Дж. Т. Бранън
Произход (12)

6

— Прочели са имейла? — невярващо попита Лин, докато седяха пред малката масичка и закусваха.

Адамс кимна.

— Дори ми показаха разпечатка. Иначе нямаше да разбера за него, дни наред не си бях у дома.

Предишната нощ той нарочно не й разказа, че е бил нападнат у дома си, защото знаеше как ще реагира тя. И бездруго бе прекарала ужасна нощ и изобщо нямаше да мигне, ако й беше разказал историята си.

Сега обаче Лин изглеждаше така, сякаш я е ухапала змия, и внезапно се отдръпна ужасено.

— Може да знаят къде сме! — прошепна тя, стараейки се да овладее надигащата се паника. — Ако са прочели съобщението, може да знаят всичко!

Адамс поклати глава.

— Не. Дойдоха при мен, защото нямаха престава къде си. Искаха да получат информацията от мен.

— Сигурен ли си, че не те проследиха?

— Почти сигурен. Използвах паспорт назаем, сменях маршрута безразборно и не забелязах нищо нередно, в това доста ме бива.

Докато го изричаше, Адамс трепна. „Едно време може и да беше вярно — помисли си той, — но вече не е.“ Дори не видя Лин, когато дойде при него в парка. Просто беше изгубил тренинга си — в момента тя се справяше по-добре от него. Ами ако наистина го бяха проследили?

— Може да не са те проследили хора — предупреди го Лин. — Електронно наблюдение, покупки с кредитна карта, камери за наблюдение със софтуер за лицево разпознаване, сателитни снимки, списъкът е безкраен!

Откакто бе беглец, Лин подробно разучаваше методите на потенциалните си врагове и острият й като бръснач ум попи невероятно количество информация по въпроса. Нямаше практически опит, но теорията вече й беше достатъчно ясна, за да се разтревожи.

— Ей — каза Адамс с желание да я успокои, макар да знаеше, че е права. — Използвах само пари в брой, изобщо нямам кредитни карти и се старах да избягвам камерите. И телефон не използвах. Засега би трябвало да сме в безопасност.

Лин го погледна за миг, преди да вземе решение.

— Не. Трябва да тръгваме. Веднага.

Адамс кимна. Всъщност беше съгласен с нея, просто искаше тя да се успокои, да се опита да се отпусне. Грешките ставаха от голямо напрежение и Адамс знаеше това по-добре от повечето хора.

— Добре — каза той и грабна сака си от леглото, — готов съм. Да тръгваме.

След три минути Лин застана до него пред вратата. Мат протегна ръка към тънкия дървен панел и ръката му замръзна. Той инстинктивно спря Лин с другата и опря показалец на устните й, за да я накара да мълчи.

Притисна ухо до вратата, заслуша се и насочи сетивата си към света зад нея. Шумът идваше от стълбището. Три чифта крака. С ботуши. Натежали, сякаш всеки от тримата носеше нещо. Можеше да е багаж, разбира се, но нищо не пречеше да са и оръжия. В стъпките се усещаше ритъм, своеобразно единство, което бегло му напомняше за армията.

Той усети как старите му сетива бавно се връщат при него и изпълзяват изпод воала, зад който се криеха след онзи ден в пустинята.

Подуши въздуха и не усети нито одеколон, нито дезодорант, просто лек аромат на естествен сапун, достатъчен, за да прикрие по-силната телесна миризма. След това долови дишането — равномерно, но леко забързано, не от натоварването, а от очакване.

— Ударна група — каза накрая той. — Шестима са, въоръжени, сега завиват по коридора. Имаме десет секунди.