Мариса Мейър
Скарлет (17)

Глава шестнадесета

Скарлет повика кораб, който да ги откара в Тулуза и почти изпразни сметката си от последния превод на Жил. Настани се срещу Вълка, за да не го изпуска от очи, и през цялото пътуване усещаше как пистолетът се забива в гърба й. Знаеше, че в това малко пространство той нямаше да й свърши никаква работа. Вече бе виждала бързината на Вълка, и то повече от веднъж. Той можеше да я затисне и да я удуши, още преди да е успяла да измъкне пистолета от кръста си.

Но й беше невъзможно да изпита страх от този почти непознат, който седеше насреща й. Вълка беше очарован от хълмистите ферми, край които минаваха, и зяпаше с отворена уста тракторите, добитъка и старите порутени хамбари. През цялото време краката му играеха, но тя бе сигурна, че той не го съзнаваше.

Почти детският му интерес беше в пълно противоречие с всичко останало у него. Заздравяващото му посинено око, избледнелите белези, широките рамене, несмутимото спокойствие, с което почти удуши Ролан, свирепата жестокост в погледа му, когато едва не погуби противника си на борбите.

Скарлет задъвка долната си устна и се запита кое от двете му лица бе истинското и кое беше престореното.

— Откъде си? — попита го тя.

Вълка завъртя очи да срещне нейните и любопитството изчезна от лицето му. Сякаш беше забравил, че и тя е там.

— Оттук съм. От Франция.

Устните й трепнаха.

— Странно. Имаш вид на човек, който никога не е виждал крава.

— О, не. Не съм от Рийо. От града съм.

— От Париж?

Той кимна и подскачащите му крака превключиха на нов ритъм, като се редуваха един друг. Скарлет не можеше повече да търпи това подскачане, затова се пресегна, хвана твърдо с ръка едното коляно и го застави да стои мирно. При допира й Вълка се дръпна рязко.

— Подлудяваш ме — рече тя и оттегли ръката си. Краката му застанаха неподвижни поне за момента, но изненаданият му поглед се застоя върху нея. — Е? Как от всички възможни места се озова тъкмо в Рийо?

Вниманието му се върна към прозореца.

— Отначало просто исках да избягам. Хванах Маглев до Лион и оттам започнах да следя борбите. Рийо е малко градче, но в него се събира добра компания.

— Забелязах. — Скарлет облегна глава на седалката. — Живяла съм в Париж за малко, като дете. Преди да дойда да живея тук с grand-mere. — Тя сви рамене. — Градът никога не ми е липсвал.

Бяха подминали вече фермите, маслиновите горички, лозята и предградието и се спускаха в сърцето на Тулуза, когато тя чу Вълка да казва:

— И на мен не ми е липсвал.

Подземното ниво на гара Маглев беше осветено непоносимо ярко от флуоресцентните лампи, които компенсираха излишно липсата на слънчева светлина. Те слязоха надолу с ескалатора, а в подножието ги чакаха два андроида и детекторът за оръжия, който изпищя още щом краката на Скарлет докоснаха платформата.

— Открит личен пистолет Лео 1272 ТСР 380. Моля, подайте идентификационния си чип и отстъпете встрани.

— Имам разрешително — обади се Скарлет и подаде ръка.

Светна червена светлина.

— Оръжието е законно. Благодаря ви, че използвате влака Маглев на Европейската федерация — издекламира андроидът и се върна на поста си.

Скарлет мина край андроидите и намери една празна пейка точно до релсите. Въпреки че близо до тавана имаше половин дузина малки сферични камери, които се движеха в кръг, стените бяха изписани през годините с изящни графити и призрачните образи на разкъсани плакати от концерти се вееха от тях.

Вълка седна до нея и след миг буйното му, енергично подскачане започна отново. И макар че той бе оставил място помежду им, Скарлет усети, че вече е привикнала към шаването на пръстите му, подскачането на коленете и въртенето на раменете му. Енергията му беше почти физически осезаема.

Скарлет се умори само докато го гледаше.

Като се стараеше да не му обръща внимание, тя измъкна портскрийна от джоба си и провери съобщенията си, но нямаше нищо важно — само реклами и спам.

Три влака пристигнаха и отпътуваха. Лисабон. Рим. Западен Мюнхен.

Скарлет стана неспокойна и без да се опомни, започна да потропва с крак в същия ритъм като Вълка, докато той не я докосна леко с пръст по коляното.

Тя застина и Вълка мигновено се отдръпна.

— Извинявай — каза тихо и стисна ръце в скута си.

Скарлет замълча, тъй като не бе съвсем сигурна за какво й се извиняваше. Не можеше да реши също дали ушите му порозовяха, или това беше отражението от мигащите светлини на една реклама наблизо.

Видя как Вълка изпусна премерено дъх и тогава, без никакво предупреждение, застина и извърна рязко главата си към ескалаторите.

Обезпокоена, Скарлет тозчас проточи врат, за да види какво го бе сепнало така. Мъж, облечен в делови костюм, тъкмо минаваше през детекторите в края на ескалатора. След него мина друг мъж със скъсани дънки и пуловер. След това беше ред на една майка, която с едната си ръка буташе въздушна количка, а с другата проверяваше портскрийна си.

— Какво има? — попита Скарлет, но думите й бяха удавени от гърмящите високоговорители, които обявиха влака за Париж през Монпелие.

Напрежението в мускулите на Вълка изчезна и той скочи на крака. Магнитите на линиите забръмчаха и той тръгна енергично към края на перона заедно с другите пътници. По лицето му нямаше и следа от безпокойството му.

Скарлет метна на рамо чантата си, хвърли още един поглед назад и тогава го настигна.

Размитите очертания на заострения нос на влака се плъзнаха край тях, а сетне той спря с лекота. Плавно вагоните се спуснаха върху релсите със силен звън и вратите на целия влак изсъскаха и се отвориха. От всеки вагон слезе по един андроид и монотонните им гласове заговориха едновременно:

— Добре дошли на борда на влака Маглев на Европейската федерация. Моля, протегнете ръце за проверка на билетите. Добре дошли на борда на…

Веднъж щом скенерът мина над китката й и тя се качи на влака, тежестта се свлече от гърдите на Скарлет. Най-накрая! Най-накрая беше на път. Повече нямаше да седи със скръстени ръце. Повече нямаше да чака.

Намери едно празно, уединено купе с легло на два етажа, бюро и нетскрийн на стената. Вагонът имаше застоялия мирис на стая, напръскана с твърде много освежител за въздух.

— Пътуването ще е дълго — рече тя и сложи чантата си на бюрото. — Може да погледаме малко в нета. Имаш ли си любим канал?

Застанал в средата на купето, Вълка погледна от пода към екрана, после обходи стените, като се мъчеше да намери място, на което да спре поглед. Всичко друго, само не и върху Скарлет.

— Не, нямам си — отвърна той и се запъти към прозореца.

Скарлет приседна на ръба на леглото и забеляза по стъклото отражението на нетскрийновете, от което зацапаните петна от пръсти лъснаха ясно.

— И аз нямам. Откъде ти време за гледане, а?

Тъй като той не отговори, тя се подпря назад на ръце и се престори, че не забелязва внезапно настъпилото смущение.

— Екран, включи се!

Около една маса седяха група светски репортери. Злобните им, празни приказки влизаха от едното ухо на Скарлет и излизаха от другото, тъй като мислите й бяха твърде объркани. Но не след дълго тя осъзна, че обсъждат бала в Нов Пекин и лунното момиче, отвратителната й коса, безобразното състояние на роклята й и ръкавиците — това по тях петна от машинно масло ли бяха? Пълна трагедия.

Една от жените се закиска като кокошка:

— Колко жалко, че в космоса си нямат молове. Това момиче има нужда от пълно преобразяване — нова прическа, нова рокля!

Останалите гости се захилиха сподавено.

Скарлет поклати глава.

— Горкото момиче ще го екзекутират, а те седнали да си правят шеги с него.

Вълка хвърли поглед към екрана.

— За втори път те чувам да я защитаваш.

— Ами да, опитвам се от време на време да мисля със собствената си глава и да не взимам за чиста монета глупавите пропаганди на медиите. — Скарлет се намръщи, защото си даде сметка, че говори точно като баба си. Но успокои раздразнението си с една въздишка. — Хората винаги бързат да сипят обвинения и критики и дори не се запитват какво е преживяла, а още по-малко какво я е накарало да постъпи така. Изобщо, знаем ли със сигурност, че е направила нещо нередно?

Механичен глас предупреди, че вратите се затварят, и Скарлет чу как след миг те се долепиха със свистене. Влакът се надигна от релсите и се плъзна вън от гарата, потапяйки ги в мрак, разкъсван единствено от светлините в коридора и сините нетскрийнове. Набра скорост и полетя по релсите като куршум — без усилие, дордето в един миг изскочи от земята и слънчевата светлина се разля през прозорците.

— На бала са прозвучали изстрели — обади се Вълка, докато на екрана говорещите глави продължаваха да ломотят. — Има хора, които мислят, че момичето е искало да организира масова сеч и че е цяло чудо как всички са се отървали без драскотина.

— Да, но има и такива, които казват, че е отишла на бала, за да убие кралица Левана. Тогава не трябваше ли да я обявят за герой? — Скарлет разсеяно местеше каналите. — Аз просто мисля, че не бива да съдим никого, даже и нея, без да се помъчим първо да разберем тоя човек. Може би, преди да си правим прибързани заключения, трябва да чуем цялата история. Шантав възглед, знам.

Тя изпухтя раздразнено, когато усети, че в лицето й нахлу червенина. Каналите продължаваха да се въртят. Реклами. Реклами. Новини. Светски хроники. Риалити шоу за група деца, които се опитват да управляват своя собствена малка държава. Пак реклами.

— Плюс това — смънка тя почти на себе си само — момичето е само на шестнайсет. Струва ми се, че всички реагират прекалено остро.

Като се почесваше зад ухото, Вълка се отпусна на леглото колкото се можеше по-далеч от Скарлет.

— Имало е случаи, в които седемгодишни лунитяни са били осъждани за убийство.

Тя се намръщи.

— Доколкото знам, това момиче никого не е убило.

— Снощи аз не убих Ловеца, но това не ме прави безобиден.

Скарлет се поколеба.

— Да, предполагам, че не те прави безобиден.

Настъпи тежко мълчание, а след това тя върна нетскрийна на риалити шоуто и се престори, че го гледа с интерес.

— Започнах да се бия, когато бях на дванайсет.

Тя плъзна очите си обратно върху него. Вълка се бе вторачил в стената, в нищото.

— За пари?

— Не. За уважение. Бях в глутницата едва от няколко седмици, но бързо ми стана ясно, че ако не се биеш, ако не можеш да се защитаваш, тогава си едно нищо. Другите те тормозят, взимат те на подбив… превръщаш се в слуга, без да можеш да направиш нищо. Само борбата може да те спаси да не се превърнеш в омега. И победата. Затова се бия. Затова съм толкова добър.

Скарлет така силно беше свила веждите си, че главата започна да я боли, но така и не можа да се отпусне, докато слушаше.

— Омега — повтори тя. — Съвсем като истинска глутница вълци.

Той кимна и нервно взе да чопли късите си нокти.

— Видях колко много се беше уплашила от мен. И не просто се беше уплашила, беше се… отвратила. И с пълно право. Но нали каза, че преди да съдиш някого, първо искаш да чуеш цялата история, да се опиташ да разбереш. Е, това е историята ми. Така се научих да се бия. Без никаква милост.

— Но ти каза, че вече не членуваш в бандата, нали? Вече няма защо да се биеш.

— И какво друго да правя? — попита той и се засмя сухо. — Та аз само това мога, само в това ме бива. Довчера дори не знаех какво е домат.

Скарлет потисна напиращата си усмивка. Раздразнението му беше почти обаятелно.

— А днес вече знаеш — рече тя. — И знае ли човек? Утре може да научиш как изглеждат броколите, а до другата седмица вече ще можеш да различаваш зеле от карфиол.

Вълка я изгледа ядно.

— Не се шегувам. Ти да не си като куче, което не може да научи нови номера. Ще се научиш на нещо ново, в което ще те бива. Ще намерим нещо друго, което да можеш да правиш.

Вълка разроши косата си с юмрук и тя стана дори по-чорлава от обичайно.

— Не затова ти разказвам всичко — рече той вече по-спокойно, макар гласът му да бе все така обезсърчен. — Веднъж като стигнем в Париж, вече всичко ще е без значение. Но сякаш за теб е важно да знаеш, че борбите не ми доставят удоволствие. Мразя да губя контрол, както стана снощи. Винаги съм го мразел.

Споменът за битката мина пред очите на Скарлет — Вълка пуска бързо съперника си, после се прехвърля през въжетата, сякаш се опитва да надбяга себе си.

Тя преглътна.

— Ти някога бил ли си… омега?

На лицето му светна обида.

— Естествено, че не съм.

Скарлет изви вежди, но Вълка бе почувствал арогантността на тона си твърде късно. Явно силното желание да бъде уважаван още не го бе напуснало.

— Не съм — повтори той, но по-тихо. — Постарах се никога да не бъда омега. — Изправи се, върна се до прозореца и надникна към хълмистите лозя.

Усетила нещо близко до вина, Скарлет сви устни. Беше лесно да забрави риска, на който се излагаше Вълка, когато мислеше единствено как да върне баба си обратно. Да, той вероятно се беше измъкнал вече от шайката, но сега се връщаше право в лапите им.

— Благодаря ти, че се съгласи да ми помогнеш — рече тя след дълго мълчание. — Не се е наредила опашка от желаещи да ми се притекат на помощ.

Той сви рамене вдървено и когато стана ясно, че няма да отговори, Скарлет въздъхна и продължи да сменя каналите. Но спря, когато пак попадна на текст с новини.

„Издирването на избягалата от затвора Лин Синдер продължава“

Тя подскочи рязко.

— Избягала ли?

Вълка се обърна, прочете лентата с текста и се намръщи.

— Не си ли чула?

— Не. Кога?

— Преди ден-два.

Очарована от историята, която се разгръщаше пред нея, Скарлет подпря брадичка в дланите си.

— Нямах представа. Но как е възможно?

На екрана отново пуснаха кадрите от бала.

— Казват, че някой й е помогнал отвътре. Служител от правителството. — Вълка се подпря на перваза на прозореца. — Човек започва да се пита как би постъпил в такава ситуация. Ако да речем, някой лунитянин се нуждае от помощ и ти имаш способността да му помогнеш, при все че така ще подложиш на опасност себе си и семейството си, ти какво би направила в този случай?

Скарлет се намръщи — почти не го слушаше.

— За никого не бих рискувала семейството си.

Вълка сведе поглед към евтиния килим.

— Семейството или баба ти?

Гневът се изля в нея като от отворен докрай кран, когато си спомни баща си. Как само бе дошъл във фермата й с предавателя! Как бе разхвърлял всичко в хангара й!

— Grand-mere е единственото семейство, което ми е останало. — Скарлет отри потните си длани в панталоните си и се изправи. — Едно кафе ще ми дойде добре.

Като не беше сигурна какъв отговор иска да получи, поколеба се, преди да го попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен до вагон-ресторанта?

Погледът му се плъзна покрай рамото й към вратата — изглеждаше разкъсван.

Тя посрещна колебливостта му с усмивка — едновременно шеговита и приятелска. И може би малко кокетна.

— Вече почти два часа минаха, откакто не си хапвал. Сигурно си прегладнял.

Нещо мина по лицето на Вълка, нещо, граничещо с паника, и той побърза да каже:

— Не, благодаря ти. Ще остана тук.

— О. — Краткотрайното блъскане на сърцето й отмина. — Добре. Аз няма да се бавя.

Когато затваряше вратата, Скарлет видя Вълка да прокарва бурно ръка през косата си и да въздъхва с облекчение — сякаш току-що на косъм се бе разминал с капана.