Дж. Т. Бранън
Произход (9)

3

Стивън Джейкъбс отпиваше билков чай от порцеланова чаша и се взираше в монитора на голямото орехово бюро пред себе си. От екрана го гледаха останалите единайсет членове на елитното ръководство на организацията. Това беше кодиран електронен конферентен разговор.

Ясухиро Обата погледна сериозно към камерата.

— Компрометирани ли сме? — простичко попита той. Като шеф на най-големия зайбацу в Япония той говореше прямо, факт, който доста притесняваше някои от по-дипломатично настроените членове.

— Не — отвърна Джейкъбс също толкова прямо. — Тялото е на сигурно място в Невада, а всички извън организацията бяха неутрализирани.

— С изключение на доктор Едуардс — намеси се Серджо Молина, голяма клечка в моторните спортове.

Джейкъбс се намести в стола си, преди да отговори.

— Вярно е, че още не сме открили доктор Едуардс, но операцията по издирването й току-що започна.

На екрана Юрий Андропов, собственикът на най-големия медиен концерн в Русия, се наведе напред.

— А ако проговори преди това?

— Няма да се стигне дотам, сигурен съм — отговори Джейкъбс и отново отпи от чая си. — Освен това тя знае много малко. Какво може да каже? Няма да й повярват. Да не забравяме също, че организацията ни контролира осемдесет процента от световните медии. Статията във всички случаи няма да види бял свят. Поставете се на нейно място — смята, че някой се опитва да я убие, и затова се е свързала с бившия си съпруг, а не с властите. Малко вероятно е да насочи вниманието към себе си. Не, дами и господа, смятам, че за момента сме в безопасност.

— Още колко време ни е нужно? — попита лорд Томас Харт, най-дългогодишният член на камарата на лордовете във Великобритания.

Джейкъбс насочи поглед към образа на професор Филип Месие, генералният директор на ЦЕРН, лабораторията за ядрени изследвания и квантова физика до Женева, Швейцария.

— Професоре? — попита той, подавайки му топката.

Месие се прокашля.

— Нещата се развиват добре. Би трябвало да сме в състояние да изпробваме устройството преди края на месеца.

По лицата на събралите се лидери се появи удовлетворение, дори вълнение. Мечтата бе на път да се сбъдне.

— Не можем да си позволим рискове — каза Тони Кърн, специален съветник на президента на САЩ. — Направете каквото трябва, господин Джейкъбс. Само се погрижете доктор Едуардс да бъде отстранена.

Джейкъбс кимна. Отстраняването на доктор Едуардс нямаше да представлява проблем. Зъбчатите колела вече се въртяха.

* * *

След като се измъкна от горещото като пещ такси, Мат се протегна и пристъпи в шумния хаотичен метрополис на Сантяго, Чили. Населението тук бе основно индианско и типичните за лакота черти на Адамс му помагаха да се слива с тълпата. Сякаш бе открил дом далеч от дома си.

Той имаше паспорт, но знаеше, че името му скоро ще бъде разпространено. Агентите нямаше да се върнат и властимащите, които и да бяха те, веднага щяха да решат, че е побягнал и вероятно се опитва да се срещне с Лин на неизвестно място. И макар че явно нямаха представа къде се намира то, което щеше да ги затрудни, със сигурност можеха да му усложнят живота.

Адамс обаче си имаше собствени източници. Беше долетял от Мексико само преди час, след като посети стар познат от нацията тохоно о’одхам в просторните им племенни земи на границата с Мексико. Взе назаем един паспорт и малко пари в брой, като внимаваше колко му разкрива — не защото се опасяваше, че човекът ще се разприказва, а защото колкото по-малко знаеше, толкова по-малка щеше да бъде опасността за него самия. Все пак още работеше за федералното правителство.

С паспорта Адамс стигна от Мексико до Чили — лицето на снимката приличаше на него достатъчно, за да не събуди подозрения — и докато бързо свикваше с новата среда, потегли към мястото на срещата.

 

 

Щом се възстанови достатъчно след нападението в дома си, Адамс претърси телата. Не откри нищо и това не го изненада. Нямаха лични карти, бижута, татуировки или дори етикети по дрехите. Единственият отличителен фактор бяха еднаквите им 40-калиброви полуавтоматични пистолети „Зиг Зауер“ Р229 в кобури с пружини на коланите им. Тези оръжия струваха по хиляда долара и присъствието им разкриваше много.

Това бяха професионалисти, и то от такъв калибър, че Мат заключи, че са правителствени агенти. От кое правителство обаче? Мъжът, който го разпита, говореше с американски акцент, в основата си бруклински, но изгладен след дългогодишни пътувания, докато накрая бе попил нещичко от Западна Вирджиния. Той допускаше, че екипът е дошъл от Вашингтон, и подозренията му се потвърдиха, когато откри колата им на четири пресечки от дома си. Беше форд седан, сив металик с цивилни номера, но Адамс познаваше този тип автомобили достатъчно добре. Правителството винаги ги използваше за операции под прикритие. Колата беше подозрително стерилна, но това само засили убеждението му, че става дума за елитна правителствена агенция. Само те бяха толкова внимателни.

Но ако беше американска правителствена агенция, то коя? ЦРУ, ФБР, АБН, АВР^[1], АНС^[2], МВС^[3]? Можеше да са замесени всякакви организации, истинска супа от букви. Можеше да бъде дори НАСА, както Лин подозираше, макар че Адамс не знаеше дали агенцията има подразделение за директни действия. Така или иначе вече нищо не можеше да го изненада.

Реши да измине възможно най-голямо разстояние с колата и след като приготви малък сак с багаж и извади скромните си спестявания от касата под кухненската маса, Адамс потегли на север и напусна резервата. Кара чак до Бисмарк в Северна Дакота, изостави колата и си купи автобусен билет до Уинипег, Канада. Вместо да се качи обаче, навлезе пеша в града и се върна обратно на юг. Тази хитрост нямаше да действа вечно, но може би щеше да изчерпи част от ресурсите на врага и на него да даде възможност да стигне до истинската си дестинация.

След двайсет и четири часа той пресече мексиканската граница пеша по една от безбройните неохранявани пътеки, които бе открил, когато преди години работеше наблизо — преди „инцидента“, преди кошмарите, преди животът му да отиде по дяволите.

Когато се качи на самолета в Мексико Сити, изведнъж го връхлетя ужасна умора. Това бе ефект от адреналина, отмъщението на парасимпатичната нервна система, която пораждаше мощно желание за сън. Той си даде сметка какъв дар е това и щом седна на мястото си позволи да затвори очи и да се отпусне.

Най-сетне заспа.

 

 

Адамс бавно подкара своята „Тойота Ленд Круизър“ по неравния път през пустинята, като вземаше завоите с по-малко от десет километра в час. Колкото и да натискаше газта, колата отказваше да се движи по-бързо.

Погледна през предното стъкло към пламтящото слънце и отклони поглед, а в главата му затуптя болка. Отби встрани. Нямаше смисъл. Следваше камиона вече от три дни и нямаше изгледи да го настигне. Имаше нужда от почивка, искаше да затвори очи само за половин час. Бе идвал тук безброй пъти и знаеше какви ще са последствията, ако заспи, но въпреки това не можеше да устои. Трябваше да продължи, да се опита да стигне навреме, поне веднъж, поне този път. Но беше толкова уморен…

Вървеше през пустинята и следваше следите от гуми, които излизаха от пътя само на петстотин метра от мястото, където спря да си почине. Слънцето беше по-ниско, бяха изминали няколко часа. Той изруга, беше наясно какво означава това. Щеше да открие камиона, както хиляди пъти досега, да отвори вратите с надеждата, че този път ще бъде различно. Знаеше, че няма да бъде различно, и все пак продължи по следите още километър и половина по прашния терен, докато откри камиона изоставен, осветен от лъчите на умиращото слънце.

Приближи се до задната врата с ръка върху пистолета, а с другата посегна към нажежената метална дръжка. Пое си дълбоко дъх и с отчаяната надежда, че този път няма да е същото, отвори широко вратата. После се вторачи в онова, което лежеше в дъното на камиона, и както всеки път — отвори уста и закрещя.

 

 

Адамс се стресна и отвори очи. Жената до него бе сложила ръка на рамото му и се опитваше да го събуди. Той я погледна объркан, с притворени очи.

— Добре ли сте? — попита тя с тревожно изражение.

— Съжалявам — отвърна Адамс и опита да се усмихне. — Просто лош сън.

Жената кимна с разбиране.

— Боже — каза тя, явно трогната от видяното. — Трябва да е бил много лош.

Сложи ръка върху неговата и Адамс усети благодарност за човешкия контакт. Усмихна й се, този път както трябва.

— Да — каза той, без да знае как иначе да отговори. — Много лош.

 

 

— Какво? — кресна Джейкъбс в слушалката, а чашата чай се завъртя в чинийката си.

— Мъртви са — каза гласът от другата страна. — Или поне трима от тях, четвъртият е бил обезвреден и сега е в болница.

Джейкъбс не попита за подробностите. Просто бяха подценили Адамс. Ако успееше да се добере до Евелин Едуардс, щеше да научи какво се е случило при глетчера Пайн Айлънд, какво бе открито там. После щяха да разберат още хора — веднъж споделена, с тайната беше свършено.

— Взел е автобус до Канада, късно снощи е стигнал до депото в Уинипег.

— Нека нашите хора в Агенцията за национална сигурност да прегледат камерите за наблюдение, после да проследят движението му из града.

Както в повечето градове, улиците на Уинипег също бяха пълни с камери за наблюдение. С помощта на някои параметри софтуерът за лицево разпознаване можеше да проследи движението на даден човек от камера до камера.

— Да, сър.

— И разбери дали са успели да засекат доктор Едуардс.

Най-конкретните сведения, които имаха за местонахождението й, бяха отпреди повече от четири дни — интернет кафе в Пунта Аренас, в южната част на Чили. Когато екипът им пристигна там, тя отдавна беше изчезнала. Съобразителна жена, това поне беше сигурно.

— Да, сър.

— Дръж ме в течение как върви анализът на досиетата им. Мястото на срещата може да е там и да чака да го открием.

Хората често се връщаха на познати места, което ясно личеше от тревожния имейл, изпратен от Едуардс. Въпросът беше дали информацията е записана някъде. Ако беше, суперкомпютърът на Агенцията за национална сигурност рано или късно щеше да го намери. Беше само въпрос на време, докато предъвче всички данни.

— Да, сър.

— Добре. — Джейкъбс приключи разговора и постави слушалката на вилката. Отново посегна към чая, но гласът на прекия му началник още кънтеше в главата му и той разля чашата на бюрото. „По дяволите!“

— Проблеми ли има?

— Не — ясно изрече Джейкъбс. — Няма причини за тревога.

— Не можем да си позволим проблеми. Не и сега, когато сме толкова близо.

— Оставете това на мен.

— Да. Не ни остава нищо друго. Но не ни разочаровайте.

Джейкъбс преглътна с мъка.

— Няма — каза накрая с убеденост, която се дължеше на факта, че ръководи най-влиятелната организация в света. — Мечтата ни ще бъде реализирана, можете да разчитате на това.

— Да — отвърна гласът. — И тогава ще заемете полагащото ви се място сред нас.

Джейкъбс се усмихна при тази мисъл и разбра, че ще направи всичко необходимо. Каквото и да беше то.

 

 

Сантяго пазеше скъпи за Адамс спомени. Докато той стоеше насред Парке Метрополитано на върха на Сан Кристобал, взрян в обвития от смог град долу, миналото се върна при него.

Точно тук направи предложение на Лин преди години, след като се бяха изкачили до върха на планината с въжената линия, ръка за ръка. Щастливи. Толкова невероятно щастливи.

Той я погледна в очите, отпусна се на коляно и й предложи брак. А тя прие. Това беше най-щастливият момент в живота му и той знаеше, че Лин изпитва същото.

— Здравей.

Щом чу гласа, той рязко се извърна. Бе толкова погълнат в мислите си, че дори не забеляза жената, която се отдели от група туристи и се доближи до него.

„Лин.“

Годините изобщо не я бяха променили. Всъщност тя изглеждаше дори по-добре от последния път, когато се видяха. Очевидно преживяваше страхотен стрес и въпреки че изглеждаше така, сякаш не бе спала от седмици, красотата й прозираше под изтощението.

Нямаше никакво съмнение, това беше тя — Евелин Едуардс, жива, от плът и кръв. Значи имейлът беше истински и тя наистина се нуждаеше от помощта му.

— Лин — каза накрая той и я прегърна за пръв път от петнадесет дълги години.