Дж. Т. Бранън
Произход (28)

1

„Ди Ен Ей Аналитикс“ се намираше в центъра на Финикс и беше една от хилядите подобни лаборатории, пръснати из Съединените щати. Те се занимават основно с тестове за бащинство, макар че много от тях съдействат на ФБР и другите агенции за опазване на реда, като правят ДНК анализ на доказателства при криминални разследвания.

Лин избра точно тази, защото тя не работеше нито с правителството, нито с полицията и затова не биеше на очи колкото останалите. Освен това беше свързана с друга лаборатория в Лос Анджелис, която можеше да извърши анализа на късчетата плат, които Лин беше взела от тялото. Така щяха да свършат всичко само с едно посещение и да намалят риска да ги разкрият.

Когато влязоха във фоайето, глъчката ги изненада. Беше пълно с млади майки с пищящи бебета, застаряващи университетски професори и техници с бели престилки, цялата лаборатория жужеше като кошер.

Адамс си беше обръснал главата и си пускаше брада, а Лин си изруси косата, осезаемо промени грима и дрехите си и си купи сини контактни лещи. И двамата изсветлиха кожата си с пудра и носеха очила, за да променят контура на лицата си. Въпреки това избягваха да поглеждат към камерите, насочени от тавана към оживеното фоайе. Официално бяха мъртви, разбира се, Лин вече два пъти, но през последните няколко дни им бе станало ясно, че колкото и да внимават, това никога не е достатъчно.

Лин се доближи до рецепцията с раница в ръка. След кратък разговор с рецепционистката, по време на който Лин поиска пълен ДНК анализ на три от пробите, които носеше, им казаха, че поради натоварването резултатите ще бъдат готови едва след месец. Петстотинте долара, които им беше дал Фабрицио Баранели, веднага съкратиха срока до малко повече от седмица.

Лин се обърна към Адамс.

— Една седмица — каза тя. Беше разочарована, въпреки че го очакваше. — Можем ли да чакаме толкова?

— Ами без достъп до правителствени лаборатории нямаме друг избор. Единственият начин да се доберем до нещо по-добро е да използваме името ти, а това определено не можем да си позволим.

Лин кимна и отново се обърна към рецепционистката.

— Добре — съгласи се тя и записа номера на новозакупения предплатен телефон, който не можеше да бъде засечен. — Обадете ми се веднага щом получите нещо. Ако успеете за по-малко от седмица, ще получите още петстотин долара.

Докато излизаха, Лин отново се обърна към Адамс.

— Добре. А сега какво?

— Привършихме с научната част — отвърна Адамс. — Сега ни остава същинската работа. Да вървим да се видим с приятелите ми.

* * *

Баранели бе удържал на думата си. Още в деня след срещата им Лин и Адамс се върнаха в САЩ. Професорът открай време използваше чартърен самолет за проучванията си и просто подаде документ, че отива в Мексико, за да прави изследвания. Наложи се да заредят малката метална птица в Колумбия, а после кацнаха в Мексико, където никой от хората на пистата не се заинтересува от мъжа и жената, които слязоха и си продължиха по пътя.

Болката от набързо извадените зъби, досега потискана от адреналина, вече ставаше непоносима. Адамс използва познанствата си и вечерта двамата посетиха негов приятел зъболекар в близкото градче. Той също беше огала-лакота, взе им пари в брой и не ги попита нищо, но каза на Мат, че се радва, че са дошли, тъй като допълнително закъснение би могло да доведе до инфекция и отравяне на кръвта.

Възрастният човек се погрижи за тях бързо, макар и не безболезнено, и ги посъветва да си починат. Те само се усмихнаха, споделяйки една и съща мисъл: „Де да можехме“.

Градът беше близо до границата и след краткото, но необходимо отклонение Адамс поведе Лин обратно по безлюдните пътеки, по които бе влязъл в Мексико само преди няколко дни.

Докато се движеха към Финикс през Аризона в очукания пикап, в който се бяха качили на автостоп, Адамс използва новия клетъчен телефон, за да се обади на един от колегите си от Сенчестите вълци. Използва шифър, до който не беше прибягвал от години, защото знаеше, че ако говори нормално, средствата за електронно наблюдение може да прихванат ключови думи. Приятелят му обаче го разбра и се съгласи да се срещнат на следващата сутрин.

Потилнята на тохоно о’одхам се намираше в част от резервата, която бе напълно недостъпна за онези, които нямаха връзка с племето или покана да я посетят.

Потилнята е част от древен обичай на индианците от Северна Америка, от традиционна церемония, която все още се изпълнява от много племена в цялата страна. Приликата й със сауната се върти около топлината и влагата — хората сядат в палатка, покрита с одеяла, около куп нагорещени камъни, върху които изливат вода. Потилнята обаче има по-духовен характер, а целта на топлината е да създаде илюзията, че сте в утробата на „великата майка земя“. Тя пречиства не само тялото, но и ума, емоциите и духа.

Адамс и Лин стигнаха до потилнята рано сутринта. Мат и бившите му колеги топло се прегърнаха и те го представиха на новите членове на екипа. Представиха и Лин, а тя си даде сметка каква чест е да се намира там — външните хора рядко бяха добре дошли.

Адамс се радваше да види старите си приятели, но го притесни отсъствието на Марк „Небесния Дух“ Таканауи. Фактът, че той му беше дал паспорта и парите, с които стигна до Южна Америка, както и тревожните лица на останалите, не вещаеха нищо добро.

Въпросите му обаче трябваше да почакат, тъй като традицията изискваше първо да се пречистят ритуално, а после да запалят огъня за церемонията. Разговорът можеше да започне едва тогава.