Мариса Мейър
Скарлет (24)

Глава двадесет и трета

Светът се завъртя под краката и. Скарлет потърси знак по лицето на Вълка, че това е шега, но нищо не откри.

— Баща ми.

— Съжалявам — промърмори той. — Мислех си, че ти е казала… нещичко от тази история.

— А ти… откъде знаеш всичко това?

— Всичко отново е свързано с принцесата. Доказателствата сочат, че е била отведена от Луна от мъж на име Логан Танер — лекар по професия. — Той я изгледа изпитателно дали ще познае името, но тя го чуваше за първи път. Вълка продължи. — Единствените земляни, с които доктор Танер е могъл да влезе в контакт, преди да отведе принцесата, са били дипломатите от мисията, на която е била и баба ти. Хората, които го познавали, подозирали, че е имал връзка с Мишел Беноа по време на престоя й. Тези теории станаха още по-правдоподобни, когато научихме, че девет месеца след това Мишел Беноа е родила син, но данни за бащата няма.

Без да може да стои на краката си, Скарлет се отпусна на земята. Ако Вълка казваше истината… ако тези теории бяха верни… то тогава дядо й е бил лунитянин.

Пред нея се завъртя вихрушка от мисли. Улики, които никога не си бе дала сметка, че е събрала, изведнъж си дойдоха на местата. Защо баба й проявяваше такова съчувствие към лунитяните? Защо никога не говореше за дядо й? Защо бе настоявала Скарлет и баща й да бъдат родени у дома — задължителните кръвни тестове в болницата биха разкрили потеклото им.

Как бе могла да опази всичко това в тайна толкова време?

Изведнъж я осени, че баба й никога не бе имала намерение да разкрие тайната си. Никога не бе имала намерение да каже истината на Скарлет.

Нещо толкова значимо. Нещо толкова важно. А баба й винаги го бе пазила в тайна от нея.

— Ние нямаме тайни — каза тя тихо на себе си, главата й клюмна и очите й започнаха отново да се пълнят със сълзи! — Ние нямаме тайни една от друга.

— Съжалявам — каза Вълка и клекна пред нея. — Бях сигурен, че знаеш поне нещо от цялата история.

— Не знаех нищо. — Тя изтри сълзите си. Защо баба й не й беше казала за този Логан Танер? Дали се е опитала да я предпази от недоверието и предразсъдъците, които можеше да срещне заради това, че е наполовина лунитянка, или е имало и още нещо? Дали е пазила някаква, дори още по-невероятна, тайна.

Гърдите я заболяха, когато се запита колко тайни още бяха пазили от нея.

Вниманието на Вълка се обърна на юг и той надигна едното си ухо към небето.

В миг мислите на Скарлет се успокоиха. Тя се заслуша, но не чу друго, освен бриза в гората и пленителния хор на щурците. При все това Вълка прошепна:

— Идва влак. — Той я погледна съсредоточено, а на челото му се вряза дълбока бразда на загриженост. Очевидно смяташе, че й е казал твърде много, но тя жадуваше да чуе още.

Скарлет кимна, сложи ръка на земята и се надигна на крака.

— Значи тези хора смятат, че баба ми знае нещо за принцесата, защото…?

Вълка заобиколи по края на късата скала и надникна надолу към релсите.

— Те смятат, че доктор Танер е поискал съдействие от баба ти, когато е довел на Земята принцесата.

— Но те няма как да знаят това със сигурност.

— Да, вероятно. И точно затова са я отвлекли — рече той и опита отново с крака си падналия дънер. — За да научат какво знае.

— А някога хрумвало ли им е, че може и нищо да не знае?

— Те са убедени, че тя знае нещо. Или поне бяха убедени, когато аз ги напуснах, макар да нямам никаква представа дали оттогава са научили нещо повече.

— Ами защо не открият този доктор Танер и не го попитат?

Вълка стисна зъби.

— Защото е мъртъв. — Той се наведе, сграбчи забравената раница и я метна на рамото си. — Самоубил се е малко по-рано тази година. В една лудница в Източната република.

Част от гнева на Скарлет изчезна и на негово място се появи съжаление към един мъж, който допреди минути не бе съществувал за нея.

— В лудница ли?

— Да, бил е пациент в нея. Сам е постъпил.

— Как така? Та нали той е бил лунитянин. Защо не са го заловили и не са го изпратили обратно на Луна?

— Сигурно е измислил някакъв начин да се слее с хората на Земята.

Вълка й подаде ръка и Скарлет инстинктивно я улови, но се сепна, когато горещите му пръсти обгърнаха нейните. Но щом стъпи върху дънера, той отпусна стискането си.

Скарлет насочи портскрийна си към коварния дънер и се опита да улови нишката на мислите си въпреки бученето в ушите й.

— Но сигурно е имало и други хора, с които Танер е поддържал връзка на Земята. Дирята не може да води единствено към баба ми. Баща ми мисли, че тя не им е казала нищо след седмици на… кой знае какво ли са й причинили. Те трябва да проумеят, че са заловили грешния човек!

Когато Вълка проговори, в отговора му имаше особена сдържаност.

— А ти сигурна ли си, че е грешният?

Тя го изгледа свирепо. Лунната принцеса беше мит, конспирация, легенда. Как би могла трудолюбивата, горда жена, която живееше в малкото градче Рийо, да е замесена в това?

Но вече не беше сигурна в нищо. Не и след като баба й беше пазила дълго от нея нещо толкова голямо.

Слабо бръмчене проряза горския шепот. Магнитите се събудиха.

Вълка стисна ръката й и прати шок от електричество по гръбнака й.

— Скарлет — каза той, — във ваш интерес е да им дадете нещо. Моля те, помисли си. Ако знаеш нещо, каквото и да е, може да го използваме в наша полза.

— За принцеса Селена ли?

Той кимна.

— Но аз не знам нищо. — Скарлет сви рамене безпомощно. — Нищо не знам.

Почувства се като впримчена в погледа му, докато накрая той не я пусна с мрачно изражение на лицето. Ръката му се плъзна надолу и увисна до тялото му.

— Добре. Все ще измислим нещо.

Но Скарлет си мислеше, че той греши. Нищо не беше добре. Тези чудовища преследваха някакъв призрак и баба й беше уловена в центъра на събитията само заради един любовен роман, който според слуховете е изживяла преди четиридесет години… а Скарлет не можеше да направи нищо.

Тя хвърли поглед надолу и коремът й се обърна, когато видя колко нависоко стояха. Настъпващият мрак я караше да се чувства, сякаш стои на ръба на пропаст.

— Имаме около половин минута — обади се Вълка. — Щом влакът дойде, трябва да действаме бързо. Без колебание. Можеш ли да се справиш?

Скарлет опита да намокри езика си, но той бе станал сух като кората, която пращеше под краката й. Опита се да успокои блъскането на сърцето си. Броеше наум секундите. Времето летеше прекалено бързо. Бученето на магнитите се усили. Дочу се свистенето на въздуха по линиите.

— Сама ли ще ме оставиш да скоча този път? — попита тя и тогава на близкия завой видя ярка светлина. Фаровете гръмнаха по върховете на дърветата и отекнаха сред тях безкрайно. Магнитите под краката им изпукаха.

— Ти искаш ли да скочиш сама? — Той остави раницата помежду им.

Скарлет огледа линиите и си представи летящия влак. Леки вибрации я погъделичкаха по краката. Колената й се сковаха.

Хвърли портскрийна си в чантата и стъпи върху един чвор, който стърчеше от стъблото.

— Обърни се.

Той се усмихна слабо, но между веждите му остана една гънка — някаква трайно насадила се разсеяност. Той я остави да се покатери на гърба му, като повдигна краката й, докато тя успя да се хване здраво за него.

Скарлет обви ръцете си около раменете на Вълка и изведнъж й дойде наум, че има пълно право да го презира. Той бе имал шанса да спаси баба й, но бе избягал. Беше я лъгал, беше крил от нея чудовищните тайни, които тя бе в правото си да научи.

Но това не променяше факта, че той още беше тук с нея. И пак рискуваше живота си заради нея, изправяйки се срещу изтезателите си, повел я да открият баба й.

Тя прехапа устни и се наведе напред.

— Благодаря ти, че ми каза всичко.

Тялото му под нея сякаш загуби увереността си.

— Трябваше по-рано да ти го разкажа.

— Да, трябваше. — Тя склони главата си до неговата. — Но аз пак не те презирам. — Тя го целуна бързо по бузата и усети как тялото му се парализира. Пулсът му забумка бясно по китката й, когато сключи ръце около врата му.

Влакът — гладък като змия — направи завоя. Лъскавото му бяло тяло летеше към тях, а вакуумът създаваше вятър, който блъскаше дърветата от двете страни на канавката.

Скарлет отлепи главата си от рамото на Вълка, погледна го и забеляза още един белег, но този път на врата му. За разлика от другите този беше малък и съвършено прав и по-скоро бе причинен от скалпел, отколкото от някоя шумна кавга.

В следния миг Вълка вече беше приклекнал, а сърцето й подскочи и тя върна вниманието си върху влака. Той стисна раницата в ръце. Мускулите му бяха все така сковани, пулсът му препускаше бясно и тя не можа да не го сравни с неестественото спокойствие, което излъчваше, когато бяха скочили от прозореца предишния път.

Влакът вече беше под тях и тресеше дънера, та чак зъбите на Скарлет тракаха.

Вълка грабна чантата и скочи. Скарлет заби ноктите си в ризата му и стисна зъби, за да не извика.

Приземиха се тежко върху покрива, който беше гладък като стъкло, но издигнатият във въздуха влак почти не се помести от сблъсъка. Скарлет почувства мигновено неумелия скок. Неточността. Вълка се подхлъзна и раменете му тежко се килнаха наляво, загубил равновесие под тежестта й.

Скарлет изкрещя, инерцията от скока я превъртя няколко пъти, запращайки я към ръба. Тя заби пръсти в рамото му, но ризата се скъса и тя падна, а светът наоколо й се преобърна.

Ръката му я улови за китката, рамото й болезнено се извади и тя спря да пада. Изпищя и размята крака, докато земята профучаваше под нея. Вятърът запрати косата в лицето й и попречи да вижда, затова тя размаха към него другата си ръка, хвана се за ръката му и отчаяно я стисна с хлъзгавите си пръсти.

Чу го как изстена, почти изрева, а сетне я повдигна нагоре. Краката й задращиха по влака — мъчеха се да я избутат към него, докато най-сетне той я издърпа на покрива. Вълка я превъртя навътре — далеч от ръба, и падна отгоре й. Ръцете му стремглаво отметнаха къдриците от лицето й, опипаха раменете й, разтриха наранените й китки — бе отдал всяка капчица от обезумялата си енергия, за да се увери, че тя е там, че е добре.

— Съжалявам. Толкова съжалявам. Разсеях се, подхлъзнах се. Съжалявам. Скарлет. Добре ли си? Кажи ми.

Дъхът й потрепери. Светът спря да се върти, но от притока на адреналин всеки нерв у нея играеше, всяка частица трепереше из основи. Тя погледна нагоре към Вълка и обви с пръстите си неговите, за да ги укроти.

— Добре съм — изрече тя задъхано и се усмихна отпаднало. Той не отвърна на погледа й. Очите му бяха пълни с ужас. — Може би си разтегнах рамото, но. — Тя млъкна, защото върху превръзката на Вълка забеляза червено петно. Беше я уловил с простреляната си ръка, отваряйки отново раната. — Кървиш.

Тя посегна към превръзката, но той улови ръката й и силно я стисна, дори много силно. Скарлет се озова прикована под напрегнатия му, пълен с ужас поглед. Той все така дишаше тежко. Тя не спираше да трепери. Не можеше да спре да трепери.

Умът й беше празен и усещаше единствено повея на вятъра и колко слаб изглеждаше в този кратък миг Вълка, сякаш едно движение щеше да стигне, за да го разтвори.

— Добре съм — увери го тя отново, уви свободната си ръка около гърба му, придърпа го към себе си, дордето се сви под заслона на тялото му, и зарови главата си във врата му. Усети го как преглътна, сетне ръцете му я обгърнаха, притискайки я силно към гърдите му.

Влакът пое на запад, а от двете им страни гората изгуби очертанията си. Сякаш цяла вечност измина, докато адреналинът се оттече от тялото на Скарлет и тя започна да диша, без дробовете й да се свиват с усилие. Вълка продължаваше да я стиска силно. Единственото доказателство, че бе от плът и кръв, а не от камък, беше дъхът му, който усещаше в ухото си.

Когато най-сетне спря да трепери, Скарлет се отлепи от него. Здравите му ръце я пуснаха с неохота и тя се осмели да срещне погледа му.

Уплахата и ужасът го бяха оставили и на тяхно място се виждаха горещина и копнеж, но и неувереност. И страх, толкова много страх, но тя не вярваше причината за него да е падането й.

С пламнали устни тя изви врата си към него.

Но той се отдръпна от нея и помежду им се настани острият, пронизващ вятър.

— Трябва да се спуснем долу, преди да влезем в някой тунел — каза той с дрезгав, развълнуван глас.

Скарлет седна изправена, а лицето й пламна, когато усети почти неустоимо желание да изпълзи до него и да не слиза от покрива на влака, а ръцете му отново да я притиснат до тялото му. Да почувства топлината, сигурността и блаженството само за един миг още.

Тя потисна желанието си надълбоко. Вълка беше извърнат встрани и тя знаеше, че той има право. Тук не беше безопасно.

Тъй като не се чувстваше сигурна да се изправи, тя тръгна към предната част на вагона, като хем пълзеше, хем се влачеше, приспособявайки се към едва доловимото полюшване на влака. Вълка кръжеше до нея, без да я докосва, но и достатъчно близо, за да я улови, ако се приближи твърде много до ръба.

Когато стигнаха края, Вълка се спусна върху платформата между двата вагона. Скарлет надникна след него и видя раницата в краката му. Съвсем я беше забравила и сега от устата й се изтръгна изненадан смях. Беше се прицелил съвсем прецизно за скока. Може би ако не го бе целунала по бузата точно преди да скочат, той нямаше да загуби равновесие.

Мисълта накара сърцето й да запърха и тя се запита дали не бе станала причина за неговата разсеяност.

Седна на края и провеси крака.

— Хайде, фукльо — рече тя, протегна ръце и скочи, като се остави той да я хване. Ръцете му бяха болезнено нежни, когато я свалиха на платформата. Задържаха се един миг по-дълго върху кръста й, след като краката й бяха стъпили здраво на земята, а може би не съвсем достатъчно дълго.

Видът му беше уплашен и объркан, а челото напрегнато.

Без да я погледне в очите, той грабна раницата и влезе във вагона.

Скарлет гледаше вратата и чакаше поривите на вятъра да я разхладят от изгарящия спомен за ръцете му, които докосват кръста й, раменете й, китките й. Главата й бе замаяна от спомена и твърде скорошната агония на желанието да го целуне.

Отпусна се тежко на парапета и напъха косата си в качулката. Смътно си каза, че Вълка бе постъпил правилно, когато се отдръпна от нея. Тя все така се втурваше към всичко, без да мисли, и винаги се забъркваше в някоя каша. Още един пример как емоциите й я бяха отнесли и бе загубила ума си по мъж, когото познаваше само от… тя се напрегна да пресметне дните и осъзна с известен шок, че се познаваха едва от един ден.

Само един ден. Възможно ли беше това? Наистина ли онази ужасна улична борба се бе случила преди една вечер? Наистина ли баща й бе изпаднал в истерия и бе разхвърлял хангара днес сутринта?

Но дори и сега чувствата й не се промениха. Кожата й не изстина. Не отмина и желанието й да се сгуши под ръката му. Беше пожелала той да я целуне. И още го желаеше.

Тя въздъхна и когато краката й отново бяха в състояние да я носят, се мушна във вагона.

Това беше товарен вагон, доста широк и натъпкан с пластмасови щайги с различни пратки. През отворената врата падаше един квадрат от лунна светлина. Вълка се бе покатерил върху една камара каси и ги преместваше, за да разчисти място.

Скарлет се покатери при него, за да помогне. Тишината бе мъчителна, но не можа да измисли да каже нищо, което да не звучи банално и превзето. Затова извади гребена от раницата си и започна да разресва възлите, на които вятърът бе вързал къдриците й. Накрая Вълка приключи с разместването и се настани до нея. Скръсти крака. Стисна ръце в скута си. Приведе рамене. Без да я докосва.

С ъгълчето на окото си Скарлет го разгледа подробно, като се изкушаваше да затвори разстоянието помежду им, та дори само за да облегне глава на рамото му. Но вместо това се пресегна и прокара пръста си по татуировката, която едва се виждаше в полумрака. Той се скова.

— Ран истината ли каза? Мислиш ли, че ще те убият, защото си ги напуснал?

Моментната тишина накара пулса й да забие тревожно в пръста, допрян до ръката му.

— Не — рече той накрая. — Не се безпокой за мен.

Тя прокара пръста си по един дълъг белег, който някога е бил дълбока рана от китката до лакътя му.

— Ще спра да се тревожа, когато всичко свърши. Когато всички сме далеч от тях, на сигурно.

Очите му се преместиха към нейните, после пак към белега и пръстите й, които стояха отпуснати на китката му.

— А този белег от какво е? — попита тя. — От борбите ли?

Той кимна с глава почти незабележимо.

— От глупост.

Като прехапа устните си, тя се приближи към него и докосна лекичко един избелял белег на слепоочието му.

— Ами този тук?

Той вдигна главата си и се отдръпна назад.

— Тази рана беше тежка — каза той, но не обясни нищо повече.

— Хъм! — каза Скарлет замислено и прокара пръст по най-малкия белег на устната му. — Ами този.

Той улови ръката й, за да спре ласката й. Не я стискаше грубо, но беше непримирим.

— Моля те, спри — каза той, но погледът му падна на устните й.

Инстинктивно Скарлет ги облиза и видя, че очите му полудяха.

— Какво има?

Удар на сърцето й.

— Вълк?

Той не пусна ръката й.

Скарлет подаде и другата си ръка към него и го погали по външната страна на ръката му. Той пое жадно въздух.

Пръстите й се качиха нагоре по ръката му, по превръзката и засъхналото петно от кръв. Той бе изопнат като тетива на лък, залепил се за стената. Пръстите, с които стискаше ръката й, се свиха.

— Това е… това е всичко, с което съм свикнал — рече той с напрегнат глас.

— Какво искаш да кажеш?

Той преглътна. Но не отговори.

Тя се приведе напред и докосна брадата му. Издадените скули. Косата му, която беше точно толкова буйна и нежна на допир, колкото й се бе сторила. Най-накрая той наведе главата си към ръката й и нежно се притисна в пръстите й.

— Това ми е от една битка — измърмори той. — Поредната безсмислена борба. Както и всички останали. — Очите му отново се спряха на устните й.

Тя се поколеба. Той не помръдна и тогава Скарлет се приближи към него и го целуна.

Нежно. Само веднъж.

Едва успя да си поеме дъх от блъскащото се сърце в гърдите й и се отдръпна назад толкова, колкото помежду им да се промъкне топъл въздух, и тогава Вълка се разтопи пред нея, а примирената му въздишка докосна устата й.

Той я дръпна към себе си и я сграбчи в обятията си. Скарлет издаде тих звук, когато Вълка зарови ръката си в плетеницата от къдрици и отвърна на целувката й.