Мариса Мейър
Скарлет (34)

Глава тридесет и трета

Синдер изруга и погледна назад към Трън, но той само сви рамене. Тя отново погледна припадналото момиче. Глава й беше извита под странен ъгъл на масичката в антрето, а разкрачените й крака се подаваха навън от вратата.

— Това ли е внучката й? — попита Синдер, докато скенерът й свързваше пропорциите на лицето на момичето с базата данни в мозъка й, но без никакъв резултат. Скенерът й щеше да разпознае Скарлет Беноа. — Както и да е — рече тя и тръгна бавно към проснатото тяло на момичето. Избута масичката настрани и главата й тупна на плочките.

Синдер изпълзя над нея и надникна през вратата навън. Един очукан кораб седеше на двора.

— Какви ги вършиш? — учуди се Трън.

— Гледам. — Тя се извърна и видя, че Трън тъкмо бе слязъл в антрето и оглеждаше любопитно момичето. — Изглежда е сама.

Лицето му се разтегна в лукава усмивка.

— Трябва да я вземем с нас.

Синдер го изгледа кръвнишки.

— Ти да не си луд?

— Луд съм от любов. Тя е страхотна.

— Ти си идиот! Помогни ми да я пренесем в дневната.

Той не отвърна и само след миг момичето беше в ръцете му без помощта на Синдер.

— Остави я тук, на дивана. — Синдер се забърза напред и пренареди няколкото избелели възглавници.

— Няма нужда. И така съм добре. — Трън премести ръцете си, така че главата на момичето падна на гърдите му, а русите й къдрици се закачиха на ципа на коженото му яке.

— Трън! Остави я на дивана. Веднага!

Като си измърмори нещо под носа, той сложи момичето легнало и педантично нагласи ризата й, така че да покрие голия й корем, а сетне се придвижи надолу, за да намести по-удобно краката й. Но в този миг Синдер го сграбчи за яката и го изправи.

— Да се омитаме! Няма съмнение, че ни разпозна. Щом дойде на себе си, веднага ще извести полицията.

Трън извади един портскрийн от якето си и го подаде на Синдер.

— Какво е това?

— Портът й. Взех й го, докато ти си губеше времето да се паникьосваш.

Синдер го дръпна от ръцете му и го тикна в страничния джоб на военните си панталони.

— Дори и така, няма да мине дълго време и тя ще разкаже на някого. И полицията ще дойде, ще направи оглед, ще разбере, че сме търсили Мишел Беноа, после ще хукнат да я търсят и… може би трябва да повредя кораба й, преди да потеглим.

— А аз мисля, че трябва да останем тук и да си поговорим с нея. Може би тя знае къде да намерим Мишел Беноа.

— Да останем и да си поговорим? И да й дадем още повече нишки как да ни проследи? Това е най-голямата глупост, която съм чувала!

— Ей, аз си харесах идеята да я вземем с нас, но ти вече й наложи вето, затова сега прибягвам до план Б, а той е да я разпитам! И мога да те уверя, че чакам това с нетърпение. Някога имах едно гадже, с което играехме на разпити, и в тази игра трябваше…

— Достатъчно! — Синдер вдигна ръка и го накара да замълчи. — Идеята ти е калпава. Аз тръгвам. Ти щом искаш, остани си тук при твоята приятелка. — И тя мина край него с твърди крачки.

Трън хукна по петите й.

— Аха! Ревност ли долавям в гласа ти?

Тогава се чу хленч и двамата спряха по средата на пътя към външната врата, а когато се извърнаха, момичето изпърха с мигли и отвори очи.

Синдер изруга отново и дръпна Трън към входа, но той не се помести. А след миг се откъсна от ръката й и се върна с бавни стъпки в дневната. Лицето на момичето светна от ужас, тя се надигна и седна, притисната до страничната облегалка на канапето.

— Не се страхувай — каза й Трън. — Няма да те нараним.

— Вие сте хората от новините. Бегълците — рече тя с пленителен европейски акцент.

После, щом видя Синдер, зейна:

— Ти си… ти.

— Избягалата лунитянка киборг? — помогна й Трън.

И последната руменина се отцеди от лицето на момичето. Синдер захвана да се моли да има повече търпение.

— Ще ме убиете ли?

— Не! Не, не, не! Разбира се, че няма. — Трън се намести фино в другия край на канапето.

— Искаме само да ти зададем няколко въпроса.

Момичето преглътна.

— Как се казваш, съкровище?

Тя задъвка долната си устна и огледа Трън със смесица от недоверие и слаба надежда.

— Емили — рече тя приглушено и едва чуто.

— Емили. Хубаво име. Като момичето.

Синдер се опита да не повърне и си блъсна главата в рамката на вратата. Звукът накара момичето пак да я погледне и Емили отново се сви назад от страх.

— Извинявай — рече Синдер и протегна напред и двете си ръце. — Ъ, наистина се радвам да се запознаем…

Емили избухна в истеричен плач, като не откъсваше очи от металната й ръка.

— Моля те, не ме убивай! На никого няма да кажа, че съм те видяла! Обещавам! Само не ме убивай!

Ченето на Синдер увисна, тя погледна към противната ръка за секунда и тогава разбра, че момичето не се боеше от това, че е киборг. Боеше се от това, че е лунитянка. Тя хвърли поглед към Трън, който я стрелкаше обвинително с очи, и тогава вдигна ръцете си във въздуха.

— Добре. Ти се оправяй с нея — рече му тя и излезе от стаята.

Седна на стълбите, откъдето чуваше как Трън се мъчи да успокои момичето, а в същото време наблюдаваше пътя през прозореца. Сгъна ръцете си върху коленете, заслуша се в гукането на Трън и риданията на Емили и опита да прогони приближаващото главоболие, като разтри челото си.

Доскоро хората я гледаха с отвращение. Сега се ужасяваха от нея.

Не беше сигурна кое е по-лошо.

Искаше да изкрещи на света, че няма вина, задето беше такава. Нямаше никаква вина.

Ако й бяха дали право на избор, със сигурност щеше да си избере друга съдба.

Лунитянка.

Киборг.

Беглец.

Престъпник.

Изгнаник.

Синдер зарови лицето си в ръце и прогони завихрящото се у нея чувство на несправедливост. Нямаше да се остави в лапите на самоомразата. Имаше далеч по-важни неща, за които трябваше да се погрижи.

От стаята до нея чу, че Трън спомена Мишел Беноа и помоли момичето да му каже нещо, без значение какво, стига това да помогне, но в отговор получи единствено плачливи извинения.

Синдер въздъхна. Искаше й се да има някакъв начин да убеди момичето, че няма да й навредят и че, всъщност, те са от добрите.

Тялото й се изопна.

Тя можеше да убеди момичето. Съвсем лесно при това.

Миг след това вината изпълни вените й, но не прогони напълно изкушението. Тя огледа хоризонта, но отвъд полето така и не се виждаше никакъв знак от цивилизацията.

Сключи пръстите си, като обмисляше въпроса.

— Ти познаваш Мишел Беноа, нали? — каза Трън и в гласа му се прокраднаха умолителни нотки. — Все пак сега се намираш в къщата й. Нали това е нейната къща?

Синдер разтърка с палци слепоочията си.

Тя не беше като кралица Левана и нейните чародеи, нито като всички останали лунитяни, които злоупотребяваха с дарбата си, като промиваха мозъците на хората, придумваха ги ласкаво и ги контролираха в името на собствените си егоистични цели.

Но ако използването на дарбата е подчинено на по-голяма цел за по-добро… и е само за малко.

— Емили, моля те. Спри да плачеш! Въпросът ми е съвсем прост!

— Добре — измърмори Синдер и се надигна от стълбите. — Това е и за нейно добро в крайна сметка.

Пое дъх, за да прогони чувството на вина, и влезе обратно в дневната.

Погледът на момичето се стрелна към нея. Очите й бяха подути. Тя се сви.

Синдер си заповяда да се отпусне и остави нежното боцкане да се плъзне по нервите й с мили, приятелски и сърдечни мисли в главата.

— Ние сме твои приятели — рече тя. — Тук сме, за да ти помогнем.

Очите на Емили светнаха.

— Емили, можеш ли да ни кажеш къде е Мишел Беноа?

Последната сълза се търкулна незабележимо по бузата на Емили.

— Не знам къде е. Изчезна преди три седмици. Полицията така и не откри нищо.

— Знаеш ли нещо за изчезването й?

— Случи се посред бял ден, докато Скарлет беше отишла да разнесе доставките. Не е взела кораб със себе си. Изобщо нищо не беше взела със себе си. Идентификационният й чип е бил отстранен и оставен тук, заедно с портскрийна й.

Когато разочарованието започна да си проправя път, Синдер трябваше да вложи цялата си воля, за да поддържа аурата на приятелство и доверие.

— Но си мисля, че Скарлет сигурно знае нещо.

Синдер наостри уши.

— Тя тръгна да я търси. Преди два дни. Тогава ме помоли да наглеждам фермата. Изглежда беше открила някаква следа, но не ми каза нищо повече. Толкова съжалявам.

— Оттогава получавала ли си вести от Скарлет? — обади се Трън и се приведе напред.

Емили поклати глава.

— Не, нищо. Тревожа се за нея, но тя е силно момиче. Ще се оправи. — Лицето й се проясни като на дете. — Успях ли да помогна? Искам да ви помогна.

Синдер трепна от готовността на момичето да им бъде от помощ.

— Да, помогна ни. Благодаря ти. Ако се сетиш за още нещо.

— Още един въпрос — прекъсна я Трън и вдигна пръст. — Корабът ни има нужда от поправка. Някъде наблизо има ли магазини за добри резервни части?