Мариса Мейър
Скарлет (19)

Глава осемнадесета

Скарлет затвори вратата след себе си и с облекчение видя, че Вълка не беше мърдал никъде. Крачеше напред-назад. Завъртя се към нея.

— Тъкмо чух обявлението — каза тя. — Имаш ли представа какво става?

— Не. А ти не знаеш ли нещо?

Тя бръкна в джоба си за портскрийна.

— Има някакво забавяне. Странно е обаче, че ни накараха да опразним коридорите.

Той замълча. Свъсеното му лице доби ожесточеност, стана почти гневно.

— Миришеш.

Той не довърши и от нея се изтръгна обиден смях.

— Мириша ли?

Вълка разтърси бурно глава, а косата му се замята през набразденото му чело.

— Не исках да кажа това. С кого си говорила навън?

Тя се смръщи и се облегна на вратата. Ако Ран е бил с парфюм, то той е бил доста слаб, защото тя нищо не беше усетила.

— Защо? — сопна му се тя, ядосана както от обвинението му, така и от неочакваното чувство на вина, което я загложди. — Това не ти влиза в работата.

Той стисна зъби силно.

— Не, не това имах. — Той млъкна, а погледът му светна към вратата.

Почукването накара Скарлет да подскочи от стената. Тя се обърна и рязко отвори вратата.

В стаята се плъзна един андроид на колела, а в края на тънката му ръка имаше скенер.

— Заради сигурността на всички пътници извършваме проверка на самоличността.

Скарлет вдигна ръката си по навик. Дори не си помисли да оспори заповедта, докато червената светлинка не мина по кожата й, после изпищя и андроидът се обърна към Вълка.

— Какво става? — попита тя. — Нали си сканирахме билетите при качването във влака.

Ново пищене.

— Не бива да напускате купето, докато не получите нови инструкции.

— Това не е отговор — рече Скарлет.

Панелът в торса на андроида се отвори и оттам — за да ги поздрави, се подаде трета ръка, но в края й имаше спринцовка.

— Трябва да ви взема задължителна кръвна проба. Моля, протегнете напред дясната си ръка.

Скарлет зяпна проблясващата игла.

— Ще ни взимате кръвни проби, така ли? Но това е нелепо. Ние просто отиваме в Париж.

— Моля, протегнете напред дясната си ръка — повтори андроидът, — в противен случай ще трябва да докладвам, че сте отказали да спазите правилата за безопасност на компанията Маглев. Билетите ви ще бъдат отчетени като невалидни и на следващата гара ще бъдете свалени от влака под охрана.

Скарлет се наежи и хвърли поглед към Вълка, но той беше сляп за друго, освен за спринцовката. За миг тя си помисли, че ей сега ще разбие на парчета сензора на робота, но после той с неохота си подаде ръката. Лицето му изглеждаше отнесено, когато иглата прободе кожата му.

Щом андроидът взе пробите и прибра ръката си, която приличаше на скелет, Вълка отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си.

Страх от игли? Скарлет го измери с присвити очи и подаде ръката си напред, докато андроидът извади новата спринцовка. Помисли си, че едва ли болеше повече отколкото татуировката.

Гледаше навъсено, докато спринцовката се пълнеше със собствената й кръв.

— Какво точно търсите? — попита тя, когато андроидът свърши и прибра и двете спринцовки в торса си.

— Започвам да сканирам кръвта — каза андроидът и след това се чу тропане, бръмчене и пищене. Вълка допря ръката отстрани до тялото си и в това време андроидът обяви: — Сканирането завърши. Моля, затворете вратата и не напускайте купето, докато не получите по-нататъшни инструкции.

— Това ни го казахте — тросна се Скарлет, но андроидът вече й бе обърнал гръб и излизаше в коридора.

Тя притисна с палец раничката от убождането и хлопна вратата с крак, за да затвори.

— За какво беше всичко това? На път съм да пратя съобщение до отдела за обслужване на клиенти на Маглев и да подам жалба.

Тя се обърна и видя, че Вълка стоеше до прозореца — не беше чула тихите му стъпки.

— Влакът намалява.

Измина един мъчителен миг на мълчание и тогава Скарлет също усети, че влакът намалява скоростта си.

През прозореца тя видя дебелия покрив на гората, който закриваше пладнешкото слънце.

Нямаше пътища, нито сгради. Не спираха на никоя гара.

Отвори уста, но Вълка спря с поглед въпроса й, още преди да го е задала.

— Чу ли това?

Скарлет свали ципа на якето си, за да се разхлади, и се заслуша. Магнитите бучаха. Въздухът свистеше през отворения прозорец в съседното купе. Куфари потропваха.

Чу се вопъл. Толкова далечен, че приличаше на избледняващ кошмар.

Кожата й настръхна.

— Какво става?

Говорителят на стената издрънча:

— Уважаеми пътници, говори ръководителят на влака. Имаме спешен случай на борда. Временно ще се забавим, докато изчакваме медицинските органи. Молим всички пътници да останат в купетата си и да се съобразяват с исканията на андроидите от персонала. Благодарим ви за търпението.

Говорителят замлъкна, а Скарлет и Вълка стояха и се гледаха един друг.

Буца заседна на гърлото на Скарлет.

Кръвни проби. Спринцовки. Забавяне.

— Чумата.

Вълкът мълчеше.

— Ще заключат целия влак — рече тя. — Ще ни сложат под карантина.

Отвън в коридора се тряскаха врати, съседите си задаваха въпроси кресливо, правеха догадки, без да ги е грижа за настояването на ръководителя на влака да си останат по купетата. Андроидите сигурно бяха минали в следващия вагон.

Скарлет дочу бързо изговорените думи „епидемия от летумозис“, поставени като въпрос, със страх.

— Не. — Тя изстреля думата като куршум. — Не могат да ни задържат тук. Баба ми…! — Гласът й спря — заля я вълна от паника.

Някой хлопаше безразборно в коридора по някаква врата. Далечният вопъл се усили.

— Събери си нещата — каза Вълка.

И двамата се раздвижиха едновременно. Тя метна портскрийна в раницата си, а в това време Вълка отиде до прозореца и го отвори. Земята бягаше бързо под тях. Оттатък линиите се простираше гъста гора, която се размиваше в сенки.

Скарлет провери дали пистолетът е още на мястото си.

— Ще скачаме ли?

— Да. Но може и да са предвидили това, затова трябва да действаме, преди влакът да е забавил скорост. Вероятно в момента подготвят андроидни полицаи, които да арестуват бегълците.

Скарлет кимна.

— Ако наистина е летумозис, сигурно вече сме под карантина, като в изолатор.

Вълка подаде глава през прозореца и огледа целия влак и в двете посоки.

— Сега е моментът.

Той се дръпна навътре и метна чантата на рамо. Скарлет надникна надолу, видя как земята бяга под тях и за миг й се зави свят. Беше невъзможно да се фокусира върху едно място, докато пъстрото слънце грееше право в дърветата.

— Хм… вижда ми се опасно.

— Няма страшно.

Тя погледна нагоре към него, като за миг очакваше да срещне в лицето му отново онзи побъркан луд, но сега то бе спокойно и студено като камък. Беше се съсредоточил изцяло върху пейзажа, който профучаваше край тях.

— Пускат спирачките — каза той. — Сега ще започнем да намаляваме по-бързо. — И отново трябваше да минат няколко секунди, преди Скарлет да почувства едва доловимата промяна в скоростта, да усети колко бързо намаляваха сега и как вече не се движеха по инерция, изчаквайки влакът сам да спре.

Вълка наклони глава.

— Качи се на гърба ми.

— Мога и сама да скоча.

— Скарлет!

Тя срещна очите му. Детското му любопитство от началото на пътуването се беше изпарило, заменено от строгост, която не бе очаквала.

— Какво толкова? Все едно да скочиш от хамбара в купа сено. Правила съм го стотици пъти.

— Купа сено ли? Скарлет, това тук няма нищо общо със скок в купа сено.

Но преди да успее да му възрази, преди да смогне да бетонира непокорството си, той се наведе над нея и я грабна в двете си ръце.

Тя ахна и тъкмо се канеше да отвори уста и да поиска да я пусне на земята, когато Вълка вече се бе покачил на перваза, а вятърът го зашиба по врата с къдриците й.

Той скочи. Скарлет изпищя и се вкопчи в него, стомахът й се преобърна и тогава ударът от падането пробяга нагоре по гръбнака й.

Тя заби пръсти в рамената му. Всяка част от тялото й трепереше.

Вълка се беше приземил в едно сечище на осем стъпки от релсите. Той се запрепъва към дърветата и приклекна под сенките.

— Добре ли си? — попита я.

— Точно същото, като да скочиш — тя си пое дъх — в купа сено.

В гърдите му прокънтя смях и отекна в нея, но преди тя да се опомни, Вълка я пусна да стъпи върху едно парче земя, обрасло в мек мъх. Тя слезе от ръцете му, олюля се за миг, а сетне го удари право в ръката.

— Никога повече не скачай от влак.

Вълка изглеждаше почти доволен от себе си, когато нададе ухо към гората.

— Трябва да влезем още навътре, в случай че някой ни е видял.

Тя се заслуша във влака, който прелиташе край тях, а сърцето й биеше тежко и неравно, когато последва Вълка навътре сред дърветата. Не бяха изминали и десетина крачки, когато бръмченето на влака стихна надолу по релсите, докато изчезна напълно.

От чантата на гърба на Вълка Скарлет измъкна порта си и провери местоположението им.

— Страхотно. Най-близкият град е на трийсет и два километра оттук. Не ни е на път, но може пък някой да ни закара до следващата гара Маглев.

— Защото видът ни вдъхва толкова доверие, нали?

Скарлет го погледна и забеляза избледнелите белези, пръснати по тялото му, и посиненото око.

— Имаш ли нещо друго наум?

— Трябва да останем близо до релсите. Рано или късно ще мине друг влак.

— И той ще спре, за да ни качи, така ли?

— Естествено.

Този път бе сигурна, че долови палавост в очите му, когато той тръгна обратно към релсите. Но не бяха направили и десетина стъпки, когато той спря.

— Какво.

Вълкът се завъртя към нея и с една ръка я стисна отзад за главата, а с другата запуши здраво устата й.

Скарлет се напрегна да се откопчи от хватката му, но нещо я накара да спре. С набърчено чело той се взираше навътре в гората. Вдигна носа си нагоре и подуши въздуха.

Когато се увери, че тя няма да издаде и звук, той дръпна рязко ръцете си, като че нещо го бе ужилило. Като не очакваше, Скарлет се олюля назад.

Стояха неподвижно, притихнали, а Скарлет се напъваше да чуе какво бе уплашило Вълка. Тя бавно извади пистолета, който стоеше на кръста й. Освободи предпазителя, а щракването отекна сред дърветата.

Някъде дълбоко в гората се чу вой на вълк. Самотният рев я накара да потръпне.

Вълка не изглеждаше изненадан.

Тогава зад тях се чу нов вой, но този идваше от по-далеч. После още един от север.

Когато виенето заглъхна с копнеж във въздуха, тишината изпълзя наоколо им.

— Това твои приятели ли са? — попита Скарлет.

Лицето на Вълка просветна и той погледна първо нея, а после и пистолета. Стори й се странно, че се сепна от него, докато воят съвсем не го бе обезпокоил.

— Няма да ни закачат — каза той най-сетне и тръгна към релсите.

Скарлет изпръхтя и заприпка подире му.

— Е, това вече ме успокои! Намираме се насред пущинака с диви вълци наоколо, но щом ти казваш, че няма да ни закачат. — Тя сложи обратно предпазителя на пистолета и вече го затъкваше на кръста си, когато Вълка й даде знак да спре.

— Няма да ни закачат — повтори той и слабо се усмихна. — Но не прибирай това нещо засега, просто за всеки случай.