добре. Имаме напредък.

— Намерихме една преобърната нагоре с краката къща, а първият човек, който ни видя, веднага ни разпозна.

— Естествено! Нали сме известни. — Той изпя думата с известна гордост. Синдер изви очи нагоре, а той я смушка с лакът. — О, хайде стига. Можеше и да е по-зле.

Тя повдигна вежди към него, а той се усмихна от ухо до ухо.

— Поне сме заедно, един с друг. — Той протегна ръцете си към нея, сякаш, ако не бяха вързани за седалките, щеше да я прегърне в обятията си. Носът на кораба се килна надясно и той чевръсто сграбчи управлението и го изправи тъкмо навреме, за да избегнат ято гълъби.

Синдер прикри смеха си в металната си шепа.

Започна да си дава сметка колко лоша беше идеята им чак когато Трън кацна неумело на една странична уличка с калдъръм. Но друг избор нямаха — нуждаеха се от нов акумулатор, ако искаха да вдигнат Рампион обратно в космоса.

— Хората ще ни забележат — каза тя и се озърна наоколо, когато слезе от кораба. Улицата беше пуста и спокойна, засенчена от вековните сгради и сребролистните явори. Но спокойствието не разсея опасенията й.

— Да, но ти ще омагьосаш умовете на всички до един с твоята изкусна магия и те дори няма да разберат, че са ни видели. Е, добре де, предполагам, че пак ще ни видят, но просто няма да ни познаят. Ей, я чакай. Можеш ли да ни направиш невидими? Това ще ни свърши страхотна работа!

Синдер пъхна ръцете си в джобовете.

— Не знам дали съм готова да измамя цял град. А и освен това не обичам да го правя. Кара ме да се чувствам… зла.

Ако детекторът й можеше да я види, тя знаеше, че щеше да улови лъжата. Всичко беше прекалено нормално и сякаш точно това я караше да чувства, че има нещо ужасно нередно в цялата работа.

Сините очи на Трън проблеснаха и той закачи палците си в колана. С шикозното си кожено яке изглеждаше малко нелепо на фона на старинното провинциално градче. И все пак имаше нещо в полюшващата му се походка, което издаваше, че мястото му беше там. Това беше човек, на когото мястото му беше там, където той пожелаеше.

— Може и да си шантава лунитянка, но не си зла. Щом използваш обаянието си да помагаш на хората и най-вече на мен, тогава няма за какво да се чувстваш виновна. — Той спря пред мръсната витрина на един магазин за обувки да оправи косата си, докато Синдер зяпаше подире му.

— Дано това не е представата ти за окуражаваща реч.

Той се подсмихна и махна с глава към съседния магазин.

— Ето че стигнахме — рече той и бутна скърцащата дървена врата.

Посрещна ги глухото звънене на електронните камбанки примесено с миризмата на машинно масло и изгоряла гума Синдер пое жадно мириса на дома. Жички. Машини. Ето тук беше нейното място.

С каменната си фасада и овехтелите си первази отвън магазинът изглеждаше очарователно привлекателен, но сега се виждаше, че беше огромен и се простираше по дължината на градската уличка. Най-отпред имаше огромни рафтове, на които се намираха резервните части за андроиди и нет скрийнове. Към края Синдер успя да различи частите за по-големи машини: малки и големи кораби и трактори.

— Отлично — рече тя тихо и тръгна към задната стена.

Двамата минаха край един млад продавач с акне на лицето, седнал зад тезгяха. При все че Синдер на мига пусна обаянието си, маскирайки себе си и Трън на първото нещо, което й хрумна — мръсни и оцапани ратаи, тя се усъмни, че от това имаше особена нужда. Момчето дори не си направи труда да им кимне учтиво, тъй като вниманието му бе изцяло погълнато от портскрийна, от който се чуваше бодрата мелодия на приложението за игри.

Когато Синдер зави по пътечката за трансформатори, тя забеляза един мъж, висок като скала, който се бе облегнал на крана за двигатели — единственият клиент в магазина, освен тях. Вместо да оглежда лавиците, той се беше съсредоточил в това да си гризе ноктите и когато срещна погледа на Синдер, й се усмихна подигравателно.

Синдер пъхна металната си ръка в джоба, намери вибрациите на мислите му във въздуха и ги прогони. Ние не те интересуваме.

Но усмивката му още повече се уголеми и прати хлад по гърба й.

Когато след миг той се обърна, тя се промъкна по пътечката и трябваше да раздели вниманието си между това да поддържа обаянието си и да претърси внимателно разбърканите части, докато намери акумулатора, за който бяха дошли. Свали го от рафта и като изпъшка под тежестта му, забърза обратно към касата.

Трън изпухтя, щом се скриха от погледа на непознатия.

— Този ми изкара акъла.

Синдер кимна.

— Я иди да запалиш кораба, в случай че се наложи да бягаме бързо. — Тя остави тежко акумулатора на тезгяха пред продавача.

Той дори не вдигна глава, а продължи да играе на играта с една ръка, докато с другата поднесе скенера към Синдер. Червеният лазер мина бързо по тезгяха.

В стомаха й се стаи ужас.

— Ъм.

Хлапето успя да откъсне очи от играта и я погледна с раздразнение.

Синдер преглътна. Никой от двамата нямаше идентификационен чип, нито някакво друго средство за разплащане. Дали можеше да го омае и така да се измъкнат? Помисли си, че Левана не би срещнала никакви затруднения.

Но преди да успее да си отвори устата, нещо ярко се заклати в ъгълчето на окото й.

— Това ще стигне ли да покрие цената? — попита Трън, който държеше позлатен дигитален часовник портскрийн. Синдер веднага го позна — това беше часовникът на Алак — мъжа с хангара за кораби в Нов Пекин.

— Трън! — изсъска тя.

— Това не е заложна къща — отвърна момчето и пусна скенера пистолет на тезгяха. — Можете ли да си платите, или не можете?

Синдер изгледа кръвнишки Трън, но тогава от пътеката в дъното на магазина забеляза да се приближава непознатият мъж. Докато вървеше към тях, той си затананика някаква весела мелодийка, а сетне извади от джоба си чифт дебели работни ръкавици и устрои цяло представление, като надяна едната на лявата си ръка.

С биещо сърце Синдер се обърна към момчето.

— Ти искаш часовника — каза тя. — Размяната за акумулатора е добра и ти няма да ни издадеш, че сме го взели.

Очите на момчето се изцъклиха. Той захвана да кима и тогава Трън пусна часовника в ръката му, а Синдер грабна акумулатора от тезгяха. Двамата излязоха навън, а зад гърба им се чу звънтенето на изкуствените звънци.

— Повече никакво крадене! — каза тя, когато Трън я застигна.

— Ей, този часовник ни спаси главите!

— Не! В случай че си забравил, аз ти спасих главата, а точно такива мисловни измами не искам да устройвам на хората.

— Дори ако това ще ти спаси кожата?

В очите на Синдер светна лампичка, за да я извести, че има получено съобщение. Миг след това пред очите й започнаха да се изписват думите:

„Полицията ни е засякла. Ще ги държа надалеч, колкото се може по-дълго.“

Тя се препъна на средата на улицата.

— Какво? — попита Трън.

— Ико е. Полицията е открила кораба.

Трън пребледня.

— Тогава няма да имаме време да си купим нови дрехи.

— Нито ново тяло за андроид. Хайде.

Тя хукна да тича и без да се мае, Трън я последва, но, щом завиха зад ъгъла, и двамата набиха спирачки.

Между тях и кораба им стояха двама полицаи. Единият сравняваше капсулата с нещо на портскрийна си.

Нещо изпищя на колана на другия полицай. Той се пресегна към него, а в това време Синдер и Трън заотстъпваха назад и се скриха зад ъгъла на една сграда.

Сърцето на Синдер думкаше бясно, когато погледна към Трън, но той оглеждаше близкия прозорец. Не съвсем в центъра, а малко на една страна на стъклото пишеше „Таверна Рийо“.

— Насам — рече той и я затегли покрай две маси от ковано желязо право в таверната.

Вътре се лееше шумен смях, миришеше на спирт и пържена мазнина, а от нетскрийновете бръмчаха някакви спортни предавания.

Синдер направи две крачки, дъхът й спря и тя се обърна да си тръгне. Трън протегна ръка и прегради пътя й.

— Къде отиваш?

— Тук има прекалено много хора. С полицията ще ни провърви повече. — Тя го бутна встрани, но замръзна, щом съзря един зелен кораб на калдъръма отвън с емблемата на армията на Източната република от едната страна. — Трън!

Ръката му се скова и тогава таверната сякаш притихна. Синдер бавно се обърна към хората. Десетки непознати я зяпаха с отворени усти.

Киборг.

— Звезди — прошепна тя. — Трябва да си намеря нов чифт ръкавици.

— Не, трябва да се успокоиш и да използваш магьосничеството си с мозъчните вълни.

Синдер се приближи до Трън и преглътна растящата си паника.

— Ние сме тукашни — промърмори тя. — Не сме подозрителни. Не можете да ни разпознаете. Не ви интересуваме, нито будим любопитството ви.

Гласът й замря, докато хората наоколо се върнаха към храната и питиетата си и отново се загледаха в нетскрийновете зад бара. Синдер продължи разсеяно да ниже в главата си: Ние сме тукашни, не сме подозрителни, докато изреченията се сляха в едно усещане за невидимост.

Те не бяха подозрителни. Бяха от местните.

Тя си заповяда да повярва на думите си.

Огледа тълпата и видя, че само един чифт очи все още я наблюдаваха — искрящо сини и засмени. Мъжът беше мускулест и седеше на една маса чак в дъното, а на устните му играеше усмивка. Когато Синдер срещна погледа му, той се облегна назад и вдигна глава към екраните.

— Хайде, ела — каза Трън и я поведе към едно отворено сепаре.

Вратата зад тях изскърца и стомахът на Синдер се обърна като развален мотор. Те се мушнаха в сепарето.

— Това беше лоша идея — прошепна тя и настани на пейката до себе си акумулатора. Трън не каза нищо — двамата стояха с глави, приведени над масата, докато три червени униформи минаха на сантиметри от тях. Един скенер изпищя и накара пулса на Синдер да затупка в слепоочията й, а в това време последният офицер спря.

Киборгската ръка на Синдер стоеше под масата и тя сръчно отвори цевта на вградения упоителен пистолет — откакто доктор Ърланд й бе дал ръката, това беше първият път, в който щеше да използва този пръст.

Офицерът се застоя край сепарето им и Синдер се насили да се обърне към него, като мислеше: невинни, обикновени, точно като всички останали.

Офицерът държеше портскрийн с вграден в него скенер. Синдер преглътна и вдигна глава. Той беше млад — може би на двайсет и нещо, а лицето му беше сгърчено от объркване.

— Има ли проблем, мосю? — попита тя и й прилоша, когато чу, че собственият й глас излезе захаросан като на кралица Левана при срещата им преди време.

Очите му замигаха лудо. Вниманието и на другите двама офицери бе привлечено — един мъж и една жена — и Синдер ги видя как се приближиха към тях.

От основата на врата й се разля топлина и плъпна по ръцете и краката й. Тя стисна юмруци. Енергията в таверната пулсираше, можеше почти да се види. Оптобиониката й започна да се паникьосва и да изпраща обезпокоителни предупреждения пред очите й за нивата на хормоните и химичния дисбаланс, а в това време тя отчаяно се опитваше да хване кормилото на, лунната си дарба. Аз съм невидима. Аз съм незначителна. Вие не ме разпознавате. Моля ви, не ме разпознавайте.

— Офицер?

— Вие сте… ъм. — От порта очите му се стрелнаха към лицето й и той поклати глава, за да прогони объркването си. — Търсим едно момиче и тук пише… вие случайно не сте ли…

Вече всички бяха вперили погледи в тях. Келнерките, клиентите, зловещият мъж с яростните очи. Колкото и да се молеше мълчешком, молбите нямаше да могат да я направят невидима, когато военен офицер от друга страна говореше с нея. От усилието й се зави свят. Тялото й се затопляше и на челото й изби пот.

Тя преглътна.

— Всичко наред ли е, офицер?

Той смръщи вежди.

— Търсим едно момиче… на вашата възраст от Източната република. Вие случайно не сте ли… Лин.

Синдер повдигна вежди и се престори, че не разбира нищо.

— Пеони?