Мариса Мейър
Скарлет (7)

Глава шеста

Карсуел Трън

Идентификационен номер 0082888359

Роден на 22 май 106 д.т. Американска република 437 медийни резултата, обратен хрон. ред 12 януари 126 д.т. Военновъздушни сили.

След двуседмични дела по бързата съдебна процедура кадет Карсуел Трън беше признат за виновен и осъден на шестгодишен затвор.

Дългият зелен текст се нижеше пред очите на Синдер и документираше престъпленията на някой си Карсуел Трън, който, макар да бе прехвърлил двайсетте едва преди няколко месеца, вече беше оставил зад гърба си изобилна хроника от закононарушения: едно обвинение в дезертьорство, две обвинения за участие в международни кражби, едно обвинение за опит за грабеж, шест обвинения за пренос на крадени стоки и едно обвинение за кражба на държавно имущество.

Последната присъда не беше достатъчно строга. Та той беше откраднал космически кораб от армията на Американската република.

Ето значи откъде бил корабът, с който толкова се гордееше.

В момента той излежаваше шестгодишна присъда в Източната република за опит за кражба на колие от нефрит, датиращо от втората ера, но Австралия и, разбира се, родната му Америка също го издирваха, за да започнат съдебни дела срещу него. И без съмнение, затворът не му мърдаше и в двете страни за причинените там вреди.

Синдер се тръшна върху таблото с бушоните — искаше й се да не беше проверявала нищо. Не стига, че тя самата бягаше от затвора, ами сега помагаше и на този престъпник, и то истински престъпник, а на всичкото отгоре двамата щяха да офейкат с краден кораб.

Тя преглътна мъчително и надникна през отвора, който беше направила между техническото помещение и затворническата килия. Подпрял лакти на коленете си, Карсуел Трън все така седеше на леглото и въртеше палците си.

Синдер отри потната си длан в искрящо белия анцуг. Та тук изобщо не ставаше дума за Карсуел Трън. Тук ставаше въпрос за кралица Левана, император Кай и принцеса Селена — невинното дете, което преди тринайсет години Левана опитала да убие, но което било спасено и пренесено тайно тук, на Земята. Детето, което и днес все така беше най-издирваният човек в целия свят. Детето, което случайно се оказа, че е Синдер.

Беше научила това преди по-малко от двайсет и четири часа. Доктор Ърланд, който знаеше от седмици, реши да й съобщи, че е направил ДНК анализ, за да докаже кръвното й родство с лунната кралица едва когато Левана я разпозна на годишния бал и заплаши да нападне земята, ако Синдер не бъде хвърлена зад решетките като незаконен емигрант от Луна.

И така, доктор Ърланд се бе промъкнал в килията й, за да й поднесе нов крак (старият беше паднал на стълбището в двореца), киборгска ръка — ултрамодерна, оборудвана с вълшебни джаджи, с които и тя все още свикваше, и най-голямата изненада в живота й. След това й бе заръчал да избяга от затвора и да замине за Африка, където той щеше да я чака. И всичко това, сякаш бягството не бе по-сложно от инсталирането на нов процесор на Гард 3.9.

Но тази заповед — едновременно така проста и толкова неосъществима — й помагаше да не мисли за новооткритата си самоличност. А това беше добре, защото от мислите тялото й се парализираше, отказваше да й служи, а моментът не беше никак подходящ за проява на нерешителност. И нямаше значение какво ще прави, когато веднъж се измъкне от затвора, защото едно беше сигурно: останеше ли тук, това означаваше сигурна смърт, когато кралица Левана дойде за нея.

Тя отново надникна през дупката към затворника. Ако измислеше къде да отидат — някъде немного далеч, корабът можеше да се окаже ключът към успеха на бягството им.

Трън все така въртеше палците си и изпълняваше заповедта й — да я остави на мира. Когато изрече думите, те изгориха езика й като огън, кръвта й закипя, а кожата й пламна. Чувството на прегряване беше страничен ефект от дарбата й на лунитянка — сила, която доктор Ърланд успя да отключи у нея, след като имплантираното в гръбнака й устройство години наред й бе пречило да я използва. Тя все още гледаше на дарбата си като на магия, но това всъщност беше генетично умение, с което лунитяните се раждаха. То им позволяваше да контролират и манипулират биоелектричеството на другите живи същества. Лунитяните можеха да накарат хората да виждат несъществуващи неща или да им внушат въображаеми емоции. Под тяхното въздействие те извършваха постъпки, които в други случаи не биха извършили. И то, без да спорят. Без да се съпротивляват.

Синдер все още се учеше как да използва „дарбата“ си и не беше съвсем сигурна как бе успяла да въздейства върху Карсуел Трън. А също не беше напълно сигурна как бе успяла да убеди един от пазачите да я премести в по-удобна килия. Знаеше само, че много силно й се прииска да удуши Трън, задето не спираше да дърдори, а дарбата й някак се беше надигнала от основата на врата й, подбудена от стреса и напрежението. За миг тя бе изгубила контрол над нея и в този отрязък той стори точно това, което тя поиска от него — да спре да бърбори и да я остави на мира.

Но вината на мига я загриза. Тя не знаеше какво влияние оказваше върху човека това манипулиране на мозъка. И освен това не искаше да е като онези лунитяни, които се възползваха от силата си само защото можеха да го направят. И изобщо не искаше да е лунитянка.

Тя изпъшка и духна един кичур от лицето си. После се мушна в дупката, останала в стената, след като изкърти писоара.

Трън вдигна очи, когато тя спря пред него с ръце на кръста. Все още изглеждаше замаян и макар Синдер да не искаше да си признае, той всъщност беше доста привлекателен — при условие, че момичето случайно хареса тази четвъртита челюст, ясните сини очи и дяволитите му трапчинки. Въпреки че отчаяно плачеше за подстрижка и бръснене.

Тя пое дъх, за да се успокои.

— Накарах те по моя воля да направиш нещо, а не трябваше. Злоупотребих със силата си и се извинявам.

Той погледна металната й ръка и стърчащата от пръста й отвертка и примигна.

— Ти същото момиче ли си? Онова, което беше тук преди малко? — попита той с учудващо ясен глас въпреки силния американски акцент. По някаква причина Синдер очакваше след манипулирането той да заваля думите.

— Разбира се.

— О! — Той свъси вежди. — Преди малко изглеждаше много по-хубава.

Синдер се наежи и дори помисли дали да не оттегли извинението си. Но вместо това скръсти ръце на гърдите си.

— Кадет Трън, нали така?

— Капитан Трън.

— Според досието ти, когато си дезертирал, си бил кадет.

Той се смръщи все така озадачен, но после лицето му се проясни и той вдигна пръст.

— Портскрийнът в главата ти?

Тя захапа вътрешната страна на бузата си.

— Е, само ако държиш на техническите подробности — призна той. — Но вече съм капитан. Харесва ми как звучи. А и момичетата остават по-впечатлени.

Не особено впечатлена, Синдер посочи техническото помещение от другата страна на стената.

— Реших да те взема с мен в случай, че успеем да се доберем до кораба ти. Моля те… опитай да не плещиш толкова много.

Той беше скочил от леглото, още преди тя да довърши.

— Неустоимият ми чар те убеди, нали?

С въздишка тя се пъхна обратно в дупката, като внимаваше да не стъпи върху разкачените тръби.

— Значи този твой кораб — откраднал си го, нали? От американската армия?

— Не обичам да мисля за него като за „откраднат“. Нямат доказателства, че не съм искал да им го върна.

— Шегуваш се, нали?

Той повдигна рамене.

— Ти също нямаш доказателства.

Тя го погледна с присвити очи.

— Да не би да имаше намерение да им го върнеш?

— Може би.

В ъгъла на полезрението й оранжевата лампичка замига — киборгската система на Синдер беше засякла лъжата.

— И аз така си помислих — тихо каза тя. — Могат ли да проследят кораба?

— Естествено, че не могат. Отдавна махнах оборудването за проследяване.

— Отлично. Което ми напомня нещо. — Тя вдигна ръка, прибра отвертката и след два опита успя да извади и ножчето. — Трябва да отстраним чипа ти.

Той отстъпи малко назад.

— Не ми казвай, че ти става лошо.

— Не, разбира се — той се изсмя неловко и стисна левия си ръкав. — Просто… ножчето стерилизирано ли е?

Синдер го изгледа заплашително.

— Не се сърди — сигурен съм, че държиш на хигиената и прочие, но просто. — Гласът му секна. Той се поколеба, а сетне протегна към нея ръката си. — Както и да е, все едно. Само гледай да не клъцнеш нещо важно.

Синдер се приведе над ръката му и допря острието до китката му, колкото се може по-нежно и внимателно. Там вече имаше избледнял белег — вероятно още от времето, когато за първи път е бягал от полицията.

Когато сряза плътта, пръстите му потръпнаха, но иначе Трън стоеше неподвижен като статуя. Тя извади кървавия чип и го метна в една купчина жици на пода. Сетне отряза една ивица плат от ръкава му и го накара да превърже с нея раната.

— Дали на мен така ми се струва, или този миг е съдбовен за връзката ни?

Синдер се изсмя. Като се обърна настрани, тя посочи решетката близо до тавана. Около нея имаше жици, които изпълзяваха от електрическото табло и се губеха в дузина дупчици по стените.

— Можеш ли да ме повдигнеш догоре?

— Какво е това? — попита Трън и събра пръстите си едни в други.

— Въздуховод. — Синдер стъпи на ръцете му, без да обръща внимание на пъшкането му, когато я повдигна. Беше го очаквала — заради металния крак беше много по-тежка, отколкото изглеждаше.

С помощта на „столчето“ тя отмести решетката за секунда. После безшумно я остави върху водопроводните тръби над главата си и без да се бави, се покачи в отвора.

Докато чакаше Трън да се покатери след нея, Синдер свали вътрешната схема на затвора, за да провери в коя посока трябваше да поемат. След това включи вграденото си фенерче и запълзя напред.

Придвижването обаче се оказа трудна и опасна работа, тъй като на всеки половин метър левият й крак стържеше по алуминиевата тръба. На два пъти тя спря, за да се ослуша — беше й се сторило, че чува стъпки някъде под тях. Дали щяха да задействат алармата, когато открият бягството им? Учудваше се, че това все още не се беше случило. Трийсет и две минути. Беше излязла от килията си преди трийсет и две минути.

От потта, която капеше от носа й, и от бързото тупкане на сърцето й времето се разтягаше до безкрай и на нея й се струваше, че часовникът в главата й бе спрял. Присъствието на Трън бе започнало да я изпълва със съмнения. И без друго щеше да е трудно сама да се измъкне оттук — как щеше да успее с него?

Отговорът мина през главата й — ясен и обезпокоителен.

Можеше да промие мозъка му.

Можеше да го убеди да й издаде къде е скрит корабът и как да се добере дотам, а после щеше да го накара да размисли и да се откаже да дойде с нея. Щеше да го прати назад. И на него нямаше да му остане друг избор, освен да я послуша.

— Всичко наред ли е?

Синдер изпусна въздуха, който бе заседнал на гърлото й.

Не. Тя не би се възползвала нито от него, нито от друг. Винаги досега беше успявала да се справи и без лунната си дарба — щеше да успее и сега.

— Извинявай — измърмори тя. — Тъкмо проверявах схемата. Почти стигнахме.

— Схемата ли?

Тя не отговори. Само след няколко минути зави зад един ъгъл и на тавана на въздуховода видя светъл квадрат на кръстосани линии. Облекчение и надежда запърхаха в сърцето й, когато бавно подаде главата си над решетката.

Пред очите й се разкри бетонна площадка с малък басейн със застояла вода и на около шест стъпки от него — друга решетка, но кръгла и по-голяма.

Отводнителният канал. Намираше се точно там, където сочеше схемата.

Скокът оттук щеше да се превърне в епичен разказ, но ако успееха да се разминат без счупени крака, останалото щеше да е лесно.

— Къде сме? — прошепна Трън.

— Това е подземната товарна рампа. Тук стоварват храната и другите доставки. — Тя прескочи решетката, колкото се може по-грациозно, после направи ловка маневра назад, за да могат и двамата с Трън да надникнат през нея.

— Трябва да се доберем до канала ей там.

Трън се намръщи и посочи с ръка:

— Това там не е ли изходът за навън?

Тя кимна, без да поглежда.

— Тогава защо не опитаме да стигнем до него?

Тя вдигна очите си и го погледна — решетката хвърляше странни сенки по лицето му.

— И да повървим пеша до кораба ти? С белите анцузи на затвора?

Той се смръщи, но трябваше да замълчи, защото се чуха гласове. И двамата се отдръпнаха назад.

— Аз не съм го видяла да танцува с нея. Сестра ми го е видяла — рече някаква жена. Думите й бяха придружени от стъпки, а сетне с глух метален звук една врата се вдигна по релсите.

— Роклята й била подгизнала и смачкана като чувал за боклук.

— Но защо му е на императора да танцува с киборг? — попита мъжки глас. — А и тя — така да се нахвърли върху лунната кралица… не може да бъде. Сестра ти си измисля. Главата си залагам, че момичето е просто една луда, която е обикаляла по улиците. Вероятно някоя несправедливост срещу киборгите я е ожесточила така.

Разговорът бе прекъснат от грохота на кораба за доставки.

Синдер се престраши да надникне през решетката и видя един кораб, който обърна под тях, даде на заден ход към товарната рампа в нишата и спря точно на пътя между Синдер и Трън и отводнителния канал.

— Добро утро, Риуджи — поздрави мъжът, щом пилотът слезе от кораба. Размяната на поздравите помежду им беше удавена от съскането на хидравликата, докато местеха подвижната платформа.

Възползвайки се от шума, Синдер разви решетката с отвертката си. Когато кимна на Трън, той внимателно я повдигна.

Пот се стичаше по врата на Синдер и сърцето й биеше толкова силно, че тя се уплаши, да не би да напука гръдния й кош. Като се наведе надолу, огледа площадката за други признаци на живот и тогава на бетонния таван забеляза въртящата се камера. Само на една ръка разстояние.

Бързо се дръпна назад, а пулсът засвистя в ушите й. Имаше късмет, че камерата гледаше в другата посока, но дори така беше невъзможно и двамата с Трън да слязат, без да ги забележат. Освен това трябваше да се справят и с тримата работници, които разтоварваха кораба, а всяка една изгубена минута ги приближаваше към залавянето им — всеки миг някой от пазачите можеше да открие празните им килии.

Синдер затвори очи и си представи местоположението на камерата. Сетне ръката й се плъзна навън от дупката и застина, плътно прилепнала до тавана. Камерата се оказа по-далеч, отколкото й се бе сторило след този бърз поглед. Но тогава пръстите й я напипаха. Тя улови лещата и я стисна. Титановата й ръка смачка пластмасата като сливка и произведе удовлетворително хрущящ звук, който обаче отекна гръмовно.

Тя се ослуша — отдолу шумът от разговора и стоварването продължаваше и това я успокои.

Но времето им беше свършило. Само след минута някой щеше да разбере, че една от камерите не работи.

Тя вдигна глава и кимна на Трън, а след това застана над отвора.

В следващия момент Синдер се стовари върху покрива на кораба и металът под нея издрънча и се разтресе. След нея с приглушен ропот кацна и Трън.

Разговорът утихна.

Синдер се извъртя точно когато трите фигури изникнаха от товарната рампа. Смутът бе разкривил лицата им.

Когато зърнаха нея и Трън върху кораба, те замръзнаха. Синдер виждаше как очите им поглъщат белите им униформи. Металната й ръка.

Единият от мъжете посегна към портскрийна на колана си.

Синдер стисна зъби и протегна ръката си към него, като мислеше единствено за това как мъжът няма да стигне порта си и няма да изпрати сигнал за тревога. Мислеше как ръката му се вкаменява само на сантиметри от колана му.

По нейна заповед ръката му спря и увисна във въздуха неподвижно.

— В очите на мъжа се четеше ужас.

— Не мърдай — рече Синдер с дрезгав глас. Вината вече дращеше с нокти по гърлото й. И макар да знаеше, че тя самата беше също толкова уплашена колкото и хората пред нея, страхът върху техните лица беше очевиден.

Изгарящото усещане отново я обхвана, като започна от юрната част на врата, разпростря се надолу по гръбнака, раменете и хълбоците и запари там, където срещна протезите. Но вече не беше нито толкова болезнено, нито толкова неочаквано, както когато доктор Ърланд отключи лунната й дарба. Всъщност беше повече отпускащо, почти приятно.

Синдер усещаше хората на платформата — биоелектричеството им се търкаляше от тях на вълни, пукаше във въздуха и чакаше някой да го овладее.

Обърнете се!

Със сковани и тромави тела тримата работници се обърнаха едновременно.

„Затворете очи! Запушете уши! Тя се поколеба, преди да добави: Тананикайте си!“

В този момент тримата започнаха да тананикат и жуженето им изпълни заглъхналата товарна площадка. Синдер се надяваше, че това ще стигне да не чуят как с Трън отварят решетката в бетонния под. Молеше се да си помислят, че двамата са избягали през изхода на рампата или че са се промъкнали тайно на някой от корабите за доставки.

Синдер се обърна към Трън, който я зяпаше с увиснало чене.

— Какво правят тези хора?

— Подчиняват се — рече тя сурово. Мразеше себе си, задето ги контролираше. Мразеше тананикането, което изпълваше ушите й. Мразеше дарбата си, която беше толкова неестествена, толкова могъща, толкова несправедлива.

Само че мисълта да ги освободи от контрола си над тях, така и не й мина през ума.

— Хайде — подкани тя Трън и като се плъзна по кораба, скочи от него. Пропълзя отдолу и намери решетката между колелата за кацане. Въпреки че ръцете й трепереха, тя успя да завърти капака и да го повдигне.

Плитък басейн от застояла вода проблесна в тъмнината към нея.

Не беше много високо, но когато босите й крака се приземиха в мазната вода, й се повдигна. След миг Трън се намери до нея и сложи обратно решетката в дупката.

В стената имаше кръгъл бетонен тунел, който едва стигаше до кръста й и вонеше на зеле и плесен. Синдер сбърчи нос, приведе се и заджапа през него.