Дж. Т. Бранън
Произход (57)

3

Пред тях се простираха множеството сгради, които съставяха приземното ниво на ГАУ, и гледката беше великолепна както обикновено. Самите постройки не бяха красиви, но онова, което представляваха, беше величествено. Устройството бе толкова секретно, че дори нямаше кодово название. Освен техниците, които работеха по него и които щяха да посрещнат последния си ден, след като го включеха, за съществуването му знаеха само неколцината избрани.

Лимузината на Джейкъбс мина през главната порта и той се зачуди колко ли ще му отнеме да събере всички на едно място. Повечето членове на билдербергската стотица бяха присъствали на вечерята предишната вечер, но други все още не бяха пристигнали в Швейцария. Надяваше се да стигнат, преди да включат устройството. Не биваше да се оказват навън след завръщането на анунаките.

Колата продължи между сградите, криволичейки по покритите със сняг пътища, докато спря пред главната административна сграда. Шофьорът на Джейкъбс обиколи, за да му отвори, и докато излизаше, той с удоволствие видя Филип Месие, който крачеше към него с протегната ръка.

— Филип — каза Джейкъбс вместо поздрав и разтърси подадената длан. — Как върви?

Месие се усмихна и го придружи до входа.

— Да кажем, че се надявам останалите да пристигнат скоро.

Осемнадесет часа след като се качи на самолета на „Рино-Тахо“, Адамс се намери на „Дас Централ“, главният площад в историческата част на Цюрих. Той застана на бариерата пред Лимат, леденостудена река, която блещукаше под лъчите на зимното слънце. Зае позиция, от която можеше да вижда и двата й бряга и да следи движението на потока от хора. Както винаги беше наясно, че има опасност да ги наблюдават. На летището не го бяха спрели и доколкото можеше да прецени, Лин и останалите също бяха преминали. Това означаваше, че не ги следят, но той не можеше да бъде сигурен.

Забеляза Лин и Айита дълго преди да стигнат до него на моста. Постара се да не издава емоциите си, докато Лин се приближаваше, въпреки че ужасно се радваше да я види. Те бяха просто група приятели, които разглеждаха града. Стивънфийлд пристигна последен и макар че беше най-малко забележим, Адамс успя да го види, преди той да стигне до тях. Щом можеше да забележи шпионин от класата на Стивънфийлд, способностите му вероятно бяха достатъчни, за да забележи всеки друг, който ги наблюдава.

— Проследиха ли някого от вас? — попита Айита, когато се събраха. Всички отговориха отрицателно и той се обърна на север. — Хайде тогава. Влакът за Женева тръгва след двадесет минути.

Когато тръгнаха по „Ноймюлекей“, той продължи:

— Ще се качим и ще купим билети от кондуктора, когато тръгнем. Нямаме време да ги вземем на гишето, а и по този начин няма да съобщят за покупката.

Завиха на северозапад по „Музеумщрасе“, като постоянно се оглеждаха — всички бяха изнервени. Щом наближиха градското метро обаче, осъзнаха, че никой не ги наблюдава и може да стигнат до Женева без пречки.

Филип Месие се чувстваше горд — тази седмица със сигурност щеше да се окаже най-забележителната в цялата му изключителна кариера.

Като генерален директор на ЦЕРН, Месие беше пряко отговорен за успеха на Големия адронен ускорител. ГАУ, също като изобретяването на Интернет, беше осигурило на ЦЕРН статута на най-важен изследователски център в света. В момента тук се занимаваха най-вече с изследвания на елементарните частици и ГАУ, както и останалите експериментални ускорители и единственият забавител на частици в лабораторията — с право беше световноизвестен както с мащаба, така и с цената си.

Физиката на елементарните частици се занимава с частици, по-малки от атома, както и с начина, по който те създават материята. Проблемът е, че за да бъдат разбрани напълно, те трябва да бъдат раздробени на още по-малки частици, а единственият начин да се постигне това е сблъскването им една в друга при невероятна скорост. Именно така са изобретени ускорителите, чието предназначение е да придават на частиците скоростта, нужна за такъв сблъсък. ГАУ е най-големият „колайдер“ в света и се състои от тунел, описващ окръжност с обиколка двадесет и седем километра и заровен на сто метра под земята. Голямата му дължина осигурява на частиците разстоянието, нужно им, за да развият необходимата скорост. Лъчите биват изстрелвани в противоположни посоки с надеждата, че при срещата си ще се сблъскат. За главния инженер на ГАУ обаче това е „като да изстреляш две игли през Атлантическия океан и да ги накараш да се ударят“.

При спомена за този цитат Месие се усмихна, тъй като знаеше, че всъщност това е по-лесно, отколкото бяха обяснили на хората. Технологията, подарена им от анунаките, гарантираше, че при всяко изстрелване ще има сблъсък. Дори в ЦЕРН обаче само една шепа доверени хора знаеха за това, тъй като целта на сблъсъците беше извършването на изследвания, а не овладяването на огромната енергия, която се отделяше при протичането им. Месие обаче правеше именно това и препращаше енергията към секретния експеримент още по-дълбоко под земята.

Устройството, което трябваше да отвори времево-пространствения тунел, изискваше огромна мощност и експериментите, които се провеждаха горе с ГАУ, осигуряваха постоянен приток на антиматерия — най-мощния източник на енергия в познатата вселена. Именно нуждата от него беше накарала Чарлз Уитуърт да поведе инициативата за създаването на ЦЕРН през 1954 и дори с помощ отвън усъвършенстването на технологията им беше отнело повече от петдесет години.

Застанал на шикозния бар, Месие хвърли поглед към Джейкъбс — така наричаха Уитуърт от шейсетте насам. Той беше доказателство за способностите на анунаките и доказателство за обещанията им. Месие вдигна наздравица с издължената чаша за шампанско, а Джейкъбс се усмихна и вдигна своята. Скоро щяха да се срещнат с анунаките лице в лице и бяха готови за това.

Джейкъбс усети, че телефонът вибрира в джоба му. Извади го и видя, че е Елдридж. Въпреки нежеланието му, след разгрома в Зона 51 Джейкъбс го беше накарал да поеме ситуацията в свои ръце, което означаваше, че командирът на Алфа бригадата ще трябва да пристигне в ЦЕРН по-късно. Джейкъбс знаеше, че той е безкрайно недоволен от това, но в крайна сметка, ако Елдридж си беше свършил работата като хората, сега нямаше да се намират в това положение.

Джейкъбс вдигна — обаждането идваше от частния му самолет, който отново се беше превърнал в подвижен щаб, също както в Южна Америка.

— Докладвай — каза той без предисловия.

— Мисля, че ги спипахме, сър — уверено обяви Елдридж. — Ще приключа това веднъж завинаги и ще дойда при вас за големия финал.

— Не за финала, приятелю — поправи го Джейкъбс. — Помни, това е само началото.