Мариса Мейър
Скарлет (10)

Глава девета

— Аааа! Махни я! Махни я от мен! — Синдер се завъртя и като се закрепи на извитата, хлъзгава стена, светна с фенерчето назад. Трън се гърчеше в тесния тунел, виеше се като червей, бухаше се силно по гърба и ту ругаеше надълго, ту надаваше писъци като жена.

Синдер насочи лъча на фенерчето към тавана и там видя огромно гъмжило от хлебарки, които бягаха на всички страни. Потрепери, но се обърна напред и продължи да върви.

— Това е една хлебарка — викна му тя през рамо. — Няма да те изяде, я.

— Влезе под дрехите ми!

— Ще спреш ли да викаш? Минаваме под канал.

И тя се изсмя, заета повече с картата на канализацията в главата й, отколкото с придирчивия си спътник. Въпреки че и тя потръпна при мисълта да не я полази хлебарка под ризата, все пак реши, че това бе за предпочитане пред вървенето на бос крак в тинята от нечистотии, които стигаха до глезена, и при това тя не хленчеше.

Минаха под канала и Синдер чу, че равномерният звук от вода се усилва.

— Почти се добрахме до главния комбиниран ръкав — рече тя, отпърво нетърпелива да го стигнат, защото в тесния тунел беше горещо като на Марс, а и бедрата й вече я боляха от полуклекналото ходене. Но тогава я лъхна такава силна воня, че стомахът й се обърна и тя едва не повърна.

Вече нямаше да газят само в оттеклите се от дъжда води.

— О, чудно! — изохка Трън. — Кажи ми, че това не е, каквото си мисля, че е.

Синдер набърчи нос и се съсредоточи върху това да поема горещия въздух на малки глътки.

Миризмата стана почти нетърпима, докато напредваха мъчително през тинята, за да стигнат накрая до канализационната връзка, озовавайки се на ръба на една бетонна стена.

Вграденото фенерче на Синдер зашари по тунела под тях, като се стрелкаше по слузестите бетонни стени. Главният тунел беше достатъчно висок, че да ходят изправени. Лъчът на фенера се отрази в тясна метална решетка по протежението на отсрещната стена. Покрита с миши дарадонки, решетката беше достатъчно стабилна, че да издържа работниците от поддръжката. Между нея и двамата бегълци обаче прииждаше и се пенеше река от нечистотии, която беше широка поне два метра.

Синдер се пребори с поредния пристъп на гадене, когато смрадта от канала обгърна ноздрите, гърлото и дробовете й.

— Готов ли си? — попита тя и направи малка крачка напред.

— Чакай! Какво правиш?

— На теб на какво ти прилича?

Трън примигна към нея, после към каналните нечистотии, които почти не се виждаха в тъмното.

— Нямаш ли някоя джаджа в причудливата си ръка, която да ни пренесе оттатък?

Леко замаяна от инстинктивната реакция на тялото й да поема въздуха на малки глътки, Синдер му хвърли един кръвнишки поглед.

— Олеле! Как можах да забравя, че имам абордажна кука?

И като му обърна гръб, тя пое още една глътка от вонящия въздух и стъпи долу в мръсотията. Нещо се скашка под пръстите й. Течението блъскаше краката й, докато тя вървеше към другия бряг, а водата стигаше до бедрата й. Въпреки че вътрешно се гърчеше, Синдер се стараеше да върви по-бързо, като с мъка се удържаше да не повърне. Тежестта на металния крак я държеше здраво на земята, така че течението не можеше да я повали, и скоро тя стигна другата страна и се покатери отгоре на решетката. Опря гърба си на стената на тунела и погледна назад към мнимия капитан.

Той се взираше в краката й с неприкрито отвращение.

Синдер погледна надолу. Подгизналото й чисто бяло долнище сега беше станало зеленикаво — кафяво на цвят и стоеше прилепнало на краката й.

— Виж — викна тя и насочи фенерчето към Трън, — или ще се дотътриш дотук, или се връщаш обратно да си излежиш присъдата на спокойствие. Но трябва да вземеш решение, и то сега.

След порой от ругатни и закани, вдигнал ръце над главата си, Трън бавно нагази в мръсотията. През цялото време, докато се промъкваше към решетката, той се мръщеше, но най-сетне се изкачи при Синдер.

— Така ми се пада, като се оплаквам от сапуна — измърмори той и се отпусна на стената. Решетката се забиваше в босия крак на Синдер и тя премести тежестта си върху изкуствения.

— Дотук добре, кадет. А сега накъде?

— Капитан. — Той отвори очи и надзърна и в двете посоки на тунела, но отвъд слабата светлина, която се процеждаше от най-близкия канал, всичко се губеше в мрак. Синдер увеличи мощта на фенера си и той се стрелна по разпенената повърхност на водата и по сълзящите бетонни стени.

— Мястото е близо до стария парк Бейхай — каза Трън и се почеса по брадата. — Той накъде е?

Синдер кимна и се обърна на юг.

Вътрешният й часовник показваше, че са вървели само дванайсет минути, а на нея й се струваше, че са минали часове. С всяка крачка решетката се забиваше в ходилото й. Мокрите й панталони бяха залепнали за краката й, а потта се стичаше по врата й и от време на време тя си въобразяваше, че някой паяк е полазил под горнището й. Тогава изпитваше вина, задето така бе нахокала Трън. Не видяха нито един плъх, но ги чуха да се разбягват от светлината по безбройните тунели, които се разклоняваха под града.

Докато вървяха, Трън си говореше сам и човъркаше ръждясалата си памет. Корабът му със сигурност беше някъде около парка Бейхай. В индустриалния район. На по-малко от шест преки от линиите Маглев… е, добре де, може и да бяха осем.

— Намираме се на една пресечка от парка — обади се Синдер и спря пред метална стълба.

— Това ще ни отведе в Западен Юнксин.

— Юнксин ми звучи познато. Или поне така ми се струва.

Синдер призова себе си да бъде търпелива и започна да се изкачва.

Стъпалата се забиваха в крака й, но към върха въздухът стана благодатно свеж. Шумът от препускащата вода бе сменен от бръмченето на линиите Маглев. Тя хвана с ръце капака на канала, ослуша се дали има някого навън и тогава го отмести встрани.

Над тях прелетя кораб.

Сърцето й подскочи и тя сведе глава. Осмели се да надзърне лекичко нагоре и върху кораба забеляза светлините на сирена, но звук не се чуваше. Корабът беше от частите за извънредни ситуации. Синдер потрепери при вида на андроидите, въоръжени с електрошокови пистолети за блокиране на мозъчния интерфейс. Но когато корабът зави зад ъгъла, тя видя отстрани червения кръст — беше на спешна помощ, а не на служителите на реда. Синдер се свлече от облекчение.

Намираха се в старата индустриална част, близо до изолаторите за болните от чума. Беше нормално да има медицински кораби.

Тя хвърли поглед и на двете страни по пустата улица. Макар да беше рано, денят вече бе станал горещ и от асфалта се вдигаха странни миражи, забравили поройната лятна буря отпреди два дни.

— Чисто е. — Синдер се изкачи на пътя и с пълни гърди пое влажния въздух на Нов Пекин. След нея се показа и Трън. Униформата му блестеше ослепително на яркото слънце, само без крачолите, които още бяха мръснозелени и миришеха на канализация. — Накъде сме?

Трън закри очите си с ръка, примигна, огледа бетонните сгради и се завъртя в пълен кръг.

Обърна се на север. Почеса се по врата.

Синдер изгуби надежда.

— Кажи ми, моля те, че нещо ти изглежда познато.

— О, да, да. Познато ми е — каза той и махна с ръка. — Просто отдавна не съм идвал тук.

— Мисли бързо, че малко се набиваме на очи с тези бели, вмирисани анцузи.

Трън кимна и тръгна по улицата.

— Насам.

Направи пет крачки, спря, размисли и се обърна назад.

— Не, не, насам.

— Мъртви сме.

— Не, вече сме на прав път. Насам е.

— Нямаш ли адреса?

— Един капитан винаги знае къде е корабът му. Нещо като телепатия.

— Ако можеше отнякъде да се снабдим и с капитан!

Без да й обърне внимание, той продължи да върви с поразително уверена стъпка. Синдер го следваше на три крачки зад гърба му и при всеки шум подскачаше: първо някакъв боклук се плъзна по улицата, а после и един кораб пресече кръстовището, което се намираше две улици по-надолу. Блясъкът на слънцето се отразяваше в прашните прозорци на складовете.

След като подминаха три пресечки, без да срещнат жива душа, Трън забави крачка и взе да потърква брадичка и да оглежда фасадата на всяка сграда, край която минаваха.

Синдер отчаяно започна да напряга мисълта си за план Б.

— Ето там е! — Трън хукна през улицата към един склад, който по нищо не се отличаваше от всички останали с огромните си ролетни врати и шарени графити, правени през годините. Той зави зад ъгъла на сградата и опита вратата.

— Заключено е.

— Каква изненада! — До вратата Синдер забеляза идентификационен скенер и изруга. Тя клекна и изтръгна предния панел. — Може би ще успея да го извадя от строя. Мислиш ли, че има аларма?

— Дано да има. Аз за какво плащам наем? За да седи любимата ми летателна машина в неохраняван склад?

Синдер тъкмо бе свалила упътването за програмирането на този модел скенери, когато вратата до тях се отвори и един мъж с козя брадичка се показа на слънчевата светлина. Синдер замръзна.

— Карсуел — излая мъжът. — Тъкмо даваха новините и си помислих, че може да наминеш насам.

— Алак, как си? — На лицето на Трън изгря усмивка. — Наистина ли са ме дали по новините? Добре ли изглеждах?

Без да отвърне, Алак обърна вниманието си към Синдер. Благоразположението му изчезна и на негово място се показа известно притеснение. Синдер преглътна, затвори капака на скенера и се изправи. Нет линкът й вече се свързваше с новинарския поток, който беше зарязала по време на бягството им. И действително: река от предупреждения примигваше върху собствената й снимка — онази, която й бяха направили, когато влезе в затвора, избягала жена затворник. Предполага се, че е въоръжена и опасна. В случай, че я забележите, веднага известете на този линк.

— И теб те дадоха по новините — каза Алак и хвърли поглед към металния й крак.

— Алак, дойдох да си взема кораба. Нямаме много време.

Ъгълчетата на устата на Алак се набраздиха от малки бръчици на съчувствие, но той поклати глава.

— Не мога да ти помогна, Карсуел. И така федералните агенти ме следят изкъсо. Едно е да пазиш краден кораб — винаги мога да кажа, че не съм знаел. Но съвсем друго е да помогнеш на осъден престъпник… и то… на една от тях. — Без да откъсва очи от Синдер, той сви нос, но побърза да отстъпи назад, сякаш уплашен, че тя ще му отмъсти. — Не мога да рискувам да ви проследят дотук и да научат, че съм ви помогнал. Това са много неприятности, даже и за мен. По-добре се покрийте някъде за известно време. Няма да казвам, че съм ви видял. Но няма да ти позволя да си вземеш кораба. Не сега. Когато всичко свърши, тогава. Разбираш ме, нали?

Трън пламна, без да може да повярва.

— Но… Корабът си е мой! Аз си плащам! Не може да ме спреш да си го взема!

— Всеки за себе си. Знаеш как стоят нещата. — Алак плъзна поглед към Синдер. Страхът му все повече и повече преминаваше в отвращение. — Вървете си сега и няма да съобщя на полицията. Ако дойдат да ви търсят тук, ще им кажа, че не съм те виждал, откакто миналата година дойде да оставиш кораба. Но ако останете още и минутка, кълна се, сам ще ги извикам!

Той тъкмо спря да говори и Синдер чу, че по улицата приближава кораб. Сърцето й подскочи, когато видя белия кораб на частите за извънредни ситуации, и то без червен кръст отстрани, но той сви по друга уличка. Тя се обърна отново към Алак.

— Няма къде другаде да отидем! Корабът ни трябва!

Той отново отстъпи назад от нея и застана в рамката на вратата.

— Виж какво, момиченце — тонът му беше категоричен, при все че погледът му непрестанно се местеше надолу към металната й ръка. — Опитвам се да ви помогна, защото Карсуел ми е добър клиент, а и аз не издавам клиентите си. Не ти правя услуга на теб. Окото ми няма да мигне да те пратя да гниеш в затвора. Такива като теб точно това заслужават. А сега се омитайте от склада ми, преди да съм размислил.

В гърдите на Синдер се надигна отчаяние. Връхлетя я силна електрическа вълна и тя стисна юмруци заслепена. В основата на врата й изригна изгаряща болка и за блажено кратък миг заля главата й, а след това пред очите й светнаха ярки петна.

Задъхана, тя прибра обратно горящата енергия тъкмо навреме, за да види как Алак обърна очи и падна напред право в ръцете на Трън.

Замаяна, Синдер се опря на стената.

— О, звезди! Мъртъв ли е?

Трън изпъшка под тежестта.

— Не, но мисля, че получи инфаркт!

— Не е инфаркт — рече тя тихо. — Той… ще се оправи. — Каза го, колкото да убеди него, толкова и себе си. И с надеждата, че случайните изригвания на лунната й дарба не бяха опасни и че тя не се превръщаше в ужаса за обществото, както си мислеха хората.

— Чудесно! Само че тежи цял тон!

Синдер хвана Алак за краката и двамата го завлякоха вътре. Вляво беше офисът и в него имаше два нет скрийна — единият показваше входа на склада от охранителната камера, където вратата тъкмо се затвори зад двамата бегълци, облечени в бяло, и припадналия мъж. По другия без звук вървяха новините.

— Алак може и да е егоистична мижитурка, но безспорно има вкус към бижутата. — Трън вдигна ръката на Алак за пръста и завъртя в ръцете си обшитата със сребро гривна, която представляваше миниатюрен портскрийн за ръка.

— Ще опиташ ли да се концентрираш? — Синдер помогна на Трън да се изправи на крака. После се обърна и огледа огромния склад. Той се простираше по дължината на цялата улица и вътре имаше дузина космически кораби — и малки, и големи, и стари, и нови. Имаше товарни кораби, капсули, частни летателни машини, състезателни кораби, пътнически кораби, кораби за пътешествия.

— Кой от всичките е твоят?

— Ей, виж! Има още един беглец от затвора.

Синдер погледна екрана, на който в момента се виждаше как министърът по националната сигурност разговаря с тълпа журналисти. Отдолу се четяха думите: ЛУНИТЯНКА бяга от ЗАТВОРА НА НОВ ПЕКИН. СЧИТА СЕ, ЧЕ Е МНОГО ОПАСНА.

— Това е чудесно! — каза Трън и така я тупна по гърба, че едва не я прати на земята. — Че кой ще се загрижи за нас, щом имат да гонят цяла лунитянка.

Синдер извърна очи от предаването и в този миг усмивката му угасна.

— Чакай. Ти си била лунитянка?

— А ти си бил гениален престъпник? — Тя се завъртя на пети и влезе наперено в склада. — Къде е корабът?

— Чакай малко, малка изменнице. Едно е да избягаш от затвора, но съвсем друга работа е да станеш съучастник на някаква луда лунитянка. Това е над възможностите ми.

Синдер се обърна и го нападна.

— Първо, не съм луда. И второ, ако не бях аз, още щеше да стоиш в затвора и да гледаш влюбено портскрийна си. Задължен си ми. А и без друго теб вече са те набелязали като мой съучастник. И ако искаш да знаеш, на снимката приличаш на идиот.

Трън проследи жеста й. На екрана, точно до нейната, стоеше уголемена неговата затворническа фотография.

— Мисля, че изглеждам доста добре…

— Трън. Капитане. Моля те.

Той примигна и самодоволството му бързо бе заличено от рязко кимване.

— Добре. Давай да се измъкваме оттук.

Синдер въздъхна с облекчение и тръгна след Трън, който решително навлезе в лабиринта от кораби.

— Дано не е чак в средата.

— Не пречи — рече той и посочи нагоре. — Покривът се отваря.

Синдер вдигна глава и видя тънката цепнатина в средата на тавана.

— Това е удобно.

— Ето го и него!

Синдер проследи ръката на Трън. Корабът му беше по-голям, много по-голям, отколкото очакваше. Товарен кораб Рампион, А 214, клас 11.3. Синдер пусна ретина-скенера си и свали схемата на кораба, останала без думи пред онова, с което той разполагаше. В най-долната част се намираше машинното отделение и напълно оборудвана площадка с две сателитни капсули, а на основното ниво се помещаваха товарното отделение, кабината, кухнята, шест стаи за екипажа и една обща баня.

Тя заобиколи откъм главния вход и видя, че върху знака на Американската република набързо бе нарисуван силуетът на полегнала гола жена.

— Хубаво се е получило.

— Благодаря. Сам я нарисувах.

Макар да се безпокоеше, че картината лесно щеше да ги издаде, Синдер не можеше да сдържи възхищението си.

— По-голяма е, отколкото очаквах.

— Някога машината ми приютяваше дванайсетчленен екипаж — каза Трън и погали корпуса.

— Ще има достатъчно място тогава, че да не се срещаме често. — Синдер мина под отвора и зачака Трън да отвори, но когато се обърна назад, откри, че той любящо потъркваше лицето си в долната страна на машината и с нежно гукане й казваше колко много му е липсвала.

Синдер тъкмо се канеше да вдигне с досада очи, когато нечий непознат глас отекна в склада:

— Насам!

Тя се обърна и видя един мъж да се надвесва над тялото на Алак, което бе обвито в ореол от светлина. Мъжът беше облечен във военна униформа, която нямаше как да се сбърка — униформата на Източната република.

Синдер изруга.

— Трябва да тръгваме! Веднага!

Трън се приближи приведен към отвора.

— Рампион, паролата е: Капитанът е цар. Отвори капака.

Те почакаха, но капакът не помръдна.

Синдер повдигна вежди паникьосано.

— Капитанът е цар. Капитанът е цар! Рампион, събуди се! Аз съм Трън, капитан Карсуел Трън! Какво по…

Синдер му изшътка. От другата страна на корпуса на кораба четирима мъже се придвижваха в претъпкания склад, а фенерите им се отразяваха в колесниците.

— Може би акумулаторът е паднал — предположи Синдер.

— От какво? Нали само тук е седял.

— Да не би да си оставил фаровете включени? — сопна му се тя.

Трън се покашля важно и се приведе към кораба. Стъпките се усилиха.

— Може да е от системата за автоконтрол — размишляваше Синдер и ровеше из мозъка си. Никога не беше работила на нещо по-голямо от обикновена капсула, но едва ли бяха чак толкова различни. — У теб ли е ключът за ръчно управление?

Той примигна.

— Да, разбира се. Дадоха ми го, преди да си тръгна от затвора. Ей сега ще го извадя от джоба и излитаме.

Синдер му хвърли кръвнишки поглед, но замълча, тъй като през две пътеки от тях мина един офицер.

— Не мърдай оттук — прошепна тя. — Продължавай да опитваш да влезеш и ако успееш, отлитай незабавно.

— Къде отиваш?

Без да отговори, тя се прокрадна край кораба, а схемата вече се беше разгънала на ретина-дисплея й. Тя стигна до отвора за достъп и го отвори, колкото се може по-тихо, а сетне пропълзя в ходовата част на кораба, извивайки тялото си така, че да не докосва жиците и кабелите, които бяха наблъскани вътре. Затвори люка с тихо щракване и се намери обгърната в тъмнина. Втората вътрешна врата се оказа по-трудна за превземане, но с помощта на фенерчето и отвертката не след дълго Синдер се измъкна от изолационното помещение и влезе в машинното отделение.

Лъчът на фенерчето й се стрелна по масивния двигател. Върху сините линии, които покриваха зрението й, тя намери компютърното табло майка и се запровира към него.

Извади от ръката си универсалния кабел за свързване и го включи към главния компютърен терминал.

Фенерчето потъмня, тъй като собствената й енергия беше, пренасочена. Пред очите й се показа бледозелен текст.

„Диагностика на компютърна система.

Модел 135–8.2

5%. 12%. 16%.“