Мариса Мейър
Скарлет (28)

Глава двадесет и седма

Вратата се затвори глухо зад тях. Скарлет се озова в огромното фоайе на операта, в което, ако изключим топлите, мъждукащи свещи горе над сводовете, беше тъмно като в преизподня. Вътре цареше тишина, беше прашно, а по пода се въргаляха счупени мраморни късове. Прахолякът задави Скарлет и тя с мъка се удържа да не се закашля, докато вървеше към светлината. Стъпките й отекваха силно в празната, пуста сграда, докато минаваше между две масивни колони.

Възкликна. Светлината идваше от едната от двете статуи, които стояха отстрани на голямото двойно стълбище. Статуята изобразяваше две жени на пиедестал, наметнати с дреха от морска пяна и държащи в ръка нависоко букет от факли. Десетки свещи горяха, трепкаха и хвърляха върху фоайето красиво оранжево сияние. Някои от перилата липсваха на стълбището, което беше издълбано от червено-бял мрамор, а на съседната статуя й липсваха главата и ръката, която някога е държала своите свещници.

Скарлет стъпи с крак в една локва и отстъпи назад, като първо погледна надолу към счупения мраморен под, а сетне и нагоре.

Три реда балкони се издигаха над нея, а в центъра им — там, където светлината почти не достигаше — имаше изрисуван таван с квадратен прозорец в средата. Стъклото явно отдавна липсваше.

Скарлет обви тялото си с ръце и се обърна към Вълка. Той стоеше между колоните.

— Може би са заспали — рече тя, като се мъчеше да си придаде безразличие.

Вълка изпълзя от сенките и тръгна към стълбището. Тялото му бе сковано като статуите, които ги наблюдаваха. Скарлет стрелна очи нагоре към перилата, но там не се виждаше никакво движение, никакъв признак на живот. Нямаше боклуци. Не миришеше на храна. Не се чуваше говор или включен нетскрийн. Дори звуците от улицата бяха изчезнали зад дебелите входни врати.

Тя стисна зъби, а гневът лумна в нея, когато изпита страховитото усещане, че е уловена в капан като мишка, която ей сега ще изядат. Мина край Вълка и с решителни крачки се упъти към стълбището, но когато пръстите й се опряха в първото стъпало, спря.

— Ехо? — извика тя и изви глава. — Имате посетители!

Думите й — остри и предизвикателни — се върнаха обратно с ехото.

Никакъв звук. Никаква аларма.

Тогава от тишината дойде познат звън. Скарлет подскочи, когато звукът отекна между мраморните колони, нищо че беше приглушен в джоба й.

С тупкащо сърце тя извади порстскрийна си и в този момент компютъризираният глас започна да говори.

„Съобщение от тулузката болница «Жозеф Дюкоен»

до мадмоазел Скарлет Беноа.“

Скарлет примигна. Болница ли?

С треперещи ръце тя извика съобщението.

„30 август 126 т.е.

С това съобщение известяваме Скарлет Беноа от Рийо, Франция, ЕФ, че в 05 часа и 09 минути на 30 август 126, е констатирана смъртта на Люк Арман Беноа от Париж, Франция, ЕФ, от доктор с идентификационен номер 58279.

Предполагаема причина за смъртта: отравяне с алкохол.

Моля, отговорете в рамките на двадесет и четири часа, ако желаете да бъде извършена аутопсия на стойност 4500 у ниви.

Нашите съболезнования

Лекарски екип на болница «Жозеф Дюкоен», Тулуза“

Беше напълно объркана, сърцето й биеше неравномерно. Мозъкът й обръщаше отново и отново съобщението, без да може да го проумее. Представи си го, както го бе видяла за последно — беснеещ, измъчен и уплашен. Беше му се разкрещяла. Беше му казала, че не иска да го види никога вече.

Как бе възможно да е мъртъв само след двайсет и четири часа? Защо не са й изпратили съобщение още когато са го приели в болницата? Защо нямаше никакво предупреждение? Като се олюля, тя надзърна към Вълка.

— Баща ми е мъртъв — а шепотът й едва се чу в огромното пространство. — Отравяне с алкохол.

Той размърда челюстта си.

— Сигурни ли са?

През завладяващата я вцепененост бавно се процеди подозрението му.

— Мислиш, че са изпратили съобщението по погрешка?

В очите му светна известно съчувствие.

— Не, Скарлет. Мисля си, че баща ти го грозеше по-голяма опасност от любовта му към чашката.

Тя не го разбра. Бяха измъчвали баща й, но раните от изгарянията не можеха да го убият. Нито лудостта му.

През мъглата в ума й един нежен, ласкав инстинкт я призова да вдигне глава. И тя го послуша.

Зад Вълка между две колони с незапалени стенни свещници на тях стоеше мъж. Той беше слаб и строен, с тъмна вълниста коса и почти черни очи, които горяха на светлината на свещите. Усмивката му би била приятна, ако Скарлет не се бе сепнала така от присъствието му, от мълчанието му и от факта, че Вълка никак не беше изненадан да го види и дори не си направи труда да го погледне, при все че несъмнено го бе усетил.

Но най-ужасяващи от всичко бяха дрехите му. Беше облечен в пурпурночервена дреха, която се разширяваше в кръста и имаше дълги ръкави, оформени като камбани. По ръбовете блестяха руни, избродирани със златни нишки. Напомняше на детски костюм — имитация на страшния лунен двор.

Страхът заблъска в гърдите на Скарлет. Това не беше костюм. Това беше герой от кошмар или от история на ужасите, която разказваха на децата, за да бъдат послушни.

Чародей. Лунен чародей.

— Здравейте — обади се мъжът, а гласът му беше благ и ласкав като разтопен карамел. — Вие сигурно сте мадмоазел Беноа.

Тя се препъна в първото стъпало и се улови за перилата, за да не падне. Пред нея Вълка сведе очи и се извърна. Мъжът кимна любезно, за да покаже, че е забелязал присъствието му.

— Алфа Кесли, толкова се радвам, че се завърнахте невредим. И ако правилно съм разбрал съобщението, което мадмоазел тъкмо получи, Бета Уин също е приключил със своята задача в Тулуза. Изглежда скоро цялата глутница отново ще е пълна.

Вълка притисна юмрук в гърдите си и леко се поклони.

— Радвам се да го чуя, господарю Яил.

Скарлет преглътна с мъка и се подпря на парапета.

— Не — каза тя от втория опит, защото гласът й изневери. — Той ме доведе тук, за да намеря баба ми. Той не е вече един от вас.

Усмивката на мъжа беше топла и отзивчива.

— Разбирам. Сигурен съм, че чакате с нетърпение да видите баба си. Надявам се скоро да ви отведем при нея.

Скарлет стисна юмруци.

— Къде е тя? Ако сте й причинили…

— Уверявам ви, съвсем жива е — отвърна мъжът. Без да промени изражението си, той плъзна поглед обратно към Вълка. — Кажи ми, Алфа, успя ли да изпълниш мисията си?

Вълка пусна ръка до тялото си. Покорството висеше от него като тънък, нелеп плащ.

Слепоочията на Скарлет заблъскаха тежко от болка. Тя чакаше с изопнати до скъсване нерви, искаше, молеше се той да каже на мъжа, че е напуснал глупавата им организация и повече няма да се върне в нея.

Но надеждата й не трая дълго. Беше разбита още преди Вълка да отвори уста.

Този мъж не бе някой непокорен размирник, нито член на доброволчески отряд. Ако той в действителност беше чародей, истински чародей, то тогава той служеше на лунната корона.

Ами Вълка? Какъв тогава беше Вълка?

— Разпитах я, доколкото ми позволяват силите — каза Вълка. — Спомня си смътно едно-единствено нещо, но се опасявам, че не може да се разчита на спомена й и от него няма някаква полза. Времето и напрежението изглежда са оказали влияние върху паметта й и в този момент подозирам, че би съчинила лъжа, стига да помисли, че това ще помогне на баба й.

Чародеят вдигна брадичката си и замислено го изгледа. Алфа Кесли.

Сърцето на Скарлет заблъска силно до пръсване. Разпитах я, доколкото ми позволяват силите.

— Вълк.

Той не се обърна. Не трепна, не въздъхна, не отговори. Беше статуя. Пионка.

Чародеят издаде тъжен звук.

— Няма значение. — А след известно мълчание, в което Скарлет имаше чувството, че стълбите под нея се сгромолясват той каза: — Омега Кесли трябваше да ти предаде, че плановете ни се промениха. Нейно Величество вече не се интересува от установяването на самоличността на Селена.

Пръстите на Вълка се свиха.

— Но доколкото разбирам, мадам Беноа все още не ни е разкрила всичките си тайни. Може би ще намерим как да използваме мадмоазел.

Едва забележимо Вълка надигна брадичка.

— Ако тя знаеше друго нещо, щеше да ми го каже. Не се съмнявам, че ми имаше пълно доверие.

Скарлет залитна и се стовари върху мраморните перила. За да остане на краката си, трябваше да се улови за основата на безглавата статуя.

— Сигурен съм, че си се справил отлично — каза чародеят. — Не се тревожи. Ще се погрижа усилията ти да получат заслужено признание.

— Кой е Бета Уин? — попита Скарлет. — Каква е била задачата му в Тулуза? — Тя се олюляваше на стъпалата, а гласът й беше слаб, сякаш отказваше да повярва. Помъчи се да си каже, че всичко това е кошмар. Скоро щеше да се събуди във влака, в прегръдките на Вълка, и всичко ще се развие по съвсем друг начин. Но тя не се събуди, а чародеят все така я гледаше с тъмните си, състрадателни очи.

— Задачата на Бета Уин беше да убие баща ви, без това да повдигне някакви подозрения — обясни той така спокойно, сякаш й казваше колко е часът. — Аз му дадох шанс. Ако беше открил нещо полезно във фермата на мадам Беноа, сигурно наистина щях да размисля и да му подаря живота, може би дори щях да го задържа като роб. Но за времето, което му отпуснахме, той се провали и аз бях принуден да го накарам да замълчи. Разбирате ли, той знаеше много за нас, а и вече не ни беше полезен с нищо. Боя се, че не сме особено толерантни с безполезните земляни.

Той се усмихна широко и погледът му накара корема на Скарлет да се свие — не защото усмивката му беше жестока, а защото беше мила.

— Изглежда не се чувствате много добре, мадмоазел. Може би имате нужда от малка почивка, преди да може да видите баба си. Рейф, Троя, бихте ли отвели дамата до стаята, която сме подготвили за нея?

От сенките излязоха двама мъже — две неясни петна в съзнанието на Скарлет. Повдигнаха я за ръцете, без да се погрижат да я вържат или да й сложат белезници.

Умът й просветна и преди да се опомни, тя вече се пресягаше към кръста си.

Ръката на Вълка я изпревари, докосвайки я леко отстрани. Дъхът й спря и тя се вцепени, като го зяпаше опулено в лицето. Смарагдовите му очи я гледаха с празен поглед, докато пръстите му повдигнаха якето й и извадиха оттам пистолета. Той щеше да ги застреля.

Той щеше да я защити.

Вълка преметна пистолета, така че да го улови за цевта, и го подаде на един от пазачите й.

Когато суровостта му се стопи и нещо, подобно на съжаление, се показа на лицето му, Скарлет стисна зъби:

— Страж от Ордена на глутницата, а?

Тя видя, че той преглътна с мъка.

— Не. Специална оперативна група от Луната.

Стаята се завъртя.

Лунитянин. Той беше лунитянин. Работеше за тях. Работеше за кралицата.

Скарлет извърна глава и като не искаше да я отнесат на ръце като дете, застави краката си да я държат здраво, когато я поведоха към друго стълбище — стълбище, което водеше към подземията на операта. Отказа също да им достави удоволствие, като се съпротивлява.

Гласът на чародея я застигна, целият изпълнен с великодушие:

— Имаш разрешението ми да си починеш до залез-слънце Алфа Кесли. Виждам, че изпитанията са те поизтощили.