Дж. Т. Бранън
Произход (34)

7

Адамс ги чу още преди да влязат в имението, различавайки грубия тежкотоварен рев на двигателите V8. Движеха се в конвой по главния път, северно от мястото, където се намираше. Чу как забавят ход, долови звука от гумите при завоя и разбра, че са на алеята и се движат към къщата.

Обмисли възможностите, докато висеше на десет метра от моравата, вързан за черното найлоново въже. Беше се наложило да го хвърли към по-далечния край на покрива с надеждата, че се е прицелил добре. С трепет наблюдава как то се носи в нощта, а тежкият му край се приближава към перилата на ръба, осъзнавайки, че ако не улучи точното място, ще се изтърколи на моравата, а дължината му ще му попречи да го изтегли обратно при себе си, без да активира всички сензори и детектори наоколо. То обаче летеше право към целта и се закотви на правилното място.

Адамс въздъхна облекчено и започна да се придвижва, увиснал с главата надолу, редувайки ръка след ръка, обвил въжето с крака, за да запази равновесие. Беше изминал половината път, а всеки момент щяха да пристигнат осем джипа с поне петима пътници във всеки. Общо четиридесет души, които не познаваше. Да се върне ли, или да продължи? Трябваше да реши веднага — след две минути фаровете им щяха да осветят фасадата на къщата и той щеше да лъсне като бяла врана.

Но не обичаше да отстъпва и продължи упорито напред, като равномерно слагаше едната ръка пред другата.

Уесли Джоунс влезе в кабинета и Джейкъбс вдигна очи от документите.

— Имаме проблем, сър — обяви той с войнишко спокойствие.

Джейкъбс се втренчи в него над ръбовете на очилата за четене с формата на полумесец.

— Какви?

— Тайните служби, сър, току-що влязоха в имението — несигурно отвърна Джоунс.

— Какво?! — скочи Джейкъбс и едва не изплю бренди върху документите. — От къде на къде, какво искат? Къде е Тони?

— Тони още е в Белия дом, току-що му позвъних. Нищо не знае по въпроса.

Умът на Джейкъбс бясно препускаше. Какво става? Защо от Тайните служби бяха решили да му направят посещение, когато бяха толкова близо до целта?

— Кои са те? — попита Джейкъбс. — Колко са?

— Охраната ми съобщи за осем коли с по четирима мъже във всяка. Единият от тях е самият Лоуъл.

Джейкъб мислено изстена. Харви Лоуъл беше шефът на Тайните служби. Миналата година беше гостувал на една от срещите на „Билдерберг“, без да подозира, че обмислят да го направят един от избраните. Накрая обаче решиха, че не е подходящ, и така и не му отправиха предложението. Психологическият му профил, както и отговорите, които даде по време на неформалното интервю, сочеха, че би имал морални скрупули относно жертвите, които се налагаше да направят.

Дали беше заподозрял нещо? Дали се беше досетил какво става? И защо пристигаше с толкова агенти? Защо демонстрираше власт?

Джейкъбс бавно свали очилата от върха на носа си и ги остави на бюрото, после избута стола си назад и стана.

— Е — примирено каза той, — предполагам, че е най-добре да отида да го посрещна, нали?

Адамс чу, че колите се приближават все повече, и почти усети топлината от идващия сноп светлина — толкова изострени бяха сетивата му.

Накрая стигна до къщата, пръстите му докоснаха перилата, а тънките подметки на катераческите му обувки внимателно стъпиха върху тухлите над рамката на прозореца. Би се изтеглил направо на покрива, но според информацията на Стивънсън той също бе покрит с инфрачервени датчици. Затова се прилепи към стената на къщата, сля се с мрака и откачи въжето от перилата. Много му се щеше да го използва, за да се върне сред дърветата, но осъзнаваше, че ако дванадесетметрово въже остане да се люлее в пространството между тях и къщата, скоро някой ще го забележи. Затова хвана утежнения му край и с всичка сила го запрати натам, откъдето беше дошъл. Въжето отново се понесе във въздуха и, слава богу, се захвана сред високите клони точно когато ярките фарове осветиха кръглата алея пред входа на къщата.

— Лоуъл, на какво дължим тази чест? — чаровно попита Джейкъбс, докато отваряше голямата предна врата на дома си.

Пред него стоеше Харви Лоуъл — висок, слаб и ъгловат, с олисяло чело и изражение, което издаваше свирепа интелигентност. От двете му страни се извисяваха шестима мъже, облечени с еднакви черни костюми.

— Трябва да говорим — с равен глас каза Лоуъл.

— Ами защо не влезете тогава? — приветливо каза Джейкъбс, макар че не изпитваше нищо подобно. — Къде са останалите ви агенти? — попита той и посочи осемте джипа, паркирани отвън.

— Заемат позиция около имението — простичко отговори Лоуъл. Посланието му беше ясно — това не беше приятелска визита.

Джейкъбс сковано се усмихна.

— Убеден съм, че това не е необходимо — каза той, — но по-добре влезте.

Щом влязоха в кабинета, Лоуъл седна и посочи документите, пръснати по бюрото на Джейкъбс.

— Проучвате ли нещо? — попита той с вдигнати вежди.

— Знаете как е — неопределено отвърна Джейкъбс, а Лоуъл изсумтя в отговор.

— Питие? — предложи Джейкъбс, стараейки се разговорът да си остане приятелски.

Лоуъл поклати глава.

— Не, благодаря. Не бих казал, че това е другарска среща.

Джейкъбс присви очи и втренченият му поглед за миг разтърси Лоуъл.

— В такъв случай — каза Джейкъбс, а в гласа му се четеше скрита заплаха — най-добре ми кажете какво, по дяволите, искате.

Адамс влезе в къщата през прозореца на гостната стая. Както и подозираше, алармената инсталация не беше включена постоянно — хората често влизаха и излизаха от стаите и това щеше ненужно да усложни процедурата. По тази причина мерките за сигурност бяха съсредоточени най-вече върху това заплахата да бъде засечена, преди да се окаже в къщата и до по-малка степен върху входовете и изходите, особено по горните етажи.

Имението беше построено през 1815 г. и въпреки промените, направени в името на сигурността, си оставаше стара къща, в която можеш да влезеш сравнително лесно, стига да знаеш как. В крайна сметка обаче кой нормален човек би се опитал да проникне вътре при дванадесет охранители?

Адамс разпозна ивицата инфрачервена светлина, която пресичаше вътрешната страна на прозоречната рамка. След като повреди ключалката, постави едно обикновено огледалце пред лъча и алармата не се включи. Щом влезе, Мат веднага отиде до най-далечната стена и отвори един шкаф, в който откри улея за прането. Той все още работеше и се намираше точно където очакваше да го намери.

Идеално, помисли си Адамс, докато влизаше в него. Когато наближи дъното, забави спускането си, докато движенията му станаха съвсем тихи и той можеше да долови и най-малкия шум. Сигурен, че в пералното помещение в мазето няма никого, той скочи от улея и падна в огромния кош на пода. Надникна над ръба, за да се увери, че няма охрана. Не знаеше какво става на горния етаж, но присъствието на правителствени служители в къщата означаваше, че може да бъде открит от още по-голям брой хора и трябва да внимава още повече.

Скрит в коша, успя да види къде са камерите и си избра път, по който да ги избегне. После бързо пресече помещението и се добра до вратата в другия му край. Отвори я, шмугна се бързо през нея и я затвори за по-малко от три секунди след като излезе от коша за пране.

Другата стая всъщност не беше стая, а голям шкаф, пълен с рафтове, на които бяха наредени почистващи препарати, чисти чаршафи и друго спално бельо. Според плановете шкафът се намираше точно под кабинета на Стивън Джейкъбс.