Дж. Т. Бранън
Произход (31)

4

Слънцето вече залязваше — огромна, червена огнена топка, която бавно се спускаше зад Тусонските планини далеч на запад, — когато очуканият форд седан на Стивънфийлд спря пред склада. Голямата врата от страната на Айита беше отворена и Стивънфийлд бавно вкара колата, като я паркира вътре, далеч от любопитни погледи. После излезе, последван от Адамс и Лин.

Вътрешността на сградата наистина приличаше на склад — дори имаше стока, макар че Адамс нямаше представа каква. Цялото място край стените беше заето от щайги, поставени върху палети, а открита стълба водеше към тесен коридор и остъклен офис, който гледаше към останалата част от склада. Адамс погледна нагоре и видя Айита, който стоеше на големия прозорец и им махаше да се качат.

— Така — каза той, когато всички се настаниха на сгъваемите столове в спартанския му кабинет. — Сам ви каза за връзката с Джейкъбс, нали? — Той изчака да потвърдят, преди да продължи, кръстосвайки из офиса като голяма котка. — Сега ще ви кажа къде е кацнал хеликоптерът с тялото. Проследихме маршрута му до международното летище „Маккарън“ в Лас Вегас. По-конкретно терминал „Джанет“.

— Терминал „Джанет“? — повтори Адамс. Сякаш го удариха с ковашки чук.

Айита само кимна.

— Добре — каза Лин, усетила, че нещо й убягва. — Някой може ли да ми обясни какво му е специалното на терминал „Джанет“?

— Искаш ли да й кажеш, Мат? — попита Айита.

Адамс бавно кимна и се обърна към нея.

— Когато работех тук, често стигахме чак до Невада. Говорехме с местните племена, които отлично знаят какво точно става. За терминал „Джанет“ на летище „Маккарън“ открай време се носят слухове, но нашите познати ни посветиха. Ние проверихме и се оказа, че е вярно.

— Кое е вярно? — попита Лин.

Адамс и Айита се спогледаха.

— Така наречените „полети Джанет“ от „Маккарън“ обикновено ходят само до едно място — каза накрая Мат. — Базата на военновъздушните сили при езерото Груум. Позната на останалия свят като „Зона 51“.

— Зона 51? — невярващо повтори Лин. — Сигурен ли си?

Адамс кимна, явно не беше нужно да й обяснява какво е Зона 51.

Базата получила името си, защото на картите от петдесетте и шейсетте години на двайсети век я идентифицирали като „зона 51“ от Тренировъчния и тестови полигон в Невада — колосална военна база с площ от близо дванадесет хиляди квадратни километра, по-голяма от някои страни. Американското правителство отрича съществуването й от десетилетия, но то всъщност е широко известно, дори и да не се знае какво точно става там в момента.

Става дума за строго секретна военна база за тестове и изследвания, понастоящем използвана от Трета част на Изпитателния самолетен център на военновъздушните сили, но основана през 1955 г. от Локхийд и ЦРУ, за да изпробват новия разузнавателен самолет U2. Оттогава насам базата непрекъснато се разширява и дава начало на много други „черни“ проекти, включително „Блекбърд“ А-17, стелт самолета F-17 и стелт бомбардировача В-2. Освен това играе важна роля в развитието на най-новите военни технологии като безпилотния шпионаж и бойните самолети.

Зона 51 обаче е по-известна с това, че според много хора там има извънземна технология, скрита в склад до езерото Груум. Смята се, че тя служи за основа на военната технология, благодарение на която САЩ остава на първо място в това отношение.

Едно от основните вярвания на любителите на конспиративни теории е, че военновъздушните сили и ЦРУ са си присвоили НЛО, което се е разбило при Розуел в Ню Мексико през 1947. Смята се, че корабът, заедно с извънземните си пилоти, е бил прибран във военновъздушна база „Едуардс“, докато приключи строежът на Зона 51, където по-късно го изпратили за анализ. Според много хора единствената цел на базата е проучването, разработването и използването на извънземни технологии.

Без доказателства обаче слуховете си оставаха просто слухове и макар че Адамс и Лин бяха наясно с това, съвпадението им се струваше твърде голямо и погледите, които си размениха, подсказваха, че и двамата мислят едно и също.

— Значи — заговори Лин от името на двамата — тялото, което открихме, се намира на единственото място, за което се говори, че използва или има достъп до извънземна технология?

Стивънсън кимна.

— Човек не може да не се замисли, нали?

Адамс го погледна.

— Можем ли да влезем в базата?

— Обмислихме възможностите, но не изглежда осъществимо. Може да опитаме да се качим на един от полетите „Джанет“, за да ни закарат директно, но шансовете да ни хванат са твърде големи, особено докато слизаме от самолета, след като се приземи. Единственият друг начин е да отидем пеша. Базата не се охранява по конвенционалния начин — твърде голяма е, за да я заградят напълно, но има въоръжени патрули. Наричат ги „камута“ заради камуфлажните униформи. Служители са на частна охранителна фирма и имат разрешение да убият всеки, който е достатъчно луд да се опита да влезе. Навсякъде има топлинни сензори и ще е много трудно да преминем, без да ни открият. Дори един от нас да успее да мине през охраната и да влезе в базата, нямаме представа как изглежда отвътре. На някои сайтове има сателитни снимки, на други — снимки, направени с фотообектив от близките планини, но какво има вътре просто не е известно. Неслучайно това е най-секретната военна база в света. Единственото, на което можем да разчитаме, са слухове. Един от тях е, че има до десет нива под земята. Ако има дори малка възможност това да е вярно, откъде ще започнем? Би било невъзможно да открием нещо на такава огромна площ. Според друг слух има седем хангара с врати, скрити в склоновете на някаква планина до езерото Папуус на юг от Зона 51. Шансовете да открием нещо полезно, ако изобщо успеем да се вмъкнем, са почти нулеви, докато тези да ни арестуват и най-вероятно да ни убият са изключително високи.

Адамс кимна в знак на съгласие.

— Какво друго ни остава? — попита Лин.

— Стивън Джейкъбс — отговори Адамс, отгатнал мислите на Айита. — Проучихте ли го?

Айита кимна.

— Проучихме го. Сам?

— Живее в имение в колониален стил до Вашингтон — обясни Стивънфийлд. — Точно на брега на Потомак, до държавния парк Мейсън Нек при Колчестър, на тридесет и два километра югозападно от града. Четохте ли досието му?

Адамс и Лин кимнаха. За ограниченото време, с което разполагаха Стивънфийлд и познатите му, той беше успял да напише не само доклад за група „Билдерберг“, но и биографични справки за членовете на управляващия комитет на организацията.

— Значи знаете, че е бил голяма клечка във Вашингтон и очевидно още има огромно влияние в града. До трийсетгодишна възраст почти няма информация за него, но оттогава насам се е издигнал с невероятна скорост както във военното, така и в цивилното разузнаване. Обича да е в центъра на събитията и макар че е в пенсия, не се отдалечава от столицата. Логично е — като водач на група „Билдерберг“ иска да има достъп до всичко.

— Знаем ли нещо за къщата му? — попита Адамс.

Стивънфийлд се усмихна.

— Почти всичко. Получихме плановете от градската управа, а също и схеми, които включват най-различни подобрения в сигурността. Говорихме с фирмите, които са ги инсталирали, и получихме още подробности. Къщата не е военен обект, така че имаме и най-новите сателитни снимки с висока резолюция.

Стивънфийлд извади сноп листове, планове, карти и лъскави снимки и ги разпръсна върху старата очукана сгъваема масичка в центъра на офиса. Първо посочи към една от сателитните снимки, на която се виждаха къщата и земите на Джейкъбс.

— Ето я къщата — каза той и посочи огромното имение с две крила. — Близо е до ръба на скала, която се спуска на тридесет метра към Потомак, а моравата е дълга около тридесет метра. От другата страна е алеята за коли, която стига от портите до предната врата и е дълга почти километър и половина. Колкото до горите от двете страни на имението, през които минава пътят — негови са, площта на земите му възлиза общо на пет квадратни километра или дванадесет акра.

— В такава близост до столицата му е струвало ужасно скъпо — отбеляза Лин.

— Нали видяхме какво състояние е натрупал — коментира Адамс. — Колко беше, два милиарда долара? Може да си го позволи.

Стивънфийлд кимна.

— Да, и това е консервативна оценка.

Адамс вдигна очи към него и Айита.

— Е, какъв е планът?

Айита го обясни просто:

— Средствата ни очевидно са ограничени. Общо сме дванадесет — каза той, имаше предвид групата бивши Вълци — и привлякохме и други колеги от племената. Някои от хората ни вече следят Тони Кърн, двама души са заели позиция в близост до къщата на Джейкъбс. Членове са на племето матапони във Вирджиния, братя на Великия дух.

Томас „Великия дух“ Нахана беше сравнително ново попълнение в групата, но Адамс вярваше на преценката на Айита и нямаше нищо против да включат и семейството на този мъж. Кръвните връзки бяха най-добрата гаранция.

— Ще пратим хора да наблюдават другия американец в комитета, Харолд Уайсмюлър — продължи Айита. — В Сан Франциско е, но до зори ще стигнат до него.

Уайсмюлър беше друг милионер, бизнесмен, натрупал състоянието си от петрол, който след това беше инвестирал във всяка възможна област, от продажба на оръжия до закупуване на медии.

— А другите? — попита Адамс.

— Останалите членове засега са извън обсега ни — призна Стивънфийлд. — От страни по целия свят са и ни е трудно да стигнем до тях. Опитваме се да уредим някакъв вид електронно наблюдение. Скоро би трябвало да имаме добра представа какво са намислили.

Адамс погледна Айита в очите.

— Искам да се видя с Томас във Вашингтон.

Лин хвърли поглед към Адамс, после към Айита.

— Аз също — каза тя, макар че беше наясно, че бившият й съпруг няма да се зарадва на предложението й.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — веднага се намеси Адамс. — Не си свикнала с разузнавачески операции, освен това някой трябва да остане тук, за да изчака резултатите от лабораторията и…

Лин протегна ръка, за да го накара да замълчи.

— Стивън Джейкъбс е изпратил хората, които убиха осмина от приятелите ми — каза тя. — Искам да присъствам.

Адамс щеше да възрази отново, но и Айита вдигна ръка.

— Томас вече ви очаква — каза той и се обърна към Лин с усмивка. — И двамата.

Адамс извъртя очи, като демонстративно игнорира победоносната усмивка на Лин.