Мариса Мейър
Скарлет (40)

Глава тридесет и девета

Седнала клечешком над баба си, Скарлет се извърна към коридора. Старите жици забръмчаха отгоре и бледа светлина заля килията. Вратата продължаваше да стои отворена, а решетката хвърляше по пода сенки като скелет.

Очите й бавно привикнаха към светлината. Тя затаи дъх и се ослуша, но стъпките бяха секнали. При все това, там имаше някой. Някой приближаваше.

Бинтованата ръка на баба й се плъзна в нейната и тя се обърна към нея. Стомахът й се обърна. По обруленото й лице имаше засъхнали вадички кръв, а косата й беше сплетена и сплъстена. Беше излиняла почти като скелет, но кафявите й очи все още излъчваха сила и енергия. И тя все още беше пълна с повече любов, отколкото имаше в целия останал свят.

— Бягай — прошепна тя.

Скарлет поклати глава.

— Няма да те оставя.

— Тази битка не е твоя. Бягай, Скарлет. Веднага!

Отново се чуха стъпките. Приближаваха.

Скарлет стисна зъби, изправи се на разтрепераните си крака и се обърна с лице към вратата. Сърцето й препускаше, чакаше, а стъпките се усилваха.

Може би беше Вълка.

Идваше да й помогне, да им помогне.

Почувства се замаяна, сърцето й туптеше и не й се вярваше, че след всичко, което й бе причинил, искаше отново да го види.

Но той все пак й беше дал чипа. А и беше силен, достатъчно силен, че да пренесе баба й на ръце. Ако Вълка се беше върнал за нея, те бяха спасени.

Видя сянката на мъжа да прекосява пода, а сетне и той самият прекрачи прага.

Беше Ран и се усмихваше.

Скарлет преглътна и допря коленете си, решена да не издаде страха си. Но тази вечер у Ран имаше нещо различно. Очите му вече не бяха просто безмилостни — бяха гладни и се взираха в Скарлет, сякаш тя беше угощение, което беше чакал от много време.

— А, малка лисичке. Как успя да се измъкнеш от килията?

Цялото й тяло се разтресе.

— Остави внучката ми на мира. — Дрезгавият глас на баба й беше набрал малко сила. Тя се помръдна, опитвайки се да се изправи.

Скарлет седна до нея и стисна ръката й.

— Grand-mere, недей.

— Помня те. — Мишел Беноа се взираше гневно в Ран. — Ти беше един от онези, които ме отвлякоха.

— Grand-mere.

Ран се подсмихна.

— Имаш остра памет за такива стари неща.

— Не се бой от него — каза Мишел. — Той е омегата. Оставили са го тук, защото е твърде слаб да участва в битката.

Ран изръмжа и оголи щръкналите си зъби, а Скарлет се сви назад.

— Останах тук — изръмжа той, — защото имам да довършвам една работа. — Очите му светнаха, даже пламнаха. В тях нямаше нищо, освен омраза — огнена и необуздана омраза.

Скарлет се премести така, че тялото й да покрие баба й.

— Ти си едно нищо — обади се Мишел, а клепките й се затвориха от изтощение. Ужасът стисна сърцето на Скарлет. — Кукла на конци в ръцете на чародея. Отнели са ви дарбата и са ви превърнали до един в чудовища. Независимо колко си силен, колко остри са сетивата ти и колко си кръвожаден, ти си оставаш на най-долното стъпало сред останалите и никога няма да се изкачиш по-нагоре.

Умът на Скарлет се завъртя. Искаше разговорът да свърши, искаше баба й да спре да го разярява — знаеше, че от това няма полза. По лицето на Ран се четеше жажда за кръв.

Груб смях се изтръгна от устата му. Ръцете му хванаха рамката на вратата и от двете страни, блокирайки напълно изхода.

— Грешиш, дърта вещице. Като знаеш толкова много, не знаеш ли какво става, когато някой от глутницата убие своя алфа? — Той не дочака отговора й. — Заема неговото място. — На бузите му се появиха трапчинки. — А аз открих, че брат ми, моята алфа, си има слабост. — Думите се изплъзнаха от устните му и в това време погледът му се спря отново върху Скарлет.

— Ти си един наивен млад мъж. — Баба й се закашля. — Слаб си. Никога няма да бъдеш нещо повече от една смирена омега. Дори аз виждам това.

Скарлет изшътка. Виждаше как расте яростта у Ран, чувстваше как гневът му се изливаше от него.

— Grand-mere!

И тогава стана ясно какво се опитваше да постигне баба й.

— Не! Тя не искаше да каже това! — Ненавиждаше себе си, че го моли, но това не я интересуваше сега. — Тя е стара! Бълнува! Остави я.

Разгневен, Ран влетя в килията, улови Скарлет за косата и я откъсна от баба й.

Тя изпищя и заби ноктите си в ръката му, но той я метна право в ъгъла.

— Не!

Баба й изпищя от болка, когато Ран я повдигна във въздуха за гърлото. Преди да може да примигне, тя беше закована за стената — твърде слаба да размаха ръце, да се бори, да окаже някаква съпротива.

— ПУСНИ Я! — Скарлет се изправи на крака и като се хвърли върху Ран, заключи ръцете си около врата му и стисна с всичка сила. Но той дори не трепна и тогава тя го одра, като се целеше в очите му.

Ран нададе вой от болка, пусна баба й на една купчина на земята и сетне изхвърли Скарлет от гърба си. Тя се свлече до стената, без да усети нищо, тъй като цялото й внимание беше насочено към немощната, бинтована фигура на баба й.

— Grand-mere!

Погледите им се срещнаха и тя в миг проумя, че баба й нямаше да се повдигне вече. Сухите й устни успяха да продумат:

— Бя… — Но нищо повече не се чу. Очите й останаха отворени и зловещо празни.

Скарлет се надигна от стената, но Ран стигна пръв. Огромната му фигура се приведе над тялото на баба й и го повдигна с една ръка под гърба, така че главата й падна тежко на твърдия под.

Като изгладняло животно, уловило първата си плячка, Ран се наведе над нея и стисна челюстите си във врата на Мишел.

Скарлет изпищя и падна назад. Стаята с кръвта и Ран, застанал на четири крака, се завъртя.

Обвинението на баба й отекна в главата й. Всички до един са ви превърнали в чудовища.

Все така ужасена, тя се насили да извърне лице и се завъртя на една страна. Стомахът й се повдигна, но нищо не излезе, освен лиги и горчилка. Усети в устата си вкус на желязо, киселина и кръв и осъзна, че си бе прехапала езика, след като Ран я беше захвърлил в стената, но болка нямаше. Само празнота и ужас и един черен облак, който бавно пълзеше над нея.

Тя не беше тук. Това не се случваше наистина.

Стомахът й гореше от усилието да изхвърли храната, която не беше в него, докато тя се влачеше към далечната стена, отдалечавайки се колкото се можеше повече от Ран. От Ран и баба й.

Ръката й попадна на една ивица светлина от коридора. Кожата й беше ужасно бледа. Цялата трепереше.

Бягай.

Тя повдигна глава и в края на коридора видя началото на стълбището. До него — един отдавна обезцветен надпис. Към сцената.

Бягай.

Мозъкът й се опитваше с мъка да намери смисъл в думите. Към сцената. Сцената. Сцената. Последните думи на баба й.

Бягай!

Тя протегна ръце, обви пръстите си около железните пръчки на вратата и ги използва като лост. Напрегна се да се надигне. Да се изправи. Да излезе навън, в коридора, на светло.

В началото не си чувстваше краката, докато куцаше към подножието на стълбището, но щом започна да се качва нагоре, силата им се върна. Движеше се напред. Затича се.

Една затворена врата се показа най-горе на стълбището — стара дървена врата, дори без скенер за чипове на нея. Щом я отвори, тя изскърца.

Тогава отдолу се чуха стъпки, които идваха за нея.

Скарлет се озова зад кулисите. Вдясно стояха скупчени една до друга стари колони, а лабиринтът от изкуствени каменни стени и боядисани дървета запълваха сенките вляво. Вратата зад гърба й се затръшна и тя изтича в направената от дърво гора, като грабна един свещник от ковано желязо.

Вдигна го с две ръце и зачака с разкрачени крака.

Ран изхвърча от вратата с брадичка, обляна в кръв.

Скарлет замахна с все сила. Силен рев се изтръгна от нея, когато желязото срещна черепа на Ран.

Той извика и се олюля назад в завесите. Препъна се в плата и се стовари по гръб.

Скарлет заби свещника в него, защото не беше сигурна, че ще има сила да го повдигне отново. Чу как завесите се раздраха, но вече беше избягала и тичаше между декорите, оглеждаше скърцащите дървени дъски на пода, докато прескачаше прашните намотани кабели и прекатурените прожектори. Претърколи се на сцената — празно пространство от дървени дъски и трапове — и едновременно скочи и падна сред призрачния оркестър. Без да обръща внимание на болката в коляното си, разбута стойките от пътя си и хукна към салона.

Зад нея по сцената задумкаха стъпки. Нечовешки бързо.

Редиците с празните столове профучаваха край нея и тя можа да види само вратата, която се задаваше отпред.

Той я хвана за качулката.

Тя го остави да я дръпне назад и като използва инерцията си, завъртя се с лице към него и го ритна с коляно в слабините.

Той извика от болка и залитна.

Скарлет хукна под ронещите се мраморни арки, край херувимите с техните счупени ръце, край потрошените полилеи и счупените плочки на пода. Изтича надолу по мраморното стълбище, заковала поглед върху гигантските врати, които водеха към улицата. Ако можеше само да се измъкне оттук. Сред хората. В истинския свят.

Но щом стъпи във фоайето, на изхода се мярна силуетът на друг мъж.

Тя се подхлъзна от рязкото спиране и се озова в един квадрат от бледа слънчева светлина, която се процеждаше през дупката в тавана.

Завъртя се назад и хукна към другото стълбище, което слизаше обратно в дълбините на операта.

Отгоре се затръшна някаква вратата и затропаха стъпки, но не можеше да каже дали бяха на един, или двама души.

Потта покри гърба на ризата й. Краката я боляха, а приливът на адреналин вече я напускаше.

Зави зад един ъгъл и се втурна право в мрака. Основното помещение тук някога е било използвано да посреща знатните гости на операта и няколко врати и коридори водеха към всяко кътче на подземието. Скарлет знаеше, че залите вдясно щяха да я отведат обратно в затворническите килии, затова тръгна наляво. Между двете стълбища, които водеха към горното ниво, стоеше коритото на един пресъхнал фонтан. Върху пиедестала в нишата имаше бронзова статуя на полусъблечена девойка — една от малкото статуи, които бяха оцелели през вековете, въпреки че никой не се бе погрижил за тях.

Скарлет се затича към стълбището срещу нея, като се питаше дали не бе самоубийство да се върне във фоайето, но от друга страна знаеше, че да остане заклещена тук, не беше никакъв изход.

Тя стигна стълбището, но кракът й се удари в долния ръб на фонтана. Препъна се и извика.

Ран се беше хвърлил отгоре, още преди да се удари в земята.

Той заби нокти в рамото й и я обърна по гръб върху счупените малки плочици от пресъхналото корито. Тя погледна в искрящите му очи — очи на луд, на убиец, и си спомни Вълка на арената на борбите.

Страхът скова гърлото й, задушавайки вика й.

Той я хвана за ризата и я вдигна от земята. Тя стисна ръцете му за китките, но беше прекалено уплашена, за да се бори, когато той поднесе лицето й към своето. Скарлет едва не повърна от дъха му, вонящ на разложено месо и кръв, толкова много кръв… баба й.

— Ако самата мисъл за това не ме отблъскваше, бих се възползвал от теб тук, след като сме изцяло сами — рече той, а Скарлет потрепери. — Само за да видя изражението на брат ми, когато му кажа. — И с един вик той я запрати в статуята.

Гърбът й се удари в бронзовия пиедестал и в главата й избухна болка, която я остави без въздух. Тя се свлече на земята, стисна гърдите си и се помъчи да си поеме дъх.

Ран клекна пред нея и се приготви да скочи. Облиза с език зъбите си и ги покри с лига.

Стомахът й се сви. Тя ритна земята, опитвайки се да се избута с крака в малкото пространство между статуята и стената. Да се скрие. Да изчезне.

Той скочи.

Тя се сви до стената, но ударът така и не дойде.

Скарлет чу един боен вик, след който последва тежко тупване. И ръмжене.

Тя пусна треперещите си ръце. В центъра на подземието две фигури се бяха сплели една в друга. Щракаха челюсти. Кръв капеше от изопнатите мускули.

С размазан поглед тя успя да си поеме дъх, щастлива, че гърдите й се повдигнаха. Протегна нагоре ръка, хвана се за статуята и опита да се повдигне, но мускулите на гърба й изстенаха.

Тя стисна зъби и започна да подпъхва краката под тялото си, борейки се с болката, докато — задъхана и потна — можа да се изправи до бронзовата богиня.

Ако успееше да се измъкне оттук, преди боят да е свършил.

Ран направи хватка на главата на другия мъж. Смарагдовите очи на противника му пронизаха Скарлет за един миг, в който сърцето й спря, а сетне той преметна Ран през главата си.

Земята се разтресе от удара, но Скарлет нищо не усети.

Вълка.

Това беше Вълка.