Дж. Т. Бранън
Произход (49)

22

— Наистина ли си мислехте, че ще ви позволя да излезете оттук? — насмешливо попита Травърс. — Да не решихте, че не съм наясно с плана? Бях гост на срещата на група „Билдерберг“ през две хиляди и втора и веднага ме включиха в Стоте. — Той посочи надолу по коридора. — Чувате ли този звук?

Адамс го чуваше и мислено изруга, задето не го беше доловил по-рано. Това беше звукът от ботуши, много ботуши, които тичаха към тях. Беше позволил на Травърс да го разсее с разказите си. С помощта на ехото той прецени, че ще стигнат дотук до шестдесет секунди.

— Двадесет души от охраната — каза Травърс със злобна усмивка. — Не са известни с толерантността си към избягалите.

Адамс видя възмущението и гнева по лицето на Стайнбърг преди Травърс. Хвана Лин за ръка и я дръпна в тунела, а Стайнбърг се метна към своя колега с яростен крясък. Хвана пистолета му с две ръце и го изви нагоре. Прозвуча мощен изстрел и един свръхзвуков куршум рикошира от стените на коридора, докато двамата мъже се боричкаха за оръжието. Адамс вече чуваше стъпките на гардовете, които всеки момент щяха да вземат последния завой. Бутна Лин в металната вагонетка и напразно затърси копчетата за управление. Стайнбърг видя какво се опитват да направят и кресна:

— Отляво! Червеният бутон!

Адамс се обърна и видя как въоръжената охрана нахлува в коридора с вдигнати до раменете полуавтоматични пистолети. Той изтръпна, чу ликуващия вик на Лин, видя как стотици деветмилиметрови експанзивни куршуми разкъсват тялото на Стайнбърг, а някаква изумителна сила прикова собственото му тяло към вагонетката, която се откъсна от мястото си и полетя нагоре по релсите с ужасяваща скорост, оставяйки Травърс и двадесетимата охранители да се мержелеят като миниатюрни точици в далечината.

Лин си даде сметка, че Стайнбърг не се е шегувал за силата на тежестта. В първия момент мозъкът й едва не отказа поради скоростта на вагонетката, която залепи гърба й за нея с невероятна сила — дори лицето й се сгърчи от огромното напрежение. Тя обаче дойде на себе си и изчисли, че силата на тежестта е между 4 и 5 G.

Докато работеше в НАСА, я бяха поканили да наблюдава тренировките на пилотите и беше изпитала сила на тежестта, достигаща до 12 G. Тогава обаче носеше специален костюм, който до голяма степен облекчаваше шока. И въпреки че 4 до 5 G се доближаваше до усещането във влакче на ужасите, тези числа се отнасяха само до кратките промеждутъци, в които то се движеше най-бързо. Сега с Мат не носеха костюми, а ускорението беше постоянно и продължително.

Скоро Лин започна да усеща ефекта от това. Първо забеляза, че само след тридесет секунди силно ускорение пред очите й започна да притъмнява, а погледът й прогресивно се замъгли, докато дългият тунел стана неясен и безцветен. Тя замижа, за да се съвземе, но скоро й прилоша.

Отвори отново очи и си даде сметка, че страда от особено силен случай на тунелно зрение. Това че и бездруго се намираха в тунел, утежняваше нещата и обсегът на зрението й бързо намаляваше. Нямаше представа с каква скорост се движат, но знаеше, че тунелът е дълъг осем километра. Дори при двеста километра в час пътуването щеше да продължи повече от минута и половина, а тя не беше сигурна колко от това време вече е изтекло. Колко още можеше да издържи? Усети, че зрението й отказва напълно, скоро щеше да й причернее съвсем. Знаеше, че след това ще изпадне в безсъзнание, а смъртта беше повече от вероятна.

От ъгълчетата на очите й сякаш започна да се процежда мрак и тя разбра, че скоро всичко ще бъде загубено, но тогава вагонетката забави ход. Случваше се постепенно, но Лин усещаше забавянето, а сетивата й започваха да се възвръщат. Първо тъмнината се отдръпна, после тунелът пред нея се разшири. Накрая се върнаха и цветовете и докато количката все повече се забавяше и накрая спря, зрението й се проясни напълно. Отново й прилоша и тя се хвана за вагонетката — главата й се въртеше. Тогава една ръка стисна нейната и тя се обърна към Адамс, който я гледаше със замъглени очи.

— Хайде — безсилно каза той и я дръпна. — Да вървим.

* * *

Полковник Бриско Кейнс стоеше пред мониторите в Главната сграда по сигурността — голяма тухлена постройка, разположена до новата главна квартира на базата, в самия център на множеството сгради, с които бе осеяна Зона 51.

Кейнс отговаряше за целия охранителен персонал и изпълняваше задълженията си с безскрупулна отдаденост. Първо беше майор от Специалните части, а после се прехвърли в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, където се издигна до чин полковник, преди да го пратят в Зона 51. Макар че назначението му дойде от армията със съгласието на ЦРУ, всъщност го беше уредил старият му приятел Стивън Джейкъбс и Кейнс отлично осъзнаваше кой всъщност контролира охраната в базата — командир Елдридж и мъжете от Алфа бригадата. Елдридж и хората му обаче наскоро бяха заминали за Женева и Кейнс трябваше сам да се оправи с бъркотията.

Спешното повикване го събуди преди десет минути, а дежурният беше изпаднал в нещо като сляпа паника. Кейнс скочи от леглото (имаше собствена стая в спалното помещение в задната част на сградата) и докато слушаше доклада му, започна да се облича. Изглежда, пазачите на Ниво 34 бяха получили сигнал за тревога от Лаборатория 8, която се намираше две нива по-надолу. Беше го подал професор Травърс — изглежда, двамата пленници, доведени наскоро в базата, бяха надвили пазачите, както и хората, които ги разпитваха, и бяха убедили доктор Стайнбърг да се опита да им помогне да избягат. Щом чу това, Кейнс насмешливо изсумтя — какъв шанс имаха изобщо?

Тогава обаче се изясни, че те се движат към изход „Рузвелт“, и внезапно възможността стана малко по-реална. Той нареди на един отряд да открие бегълците из дългите коридори на Ниво 34, а на останалия персонал — да бъде нащрек, и напусна спалното помещение на бегом, стигайки до Главната сграда за рекордно кратко време… само че когато влезе, нещата се бяха объркали още повече. Макар че Стайнбърг беше убит, Адамс и Едуардс се бяха добрали до тунела, изчезвайки към изхода с магнитно-електрическата вагонетка.

— Всички на пътя до езерото Груум! — кресна той в микрофона, в гласа му се прокрадваше паника. — Всички!