Мариса Мейър
Скарлет (39)

Глава тридесет и осма

Вой изпълни мазето на операта. Свита в ъгъла на леглото си в тъмнината на килията, Скарлет затаи дъх и се ослуша. Тъжните викове бяха далечни и приглушени и идваха някъде навън от улиците. Но сигурно бяха много силни, щом стигаха чак до нея в килията.

Бяха сякаш десетки. Зловещи, страшни животни, които се търсеха едно друго в нощта.

Но в града нямаше диви животни.

Скарлет се надигна от леглото и се промъкна към решетката. Откъм стълбите, които водеха до сцената, се процеждаше светлина, но беше толкова слаба, че тя едва смогваше да различи железните решетки на своята врата. Надникна в коридора. Нямаше движение, не се чуваше звук. Само един знак „Изход“, който не е бил включван от векове.

Погледна на другата страна. Само мрак.

Глождеше я ужасното предчувствие, че е уловена в капан, напълно сама. Че я бяха оставили да умре в този подземен затвор.

Нов вой отекна, този път по-силен, макар и все така приглушен. Може би идваше от улицата точно пред операта.

Скарлет прокара езика по устните си.

— Ехо? — повика тя колебливо. Когато не последва никакъв отговор, ни един далечен вой, тя опита отново, но този път по-силно. — Има ли някой?

Стисна очи и се ослуша. Нямаше стъпки.

— Гладна съм!

Никакво мърдане.

— Искам да отида до тоалетната!

Никакъв глас.

— Ще избягам оттук!

Но никой не даваше и пукната пара. Беше сама.

Тя стисна пръчката, като се питаше дали това не беше капан. Вероятно я подмамваха да се почувства сигурна, изпробваха я, за да видят как ще постъпи. Може би искаха да я оставят да се опита да избяга, за да могат после да използват това срещу нея.

А може би, може би все пак Вълка наистина е искал да й помогне.

Тя изръмжа. Ако не беше той, тя изобщо нямаше да се забърка в тази каша. Ако й беше казал истината и й беше обяснил какво става, тя щеше да измисли друг план, с който да измъкне баба си оттук, и нямаше да се остави да я отведе като агне на заколение.

Пръстите започнаха да я горят от силното стискане на решетката.

И тогава от празнотата на мазето тя чу името си.

Слабо и несигурно, зададено като въпрос в бълнуване.

— Скарлет?

Със свит стомах Скарлет пъхна лицето си между решетките и тяхната студенина притисна скулите й.

— Ехо?

Започна да трепери, докато чакаше.

— Скар. Скарлет?

— Grand-mere? Grand-mere?

Гласът утихна, сякаш говоренето го беше изтощило.

Скарлет се отлепи от решетките и хукна към леглото си, за да вземе малкия чип, който беше пъхнала под матрака.

Върна се до вратата и отчаяно захвана да се моли, да се надява. Ако и този път Вълка я беше измамил.

Тя се протегна през дупката и прокара чипа пред скенера. Той иззвънтя със същото ужасно весело звънтене, което издаваше, щом пазачите й носеха храната — звук, който до този момент беше ненавиждала.

Вратата се отвори безпроблемно.

Скарлет постоя там, докато сърцето й се блъскаше бясно. Отново се опита да долови някакъв шум от пазачите, но сградата на операта изглеждаше напълно изоставена.

Тръгна в мрака по коридора в обратната посока на стълбището. Единственият й водач бяха ръцете й, които се опираха на стените от двете й страни. Когато стигна до нова врата с железни решетки, спря и се наведе през дупката.

— Grand-mere?

Всички килии бяха празни.

Три, четири, пет — всичките празни.

— Grand-mere? — прошепна тя.

На шестата врата се чу хленчене.

— Скарлет?

— Grand-mere! — Във вълнението си тя взе, че изпусна чипа и мигновено падна на земята да го търси. — Grand-mere всичко е наред! Нали съм тук! Аз ще те измъкна. — Пръстите й напипаха чипа и тя го прокара пред скенера. Вълна от облекчение я заля, когато той звънна, но щом чу звука, баба й изстена от болка и ужас.

Скарлет дръпна решетката и влетя в килията, без да провери дали няма да се препъне в тъмното в баба си. В килията се носеше зловонието на урина, пот и тежък, застоял въздух. — Grand-mere?

Баба й беше свита на грапавия каменен под до стената в дъното.

— Grand-mere!

— Скар? Как…?

— Аз съм. Тук съм. Ще те измъкна. — Думите й преминаха в ридания и тя хвана крехките ръце на баба си, за да я прегърне в обятията си.

Но баба й извика — силен, страшен вик, който прониза ушите на Скарлет. Тя ахна и я подпря на стената.

— Недей — изхленчи баба й и тялото й се свлече обезсилено на земята. — О, Скар, не биваше да идваш! Не биваше да идваш. Не мога да понеса мисълта, че си дошла. Скарлет.

— Тя се разплака, а сълзливите й ридания гъргореха вън от нея.

Скарлет се надвеси над тялото на баба си и страхът скова цялото й тяло. Не помнеше някога да е чувала баба си да плаче.

— Какво са ти причинили? — прошепна тя и погали нежно с ръце раменете на баба си. Под тънката съдрана риза се усещаха навити превръзки и нещо мокро и лепкаво.

Скарлет преглътна собствените си сълзи и прокара ръце по гърдите и ребрата на баба си. Превръзките бяха навсякъде. Тя погали ръцете и дланите на жената. Те приличаха повече на тояги — толкова много бинт беше намотан върху тях.

— Недей, не ги докосвай. — Баба й се опита да се отдръпне, но ръцете й започнаха да потръпват конвулсивно.

Колкото се можеше по-нежно, Скарлет прокара пръстите си по дланите на баба си. По бузите й потекоха горещи сълзи.

— Какво са ти причинили?

— Скар, трябва да се махаш оттук. — Всяка дума беше изречена с мъка, докато накрая не й останаха сили ни да говори, ни да си поеме дъх.

Скарлет коленичи над баба си, отпусна главата си на гърдите й и нежно отмести лепкавата коса от челото й.

— Всичко ще се оправи. Ще те измъкна оттук, ще отидем в някоя болница и ти ще се оправиш. Ще се оправиш. — Тя си наложи да се надигне. — Можеш ли да вървиш? Как са краката ти? Ранени ли са?

— Не мога да вървя. Не мога да се движа. Трябва да ме оставиш тук, Скарлет. Трябва да се измъкнеш.

— За нищо на света няма да те изоставя. Grand-mere, тук няма никой. Имаме време. Просто трябва да измислим как… сетих се — мога да те нося. — Сълзите закапаха от брадичката на Скарлет.

— Ела тук, момичето ми. Ела насам. — Скарлет си обърса носа и зарови лице във врата на баба си. Ръцете й опитаха да я обгърнат, но успяха да се поместят толкова, колкото да се ударят в тялото й. — Не исках да те въвличам в това. Толкова съжалявам.

— Grand-mere.

— Шшшт. Чуй ме. Трябва да направиш нещо за мен. Нещо важно.

Тя поклати глава.

— Спри. Ти ще се оправиш.

— Чуй ме, Скарлет. — И дори немощният глас на баба й сякаш стихна още повече. — Принцеса Селена е жива.

Скарлет стисна очи.

— Моля те, спри да говориш. Пести си силите.

— Тя замина да живее в Източната република при едно семейство на име Лин. Мъжът се казва Лин Гаран.

Скарлет въздъхна тъжно и гневно.

— Знам, Grand-mere. Знам, че ти си я укривала, и знам също, че си я дала на мъж от Републиката. Но това вече няма значение. Това не е твой проблем. Аз ще те измъкна оттук и ще се погрижа за теб.

— Не, момичето ми, ти трябва да я намериш. Тя вече е пораснала — почти колкото теб… и е киборг.

Скарлет примигна — искаше й се да може да види баба си в тъмното.

— Киборг ли?

— Ако не си е сменила името, тогава още се казва Синдер.

Името й се стори познато, но мозъкът на Скарлет беше твърде замъглен, за да може да се досети откъде го е чувала.

— Grand-mere, недей да говориш. Аз трябва да…

— Ти трябва да я откриеш. Логан и Гаран единствени знаят за нея, но щом кралицата успя да намери мен, и тях ще намери. Някой трябва да каже на момичето коя е. Някой трябва да я открие. Ти трябва да я откриеш.

Скарлет поклати глава.

— Изобщо не давам пукната пара за глупавата принцеса. За теб ще се грижа. Теб ще защитавам.

— Скарлет, аз не мога да тръгна с теб. — Бинтованите ръце на баба й погалиха тези на Скарлет. — Моля те, Скарлет. Тя може да промени света.

Скарлет се отдръпна назад.

— Но това е само едно момиче — успя да каже тя между подновилите се ридания. — Какво може да направи само?

И тогава тя си спомни името. Припомни си картината от новините — момичето, което тичаше надолу по стълбището в двореца, после падна и се приземи на купчина върху алеята от чакъл.

Лин Синдер.

Тийнейджърка. Киборг. Лунитянка.

Скарлет преглътна. Значи Левана вече беше намерила момичето. Беше я намерила, но пак я беше изпуснала.

— Все едно — измърмори тя и сложи глава на гърдите на баба си. — Това не е наш проблем. Аз ще те измъкна оттук. Ще избягаме.

Умът й трескаво затърси начин как могат да избягат и двете. Ако можеше да намери носилка или инвалиден стол, или.

Но нямаше откъде.

А и нищо нямаше да помогне нагоре по стълбите. Нямаше нищо, с което да може да я пренесе. А баба й нямаше да издържи сама.

Сърцето й се сви от болка, която изтръгна от гърлото й вопъл.

Не можеше да я остави тук в това състояние. Не можеше да им позволи да продължат да я измъчват.

— Милото ми момиче!

Тя затвори очи и навън потекоха две нови горещи сълзи.

— Grand-mere, кой е Логан Танер?

Баба й леко я целуна по челото.

— Той е добър човек, Скарлет. И щеше да те обича. Дано някой ден се срещнете. Поздрави го от мен тогава. Кажи му сбогом от мен.

Едно ридание разряза сърцето на Скарлет. Ризата на баба й беше подгизнала от сълзите й.

Така и не можа да се реши да й каже, че Логан Танер беше мъртъв, че беше полудял и се бе самоубил.

Нейният дядо.

— Обичам те, Grand-mere. Ти си всичко за мен.

Дебело бинтованите ръце погалиха коленете й.

— И аз те обичам. Смелото ми, непреклонно момиче.

Скарлет подсмръкна и си даде клетва, че ще остане тук до сутринта. Ще остане завинаги тук. Никога нямаше да изостави баба си. Ако похитителите им се завърнеха, щяха да ги намерят заедно и ако трябва — да ги убият заедно.

Но тя никога нямаше да я напусне отново.

Клетвата беше дадена, обещанието — и то и тогава тя чу, че по коридора отекнаха стъпки.