Мариса Мейър
Скарлет (38)

Глава тридесет и седма

— Какво беше това? — викна Трън и вдигна кораба от улицата. Те полетяха много по-ниско и по-бързо, отколкото разрешаваха правилата, понасяйки се над разнородните парчета земя с посеви, които обграждаха градчето Рийо.

Все още задъхана, Синдер поклати глава.

— Лунитяни. Онзи в таверната спомена кралицата.

Трън тръшна ръката си на контролното табло на кораба и изруга:

— Много добре знам, че на лунитяните им хлопа дъската, но — без да се обиждаш — тези бяха пълни психопати! Този направо взе да ми глозга ръката! А това е любимото ми яке!

Синдер хвърли поглед към Трън, но раненото му рамо не беше от нейната страна. По челото му обаче можеше да се види червената следа от удара, който й нанесе, за да я изтръгне от делириума й.

Тя притисна хладните метални пръсти в своето чело, което беше започнало да тупка тежко, и тогава забеляза пред очите си върволица от думи, които до този момент е била твърде ужасена и объркана да забележи.

„Къде сте?“

— Ико се е уплашила за нас.

Трън зави, за да избегне един изоставен трактор.

— Забравих за полицаите! Корабът ми наред ли е?

— Чакай малко. — От резкия завой на Синдер й прилоша, но тя се улови за предпазните колани и направи ново съобщение.

„На път сме. Полицията още ли е там?“

Отговорът на Ико дойде почти незабавно.

„Не. Но поставиха проследяващо устройство отдолу под кораба и си тръгнаха. Заради някакви размирици в Рийо. Б момента гледам нетскрийна — Синдер, виждаш ли това?“

Тя преглътна, но не отговори.

— Полицаите са си тръгнали. Сложили са проследяващо устройство.

— Е, това можеше да се предвиди. — Трън се спусна надолу и с колесника закачи върха на една вятърна мелница. На няколко километра от тях Синдер видя Рампион — едно огромно сиво петно насред полето, едва различимо в нощта.

Ико отвори люка към дока за капсулите.

Докато капсулата започна да се спуска към Рампион, докът вече зееше широко отворен. Синдер стисна очи и се хвана здраво за седалката, когато Трън се гмурна прекалено бързо към кораба им. Но той изключи ускорителите точно навреме и скоро те се раздрусаха силно и спряха внезапно. Капсулата се разтресе и угасна. Синдер изхвърча от страничната врата, още преди светлините да угаснат.

— Ико! Къде е проследителят?

— Звезди, Синдер! Къде бяхте? Какво става в Рийо?

— Нямаме време — проследителят!

— Под десния колесник е.

— Аз ще се погрижа — рече Трън и тръгна към широко отворените врати. — Ико, затвори дока, щом изляза, а после отвори главния люк. Синдер, ти сложи новия акумулатор! — Той скочи от рампата и Синдер чу как калта изжвака под обувките му, когато се приземи. В следващия момент заключващите се врати започнаха да се плъзгат, за да се затворят.

— Стой!

Вратите замръзнаха, оставяйки място, колкото през тях да се провре туптящата глава на Синдер.

— Какво? — извика Ико. — Помислих си, че вече е скочил навън! Да не го смазах?

— Не, не, нищо му няма. Просто трябва да свърша нещо.

Тя задъвка устните си и коленичи на едно коляно. Вдигна крачола си, отвори отделението в изкуствения си крак и сред сплетените жици намери двата малки чипа, които бяха негови квартиранти. Чипът за директна връзка, който проблясваше с особените си шарки, и чипът на Пеони, по който все още имаше засъхнала кръв.

Военните бяха я проследили чрез чипа на Пеони и нямаше да се учуди, ако раболепните слуги на Левана бяха успели да я открият по същия начин.

— Толкова съм глупава — измърмори тя и измъкна чипа отвътре. Сърцето й неочаквано се сви, но тя се постара да не обръща внимание и като лепна една бърза целувка на чипа, хвърли го на полето. Той проблесна веднъж на лунната светлина и после изчезна в мрака.

— Така. Вече можеш да затваряш.

Вратите издрънчаха и се затвориха, а в това време Синдер се спусна към капсулата и измъкна отвътре акумулатора.

Машинното отделение сияеше в червената светлина на аварийните лампи. Докато тя полази по корем до най-външния ъгъл на кораба и отви стария акумулатор, ретина дисплеят й вече беше свалил схемите.

Щом свали старата батерия, целият кораб потъна в тъмнина.

Тя изруга на себе си.

— Синдер! — някъде отгоре до нея стигна обезумелият вик на Трън.

Синдер включи фенерчето си и разкъса защитната опаковка на новия акумулатор, докато в това време от страх дъхът й излизаше навън накъсано и тежко. Съвсем скоро без системата за охлаждане в машинното отделение стана горещо и задушно.

Тя мушна един кабел във входа на акумулатора и после го зави за двигателя. Докато поставяше батерията на стената, разбра, че вече беше започнала да забравя как е успявала да оцелее без отвертката в новата си ръка. Наложеното изображение на схемата се увеличи пред очите й, докато тя свързваше фините жици.

Преглътна и вкара в компютъра кода за рестартиране. Моторът забръмча тихо, после се усили и скоро замърка като доволно коте. Червените лампи се включиха, но много бързо бяха сменени от яркото бяло осветление.

— Ико?

Отговорът дойде почти незабавно.

— Какво стана? Защо никой не ми казва какво се случва?

Синдер въздъхна, отпусна се по корем и се заизмъква пълзешком към вратата. Улови се за стъпалото на стълбата, която водеше към главното ниво на кораба, и се провикна:

— Готови за излитане!

Едва бе изрекла думите, горивните камери се запалиха под нея и корабът рязко се откъсна от земята. Синдер изпищя и здраво се вкопчи в стълбата, а в това време Рампион се заклати за миг над земята, но сетне се стрелна нагоре в небето, далеч от разрушенията, които търпеше красивият роден град на Мишел Беноа.

Когато отново излязоха в орбита, Синдер отиде в пилотската кабина, където Трън се бе тръшнал в своето кресло, а ръцете му стояха провесени отстрани на облегалките.

— Трябва да си почистим раните — рече тя, като видя тъмното петно от кръв на рамото му. Трън кимна, без да се обърне.

— Да, със сигурност не ми се ще да пипна неговата болест — все едно каква е.

Синдер тръгна тромаво към лекарския кабинет, а десният й крак трепереше под тежестта й, но беше благодарна, че предвидливо бе разчистила щайгите от вратата и сега бързо намери превръзки и мехлеми.

— Добро излитане направи в Рийо — рече тя, когато отново се върна при Трън в кабината. — Капитане.

Той изсумтя и се намуси, когато Синдер разряза с ножчето си лепкавия му ръкав.

— Боли ли? — попита тя, докато оглеждаше следите от ухапването по ръката му.

— Все едно ме е ухапало подивяло куче.

— Чувстваш ли се замаян? Вие ли ти се свят? Изгубил си доста кръв.

— Добре съм — рече той мрачно. — Но съм доста разстроен заради якето ми.

— Можеше и да е по-зле. — Тя откъсна една дълга ивица от медицинската превръзка. — Можех теб да използвам като човешки щит, както направих с жената офицер. — Гласът й се задави при последните думи. Докато нави превръзката около ръката на Трън и я запечата, главата започна да я боли нагоре от сухите й като пустиня очи.

— Какво стана?

Тя поклати глава и погледна към прореза в дланта си.

— Не знам — отвърна и неловко сложи лепенка и там.

— Синдер.

— Не исках да стане така. — Тя се тръшна в своето кресло. Повдигна й се, когато си спомни мъртвешкия, празен поглед на жената, щом тя застана между Синдер и онзи мъж. — Паникьосах се и когато се опомних, тя стоеше там, пред мен. Не съм мислила… дори не съм се опитвала… просто се случи. — Тя се надигна от стола и отиде в товарното помещение — имаше нужда от място. Да диша, да се движи, да мисли. — Точно за това говорех! Тази дарба! Превръща ме в чудовище! Точно като онези мъже! Като Левана!

Тя разтри слепоочията си, преглъщайки следващото си признание.

Може би проблемът не беше само в това, че е лунитянка. Може би това беше наследствена черта. Може би беше точно като леля си… или като майка си, която не е била с нищо по-добра.

— А може би — обади се Трън, — е било случайност, защото все още се учиш.

— Случайност ли! — Тя се обърна към него. — Та аз убих жена!

Трън вдигна пръста си.

— Не е вярно. Човекът вълк, онзи виещ кръвопиец я уби. Синдер, ти си била уплашена. Не си знаела какво правиш.

— Той се беше спуснал към мен и аз просто я използвах.

— Значи си мислиш, че той щеше да подари живота на всички останали, след като веднъж е хванал теб?

Синдер стисна зъби, а стомахът й продължаваше да се навдига.

— Виждам, че си мислиш, че вината е твоя, но нека да стоварим малко от нея и там, където й е мястото.

Синдер погледна Трън намръщено, но пред очите си отново видя онзи мъж със страшните му сини очи и отвратителна усмивка.

— Те са заловили Мишел Беноа. — Тя потрепери. — И пак аз съм виновна. Защото са търсели мен.

— Ама какви ги дрънкаш непрестанно?

— Той знаеше, че сме дошли в Рийо заради нея, и каза, че те първи са я намерили. Нарече я „старицата“. Но те са я заловили само защото се опитват да открият мен.

Трън прокара длан по лицето си.

— Синдер, заблуждаваш се. Мишел Беноа е приютявала принцеса Селена. Ако тези хора са я заловили, това е била причината. И няма нищо общо с теб.

Тя преглътна и цялото й тяло се затресе.

— Може би още е жива. Трябва да опитаме да я открием.

— След като никой от вас не ми казва нищо — обади се Ико с напрегнат глас, — ще трябва сама да отгатна. Случайно да сте били нападнати от мъже, които се бият като изгладнели диви животни?

Трън и Синдер размениха погледи. Синдер забеляза, че по време на тирадата й в товарното помещение беше станало неимоверно горещо.

— Добро предположение — каза Трън.

— Навсякъде по новините само за това говорят — рече Ико. — Не е само във Франция. Те са навсякъде по света, във всяка страна от Съюза. Земята е под нападение!