Дж. Т. Бранън
Произход (37)

10

Джейкъбс се взираше в мъртвото тяло на Лоуъл, което лежеше на пода на кабинета му насред локва кръв. Случилото се беше неприятно, но необходимо.

— Защо се свързахте с нас? — почти болезнено прозвуча гласът в главата му. — И сам можехте да се справите с това. Не беше необходимо да му разкривате подробностите.

— Напротив. Преди смятахме, че може да ни бъде полезен. Беше добър човек, сметнахме, че не би се съгласил. Днес обаче той дойде сам и настоя да участва. Струваше си да проверя дали ще приеме.

„Особено след като и без това трябва да намеря още един човек“, довърши мислено Джейкъбс.

— Важното е да не попречи на плана ни.

— Няма — обеща Джейкъбс. Вече беше решил какво да прави с труповете на Лоуъл и хората му. — Ще се видим лично до края на седмицата, уверявам ви.

— Какво става там, по дяволите? — попита Лин, стресната от приглушения гърмеж, който дочуха от другата страна на гората. — Бен, можеш ли да видиш?

— Още не съм сигурен — кристално ясно се чу гласът на Бенджамин. — Но почти нямам съмнения, че това беше деветмилиметров пистолет. Тези на Тайните служби са четиридесети калибър.

— Смяташ, че хората на Джейкъбс са стреляли по агентите? — невярващо попита Лин.

— Възможно е — отговори Томас. — Не знам какво, по дяволите, става, но в момента съм готов да повярвам на всичко.

Адамс внимателно се спусна от най-горния рафт и безшумно стъпи на пода. Налагаше се да си тръгне, беше останал прекалено дълго. Ако беше преценил ситуацията правилно, агентите на Лоуъл до един бяха мъртви. Охраната на Джейкъбс сега щеше да претърси сградата основно — това беше част от стандартната процедура.

Какво беше научил обаче? Адамс се замисли, но внезапно се стресна от някакво дрънчене пред вратата на пералното помещение.

„Дявол го взел!“, сгълча се той. Щеше да има предостатъчно време за размисли, когато и ако успееше да избяга от това място. Засега трябваше да се съсредоточи върху оцеляването си. Реагирайки инстинктивно, той отново се изтегли на най-горния рафт и легна по корем точно под високия таван. В шкафа беше тясно и тъмно, но ако някой погледнеше право нагоре, положително щеше да го види.

Адамс се съсредоточи върху дишането си, като съзнателно го забави, вкарвайки тялото си в състояние на забавен метаболизъм. Така беше по-малко вероятно да направи някое несъзнателно движение, което да издаде присъствието му, в случай че някой влезеше в шкафа. Извади черния нож от ножницата на колана си и опря зловещото острие над лакътя си. Чуваше, че отвън двама души обикалят из пералното помещение. Отвориха улея, по който се беше спуснал по-рано — явно надничаха вътре. После го затвориха и преди Мат да се усети, вратата на шкафа рязко се отвори и в тясното пространство влезе набит пазач с къса коса, въоръжен с автоматичен пистолет с къса цев.

Докато той оглеждаше долните рафтове, Адамс го наблюдаваше напрегнато — беше му ясно, че ако охранителят погледне нагоре, няма да има избор и ще трябва да се метне отгоре му и да го убие с ножа. Мъжът обаче просто вяло отмести две кофи белина встрани, измърмори нещо, обърна се и излезе, като затвори вратата на шкафа зад себе си.

Адамс изчака още малко, докато мъжете напуснаха по-просторното перално помещение, и бавно издиша. Тъкмо се канеше да слезе на пода, когато гласове на горния етаж привлякоха вниманието му.

— Какво ще правим с телата? — попита някой и Мат разпозна гласа на Елдридж, онзи, който беше претърсил Лоуъл преди малко.

— Натовари ги по колите им и ги откарай в Палоса Пойнт — отговори Джейкъбс. — Току-що говорих с Г. Т., ще те посрещне там с петролен танкер. Инсценирайте катастрофа и се уверете, че всички коли са опожарени при експлозията. Ще изглежда, сякаш са катастрофирали по пътя насам.

— Сър — отговори Елдридж и Мат ясно долови протеста в гласа му. — Труповете са пълни с куршуми, в единия има поне тридесет. Скоро ще разберат, че не е било нещастен случай.

— Не ни е нужно много време — отвърна Джейкъбс. — Стигат ни няколко дни, ще използваме ресурсите си, за да забавим разследването. След това няма да има никакво значение.

— Да, сър — отвърна Елдридж, но Адамс дори не се запита защо след няколко дни няма да има значение, че цяла кохорта тайни агенти бяха избити. Залиса го нещо друго, което беше казал Джейкъбс.

„Колите.“ Щяха да местят колите.

Внезапно осъзна, че има начин да избяга.

— Добре, вкарайте ги вътре — нареди Елдридж на охраната и посочи към правителствените джипове. Мъжете мрачно кимнаха и започнаха да товарят труповете в големите коли.

Телата на агентите вече бяха събрани и наредени пред входа, а след тях от къщата се точеше дебела следа от кръв и вътрешности. Те бяха заобиколили сградата, за да подберат пазачите, разчитайки на пълномощията, дадени им от президента. Взеха им пистолетите, но нито им сложиха белезници, нито провериха дали носят резервни оръжия — носеха. Когато Елдридж им сигнализира да отвърнат, те просто ги извадиха и застреляха агентите, които бяха толкова уверени в неприкосновената си власт, че се оказаха напълно неподготвени и само един от тях успя да стреля.

Убийството на тридесет членове на елитната президентска охрана би смутило повечето хора, но не и Елдридж и охраната — те бяха наясно, че най-голямата власт в света не е в ръцете на което и да е правителство. Тъй като беше сред стоте избрани, самият Елдридж знаеше още повече. А именно, че смъртта на тези хора няма абсолютно никакво значение. В съвсем близко бъдеще те и бездруго щяха да умрат.

Адамс се придвижи през къщата възможно най-бързо, давайки си сметка, че може да бъде открит по всяко време, дори ако хората на Джейкъбс са заети. Видя как влачат агентите, а от нашарените им с куршуми трупове още блика кръв, но успя да остане незабелязан. Накрая стигна до прозореца на тъмната кухня и се вгледа в добре осветения двор. Осемте джипа бяха паркирани в дъга около кръга за завои пред главния вход на къщата, а пред тях бяха наредени телата.

Адамс не можа да не се възхити — агентите бяха поне двойно повече от хората на Джейкъбс, което означаваше, че всеки от охраната бе успял да застреля поне по двама, преди те да успеят да реагират. Това беше впечатляващо — макар и твърде самоуверени, агентите на тайните служби бяха отлично тренирани професионалисти.

В момента охраната с мъка товареше тежките окървавени тела по колите под орловия поглед на един едър напрегнат мъж, за който Адамс прие, че е Елдридж. Реши, че Джейкъбс още се крие в кабинета си, сигурно с Джоунс, и се опитва да ограничи щетите от случилото се. Като начало трябваше веднага да повикат професионалисти, за да почистят къщата. Всички следи от присъствието на агентите трябваше да бъдат унищожени.

Адамс огледа разположението на колите и разбра, че трябва бързо да вземе решение — товаренето на труповете беше бавен процес, но нямаше да трае вечно. Храстът пред складовото помещение хвърляше сянка, която се простираше чак до джипа от лявата страна. Не беше невъзможно да се промъкне през прозореца и да се плъзне незабелязано до колата, скрит в мрака.

Усети ги зад гърба си точно когато се канеше да се раздвижи. Може би ги подуши, може би долови дишането или дори дивашката енергия, която се излъчваше от тях — не беше сигурен кое е усетил най-напред, но знаеше, че два от доберманите току-що са влезли в кухнята. Пазачите почистваха къщата и сигурно просто бяха пуснали кучетата. Мат се зачуди къде са останалите две, надяваше се, че все още са навън. После се обърна бавно и внимателно, докато застана лице в лице с тях — те го гледаха с очакване, наострили уши, готови да реагират. Дори не бяха оголили предупредително зъби и Адамс разбра, че кучетата бяха тренирани не да го изплашат, а да го убият, ако се налага.

Той не отстъпи, но не срещна погледите им, като вместо това сведе очи, за да избегне конфликта. Без изобщо да движи тялото си, той започна да издава леко, едва доловимо бучене. Кучето отляво наклони глава, заинтригувано от любопитния звук, а това отдясно леко отстъпи. Адамс разчете сигнала и направи малка крачка напред. Гласът му стана малко по-остър, той повдигна очи и бавно вдигна дясната си длан пред себе си.

И двете животни сякаш се опитваха да устоят на някаква невидима сила, но накрая капитулираха едновременно, седнаха като циркови кучета, замахаха опашки, изплезиха езици и заразглеждаха новия си господар.

Адамс се усмихна, погледна новите си приятели и бързо прецени как биха могли да му помогнат.