Дж. Т. Бранън
Произход (40)

13

Тони Кърн излезе от кабинета на президента и веднага набра номера на Джейкъбс. Той вдигна след първото иззвъняване и Кърн мина направо на въпроса.

— Откачи. Буквално откачи. Не вярва и една дума от историята с петролния танкер и нареди пълно разследване, което получава предимство пред буквално всичко останало.

— А знае ли нещо за посещението на Лоуъл? Знаел ли е, че той ще идва при мен?

Докато вървеше към Заседателната зала в Западното крило на Белия дом, Кърн поклати глава, макар да осъзнаваше, че Джейкъбс не може да го види.

— Абсолютно нищо не е знаел и това го ядосва още повече. Директорът на Тайните служби и цял взвод агенти да тръгнат да се занимават с някаква никому неизвестна операция? Бесен е и няма да спре, докато не разбере какво точно става.

— Значи в този момент не знае нищо — каза Джейкъбс. — Ами някой друг от Тайните служби?

— Аз поне не знам за някой друг — отговори Кърн. — Хората, които доведе Лоуъл, до един му бяха лоялни, лични познати. Някои дори не бяха дежурни. Всичко изглежда лично и това много тревожи президента.

— Смята ли, че съм замесен? — попита Джейкъбс.

— Катастрофата е станала до дома ти и всички приемат, че агентите са пътували към теб, но няма доказателства за това. Въпреки всичко очаквам цяла орда следователи да се изсипят на вратата ти всеки момент. Елдридж там ли е?

— В момента се занимава с нещо дребно — отвърна Джейкъбс. — На друго място.

— Това е хубаво, репутацията му тук не е добра. Къщата почистена ли е?

— Да, цялото имение — потвърди Джейкъбс. — Самолетът докара един екип от Невада, имат опит с тези неща. Къщата е съвършено чиста, сякаш нищо не се е случило.

— Радвам се — каза Кърн и се усмихна на двама съветници, докато се разминаваха по тесния коридор на мазето. После приближи телефона до устата си и прошепна: — Знам, че ни остава още съвсем малко, но не можем да си позволим рискове. Денят ясен ли е вече?

— Все още не. Филип смята, че всичко ще е готово до средата на седмицата.

— Добре — продължи да шепне Кърн пред затворената врата на Заседателната зала. — Ще се опитам да забавя нещата тук, доколкото е възможно. Една седмица не би трябвало да бъде проблем.

— Гледай да е така — отговори Джейкъбс.

— Нека започнем с късчето плат, което ни помолихте да изпратим на лабораторията в Пасадена — започна доктор Конър. — Макар че точният произход на материала не може да бъде определен, смятаме, че е производен на коприната, а съотношението здравина — тегло е много сходно с това на паяжината. Показа направо забележителни термални свойства, макар че парченцето е твърде малко за тестовете, на които колегите биха желали да го подложат.

— Преди виждали ли са нещо подобно? — попита Адамс.

— Не — веднага отвърна Конър. — Никога. Първо решиха, че става дума за някаква нова военна технология — знаем, че там се опитват да използват синтетични материали, за да създадат имитация на паяковата нишка — но след още няколко теста се наложи да преосмислят тази теория.

— За радиовъглеродно датиране ли говорите? — попита Лин.

— Именно — кимна Конър.

— И? — подкани го Адамс.

Конър се прокашля.

— След три последователни теста консенсусът е, че датира от четиридесет хиляди и петстотин години преди новата ера. Тоест парченцето плат, което ни дадохте, е на възраст над четиридесет и две хиляди години.

Лин и Адамс се спогледаха. Значи първоначалното предположение на Дивейн бе съвсем точно, а теорията на Адамс, че най-вероятното обяснение е невинна грешка при датирането, можеше да отпадне. Тялото, както и артефактите, открити от учените, бяха наистина древни.

— А ДНК тестовете? — нервно попита Лин.

— Ами — започна Конър, явно смутен от резултатите на радиовъглеродното датиране, — проведохме обичайните диагностични тестове, включително променлив брой тандемни повтори, особено къси тандемни повтори, а после използвахме както полимеразна верижна реакция, така и амплифициране на специфичните полиморфни фрагменти.

Лин кимна, а Адамс продължи да се взира напред с празен поглед. Не го вълнуваха методите, а резултатите.

— Обектът е от мъжки пол, приблизително на четиридесет години, с руса коса и сини очи. Липсват индикации за вътрешни патологии, изглежда е бил здрав и силен.

Лин не откъсваше поглед от него.

— Да говорим направо, докторе — каза тя. — Обектът човек ли е?

Неспокойното очакване на Лин и Адамс, които седяха приведени на столовете си, внезапно бе прекъснато и вратата зад тях се отвори с трясък.

— Не отговаряйте, докторе!

Всички се обърнаха и видяха огромен свиреп мъж с шестима въоръжени придружители, по трима от всяка страна, които бързо се пръснаха из кабинета. Адамс веднага разпозна Елдридж, началника на охраната от къщата на Джейкъбс във Вашингтон. Той държеше пистолет със заглушител, насочен право към главата на Конър.

Преди Лин и Мат да успеят да реагират, към тях бяха насочени три картечни пистолета със заглушители.

— Ти! — възкликна Лин, разпознала в Елдридж майор Дейли от Антарктида. — Копеле такова, ще те…

Разнесе се приглушен изстрел и задната част на главата на Конър внезапно се пръсна по стената. Свръхзвуковият куршум от пистолета на Елдридж остави само малка дупчица в челото на лекаря. За няколко секунди тялото остана изправено, сякаш го държаха на конци, а невярващите му очи продължиха да се взират през очилата с форма на полумесец. После трупът се сгъна в кръста, а окървавената му глава строши стъкленото бюро.

Очите на Лин се разшириха от шок и неверие, но Адамс се опомни и се възползва от трясъка, за да посегне към пистолета си. Хората на Елдридж обаче бяха твърде бдителни и онзи, който беше най-близо, бързо заби дръжката на оръжието си в основата на черепа му.

Пред очите на Мат буквално изникнаха звезди, главата му се замая от болка след мощния удар, той падна на пода и по-скоро усети, отколкото видя как друг мъж се пресяга и дърпа пистолета от колана му. Адамс простена, а Лин стана да му помогне, но трети мъж я върна на мястото й със звънка плесница. Адамс моментално дойде на себе си и скочи да я защити, но някой го блъсна обратно на пода, притисна лицето му надолу, жестоко изви ръцете му зад гърба и ги стегна с пластмасови белезници. Той обърна глава, за да погледне към Лин, докато й слагаха белезници и я теглеха от стола й, а килимът ожули бузата му. Изправиха ги на крака и ги изблъскаха към бюрото, насочили оръжия към лицата им.

— Доктор Едуардс — предразполагащо каза Елдридж. — Значи все още сте жива. — Той запляска подигравателно. — Поздравявам ви, наистина. Изключителна сте.

— Да ти го начукам, гаден убиец! — изкрещя му тя, а той й отвърна с жестока усмивка и се обърна към Адамс.

— Вие сигурно сте Матю „Свободната мечка“ Адамс. Как само ни разигравахте! Доста съм впечатлен.

Внезапно направи две крачки към Мат и злобно го удари през лицето с дръжката на пистолета си. Краката на Адамс поддадоха и той падна на пода, а Елдридж сведе поглед към него с безизразно лице.

— Това е за хората ми — каза той и погледна към Лин. — Аз не съм единственият гаден убиец в стаята, доктор Едуардс. Не забравяйте това.

— Онова беше самозащита! — възмутено възкликна Лин.

Елдридж насмешливо изсумтя, а Адамс се изправи на крака. На матовата му кожа вече тъмнееше ярка синина.

— Не биваше да изпращате тъканта — обясни Елдридж. — Ако се бяхте ограничили само с ДНК, можеше никога да не ви усетим, но когато засечем имейли и обаждания за късче плат на четиридесет хиляди години и открием, че е замесена лаборатория за ДНК анализ, лампичката няма как да не светне. Новината, че вече се погрижихме за колегите на доктор Конър, сигурно ще ви зарадва — продължи Елдридж. — Видяхте ли какво постигнахте с игричките си? Бяха убити още шестима души, може би ще умрат и още, ако разберем, че са казали на някого.

— Кучи син! — прошепна Лин. В нея кипеше дълбока, неподправена омраза към Елдридж, но тя беше достатъчно разумна да не влиза във физическа саморазправа със седемте въоръжени мъже, застанали пред нея. — Защо просто не ни убиете и толкова? — горчиво попита тя.

— О, не бих желал да ви развалям удоволствието — отвърна той и на лицето му изплува искрена усмивка. — Подготвили сме ви няколко приятни изненади.

Той направи знак на хората си и един от тях тръгна към нея, а друг — към Мат. Лин отвори уста, за да възрази, щом видя тейзърите в ръцете им, и рязко се дръпна, за да се предпази, но беше твърде късно. Усети бесния прилив на електричеството в тялото си и всичко потъна в мрак.