Дж. Т. Бранън
Произход (46)

19

— Човешки? — попита Адамс, нарушавайки мълчанието, което тегнеше във въздуха от няколко секунди. — Как така това нещо е човек, по дяволите?

— О, човек е, и още как — каза Травърс. — Просто е претърпял много специфичен вид еволюция през последните четиридесет хиляди години.

Адамс знаеше, че времето ги притиска, но искаше да научи повече и знаеше, че същото се отнася и за Лин.

— Най-добре е да ни обясните това — каза той.

Травърс се замисли за секунда-две, после погледна пистолета в ръцете на Адамс, който все още беше насочен към него, и рязко кимна.

— Добре. Елате.

Те го последваха до един от хладилните шкафове в моргата и той го отвори. Лин ахна при вида на тялото на металната плоча — онова, на което се бе натъкнал Томи Дивейн в Антарктида.

— Ще се постарая да ви го обясня колкото може по-просто — каза Травърс и посочи към трупа. — Тялото, което сте открили, е част от групата хомо сапиенс, населявала земята преди двеста хиляди години. Били са много напреднали, специалисти по математика и всички останали науки.

— Двеста хиляди години? — повтори Лин. — Много напреднали?

Травърс отново кимна.

— Да. Не ме питайте как са еволюирали, и те самите не знаят. В един момент на Земята е имало и други хомо сапиенс, включително ергастор, хайделбергенсис, рудолфенсис, хабилис, неандерталенсис и други, но после се появил хомо сапиенс сапиенс, който бил напълно развит не само физически, но и умствено. От известно време сме наясно, че във физическо отношение модерният човек съществува от двеста хиляди години насам, но нямахме представа, че умствено напреднали хора са населявали Земята преди толкова време. Изглежда, че става дума за цяла ера на бързо развитие, която се простира далеч назад в праисторията.

— Да речем, че приемаме това твърдение — каза Лин. — Какво се е случило с тази древна цивилизация?

— Била е унищожена — простичко каза Травърс. — Или поне почти унищожена. Хората, сградите, превозните средства — цели градове са били изгубени завинаги.

— Но как? — попита Адамс, а Травърс вдигна ръка.

— Преди да стигнем дотам, трябва да ви разкажа какво е представлявало човешкото общество преди разрухата. Това ще ви помогне да разберете станалото.

Адамс, Лин и не по-малко удивеният Стайнбърг го погледнаха с очакване и го подканиха да продължи.

— Докато технологията се развивала заедно с хората, светът бил почти същият като днес. Различните нации се грижели за собствените си поданици и си съперничели за власт. Войните избухвали една след друга, докато накрая демокрацията се разпространила и федерални блокове от единомислещи държави се съюзили. След няколко фалстарта — спомнете си, че този процес е отнел хиляди години — било основано истинско световно правителство, което въдворило мир по света. Тогава обаче обществото започнало да се дели, богатите ставали все по-богати, бедните — все по-бедни, докато се оформили две касти — висша, наречена „анунаки“, което означава „онези, дошли от небето на земята“, и нисша, наречена „аркашианци“ или „другите“, които в крайна сметка станали роби на анунаките. Аркашианците се пръснали по далечните краища на света и заживели простичко, докато анунаките основали един-единствен върховен град, който се намирал на брега на океана, който сега наричаме Атлантически.

— Атлантида? — невярващо попита Адамс.

— Да, господин Адамс — потвърди Травърс. — Такова място наистина е съществувало и е било най-развитият център на цивилизацията, съществувал някога — както дотогава, така и оттогава насам.

— Ако тези събития са били запазени за следващите поколения, значи е имало оцелели, които да разкажат за тях — отбеляза Лин.

Травърс изсумтя.

— Винаги има оцелели — каза той. — В случая групите били две, което дава начало на следващата част от нашата история. Преди четиринадесет хиляди години светът преживял потоп, който се е вплел в легендите на всяка цивилизация и религия, съществувала след него. Той обаче наистина се е случил и е унищожил приблизително деветдесет и пет процента от всички форми на живот от онова време.

Лин ахна.

— Метеорит?

В НАСА бяха изследвали теоретичните причини за подобно наводнение, а тя изчете статиите. Едно от възможните обяснения беше, че ако голям метеорит падне в океанските части на Земята, ударът би предизвикал мегацунами, което ще промени напълно лицето на планетата.

Травърс поклати глава.

— Не, макар че ефектът е бил почти същият. По онова време до бреговете на Африка съществувал огромен скалист остров, подобен на Канарските острови, но много по-голям. От едната му страна имало висока петстотин метра скала, по същество крайбрежна планина, която с течение на времето просто се сринала. Причината вероятно е била сеизмична активност, но огромно парче от нея просто се откъснало и паднало в морето. Говорим за милиони тонове скална маса, полетяла право към океанското дъно. Надигнала се трикилометрова приливна вълна, която се понесла през Атлантическия океан и напълно разрушила източния бряг на онова, което днес наричаме Съединени американски щати.

— И Атлантида — додаде Адамс.

— Донякъде — отвърна Травърс, без да се ангажира, — но това не бил краят. Невероятната мощ на удара запратила в атмосферата тонове отломки, които се запалили и се посипали над цялата планета, причинявайки опустошителни горски пожари, в резултат на които атмосферата се наситила с въглероден двуокис и настъпила ядрена зима, която спомогнала за почти пълното унищожение на малкото оцелял живот.

— Откъде знаете всичко това? — попита Лин.

— Аз съм най-изтъкнатият специалист, що се отнася до анунаките — отвърна Травърс. — Работя с тях от години и съм експерт по тяхната история.

— Работите с тях? — подозрително повтори Стайнбърг, а Травърс се усмихна.

— Комуникирам с тях — обясни той. — Използвам устройство, което ни позволява да се свързваме телепатически, и по този начин записах цялата им история — поне така, както те я разказват.

Адамс кимна — съществуването на повече от един комуникационен уред не го изненада. Беше сигурен, че е същият като онзи, използван от Джейкъбс в дома му в Мейсън Нек.

Внезапно му хрумна нещо.

— Къде е? — попита той. — Кутията?

Ако се намираше в стаята, анунаките можеха ли да прочетат мислите им?

— Успокойте се — каза Травърс. — Намира се в съвсем друго помещение. Имаме изследователска библиотека, посветена на изучаването и опазването на историята и културата им, и машината е там. Използваме я редовно и те с готовност отговарят на въпросите ни. Забележителен народ са — каза той с уважение.

— Да се върнем на потопа — каза Лин, насочвайки разговора към основната тема. — Кой е оцелял?

— Анунаките, разбира се — каза Травърс. — Те били наясно с възможността планината да пропадне в морето дълго преди това да се случи, но въпреки технологическите си умения не успели да открият начин да предотвратят катастрофата. Вместо това посветили ресурсите си на превръщането на техния град държава Атлантис в космически кораб.

— Какво са направили? — удивено попита Адамс. — Превърнали са град в звездолет?

— Пътуването в космоса отдавна им било познато — обясни Травърс. — Те били изследвали всички планети в Слънчевата система и вече развивали технологии за междугалактическо пътуване. Спомнете си как Платон описва Атлантида — остров, заобиколен от концентрични кръгове с мостове между тях. Тя е била звездолет, това е истината. Островът в центъра бил корабът, а пръстените, които започвали да се въртят, щом той се издигнел във въздуха, създавали изкуствена гравитация, за да улеснят дългото пътуване. Накрая цялата структура се издигнала и отлетяла в космоса.

Лин обмисли чутото.

— Това обяснява защо Атлантида така и не е открита — каза тя. — Тя просто вече не е на Земята.

Травърс се усмихна.

— Точно така — потвърди той. — Анунаките избягали от унищожителния потоп, като изстреляли в космоса самата Атлантида.

Адамс погледна електронния часовник на стената на лабораторията и се обърна към останалите.

— Като заговорихме за бягство, смятам, че е време да тръгваме.

Стайнбърг вдигна очи към часовника и кимна в знак на съгласие.

— Да, мисля, че сте прав. — Той се обърна към Травърс и набързо му разказа какво става, без да пропуска плановете на Джейкъбс за населението на Земята. — Ще ги изведа на изхода „Рузвелт“ — обясни той. — Настоявам да дойдеш с нас.

Няколко дълги секунди Травърс се взира в резервоара, в който беше тялото.

— Да, разбира се, че ще дойда. Трябва да ви обясня още някои неща.

Стайнбърг с усмивка се обърна към Адамс и Лин.

— Добре — каза той, — да тръгваме. До изхода остава още около километър и половина.

След няколко мига те отново вървяха по пустите коридори на Ниво 36, а ехото от стъпките им отскачаше от циментовите стени, докато преминаваха през огромните складове и високотехнологичните лаборатории.

— Какво станало след наводнението? — попита Адамс, който искаше да научи още за онова, което им разказа Травърс.

— Ами повечето от аркашианците били унищожени — продължи той, доволен, че отново влиза в ролята на учител. Адамс допускаше, че това му помага да не мисли за несигурното им положение. — Малки групи обаче оцелели и ние сме преките им наследници. Най-успешни били онези, които се събрали в една тясна ивица територия в Близкия изток, където успели да се развият земеделските общества на Шумер, Вавилон и Египет.

— Но какво се е случило с доказателствата за съществуването на тази по-ранна цивилизация? — попита Лин.

— Повечето от тях са под водата — отвърна Травис, — както би могло да се очаква след такова наводнение. Технологията обаче била съсредоточена най-вече в Атлантида, която вече не се намирала на тази планета. По-старата технология на анунаките била разрушена от аркашианците преди много години. Тук-там все още изникват някои артефакти, както и тела като онова, което сте открили, но повечето свършват тук. — Той посочи към коридора, по който бяха дошли. — В онази стая има стотици трупове на древни хора, включително няколко отлично запазени, като откритото от вас. Има още много складове, пълни с хиляди образци от древната им технология.

— А какво е станало с хората, които са ги открили? — с горчивина попита Лин.

— Повечето бяха разпитани тук, преди да изтрием паметта им или да ги убием — призна Стайнбърг. — Онези, които не успяхме да доведем по една или друга причина, станаха жертва на „нещастни случаи“ или бяха подложени на подигравки в пресата, а доказателствата им — на открит присмех, който системно ги дискредитира. Затова понякога такива открития се споменават в медиите и научните институции винаги ги отричат.

Лин изсумтя.

— Вие наистина контролирате всичко, а?

— Със сигурност се опитваме — отвърна Травърс.

— Какво е станало с анунаките? — попита Адамс.

— Следващите няколко хиляди години те летели из космоса, през повечето време в състояние на анабиоза заради огромните разстояния. Опитвали се да намерят нова планета, която да колонизират. Постепенно обаче открили, че в обсега на кораба им няма други планети, напълно подходящи за живот, и решили да превърнат звездолета в свой постоянен дом. Там липсвали физическите натоварвания, свързани с живота на Земята, и постепенно възникнала еволюцията, която видяхте при пилота от Розуел. Те не се нуждаели от силни тела или крайници и затова се смалили до височината на съвременно дете. Мозъците и интелигентността им обаче продължили да се развиват и това довело до необичайно едрия им череп. Останалите им физически сетива — допир, зрение, обоняние и слух — също силно атрофирали с времето и когато те развили телепатични способности, устите им започнали да стават все по-малки и по-безполезни с всяко поколение.

— Това е чудесно — каза Адамс. — Щом са толкова съвършени в собствения си свят-звездолет, защо искат да се върнат и да превземат всичко?

— Опира до проста математика — обясни Травърс. — В момента са почти безсмъртни. Благодарение на напредъка в медицината възрастта им няма горна граница, тъй като клетките им се поддържат млади по изкуствен начин. Те обаче разбират, че за да продължат да еволюират, трябва да продължат да се размножават, но къде биха могли да приютят тези нови хора, на кораба? Искат да продължат да се развиват и им е нужно повече място, това е всичко.

— Но защо сега? — попита Лин. — Защо се връщат чак сега?

— Заради Втората световна война — каза Травърс. — И атомната бомба. Дори от дълбините на космоса сензорите им доловили детонациите, които очевидно били дело на човека. Така разбрали, че планетата още е годна за живот, а ние разполагаме с необходимата технология, за да направим завръщането им възможно, макар че те ще трябва да ни направляват, за да го постигнем.

— Изненадана съм, че не са оставили сензори тук още в самото начало, за да наблюдават какво става след приливната вълна — каза Лин.

— Напротив. Оставили са екип, който обикалял Земята в по-малък кораб и им докладвал какво става.

— Така ли? И какво е станало с тях? — попита Лин.

— Чели сте Библията, нали? — усмихна се Травърс. — Всичко е там.