Мариса Мейър
Скарлет (6)

Глава пета

Скарлет извади празните щайги от багажника на кораба и ги понесе през зиналите врати на хангара, докато мислите се блъскаха гневно в главата й. Беше намерила портскрийна си на пода в кораба и съобщението от полицията изгаряше крака й през джоба, докато тя вършеше разсеяно вечерните си задължения.

Най-много от всичко се гневеше на самата себе си, задето беше позволила на едно красиво лице и щипка опасност да отвлекат вниманието й, и то толкова скоро, след като бяха прекратили издирването на баба й. Интересът й към уличния боец я караше да се чувства като изменник, предал всичко, което му е скъпо.

А сетне идваше ред на Ролан и на Жил и на всеки друг вероломник в Рийо, който бе забил нож в гърба им. Хората вярваха, че баба й е смахната, и така бяха казали на полицаите.

Никой не беше споменал, че тя е най-трудолюбивата жена в околността. Никой не им беше казал, че прави най-вкусните еклери от тази страна на Гарона. Никой не беше подметнал, че в продължение на двайсет и осем години тя е изпълнявала дълга си към страната си като военен пилот на космически кораб. И до днес носеше върху любимата си карирана домашна престилка медала за безупречна служба.

Никой. Полицаите бяха повярвали на хората, че баба й е луда.

И бяха спрели издирването.

Но не за дълго. Баба й беше изчезнала и Скарлет щеше да я намери, дори ако трябваше да изрови мръсотиите на всеки един детектив в Европа и да започне да го изнудва с тях.

Слънцето бързо се скриваше и издължената й сянка стигаше далеч по чакъла. Отвъд пътеката царевицата и листнатото захарно цвекло шепнеха и се протягаха на всички страни, за да срещнат първите звезди. На запад една къща, облепена с обли камъни и два прозореца, които светеха в оранжево, накъсваше пейзажа. Това бяха единствените им съседи на километри наоколо.

През по-голямата част от живота й фермата беше раят на Скарлет. През годините тя се бе влюбила по-силно в мястото, отколкото смяташе, че е възможно човек да се влюби в парче земя и къс небе. И чувстваше, че и баба й изпитва същото. Макар и да не обичаше тези мисли, тя знаеше, че някой ден ще наследи фермата, и понякога си представяше как остарява тук. Доволна и честита, вечно с кал под ноктите и една стара къща, която все плаче за ремонт.

Доволна и честита — точно като баба си.

Скарлет си знаеше — не може просто така да е избягала.

Тя завлече щайгите в хамбара и ги нареди една върху друга в ъгъла, за да могат андроидите утре отново да ги напълнят. После взе кофата с храната за кокошките. Вървеше и хвърляше пълни шепи зърно по пътеката, а кокошките се щураха в краката й.

Щом зави зад ъгъла на хангара, спря.

В къщата светеше лампа. На втория етаж. В стаята на баба й.

Кофата се изплъзна от пръстите й. Кокошките закудкудякаха и се разбягаха, а после се скупчиха около разпиляното зърно.

Тя ги прескочи и хукна с всички сили. Чакълът се хлъзгаше под обувките й. Сърцето й се издуваше — щеше да се пръсне. Дробовете й горяха от спринта, когато рязко отвори задната врата. Взе стълбите по две наведнъж, а старото дърво простена тежко.

Вратата на стаята на баба й зееше отворена и тя замръзна там задъхана, стиснала силно рамката.

През стаята беше преминал ураган. Всяко чекмедже беше извадено, а по земята се въргаляха дрехи и тоалетни принадлежности. Завивките бяха натрупани в безпорядък в единия край на леглото, матракът беше извит на една страна, а дигиталните фотографии до прозореца бяха извадени от поставките им и след тях на стената бяха останали тъмни петна, неизбледнели от слънцето.

Застанал на колене до леглото, някакъв мъж ровеше в кутията със старите военни униформи на баба й. Щом зърна Скарлет, той скочи на крака и едва не си удари главата в ниската дъбова греда, която вървеше от единия край на тавана до другия.

Светът се завъртя. Скарлет едва го позна — бяха минали години, откакто го бе видяла за последно, и за това време той много се бе състарил. На обикновено гладко обръснатото му лице бе пораснала брада. От едната страна косата му бе сплескана, а от другата стърчеше право нагоре. Беше блед и изнемощял — сякаш от седмици не бе хапвал сносна храна.

— Татко?

Той стисна до гърдите си синьото пилотско яке.

— Какво правиш тук? — Тя отново обгърна с поглед хаоса. Сърцето й все така блъскаше бясно. — Какво правиш?

— Тук има нещо — каза той и гласът му прозвуча дрезгав от дългото мълчание. — Скрила е нещо. — Той погледна към якето после го захвърли на леглото. Коленичи и пак зарови в кутията. — Трябва да го намеря.

— Да намериш какво? За какво говориш?

— Тя си е отишла — промълви той. — Няма да се върне. Никога няма да узнае и… трябва да го намеря. Трябва да проумея защо.

Миризмата на коняк се завъртя във въздуха и сърцето на Скарлет се вледени. Тя не знаеше откъде бе научил за изчезването на майка си, но очевидно доста бързо и лесно бе приел, че всяка надежда е загубена, и вече смяташе, че всичко нейно му принадлежи по право, въпреки че някога бе изоставил и двете. Години наред не бе им изпратил дори едно съобщение, а днес се появяваше пиян, за да разрови вещите на баба й.

Внезапно Скарлет изпита неудържимо желание да се обади в полицията. Проблемът беше, че и на тях им бе много ядосана.

— Махай се! Махай се от къщата!

Без да се уплаши, той започна безразборно да тъпче дрехите обратно в кутията.

С пламтящо лице Скарлет заобиколи леглото, сграбчи ръката му и се опита да го изправи на крака.

— Спри!

Той изсъска и падна върху старите дъски на пода. И тогава избяга от нея като от бясно куче, притискайки ръката си до тялото. Погледът му беше напълно обезумял.

Скарлет се отдръпна назад, а после сви юмруци на хълбок.

— Какво се е случило с ръката ти?

Той не отговори, само продължи да придържа ръката до гърдите си.

Скарлет стисна зъби, стигна го с няколко твърди крачки и го улови за китката. Той изскимтя и се опита да издърпа ръката си, но тя го стисна здраво и вдигна ръкава до лакътя му. — Възкликна уплашено и го пусна, но ръката му остана да виси във въздуха, сякаш бе забравил да я прибере.

Цялата му кожа бе покрита със следи от изгаряния. Всеки отпечатък представляваше правилен кръг, подреден в равни, безупречни редици. Ред след ред, те опасваха ръката му в кръгове от китката до лакътя. Някои лъщееха с набръчканата тъкан на белезите, други бяха черни и подути от мехурите. На китката му, там, където някога е бил имплантиран чипът, имаше рана с коричка.

Стомахът й се обърна.

Облегнат на стената, баща й зарови лице в матрака — далеч от Скарлет, далеч от изгарянията.

— Кой ти причини това?

Ръката му падна и се сви до стомаха му. Той замълча.

Скарлет се отблъсна от стената и изтича до банята в коридора. Миг след това се върна с тубичка с мехлем и руло бинт. Баща й не се бе поместил.

— Те ме накараха — с тих глас каза той. — Истерията му преминаваше.

Съвсем леко Скарлет притегли ръката му и започна да превързва раната, колкото се може по-внимателно, при все че ръцете й трепереха.

— Кои са тези хора? И какво са те накарали да направиш?

— Не можех да избягам — продължи той, като че ли не я чу. — Разпитваха ме, задаваха ми много въпроси, а аз не знаех нищо. Не знаех какво искаха от мен. Опитах се да им отговоря, но не знаех нищо.

Скарлет вдигна очи от превръзката — баща й бе наклонил главата си към нея и гледаше с празен поглед към разхвърляните завивки. Очите му се бяха налели със сълзи. Баща й плачеше. Това й се стори дори по-страшно от изгарянията му. Гърдите й се стегнаха и тя спря — бинтът увиваше ръката му до средата. И тогава осъзна, че не познава този тъжен, грохнал мъж. Нищо не беше останало от баща й. Нищо не беше останало от обаятелния й, себелюбив и безполезен баща.

Там, където доскоро бушуваха гневът и омразата, сега се бе настанило болезнено чувство на състрадание.

— Дадоха ми ръжена — продължи той, а очите му бяха широко отворени и далечни.

— Дадоха ти…? Но защо…?

— И ме заведоха при нея. И тогава разбрах, че тя знае всичко. Тя имаше нужната информация. Те искаха нещо от нея. Но тя само гледаше… гледаше ме и плачеше… но когато й зададоха същите въпроси, мълчеше. Мълчеше и не им отговори. — Гласът му секна, а на лицето му пламна неочакван гняв. — Тя ги остави да ми причинят това!

Скарлет преглътна с мъка, довърши превръзката и с треперещи крака се облегна на матрака.

— Grand-mere? Ти си я видял?

Вниманието му се върна към нея. Погледът му отново бе обезумял.

— Държаха ме седмица и после ме пуснаха ей така. Разбраха, че тя не дава пет пари за мен. И никога не би се прекършила заради мен.

Без предупреждение той се стрелна напред, допълзя на колене до Скарлет и сграбчи ръцете й. Тя опита да се отскубне, но той стискаше толкова здраво, че ноктите му се забиха в кожата й.

— Какво е това, Скар? Какво е това толкова важно нещо? По-важно даже и от собствения й син.

— Татко, успокой се. Трябва да ми кажеш къде е баба. — Мислите й се накъсаха. — Къде е? Кой я е пленил? Защо?

Баща й се вгледа изпитателно в нея — уплашен и треперещ. После бавно поклати глава и заби поглед в земята.

— Тя крие нещо — прошепна той. — Искам да узная какво. Какво крие, Скар? Къде го е скрила?

Той се обърна и зарови енергично в едно чекмедже със стари памучни ризи, което вече беше преровено. Целият се беше облял в пот и косата край слепоочията му беше мокра.

Скарлет се хвана за леглото, за да се повдигне и да седне на матрака.

— Татко, моля те — тя се опита да го успокои, макар че сърцето й биеше така тежко, че чак болеше. — Къде е тя?

— Не знам. — Той заби пръстите си в дупчицата между корниза и стената. — Бях в един бар в Париж. Сипали са опиат в чашата ми. Когато се събудих, се намерих в тъмна стая. Миришеше на мухъл, въздухът беше застоял. — Той подсмръкна. — И когато ме пуснаха, пак ме упоиха. В един миг бях в тъмната стая, в следващия се озовах тук. Събудих се на полето.

Скарлет я побиха тръпки. Тя прокара ръце през косата си, докато къдриците не се усукаха на възли около пръстите й. Бяха го довели тук, на същото място, от което бяха отвлекли и баба й. Но защо? Дали тези хора знаеха, че Скарлет е единственият негов близък? Дали мислеха, че тя най-добре ще се погрижи за него?

Не, в това нямаше логика. Очевидно беше, че тези хора не даваха пукната пара за здравето на баща й. Тогава какво? Дали това не беше предупреждение към нея? Или заплаха?

— Все нещо трябва да помниш — рече тя с нотка на отчаяние в гласа. — Например стаята или нечии думи. Успя ли да ги зърнеш? Ще можеш ли да опишеш някой от тях на полицаите? Нещо дребно не помниш ли?

— Бях упоен — побърза да каже той, но тогава сбърчи вежди, като че се мъчеше да си спомни. Понечи да докосне следите от изгарянията, но отпусна ръката си в скута. — Не ми позволиха да ги видя.

Скарлет едва се удържа да не го разтърси и да изкрещи, че трябва да помисли по-усилено.

— Бил си с вързани очи?

— Не. — Той примигна. — Беше ме страх да ги погледна. Сълзи на безсилие запариха в очите й и Скарлет отпусна назад глава, поглъщайки въздуха на търпеливи глътки. Най-ужасните й страхове, прокрадващите се мъчителни съмнения се оправдаха.

Баба й е била отвлечена. При това от жестоки, безпощадни хора. Дали и с нея се отнасяха сега както със сина й? Какво ли й бяха сторили? Какво искаха от нея?

Откуп?

Но тогава защо не бяха поискали нищо от Скарлет? И защо бяха отвлекли и баща й само за да го освободят след това? В това нямаше никакъв смисъл.

Страхът замъгли разума й и въображението й потече, за да роди всички възможни ужаси — мъчения, изгаряния, тъмни стаи.

— Какво искаше да кажеш с това, че са те накарали? Какво са те накарали да направиш?

— Накараха ме да се изгоря сам — промълви той. — Дадоха ми ръжена.

— Но как.

— Толкова много въпроси. Не знам. Никога не съм виждал баща ми. Тя не говори за него. Не знам какво прави тук в тази голяма, стара къща. Не знам какво се е случило на луната. Не знам какво крие, но тя крие нещо. — Той повдигна немощно завивките на леглото и надникна вяло под чаршафите.

— Говориш глупости — каза Скарлет с разтреперан глас. — Трябва да се напрегнеш да си спомниш. Все нещо трябва да помниш.

Дълго, дълго мълчаха. Кокошките каканижеха на двора, а люспестите им крака дращеха по пясъка.

— Помня татуировката.

Тя се намръщи.

— Какво?

Той докосна с пръст една от раните на вътрешната страна на ръката си, точно под свивката.

— Онзи, който ми подаде ръжена, имаше татуировка. Ето тук. Някакви букви и числа.

Бели светлинки като иглички забодоха Скарлет в очите и тя се улови за смачкания юрган — за миг почувства, че ще падне. Букви и числа.

— Сигурен ли си?

— С… О… — Той поклати глава. — Не мога да си спомня. Имаше и още.

Устата й пресъхна. Омразата взе превес над слабостта й. Беше виждала тази татуировка.

Той се бе престорил, че е благ човек. Престорил се бе, че си търси почтена работа.

Когато само преди дни, а може би часове? — бе измъчвал баща й. Държал бе баба й като затворник.

А тя почти му повярва. Доматите, морковите… помисли си, че му помага. Небесни светила! Тя дори флиртува с него, а през цялото време той е знаел. Спомни си особената му веселост, блясъка в очите му и стомахът й се сви. Беше се подиграл с нея.

Ушите й пищяха. Тя погледна надолу към баща си. Той тъкмо обръщаше джобовете на чифт панталони, които бяха умалели на баба й още преди двайсет години.

Скарлет се изправи. Кръвта нахлу в главата й, но тя не обърна внимание. С отсечени крачки отиде до ъгъла на стаята и вдигна портскрийна на баба си, който баща й беше захвърлил на пода.

— Дръж — рече тя и хвърли порта на леглото. — Отивам във фермата на Морел. Ако не се върна до три часа, извести полицията.

Замаян, баща й се пресегна и взе порта.

— Мислех, че всичките Морел са мъртви.

— Чуваш ли ме? Искам да заключиш вратите. Никъде няма да излизаш. Изчакай три часа и тогава извести полицията. Разбираш ли ме?

Отново лицето му бе завладяно от онова, по детски уплашено изражение.

— Не отивай там, Скар. Не разбираш ли? Използваха ме за примамка и ти ще си следващата. Те ще дойдат за теб.

Скарлет стисна зъби и закопча якето си догоре.

— Смятам първо аз да ги открия.