Дж. Т. Бранън
Произход (21)

15

Чуха го дълго преди да го видят — бавното равномерно „вуп, вуп, вуп“, издавано от перките на хеликоптера високо в небето над тях.

Лин се обърна към Адамс.

— Какво разстояние изминахме?

Адамс бързо погледна километража.

— Само тридесет километра — отвърна той. — По дяволите!

Някой явно беше открил вързаните ченгета и се беше обадил, или те някак бяха избягали. Така или иначе на границата бяха научили, което означаваше, че трябва да измислят нов план, и то бързо.

Мат се обърна към Лин и попита с надежда:

— Някакви идеи?

— Зависи какво са намислили — каза тя, протегна се, за да надникне през предното стъкло, и успя да зърне разузнавателния хеликоптер „Линкс“ над главите им. — Ако само ни наблюдават, ще ни следват до границата, където ще ни прибере полицията. Може пак да използваме номера с антракса, но не знам дали ще подейства втори път. Ако обаче са им наредили да ни арестуват, по някое време хеликоптерът ще трябва да кацне…

Адамс кимна, моментално отгатнал мисълта й. Надяваше се, че Лин няма да се паникьоса заради последното си преживяване в хеликоптер.

— Сигурна ли си? — нежно попита той.

Тя кимна.

— Това е единственият ни шанс.

Адамс решително насочи поглед към пътя.

„Какво става?“ Капитан Марко Делонгис видя как полицейската кола на магистралата под хеликоптера рязко спира, а двамата бегълци изскачат навън.

Какво държеше мъжът? Делонгис присви очи. Пистолет!

Пребори се с инстинкта да нареди на пилота да се издигне — знаеше, че деветмилиметров пистолет с нищо не може да навреди на машината. Вместо това продължи удивено да наблюдава как онзи изстрелва петнадесет куршума и изпразва пълнителя. После мъжът хвърли отвратен поглед на пистолета и го захвърли на земята.

Явно го беше взел от някой от полицаите, но не се беше сетил да вземе и резервни пълнители. Жената му изкрещя нещо, посочи към хеликоптера и двамата хукнаха от магистралата право към покритото с храсти поле край нея. Очевидно бяха изпаднали в паника, видът на хеликоптера ги беше принудил да побегнат пеша, слепешката. Делонгис се изненадваше всеки път, когато се случеше нещо такова — виж ти какъв ужас всяваше хеликоптерчето му у хората! — и то му харесваше, тъй като значително улесняваше нещата.

Фактът, че двамата бегълци бяха напуснали колата, за да побегнат пеша, също му помагаше. Бяха му наредили да я пресрещне и да ги арестува. Щеше да се наложи да спусне хеликоптера пред бързодвижещата се кола, като кръжи над магистралата, за да ги накара да спрат, и сега се радваше, че избегна това. Никой не знаеше точно колко смахнати са — можеха да се забият право в него. Сега обаче трябваше просто да кацне край тях, да пусне четиримата мъже от хеликоптера и да изчака да ги арестуват. Щеше да е лесно, особено след като бегълците вече не бяха въоръжени.

Съществуваше обаче проблемът с антракса, напомни си Делонгис. Бяха му казали, че имат епруветка, което означаваше, че антраксът не е бил превърнат в оръжие, но присъствието му стигаше, за да принуди хората му да проявят предпазливост. Заповедите им бяха да ги хванат живи, но Делонгис също издаде заповед — ако им се стореше, че мъжът или жената се канят да използват антракса, незабавно да ги застрелят. Нямаше смисъл да се поемат ненужни рискове.

Адамс и Лин тичаха с всички сили, набивайки крака по грубия, неравен терен, стараейки се да изглеждат като паникьосани, ужасени бегълци. Чуха, че хеликоптерът се приближава, но не се обърнаха — просто продължиха да тичат, вперили поглед напред.

Периферното зрение на Лин първо долови тъмносивата метална форма, която се сниши от едната им страна и вдигна облак пясък, който ги обгърна, докато хеликоптерът се накланяше, издигаше се и накрая се приземи само на двадесет метра от тях. Те се обърнаха и се спогледаха. Сега беше моментът.

Лин вдигна раницата, за да се защити, когато четиримата облечени в черно мъже слязоха сред вълнуващите се пясъци с насочени автомати.

— Долу, долу, долу! — изкрещя им водачът, докато отрядът тичаше напред.

— Чакайте! — извика Лин и вдигна раницата по-високо. — Антракс!

Водачът вдигна юмрук и останалите се заковаха по местата си.

— Свалете раницата! — авторитетно нареди той. — Позволено ни е да ви застреляме, ако не се подчините!

Лин не реагира веднага и той заплашително насочи дулото на оръжието си към нея.

— Свали я! — повтори той. — Веднага!

Лин хвърли поглед към Адамс, който неохотно поклати глава.

Обезсърчена, Лин сложи раницата в краката си и безпомощно зачака, а мъжете се втурнаха напред.