Дж. Т. Бранън
Произход (44)

17

Физическите тестове включваха пълен медицински преглед, а ръцете на доктора опипваха всяка възможна част от телата им. Освен това им взеха проби от урината, кожата, косата и кръвта, направиха им дори мускулна биопсия. Каишите, пристягащи телата им, бяха свалени, но китките и глезените им през цялото време останаха привързани към столовете.

Подложиха ги на основни психологически тестове. Стандартните въпроси бяха познати и на двамата и те отговаряха така, че да изкривят резултатите. Лекарите просто се усмихваха и кимаха, после вадеха портативен уред за ядрено-магнитен резонанс и поглеждаха директно в мозъка им. Часове по-късно най-сетне излязоха от стаята и оставиха Лин и Адамс сами.

Тя веднага се обърна към него.

— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна. — Не можем да ги оставим да отворят времево-пространствен тунел.

Адамс й намигна и посочи с глава голямото огледало на отсрещната страна. Посланието беше ясно — със сигурност ги наблюдаваха. За себе си вече беше решил — щяха да се опитат да избягат. Така и така щяха да ги убият заедно с още шест милиарда души, стига да пуснеха дяволската машина в ЦЕРН. Какво имаха да губят? Единственото, което се питаше, беше как ще го направят. Бяха ги вързали за инвалидни колички в метална стая стотици метри под повърхността на най-сигурната военна база. Можеше ли да се избяга оттук?

Погледна към Лин, кимна й окуражаващо, а очите му излъчваха стоманена решителност. В едно нещо Мат вярваше докрай — всичко е възможно, стига да го искаш.

В стаята за наблюдение тримата учени седяха пред компютрите и анализираха резултатите от тестовете. Стайнбърг погледна през двустранното стъкло към пленниците, които се взираха един в друг без никакъв страх. Бяха изпълнени с яростен плам, който нито смъртните заплахи, нито мъченията можеха да потушат.

— Корави копелета — промърмори на себе си той. Като шеф на Секция 8, медицинското поделение за разпити на Зона 51, Стайнбърг бе обработил десетки хора през годините. Знаеше, че преди да постъпи, са били обработени още стотици, но никога не се беше сблъсквал с такава спокойна увереност.

— Интересно — тихо вметна един от хората му, прекъсвайки размишленията му.

Стайнбърг обърна гръб на прозореца и погледна сътрудника си.

— Какво има?

— Много интересно — повтори мъжът и се взря в резултатите на екрана пред себе си.

След още четири часа учените отново влязоха при Адамс и Лин, придружени от двама гардове, които бутаха медицински колички.

— Здравейте отново — каза Стайнбърг, все така дружелюбен. — Съжалявам, че ви задържам, но се налага да проверим резултатите.

— Не се и съмнявам — промърмори Лин. — Няма скоро да ни оставите да си умрем, нали така?

Стайнбърг се изсмя.

— Колко сте пряма — възхити се той. — И имате право, разбира се.

Направи жест на охраната и те се приближиха към пленниците, всеки с количка до себе си. Лекарите взеха две игли и започнаха да ги пълнят от две различни епруветки.

— Сега ще трябва да ви преместим — каза Стайнбърг с извинителен тон. — Всеки ще бъде третиран в отделна стая. Боя се, че няма да се видите повече.

Забеляза как Лин и Адамс се спогледаха и лицата им за пръв път издадоха отчаяние. Чертите му се смекчиха.

— Знаехте ли за състоянието си, доктор Едуардс? — смутено попита той, а Лин се намръщи.

— Какво състояние? — неловко попита тя.

Стайнбърг я погледна със съжаление.

— Съжалявам, че трябва да го чуете от мен, при това на такова място, но… вие сте бременна, доктор Едуардс.