Мариса Мейър
Скарлет (32)

Глава тридесет и първа

Синдер надзърна през прозореца на пилотската кабина и видя куп растения. Полето се простираше на всички страни и гледката на равния хоризонт бе прекъсната единствено от каменната къща на около километър и половина оттук.

Къща. Зеленчукова градина. И огромен космически кораб.

— Изобщо не се набиваме на очи.

— Ако не друго, поне се намираме на средата на нищото — каза Трън, стана от пилотското кресло и намъкна коженото си яке. — Ако някой извика полицията, ще им отнеме известно време да се доберат дотук.

— Освен ако вече не са на път — измърмори Синдер. По време на спускането им на Земята, продължило сякаш няколко еона, сърцето й не спря да думка силно, докато мозъкът и прехвърляше хилядите различни участи, които можеше да ги сполетят. И макар че бе продължила с абсурдното си припява не да станат невидими, колкото се можеше по-дълго, нямаше как да разберат доколко резултатно беше то. И у нея все така се таеше ужасното чувство, че опитите й да замаскира кораба им чрез лунната магия бяха жалки и безплодни.

Не можеше да проумее как е възможно да манипулира радарите и радиовълните единствено с разбърканите си мисли.

И все пак факт беше, че досега никой не ги бе открил в космоса и засега късметът им не им изневеряваше. Ферма и градини „Беноа“ изглеждаха напълно изоставени.

Рампата бавно започна да се отваря откъм товарното отделение и Ико изчурулика:

— Вие двамата вървете и се забавлявайте. А аз ще си стоя тук сама, съвсем сама. Ще бдя дали не са ни засекли радарите и ще си пусна една диагностика. Ще бъде чудесно.

— Сарказмът ти наистина се подобрява — каза Синдер и настигна Трън, който стоеше на върха на рампата точно когато тя премаза един много хубав ред от тучната зеленина.

Трън примигна на ярката светлина от портскрийна.

— Бинго — рече той и посочи двуетажната къща, която изглеждаше толкова стара, че сякаш беше оцеляла от Четвъртата световна война. — Ето я!

— Да ми донесеш нещо за спомен! — викна Ико, когато Трън стъпи тежко на полето. Земята беше влажна от скорошното поливане и ръбовете на панталоните му се окаляха, докато той си проправяше своя пътека към къщата, напряко през зеленчуците.

Синдер го последва, като отпиваше свежия въздух в откритото поле, така сладък след преработения кислород на Рампион, в който бе затворена. Никога досега, дори когато звуковият й интерфейс е бил изключен, не беше изпитвала такава дълбока тишина.

— Толкова е тихо тук.

— Да те побият тръпки, а? Не ми е ясно как издържат тези хора.

— Мен ако питаш, е приятно.

— Да, все едно си в морга.

Шепа по-малки сгради бяха разхвърляни напосоки в полето наоколо — хамбар, кокошарник, барака и хангар, голям колкото да побере няколко малки кораба и дори един космически кораб, макар не толкова голям като Рампион.

Щом зърна хангара, Синдер се закова на място. Намръщи се и се опита да улови тънкия като паяжина спомен, който явно бе разпознал хангара.

— Чакай.

Трън се извърна към нея.

— Да не би да видя някого?

Без да му отговори, тя смени посоката и заджапа през калта. Трън я последва мълчаливо и Синдер отвори вратата на хангара.

— Не съм сигурен, че най-добрият начин да се представим на Мишел Беноа е като се вмъкнем в плевнята й.

Синдер се обърна назад и огледа празните прозорци на къщата.

— Трябва да погледна нещо — обясни тя и влезе вътре. — Лампи, включете се.

Лампите замигаха и тя ахна, когато гледката се откри пред очите й. Инструменти и резервни части, отвертки и болтове, дрехи и мръсни парцали се въргаляха на всички страни из цялото помещение. Всеки шкаф зееше отворен, всяка щайга и кутия за инструменти беше преобърната. Искрящият бял под почти не се виждаше от този хаос.

В другия край на хангара стоеше малък кораб за доставки със счупен заден прозорец. Парченца стъкло блестяха под яркото осветление. Вътре миришеше на разлято гориво и отровни изпарения и донякъде — на малкото магазинче на Синдер.

— Каква кочина! — рече Трън с отвращение. — Не съм сигурен, че бих се доверил на пилот, който проявява такова неуважение към кораба си.

Заета да обходи със скенера си рафтовете и стените, Синдер не му отговори. Въпреки хаоса мозъчно-машинният й интерфейс бе уловил нещо. Някакво усещане, че мястото й е познато, сянка на отдавна изгубен спомен. Ъгълът, под който слънчевите лъчи се спускаха през вратата. Смесеният мирис на тор и машини. Кръстосаните греди на тавана.

Тя закрачи по бетонния под, а краката й хрущяха през отломките. Движеше се бавно, за да не прокуди призрака на спомените си.

— Ъх, Синдер — рече Трън, като гледаше назад към фермата. — Какво правим тук?

— Търсим нещо.

— В тази бъркотия ли? Желая ти успех тогава!

Тя стигна до един малък бетонен участък и спря замислена. Огледа се внимателно. Знаеше, че е била тук и преди. На сън, като в мъгла.

Забеляза един тесен метален шкаф, боядисан в убито кафяво, в който три якета висяха на пръчката. И трите имаха избродираната емблема на армията на ЕФ на ръкавите. Синдер изправи раменете си, добра се внимателно дотам и отмести якетата настрани.

— Хайде стига, Синдер — обади се Трън и се приближи до нея. — Сега ли намери да се преобличаш.

Синдер беше заета с мислите си и почти не го чу. Хаосът не беше съвпадение. Някой е бил тук, търсил е нещо.

Търсил е нея.

Искаше й се да не бе осъзнала така внезапно този факт, но сега нямаше как да го пропъди от мислите си.

Синдер клекна пред шкафа и плъзна ръката си по ъгъла, докато не се удари в дръжката. Тя знаеше, че там има дръжка. Боядисана в същия кафяв цвят, тя стоеше невидима сред сенките. Човек нямаше да я забележи, освен ако не знаеше къде да гледа. А тя знаеше — защото е била тук и преди. Преди пет години, упоена, в състояние на делириум, който погрешно беше взела за сън, тя бе излязла от това място. Всяка става и всеки мускул я боляха от неотдавнашната операция. Беше изпълзяла бавно от безпределния мрак и сякаш за пръв път бе замижала пред шеметно яркия свят.

Синдер се подпря на шкафа и дръпна.

Изработена от нещо, по-здраво от ламарина, тайната врата беше по-тежка, отколкото очакваше. Повдигна я на невидимите й панти и я остави да се стовари с трясък на бетонния под облак прах се вдигна на всички страни.

Насреща им се вторачи една квадратна дупка. В основата й, прихваната с болтове, имаше стълба с пластмасови стъпала, която отвеждаше до тайно подземие.

Трън се наведе и подпря ръце на коленете си.

— Откъде знаеше, че тук има вход?

Синдер не можеше да откъсне очи от тайния коридор.

Без да може да произнесе на глас истината, тя каза простичко:

— Имам очи на киборг.

После пусна фенера си и тръгна първа надолу, където в лицето я удари плътният, застоял въздух. Лъчът заподскача в стая, голяма колкото хангара отгоре, но без врати и прозорци. Почти уплашена да научи на какво се бе натъкнала, Синдер колебливо каза:

— Лампи. Включете се.

Първо се чу шумът от самостоятелния генератор, който се включи, а след него постепенно една след друга се запалиха и трите дълги флуоресцентни лампи на тавана. Трън прескочи последните четири стъпала от стълбата и обувките му тупнаха на коравия под. Той се завъртя и замръзна.

— Какво… какво е това място?

Синдер не можеше да отговори. Едва си поемаше дъх.

В центъра на стаята стоеше контейнер, дълъг около два метра с куполовиден, стъклен капак. Около него имаше най-различни сложни машини — монитор, с който се следяха жизнените функции на пациента, термометри, скенери за биоелектричество. Машини, на които имаше скали, маркучи, игли, екрани, ръчки и копчета.

На отсрещната стена имаше дълга операционна маса с внушителен брой подвижни лампи, които изскачаха от всеки ъгъл, подобно на метален октопод. А до нея, върху малката масичка на колелца, стояха почти празната кана на стерилизатора и различни хирургически инструменти — скалпели, спринцовки, превръзки, маски за лице, кърпи. На стената висяха два угаснали нетскрийна.

Ако тази част от тайната стая приличаше на операционна зала, то другата половина напомняше много работилничката на Синдер в мазето на Адри с отвертките и клещите и един поялник. Захвърлени части за андроиди и компютърни чипове. Една недовършена ръка за киборг с три пръста.

Синдер потрепери, настръхнала от въздуха, който миришеше едновременно на стерилна болнична стая и задушна подземна пещера.

Трън се приближи предпазливо към контейнера. Вътре нямаше нищо, но под стъкления купол по лепкавия хастар се виждаше смътният отпечатък от дете.

— Какво е това?

Синдер понечи да намести ръкавицата си, но после си спомни, че ръката й е гола.

— Контейнер за анабиоза — прошепна тя, сякаш призраците на неизвестните хирурзи можеха да чуят. — Проектиран е да поддържа нечий живот в безсъзнание за продължително време.

— Това не е ли забранено? Нали има закон за свръхнаселеността или нещо такова?

Синдер кимна. Приближи контейнера, притисна пръст до стъклото и се напъна да си спомни как се събужда в него, но не можа. Появиха се само някакви разбъркани спомени от хангара и фермата, но нищо за този затвор. Беше дошла напълно в съзнание едва по пътя за Нов Пекин, тръгнала да започне новия си живот на уплашено, объркано сираче и киборг.

Очертанията на момичето на постелката бяха твърде малки, за да са нейните, но тя знаеше, че тя е лежала там. Левият крак изглежда е бил значително по-тежък от десния. Питаше се колко ли дълго бе стояла там без никакъв крак.

— И какво според теб прави тук това нещо?

Синдер облиза устните си.

— Мисля, че е подслонявало принцеса.