Дж. Т. Бранън
Произход (54)

27

Полетът от Груум Лейк до Лас Вегас трая много кратко.

Адамс прегърна Лин, когато самолетът кацна на северозападната писта на Международно летище „Маккарън“, непосредствено до терминал „Джанет“. Двамата останаха скрити зад контейнера, а боингът рулираше по пистата, губейки скорост при всяка обиколка, докато най-накрая спря на определеното място.

— Хайде — каза Адамс, напусна укритието и се отправи към кожуха на колелото, следван от Лин.

Отвори малкия люк и този път се измъкна доста по-лесно. Спря при върха на колесника, за да помогне на Лин. Докато бяха скрити в кожуха, никой от пистата не можеше да ги види, а дори някой да провереше товарния отсек, тях вече ги нямаше там.

Адамс трескаво обмисляше какво да предприемат. Нощният екипаж щеше да слезе всеки момент, а след тях идваше обслужващият екип на летището, за да зареди гориво и да подготви самолета за нов полет. Разчетът на времето беше жизненоважен.

Бавно се обърна по корем, обхванал колесника с крака за опора, като придържаше ръцете си плътно до тялото, така че само главата му да се вижда, и се спусна долу, за да огледа какво става около самолета.

От едната му страна — тази, която беше най-близо до голямата бяла сграда на терминала — вече се беше появила стълбичка. До другата страна на терминала имаше огромен паркинг, а оттатък бяха суперхотелите и казината на „Стрип“, срещу които се издигаше огромната черна стъклена пирамида „Луксор“.

От другата страна се обади електрически двигател, Мат се обърна и видя сервизна камионетка, която наближаваше по пистата към тях. Той закова на място — беше му ясно, че на тази светлина би го издало единствено някакво движение, освен ако някой не дойдеше точно до кожуха на колелото и не погледнеше право към него.

Първият чифт крака слезе по стълбичката, после обслужващият екип излезе от камионетката, изтегли стълба от покрива й и влезе в самолета през задния сервизен люк.

Сега всеки беше съсредоточен в работата си, затова Мат се обърна, кимна на Лин и се спусна от колесника право върху гумата. Погледна нагоре да види дали тя го следва и скочи на макадама. След малко дойде и Лин, той я хвана за ръка и двамата изтичаха до камионетката, като я използваха за прикритие спрямо терминал „Джанет“. Заобиколиха я, плътно прилепени един до друг, докато се скриха напълно.

Адамс отново огледа терена, посочвайки с глава към паркинга, само на трийсетина метра отвъд пистата, а Лин кимна. Той се обърна към нея и безгласно изрече:

— Три… две… едно… давай!

Двамата спринтираха с всичка сила по тъмната настилка, тичайки към дебелата сянка на фюзелажа, хвърляна от мощните прожектори на терминала. Взеха разстоянието за пет секунди и стигнаха до оградата почти без дъх, а адреналинът препускаше в телата им. Адамс беше сигурен, че не са ги проследили, но всяка следваща секунда ставаха все по-уязвими.

— Сега ще прескочим — каза той на Лин, която се обърна към оградата и стъпи върху дланите на Адамс, който я избута до върха на оградата. Тя се вкопчи в ръба и се прехвърли, а после грациозно скочи от другата страна.

Адамс отстъпи няколко крачки, засили се и прескочи оградата с едно плавно движение. Приземи се със свити крака и се обърна да погледне дали някой е забелязал бягството им, но никой не гледаше към тях. Служителите на Зона 51 се бяха струпали в терминала като овце в кошара, а сервизният екип продължаваше да жужи около самолета и да изпълнява задълженията си.

По-активните сгради на основния терминал бяха далеч на югоизток, а северозападният край бе напълно пуст, като самостоятелно частно летище.

Стана ясно, че никой не е забелязал присъствието им, така че Адамс и Лин се отдалечиха от оградата, поизправиха се и се обърнаха към паркинга, все едно са обикновена двойка, която отива при колата си. А после, хванати под ръка, се отправиха към пустия изход.

След десет минути вече бяха прекосили Хейвън стрийт и Джайлс стрийт, минаха през паркинга на Мотел 8 Лас Вегас и излязоха на булевард „Саут Лас Вегас“, прочутият „Стрип“. Прекосиха широката, пълна с хора главна улица и се насочиха на север към гигантската пирамида „Луксор“ — световноизвестният хотел и казино, които Адамс бе зърнал от колесника на боинга.

Навсякъде по света двойка, влизаща в казино малко след седем сутринта, би предизвикала известно учудване. В Лас Вегас обаче тази гледка е толкова естествена, колкото фактът, че нощта следва деня. Това беше истинска двайсет и четири часова култура — някои от редовните посетители прекарваха всеки час от всеки ден зад слот машините и пред рулетките, залагайки всичките си спестявания на едно завъртане на зара.

Когато влязоха в казиното, което се простираше на площ от около 12 000 квадратни метра, ги удиви невероятното шумно оживление, създадено от стотици, може би хиляди хора, които се тълпяха около масите за покер и слот машините. Казано простичко — пълен хаос.

Адамс се обърна към Лин и се усмихна.

— Перфектно е.

Джон Айита бе човек с много проблеми и нито един от тях не беше прост.

Десетима от Вълците бяха мъртви, включително отряда му в Сан Франциско и братята Нахана. Според него сега оставаха само той и Стивънфийлд.

Нямаше вести от Адамс, откакто с Лин бяха отишли да вземат резултатите от лабораторията за анализ на ДНК. Може би от група „Билдерберг“ ги бяха хванали и принудили да говорят. Какво друго можеше да се е случило?

На него обаче не му се вярваше, че Мат се е предал — не и великата Свободна мечка. Може би Лин? Или ги бяха упоили? Айита знаеше, че на някои видове серум на истината не може да се устои. Така или иначе хората му бяха избити от Алфа бригадата на Джейкъбс, а той бягаше, за да спаси живота си.

Трябваше да изостави щаба си в склада и да се укрие напълно и знаеше, че Стивънфийлд ще направи същото.

Когато телефонът му звънна, той се намираше в един бар в центъра на Солт Лейк Сити с чаша бира в ръка, обмисляйки следващия си ход. Телефонът беше нов — той се беше освободил от старите, за да не могат да го проследят, но номерата им се пренасочваха към новия.

Помисли за миг и натисна бутона за отговор, макар че не каза нищо.

— Джон? — По линията се разнесе гласът на Адамс, който говореше на езика лакота, но Айита отново не отговори. Радваше се, че Адамс е жив, но не знаеше дали може да му се довери. Може би звънеше под принуда. Може би гласът му беше снет и сега чуваше компютърна симулация. Нямаше никаква представа.

— Виж какво — продължи гласът на лакота, — не мога да говоря по открита линия, трябва да се срещнем.

Айита обмисли факта, че Адамс говори на племенния им език. Ако го принуждаваха да се обади, защо ще го използва? По-скоро осъзнаваше, че обажданията се следят, и използваше лакота, за да ги затрудни с превода.

— Къде и кога? — попита той накрая.

Следобед Айита вече се намираше в мотелска стая заедно с Адамс и Лин, на Магистрала 80, малко преди Карсън Сити. С тях беше и Стивънфийлд — Адамс бе успял да установи контакт с единствения оцелял Вълк.

Бяха взели строги мерки за сигурност, тъй като не се доверяваха напълно един на друг, но така или иначе уговориха срещата и всеки обясни своето участие в случилото се.

Адамс бе разстроен от загубата на приятелите си, но когато обясни през какво са минали с Лин, какво са открили и какво ще стане всеки момент, тази лична трагедия започна да избледнява.

— Трябва да отидем в Женева колкото се може по-скоро — завърши Адамс. — Залогът не би могъл да бъде по-висок.

Айита наведе глава и обмисли положението. Адамс беше прав, разбира се. Техният собствен живот бе нищо в сравнение със съдбата на човечеството. Вече нямаше смисъл да се крият.

— Можеш ли все още да набавиш паспорти? — попита той Стивънфийлд.

Той се позамисли, после кимна.

— Естествено, че мога. Като се има предвид каква е алтернативата, ако не стигнем до Женева.

Стивънфийлд се върна в мотелската стая след три часа. Онова, което можеше да се постигне с достатъчно пари, открай време го удивляваше, а в случая не се беше скъпил. Ако не успееха да стигнат до Женева и да спрат Джейкъбс, каква полза щеше да има от парите?

Бръкна в чантата си и извади не само паспортите, но и шофьорски книжки и социално осигурителни карти, както и множество клонирани кредитни карти. Сложи ги на масата пред тях и Адамс с учудване забеляза, че паспортите са четири.

Стивънфийлд му се усмихна.

— Нали не си мислеше, че ще отидете само ти и Лин? — попита той.

— Виж какво — възрази Адамс, — не искам и вие да рискувате живота си, просто…

— Вие имате нужда от нас — обади се Айита със стоманена нотка в гласа. — А и за какво да оставаме тук? Ако онова, което ни разказахте, е вярно, така или иначе ще умрем.

Адамс осъзна, че той има право.

— Добре — каза той. — Тогава да резервираме билети оттук. Какви са новите ни имена?

— Ще ти дам подробностите по пътя — отвърна Стивънфийлд. — Полетите вече са резервирани, тръгваме от международно летище „Рино-Тахо“ след два часа.

Адамс се усмихна.

— Отлично — каза той, щастлив, че тръгват веднага. — Ще отидем в Женева и ще накараме тези копелета да съжалят, че са сключили онзи „договор“.