Мариса Мейър
Скарлет (30)

Глава двадесет и девета

Затворническата килия на Скарлет беше започнала живота си като гримьорна. Смътните очертания на огледалата и тоалетните масички се бяха отпечатали на стените, а от крушките, които са ги обграждали някога, бяха останали само празните им гнезда. Килимът беше вдигнат, разкривайки студения каменен под отдолу, а масивната дъбова врата беше извадена от пантите и захвърлена в ъгъла — на нейно място беше сложена споена желязна решетка и ключалка, която се отваряше с чипове.

През цялата нощ и почти през целия ден Скарлет не спря да обикаля и да вилнее из стаята, като риташе стените и ръмжеше по решетките от ярост. Или поне на нея й се струваше, че бе минал един цял ден. Всъщност, струваше й се, че са минали месеци — но тъй като беше заключена в подземието на операта, единствено храната, която й донесоха на два пъти, й показваше колко време е минало. Когато попита войника, който донесе яденето, колко време смятаха да я държат там, а сетне настоя да види баба си незабавно, той замълча и само се ухили мазно през решетките така, че кожата й настръхна.

От физическата изнемога накрая тя се свлече върху голия матрак. Вторачи се в тавана. Мразеше се. Мразеше хората, които я бяха затворили тук. Мразеше Вълка.

Скръцна със зъби и заби ноктите си в стария, счупен матрак.

Алфа Кесли.

Ако някога отново го срещнеше, щеше да му издере очите. Щеше да го стисне за гърлото, докато устните му посинеят. Щеше.

— Най-сетне се умори, а?

Тя се надигна рязко. Един от мъжете, които я доведоха до килията, стоеше пред решетката, но и тя не знаеше кой — дали Рейф, или Троя.

— Не съм гладна — изсъска тя злобно.

Той я погледна с насмешка. Изглежда, всички до един носеха на лицата си тази безрадостна усмивка, като че ли се раждаха с нея.

— Не ти нося храна — рече той и прокара ръка покрай скенера. Хвана решетките и отмести вратата. — Ще те заведа да видиш скъпоценната ти grand-mere.

Скарлет стана от матрака и всичкото изтощение я напусна.

— Наистина ли?

— Такава е заповедта ми. Трябва ли да те връзвам, или ще вървиш доброволно?

— Ще вървя сама. Само ме отведи при нея.

Погледът му се спусна по тялото й. Той явно прецени, че тя не представляваше заплаха, затова се отдръпна назад и посочи дългия, мрачен коридор.

— В такъв случай — след теб.

Когато тя прекрачи в коридора, той стисна ръката й и приведе лицето си така, че дъхът му изгори врата й.

— А си направила нещо неразумно, а съм си го изкарал на старата вещица, ясно ли е?

Тя потрепери.

Без да дочака отговор, той я пусна, смушка я в гърба да върви и я подкара по коридора.

Сърцето й щеше да се пръсне. От умората и обещанието, че ще види баба си, почти не бе на себе си, но това не й попречи да огледа затвора. Половин дузина решетки опасваха подземния коридор, но навсякъде беше тъмно. Мъжът я побутна и те завиха зад един ъгъл, изкачиха тясното стълбище и излязоха през вратата.

Намериха се зад сцената. Прашни стари предмети от реквизита се въргаляха по гредите, а в тъмното като призраци висяха черни завеси. Единствената светлина идваше от лампичките по пътеките в залата и Скарлет трябваше да присвие очи, когато стражът я изведе на сцената и оттам надолу по стъпалата към празния салон. Един цял блок седалки бяха премахнати, а след тях бяха останали само дупките, в които някога столовете са били закрепени за полегатия под. Група войници стоеше сред сенките с вид, сякаш само допреди миг бяха разговаряли весело, но с появяването си Скарлет и пазачът й и ги бяха прекъснали. Тя упорито залепи очите си в края на пътеката. Не вярваше Вълка да е сред тях, но не искаше да знае дори да грешеше.

Стигнаха края на салона и Скарлет бутна една от огромните врати.

Озоваха се на един от балконите, който гледаше над фоайето и голямото стълбище. През дупката в тавана не влизаше никаква светлина — явно беше пропуснала целия ден.

Пазачът й я улови за лакътя, дръпна я от стълбите и те продължиха покрай нови страховити статуи на ангели и херувими. Тя издърпа ръката си от неговата и опита да запомни маршрута, като направи схема на операта в главата си, но това се оказа невъзможно, като знаеше, че скоро ще види баба си. Най-после.

Когато си помисли, че тези чудовища я държаха вече почти три дълги седмици, кръвта й се смрази.

Мъжът я отведе по стълбите до първия балкон и продължи към втория. Затворени врати водеха обратно в салона към по-високите места, но войникът ги подмина и тръгна по друг коридор. Най-после се спря пред една затворена врата, хвана дръжката и отвори.

Бяха стигнали до една от частните ложи над сцената, в която на две редици имаше по два стола от червено кадифе.

Баба й седеше на първия ред, а дебелата й сива плитка висеше над облегалката. Сълзите, които Скарлет дълго беше сдържала, сега я връхлетяха.

— Grand-mere!

Баба й се сепна, но Скарлет вече тичаше към нея. Тя падна на колене между стола и парапета, хвърли се в скута на баба си и заплака върху дънките й. Старите й дънки със засъхнала кал по тях, с които работеше в градината. От плата излизаше познатият аромат на земя и сено и Скарлет се разплака още по-силно.

— Скарлет! Какво правиш тук? — попита баба й и сложи ръцете си на гърба й. Гласът й беше строг и гневен, но не и груб. — Спри да плачеш. Ще станеш за смях. — Тя вдигна Скарлет от скута си. — Хайде, тихо, успокой се. Защо си дошла?

Скарлет седна на пети и се вторачи със замъглени очи в лицето на баба си. Зачервените й очи не прикриваха изтощението й, въпреки че брадичката й беше твърдо изправена. И тя бе на път да се разплаче, но още не се бе поддала на сълзите. Скарлет хвана ръцете й и ги стисна. Ръцете на баба й бяха нежни, сякаш за трите седмици, прекарани далеч от фермата, вечните й мазоли бяха изчезнали.

— Дойдох заради теб — отвърна тя. — Когато татко ми каза какво се е случило и какво са ти причинили, трябваше да тръгна да те търся. Добре ли си? Нараниха ли те?

— Добре съм, добре съм. — Тя погали с палеца си ръката й. — Но не се радвам, че си дошла. Не биваше да идваш. Тези мъже… те… не бива да стоиш тук. Опасно е.

— Ще измъкна оттук и двете ни. Обещавам. Звезди, толкова ми липсваше. — Тя се разхлипа и притисна челото си в сключените пръсти, без да обръща внимание на горещите сълзи, които се стичаха по лицето й. — Намерих те. Grand-mere. Намерих те.

Баба й измъкна едната си ръка и отметна няколко чорлави кичура от челото на Скарлет.

— Знаех си аз. Знаех си, че ще дойдеш. Ела, седни тук до мен.

Скарлет потисна сълзите си и се отдръпна от скута на баба си. На седалката до нея имаше поднос с чаша чай, половин франзела и малка купичка с червено грозде, което стоеше недокоснато. Баба й взе подноса и го подаде на войника на вратата. Той изви устни, но взе подноса и излезе, а вратата зад него се затвори. Сърцето на Скарлет щеше да се пръсне — вратата остана незаключена. Бяха останали сами.

— Седни тук, Скарлет. Толкова ми липсваше! Но много съм ти ядосана. Не биваше да идваш. Много е опасно, но вече си тук. О, милата ми, та ти си капнала от умора!

— Grand-mere, те не те ли наглеждат? Не се ли страхуват, че може да избягаш?

Лицето на старицата се смекчи и тя потупа празната седалка до нея.

— Разбира се, че ме наглеждат. Тук не сме изцяло сами.

Скарлет погледна стената, която ги делеше от съседната частна ложа и чиито червени тапети бяха почнали да се лющят. Може би и сега там имаше някой, който ги подслушваше. А вероятно беше групата войници, която беше видяла на първия етаж в салона — ако сетивата им бяха и наполовина толкова остри, колкото тези на Вълка, сигурно щяха да могат да ги чуват и оттам долу. Тя потисна импулса си да заругае в празнотата, надигна се да седне на стола, взе ръцете на баба си отново и ги стисна силно. Освен че бяха станали толкова меки, те бяха студени като на мъртвец.

— Добре ли си наистина? Да не би да са те наранили?

Баба й се усмихна уморено.

— Нищо не са ми направили. Поне още не. Не знам какво планират, нямам им никакво доверие, не и след това, което причиниха на Люк. Споменаха и теб. Ужасих се, че ще тръгнат след теб, миличка. Иска ми се да не беше идвала. Не съм напълно готова. Трябваше да се сетя, че това ще се случи.

— Но какво искат тези хора?

Баба й погледна надолу към тъмната сцена.

— Искат от мен информация, която аз няма как да им дам, но ако можех, не бих се поколебала и за миг да им я дам. Щях да им кажа всичко още преди седмици. Всичко бих им дала, за да се върна у дома при теб. Всичко, за да те предпазя.

— Каква информация?

Баба й пое бавно дъх.

— Те искат да научат какво се е случило с принцеса Селена.

Сърцето на Скарлет прескочи.

— Истина е значи, така ли? Ти все пак знаеш нещо за нея?

Баба й повдигна вежди.

— Да не би да са ти казали защо ме подозират?

Тя кимна и изпита вина, задето бе научила тайната, която баба й толкова дълго бе пазила.

— Казаха ми за Логан Танер. Те вярват, че той е донесъл Селена на Земята и те е потърсил за помощ. Казаха ми още, че смятат, че той е моят… моят дядо.

Бръчките по челото на баба й се врязаха надълбоко и тя хвърли угрижен поглед към стената зад Скарлет, към другия балкон, а сетне отново погледна към нея.

— Скарлет. Обич моя. — На лицето й бе изписана нежност, но тя не продължи.

Скарлет преглътна и се запита дали след всичките тези години баба й не желаеше да се рови в миналото. Романът й с Танер, продължил толкова кратко, беше оставил следи за цял живот.

Дали баба й знаеше, че Танер е мъртъв?

— Grand-mere, аз помня мъжа, който дойде у дома. Мъжът от Източната република.

Баба й вдигна глава търпеливо.

— Тогава си помислих, че е дошъл за мен, но не е било така нали? Двамата говорехте за принцесата.

— Много добре, миличка Скарлет.

— Защо просто не им кажеш името му? Сигурно го помниш. А те ще го намерят. Той би трябвало да знае къде е принцесата.

— Те вече не се интересуват от принцесата.

Тя прехапа долната си устна. Гневът се надигаше у нея. Цялата се тресеше.

— Тогава защо не ни пуснат?

Баба й стисна пръстите й. Въпреки възрастта й те бяха силни, защото години наред бяха скубали плевелите от градината и кълцали зеленчуците.

— Скарлет, те не могат да ме контролират.

Тя огледа внимателно набръчканото лице на баба си.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези хора са лунитяни. Чародеят притежава лунната дарба. Но тя не действа върху мен. Затова ме държат тук. Искат да разберат каква е причината.

Скарлет се зарови в ума си, за да измъкне всички щуротии, които беше чувала за лунитяните и за които никога не можеше да каже кое беше истина и кое преувеличена измислица. Хората вярваха, че кралицата им властвала над народа си, като използва контрола над съзнанието, а чародеите й били почти толкова могъщи, колкото и тя самата. Те можели да манипулират мислите и чувствата на хората. Дори можели да контролират телата им, като че ли били кукли на конци.

Скарлет преглътна.

— Много ли са хората, които не могат да бъдат контролирани?

— Съвсем малко. При някои лунитяни това е вродено. Наричат ги щитове. Но никога преди не са виждали землянин, който да може да устои на силата им. Аз съм първата.

— Как така? Това генетично ли се предава? — Тя се поколеба. — А мен могат ли да ме контролират?

— О, да, мила моя. Ти не притежаваш онова, което ме прави различна. И повярвай ми — те ще използват това срещу нас. Мисля си, че искат да направят експеримент с двете ни, за да разберат на какво се дължи тази аномалия и доколко трябва да се страхуват, че и други земляни са способни да не се поддадат на влиянието им. — Лицето на баба й се ожесточи.

— Не може да е наследствено. Баща ти също беше слабохарактерен.

Скарлет се изгуби в топлите кафяви очи, които винаги я бяха утешавали, но сега в тъмнината на салона й се сториха сурови. Нещо я загриза отвътре. Едно малко съмнение.

Баща й беше безволев. Не можеше да устои на жените. Нито на алкохола. Малодушен баща, безхарактерен мъж.

Но баба й никога не беше казвала, че мисли същото и за Скарлет. „Ще се оправиш“, винаги й казваше тя, когато ожулеше коляно, счупеше ръка или когато за първи път се влюби нещастно. „Ще се оправиш, защото ти си силна, точно като мен.“

С тупкащо сърце Скарлет сведе поглед към преплетените им пръсти. Ръцете на баба й бяха много сбръчкани, много крехки, много нежни.

Гърдите й се свиха.

Лунитяните можеха да манипулират мислите и чувствата на хората. Можеха да манипулират начина, по който преживяваха света около тях.

Скарлет преглътна тежко и се отдръпна назад. За кратък миг пръстите на баба й се свиха, за да я задържат, но после я пуснаха.

Скарлет стана от седалката и като се олюля, отстъпи назад към парапета, вторачена в баба си. Познатата размъкната коса, сплетена на крива плитка. Познатите очи, които ставаха все по-студени, докато надничаха нагоре към нея. Разширяваха се.

Тя примигна бързо пред халюцинацията и ръцете на баба й се уголемиха.

Отвращението раздра Скарлет. Тя се улови за перилата, за да не падне.

— Коя си ти?

Вратата в дъното на ложата се отвори, но вместо пазача Скарлет видя в коридора силуета на чародея.

— Много добре, Омега. Научихме от нея, каквото можахме.

Скарлет отново обърна лице към баба си. От устните й се изтръгна уплашен вик.

Баба й беше изчезнала и на нейно място седеше братът на Вълка. Съвсем спокоен, Омега Кесли се взираше нагоре към нея. Носеше същата измачкана риза, опръскана със засъхнала кал, с която го бе видяла за последно.

— Здравей, скъпа. Какво щастие, че пак се срещаме.

Скарлет погледна чародея и преглътна. Виждаше бялото на очите му и диплите на причудливата му туника.

— Къде е баба ми?

— Жива е, засега, и за съжаление остава загадка за нас. — Той присви очи. — Умът й остава недостъпен, но каквато и да е тайната й, тя не я е предала нито на сина си, нито на внучката си. Ако използваше някакъв мисловен трик, то поне щеше да опита теб да те научи на него, ако не онзи жалък пияница. Но от друга страна, ако е генетична способност, възможно ли е това да е случайна черта? Или в рода ви има щит? — Той докосна устните си с пръст, анализирайки Скарлет като жаба, на която всеки момент щеше да направи дисекция. — Може би, все пак ще ни свършиш някаква работа. Чудно ми е как ли ще се развърже езикът на старицата, ако те види да си забиваш сама игли в кожата.

Яростта задра ноктите си в гърлото на Скарлет и тя се хвърли напред с остър вик, а ноктите й одраха лицето му.

Но пръстите й замръзнаха на милиметри от очите му. Яростта й се изцеди за миг и тя се свлече на пода, ридаейки неудържимо. Не разбираше какво става с нея. Отново се опита да се улови за омразата си, но тя се изплъзваше от ума й, сякаш се опитваше да задържи змиорка. И колкото повече се мъчеше да я задържи, толкова по-бързо и по-обилно се стичаха сълзите й. Задавяха я. Заслепяваха я. Гневът й се разтвори в безнадеждност и тъга.

Мислите й се изпълниха със самоомраза. Беше безполезна. Слаба, глупава и незначителна.

Тя се преви, а виковете й почти удавиха безучастния смях на чародея над нея.

— Колко жалко, че и баба ти не беше толкова лесна за манипулиране. Всичко щеше да е толкова по-просто.

Умът й притихна, разрушителните думи се върнаха обратно в далечния, тих ъгъл на съзнанието й, а с тях и сълзите й секнаха. Като чешма, която пускаш и после спираш.

Като кукла, с която си играеш.

Задъхана, Скарлет лежеше свита на пода. Тя обърса лицето си от лигите.

Заби нокти в килима, заповяда на тялото си да спре да трепери и се надигна, като се подпря на рамката на вратата. Лицето на чародея се изкриви по онзи отвратително мил начин, който му беше присъщ.

— Ще наредя да те съпроводят обратно до стаята ти — каза той със сладникава любезност в гласа. — Благодаря ти най-смирено за сътрудничеството.