Дж. Т. Бранън
Произход (38)

11

Чул пръхтене и трополене на лапи, Елдридж рязко се извърна и удивено видя как две от кучетата пазачи, които бяха пуснали в къщата, изхвръкнаха навън по каменните стъпала и изчезнаха в мрака сред дърветата, които обточваха дългата алея. Пазачите също ги видяха и надникнаха от колите, за да ги проследят.

— Томпсън, Гриър, Дженкинс, Маркес — нареди Елдридж само след няколко секунди, — бързо след тях, вижте кого подгониха.

Мъжете извадиха оръжията си и се втурнаха между дърветата след кучетата. Доберманите бяха добре тренирани пазачи, които не биха хукнали през имението просто така. Явно бяха надушили нещо.

— Елисън, Картър — нареди Елдридж, след като размисли. — Вие също.

Другите двама пазачи също хукнаха след кучетата. Елдридж обърна гръб на останалите, които стояха и гледаха след другарите си.

— Хайде на работа! — рязко нареди той. Имаха си разписание, а танкерът щеше да стигне в Пахоса Пойнт след петнадесет минути.

* * *

Когато останалите без дъх пазачи се върнаха при колите, Адамс вече се беше скрил под шасито на големия джип. Използва залисията с кучетата, за да се измъкне през прозореца на склада и да стигне до него под прикритието на сянката. Можеше да използва момента, докато товарят труповете, за да изтича обратно между дърветата, но се опасяваше, че тъй като вече не е нависоко, сензорите из имението ще го засекат. Искаше да си тръгне, без да остави никакви следи от присъствието си, и реши да замине заедно с охраната, скрит под една от колите.

— Е? — извика Елдридж.

— Нищо, сър — отвърна един от мъжете. — Подлудели са, лаят по луната. Тук няма никой.

Последва мълчание и Адамс си представи как Елдридж обмисля чутото.

— Сигурно са се стреснали от изстрелите — каза накрая той. — Случва се понякога, дори с обучени животни. Добре, да тръгваме.

— Да, сър — разнесе се отговорът на мъжа и Адамс видя как обутите в ботуши крака изтрополяват до джиповете и влизат вътре. Скоро двигателите заръмжаха, гумите захрущяха по чакъла и правителствените коли се насочиха към алеята.

Към свободата.

— Колите се задават по алеята — обяви Бенджамин Нахана по радиото.

— Виждаш ли кой е вътре? — веднага попита Томас.

— Не — отвърна по-малкият му брат. — Запалили са фаровете, а страничните прозорци са затъмнени.

След кратка пауза Бенджамин продължи описанието си.

— Сега са при главните порти и се канят да завият… завиха надясно, явно тръгват към Пахоса Пойнт. — Отново последва мълчание. — Отминаха, и осемте коли се движат към главния път. Не можах да видя кой е вътре. Аз…

Томас стисна радиостанцията, а връзката прекъсна.

— Бен? — тревожно прошепна той, после безпомощно повтори: — Бен?

Остави радиостанцията и срещна погледите на Лин и Джейкъб. Тя се пресегна и положи длани върху ръцете на братята.

— Ще остана — каза тя. — Вие вървете.

— Ах ти, кучи сине! — разсмя се Бенджамин и удари Адамс по ръката.

Той се пусна още щом джипът излезе на главния път и незабелязано се изтърколи в тревата, по-далеч от имението. После си проправи път в мрака до наблюдателницата на Бен, промъкна се зад гърба му и запуши устата му с ръка. Бен веднага се скова, изпусна радиото и се извърна, готов за удар, но видя Мат, който стоеше усмихнат зад него. Самият Бенджамин беше уважаван следотърсач и гид и смяташе, че в полеви условия никой не би могъл да се сравнява с него, но Адамс наистина нямаше равен.

— Най-добре да се обадя на братята ми, преди да нахлуят тук с димящи оръжия — каза той, като се шегуваше само донякъде.

Адамс кимна — нямаше търпение да си почине на плюшените седалки в колата на Томас Нахана. Най-много от всичко обаче искаше да види Лин.