Дж. Т. Бранън
Произход (33)

6

Докато се стъмни, вече бяха съставили и репетирали плана и всички бяха готови. Когато Лин погледна Адамс, в очите й се четяха всякакви емоции — страх, тревога, вяра, любов — и той се опита мислено да я накара да му се довери. Щеше да тръгне сам, разбираше, че така е по-безопасно. Истината беше, че той просто бе най-добрият, когато става дума за такива неща. Беше вярно, преди да се присъедини към Вълците, беше вярно и сега, когато уменията му най-сетне се бяха възвърнали напълно.

С нея не се нуждаеха от думи — стигаха им само разменените погледи между двама души, които са преживели заедно толкова много и въпреки това искат да преживеят още. Когато по бузата на Лин се търкулна сълза, Адамс се обърна и изчезна между дърветата, в гъстите гори на парка Мейсън Нек.

Оградата около имота на Джейкъбс беше каменна, висока два метра и четиридесет сантиметра, увенчана с шипове и бодлива тел, а на всеки шест метра по протежението й имаше по една камера за наблюдение. Докато я разглеждаше, Адамс си помисли, че скалите може би не бяха чак толкова лош избор.

Нощта беше облачна и отначало гората тънеше в непрогледен мрак. Можеше да използва очила за нощно виждане — Айита лесно щеше да му намери — но не ги харесваше. Ограничаваха периферното му зрение и го оставяха открит отстрани. Затова предпочете да разчита на уменията, които му беше дала природата, и прекара първия половин час в гората, клекнал на студената земя, докато очите му свикнат с тъмнината.

Истината е, че „непрогледен мрак“ няма — само изглежда такъв, преди очите да са получили възможност да се нагодят. Въпреки че естествените светлинни източници — луната и звездите — бяха покрити от облаци, изкуствените бяха постоянно налице, особено толкова близо до голям град като Вашингтон. Макар че Адамс се намираше в държавен парк и беше заобиколен от огромни дървета, на място, което би се сторило изолирано на немалко хора, столицата беше само на шейсет километра разстояние, а водният басейн, който делеше Мейсън Крийк от още няколко големи града, беше сравнително малък. В резултат на това, ако очите на Адамс привикнеха достатъчно, светлината щеше да им стига, за да виждат ясно без помощта на каквито и да е устройства. Нужно беше само търпение, а от него той имаше в излишък.

Освен това знаеше как да вижда предметите в мрака, като ги гледа под най-подходящия ъгъл, но никога директно, за да увеличи максимално ефекта от наличната светлина върху ретината. Това беше едно от уменията, които бе развил много отдавна, в равнините в Бадландс.

Там научи и друго — някои от нощните същества, които бродеха из онези земи, включително смъртоносната прерийна гърмяща змия, разчитаха на зрение, което реагираше на топлината, и когато излизаше на лов с приятелите си, той често мажеше тялото си със студена кал, за да избегне фатални сблъсъци с тези хищници. Сега беше направил същото — всеки сантиметър от тялото му беше покрит със студена кал, извадена от дълбоките ями до лагера. Не беше сигурно, че ще заблуди топлинните сензори, с които се твърдеше, че е заобиколен имотът, но беше добро допълнение към основния му замисъл, а при такава охрана и най-дребното нещо помагаше.

Очите му се бяха приспособили напълно и той огледа стената, бодливата тел, камерата и околните дървета. Описанието на Нахана беше точно — гората стигаше точно до оградата, а от страната на имението дърветата бяха изсечени на десет метра навътре заради сигурността. Мат беше сигурен, че Джейкъбс е искал да изсекат и тези в парка, и изпита доволство при мисълта, че влиянието на този човек очевидно не е достатъчно голямо, за да бъдат изсечени цели акри гора в държавен парк. Предположи, че отрицателният ефект от обществената реакция би натежал пред положителния ефект върху сигурността. За Джейкъбс основният предпазен механизъм вероятно беше, че никой не знаеше къде се намира, а публичен скандал щеше да унищожи това предимство за секунди.

Хората от охраната на Джейкъбс явно се тревожеха, че натрапниците биха могли да се изкатерят по дърветата и да минат над стената — затова тези от тяхната страна бяха изсечени. Това обаче нямаше да спре Адамс и той внимателно ги огледа, като обходи стената, стараейки се да остане извън обсега на камерите. Накрая откри едно, което му се стори идеално — огромен дъб, чиито дълги дебели клони стигаха на двадесет и пет сантиметра от имота и висяха на малко повече от метър от оградата.

Без да губи време, Адамс за секунди се изкачи по дебелия ствол и се изтегли по избрания клон, докато висеше на сантиметри от стената. Обвил здраво крака около него, той лежеше по корем, надничаше над бодливата тел и се опитваше най-сетне да зърне имението зад дърветата.

Както и подозираше, в откритото пространство между стената и дърветата имаше и камери, и топлинни сензори, притаени в очакване на всеки глупак, дръзнал да прескочи оградата откъм парка. Те обаче бяха настроени да засичат натрапници, които слизаха на земята, а Адамс нямаше такива намерения.

Трите метра между дърветата бяха твърде много за скок — поне по права линия, но Адамс знаеше, че ако скочи отвисоко, и то надолу, ще успее да покрие повече от три метра. Изтегли се обратно до дебелия ствол и продължи да се катери — шест метра, седем, осем — докато накрая се изкачи на дванадесет метра над земята. Клоните вече бяха по-тънки, а положението му, докато се придвижваше към края на избрания трамплин — опасно.

Той погледна надолу към дърветата оттатък — сториха му се много далеч, въпреки че бяха толкова високи, колкото тези от неговата страна. Разгледа онези отсреща, търсейки къде да се приземи. Вече беше избрал дървото, оставаше да реши точно къде. След като избра мястото, приклекна върху клона, на който стоеше, напрегна тялото си като пружина и се изстреля напред като хищна котка от джунглите. Изпънатото му тяло излетя високо над обточената с бодлива тел ограда и той усети как се устремява към земята с ужасяваща скорост. Дървото обаче също се приближаваше — близо, още по-близо…

По време на скока си Адамс измина десет метра надолу и три напред, но достигна дървото от другата страна и ръцете му бясно се вкопчиха във всеки клон и вейка, които успя да докопа. Кракът му закачи един дебел клон и това омекоти падането. Той се залюля, хвана се за друг клон и накрая се залови здраво, увиснал с главата надолу, все още на три метра от земята, но и три метра навътре в имота на Джейкъбс.

Докато се полюшваше и гледаше към пълното с уреди за наблюдение сечище, той си позволи да се усмихне за миг. Беше успял.

Ако тичаше по писта, щеше да измине седемстотинте метра между стената и къщата на Джейкъбс само за две минути. Начинът на придвижване, който си беше избрал обаче, щеше да му отнеме много повече време. Следвайки същата логика, която го вкара в имението — камерите и сензорите за телесна топлина действаха на нивото на земята, защото според охраната заплахата би дошла оттам — Адамс реши, че най-добрият начин да стигне до къщата, без да го открият, е по дърветата, и бавно, внимателно, а често и болезнено, се придвижи напред, използвайки отличните си катерачески умения, за да остане високо в короните им.

Стараеше се дишането, пулсът и движенията му да бъдат възможно най-бавни и преднамерени, за да не изплаши животните, които живееха по дърветата — ако видеха как птиците масово излитат от клоните по това време на нощта, пазачите щяха да дотичат, сякаш привлечени от пронизителния писък на алармената инсталация. Затова преход, който иначе би му отнел две или три минути, вече се точеше повече от три часа, докато той се придвижваше от дърво на дърво, клон по клон, като понякога се прехвърляше съвсем лесно, а друг път трябваше да скача или да заобикаля малките сечища, което удължаваше пътя му още повече.

През гората на два пъти минаха патрули с кучета, макар и не точно под него. Адамс ги чу отдалеч, прецени откъде е най-вероятно да минат и се притаи високо сред клоните, докато те се отдалечиха. Калта, с която беше покрито тялото му, скриваше естествената му миризма и острите сетива на кучетата не доловиха нищо.

Макар че изгуби много време, когато стигна до края на гората от страната на къщата — светлините в източното крило ярко блестяха през клоните — Мат беше сигурен, че никой не го е забелязал. Беше обмислил варианта братята Нахана да отвлекат вниманието на охраната към друга част на имението, но накрая го отхвърли. Реши, че е по-добре охраната изобщо да не разбере.

Докато се придвижваше през последните няколко дървета, се бавеше още повече — знаеше, че лампите в къщата може да го осветят. Вроденият му инстинкт, изострен след години практика, му позволяваше да избира най-тъмните места и да си дава сметка как изглеждат дърветата за онези, които се намираха директно срещу тях. Така успя да си намери отлична наблюдателница, скрита сред клоните точно срещу източното крило на имението.

Братята му бяха предложили сгъваем параболичен микрофон, с който да подслушва гласовете в къщата от сегашната си позиция. Той обаче се тревожеше заради електрическия му заряд, тъй като беше наясно с каква антиподслушвателна апаратура разполага охраната. Затова реши да отиде „чист“, без никакви електрически или технологични устройства. Не защото не им вярваше или ги смяташе за безполезни, напротив — докато работеше с Вълците, често разчиташе на такава техника и понякога тя се оказваше безценна. Точно в тази ситуация обаче реши, че най-добре е да разчита на естествените си способности. Което означаваше, че трябва да се доближи.

Беше запомнил плана на къщата — стаите, кухните, столовата, кабинетът и библиотеката, баните и спалните — и знаеше, че гледа право към гостните стаи на първия етаж и кухнята на приземния. Спалнята на Джейкъбс се намираше в задната част на източното крило и гледаше към моравата и залива. Личният му кабинет също беше отзад, а от терасата на ливадата го отделяха стъклени врати. Задната страна на къщата беше осветена от градински лампи, насочени фронтално към белия хоросанов екстериор, докато източната страна, която наблюдаваше Адамс, беше тъмна, неосветена и скрита в сенките на дърветата.

Въпросът беше как да пресече дванадесетте метра окосена морава между дърветата и източния край на къщата? Освен топлинните датчици, по нея без съмнение имаше и сензори за движение, без да се споменават пазачите и кучетата им. Всичко това обаче отново беше фокусирано на нивото на земята.

Все още скрит в мрака, Адамс започна да развива дългото тънко въже, омотано около тялото му.

— Смяташ ли, че е стигнал? — попита Лин с повече тревога, отколкото искаше да покаже.

— Ами сигурно вече е при дърветата и наблюдава къщата, за да прецени дали ще успее да се добере до нея с онова въже — отвърна Томас. Когато видя, че това не я окуражи, веднага добави: — Явно се справя, не сме чули никакви аларми, нито крясъци или лай. Смятам, че е добре.

— Доста съм слушал за него и не би трябвало да има проблем — намеси се Джейкъб Нахана, най-младият от тримата братя. — Все пак е легенда, нали? Той…

Прекъсна го сигнал от сателитното радио с кодирана връзка, което стоеше между тях.

— Момчета — ясно се разнесе гласът на Бен, — имаме проблем.

Бен Нахана дежуреше на Семитъри Роуд, откъдето наблюдаваше главния път към къщата.

— Осем големи джипа току-що минаха през главните порти и завиха по алеята. След две минути ще са до къщата.

Лин пребледня. Мат нямаше дори радиостанция. Беше невъзможно да го предупредят.