Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (8)

Дългата маса под дърветата

Пазарният ден в Камуча, прекрасното градче в подножието на хълма, на който е кацнал Кортона, е четвъртък и аз пристигам там много преди настъпването на жегата. Туристите минават транзит през това модерно предградие на древния Кортона. Но понятието „модерен“ е относително. Сред магазините frutta е verdura^[1], железариите и будките за семена попадам на две етруски гробници. Близо до месарницата има останки на някаква вила, огромна порта от ковано желязо и орнаменти от градинска стена. Камуча, която също е била бомбардирана през Втората световна война, се радва на порядъчно количество кестени, порти, достойни за снимка, и къщи със спуснати кепенци.

В пазарен ден няколко от улиците са затворени за коли. Продавачите идват рано и разтоварват от специални камиони и ремаркета стока, колкото за цял магазин или супермаркет. На едно място продават местно pecorino, овчето сирене, което може да бъде както меко и почти кремообразно, така и отлежало и твърдо като воденичен камък, и няколко пити отлежало parmigiano, което е ронливо и пълномаслено и оставя чудесен вкус в устата ми, докато обикалям по пазара.

Ще приготвям вечеря за нови приятели и затова оглеждам предлаганото. Любимата ми сергия е тази на двамата майстори на porchetta. Цялото прасе с магданоз, сплетен около опашката, и ябълка или голяма печурка, поставена в устата, е разпънато върху дъската за рязане. Понякога отрязаната глава е сложена отстрани и сякаш се взира в тялото, което е напълнено с подправки, парчета от собствените му уши и прочие (по-добре да не задълбаваме прекалено в този въпрос), след което е опечено в пещ на дърва. Можете да си купите panino (хрупкаво руло без пълнеж) и да си направите сандвич с резен porchetta без тлъстина или с мазна, препечена коричка. Един от собствениците на сергиите с porchetta много прилича на изложеното на тезгяха — малки очички, лъщяща кожа и ръце като свински джоланчета. Пръстите му са къси и месести, с изядени нокти. Когато хвали предимствата на стоката си, той се усмихва, но на жена си се зъби. А нейните устни са замръзнали в напрегната полуусмивка. И преди съм купувала от него и знам, че porchetta-та му е вкусна. Този път купувам от благия човечец на съседната сергия. Заради Ед моля за допълнително sale (сол), както наричат неопределения пълнеж. И аз го харесвам, но се хващам, че ровя да видя какво има вътре. Без значение как е приготвено, свинското е полезно и вкусно, но печената на бавен огън porchetta е неговият апотеоз. Преди да пристъпя към зеленчуците, забелязвам чифт яркожълти еспадрили, които се връзват с панделки около глезените. Премествам торбите с покупките в едната си ръка, а с другата се опитвам да пробвам еспадрилите. Идеални са, и то за по-малко от десет долара. Пускам ги при porchetta-та и parmigiano-то.

Шалове (ярки копия на „Шанел“ и „Ерме“) и ленени покривки са провесени под един навес. Препарати за тоалетна, ширити и тениски са натрупани в сандъци или върху сгъваеми масички. Освен храна на този пазар можеш да си купиш дрехи, неща за градината и уреди за бита. Има и изделия на местните занаятчии, но трябва да ги потърсиш. Тосканските пазари не са като тези в Мексико — с прекрасни играчки, плетива и керамични изделия.) Цяло чудо е, че те изобщо продължават да съществуват, предвид изтънчения италиански стил и стандарта на живот в околността. Откривам, че традицията в изработването на ковано желязо все още е жива. На места виждам хубави ръжени и скари за камина. Любима ми е стойката за цяло prosciutto — железен обръч с дръжки, монтиран към дъска за рязане. Може би някой ден ще реша, че ми е нужен цял бут prosciutto, и ще си купя такава. Веднъж си купих оттук ръчно плетени кошници, направени от тъмни, жилави върбови клонки. Голямата е идеална за кухненски провизии, а малките кръгли кошнички — за зрелите праскови и череши. Една жена продава стари покривки за маса и чаршафи с плътно извезан монограм, които вероятно са събирани от ферми и вили. Тя има и три купчини жълтеникави дантели. Може би някои от тях са плетени на съседния остров Изола Маджоре в езерото Тразимено. Там все още може да видите жени, които следобед сядат пред прага на къщите си и плетат дантели. Откривам две огромни квадратни ленени възглавници, богато украсени с рязана дантела и панделки. Струват десет хиляди лири също като сандалите. Явно това е вълшебното число днес. Докато купувам раирани кърпи за бърсане на чинии, забелязвам няколко козяка, увесени на една кука. Представям си как страхотно ще изглеждат върху теракотените подове в къщата. Но всичките четири броя са прекалено малки и затова човекът ми казва да мина следващата седмица. После обаче се опитва да ме убеди, че овчите кожи така или иначе са по-добри, но аз не ги харесвам.

Тръгвам към щандовете с плодове и зеленчуци, но пътьом решавам да се отбия до бара, за да пийна едно кафе. Всъщност това с претекст да седна да позяпам малко. Хората от околността идват тук не само за да пазаруват, но и да се видят с някой приятел или бизнес партньор. Пазарната глъчка в Камуча е прелестен рояк гласове, болшинството от които говорят на местния диалект от Вал ди Киана. Не разбирам по-голямата част от това, което казват, но забелязвам една обща тенденция. Хората омекотяват звука ч и той звучи по-скоро като ш. Вместо чепто (сто), казват „шенто“. Дори чух някой да казва „капушино“ вместо капучино, въпреки че най-често използват гальовното „капуч“. Името на града си произнасят не Камуча, а Камуша. Странно, но и буквата к често търпи промени. В околностите на Сиена хората казват „хаса“ вместо „каса“ и „хока-хола“ вместо „кока-кола“. И този обичай се следва от всички. Пред бара са се събрали около стотина фермери. Някои играят карти, докато жените им пълнят пазарските торби с дребни ягоди, босилек с провесени навън корени, сушени гъби и вероятно риба от сергията с морски дарове от Адриатика. За разлика от италианците, които поглъщат наведнъж напръстник с еспресо, аз дълго се наслаждавам на своето черно кафе.

Веднъж една приятелка презрително заяви, че Италия е на път да стане като всяка друга страна — хомогенизирана и американизирана. Иска ми се да я довлека тук да постои заедно с мен. Животът на тези мъже е изписан на лицата им — вероятно така е с всеки от нас. Лицето и тялото им говорят, че са свикнали с тежкия физически труд. Всички са слаби, без грам мазнина по тялото. Изглеждат като сушени на слънце — тенът им е толкова дълбок, че сигурно не избеляват и през зимата. Селските дрехи са груби и здрави. Тези хора не се „докарват“, те просто се обличат. Освен това всички притежават вродено достойнство. Някои несъмнено са хитри, свадливи и жестоки, но и те са напълно истински, открити и пълни с живот. Други са изгубили по някой и друг зъб, но се усмихват широко и без никакво притеснение. Вглеждам се в очите на един мъж — лявото е побеляло и изпъстрено с млечно синкави вени като жилките на мрамор. Другото е черно като центъра на слънчогледова пита. Сред навалицата се мотае едно умствено изостанало момче. Хората не му обръщат специално внимание, но не го и гонят. То просто е тук и си живее живота като всеки от нас.

Вкъщи планирам менюто предварително, но докато пазарувам, често импровизирам. Решавам какво ще готвя чак когато видя кои неща са узрели тази седмица. Обикновено купувам повече, сякаш вкъщи ме чака цял взвод гладници. Много се ядосвах в началото, когато откривах, че няколко дни след като съм ги купила, доматите или грахът вече са се развалили. Накрая осъзнах, че продуктите, които купувам, са отбрани или изровени от земята същата сутрин и трябва да се консумират веднага, докато са най-хубави. Така ми се изясни още една загадка. Досега все се чудех защо тукашните хладилници са толкова миниатюрни, докато не осъзнах, че италианците не се запасяват с храна като нас. Огромният хладилник, който имам вкъщи, започва да ми се вижда като обществен в сравнение с мъничкия, който ползвам тук.

Преди две седмици бях сложила вътре малки грудки лилав артишок с дълги стъбла. Ние ги обичаме леко задушени с домати, чесън, вчерашен хляб и магданоз и след това натопени в зехтин и оцет. Днес вече няма нито един. Fagiolini-те, крехки шушулки зелен фасул, са неустоими. Дали да не приготвя две салати, понеже зеленият фасул също е много хубав с марината от лучен винегрет? Защо не? Купувам бели праскови за закуска, но за тази вечер черешите са идеалният десерт. Вземам един килограм, след което тръгвам да търся костиловадачка в другата част на пазара. И тъй като не знам думата, прибягвам до жестове. Знам ciliegia, череша, което помага. Във Франция и Италия съм попадала на десерти с череши, на които не са им махнати костилките, но аз държа моите да бъдат изчистени. Тези специално ще накисна в „Кианти“ с малко захар и лимон. Решавам ди взема и малко дребни жълти домати, не добре почистени от пръстта. Ще ги измия леко, ще ги поръся с малко зехтин и розмарин и са готови за печене.

Осигурих продуктите за вечерята. Минавам покрай клетки с женски токачки, патици, пилета и зайци. Едно време дъщеря ми имаше за домашен любимец черен ангорски заек и затова не мога да отмина безразлично двете петнисти зайчета, които гризат моркови от една прашна книжна торба с надпис „Alitaha“. Не мога обаче и да си ги представя да треперят в багажника на колата ми. Възнамерявам да се отбия до месаря за телешко печено. Той явно си е малко чешит, иначе не намирам логично обяснение за решенията му. Щом човек яде месо, би трябвало да знае откъде идва то. Но клюмналите глави и затворените клепачи на пъдпъдъка и гълъба ме карат да спра и да се загледам. Глави на петли, крака на пилета (с жълти нокти като тези на госпожа Рикър, която е партньорка на баба ми в играта на шах), парче кожа, което доказва, че одраното животно е заек, а не котка, цели крави, окачени на кука надолу с главата, а последните им капки кръв се стичат върху квадратно парче хартия или кърпа, сложени отдолу — от всичко това започва да ми се повдига. Като дете сядах на задните стълби и гледах как готвачката ни с рязко движение извива и прекършва врата на някое пиле. Пилето пробягваше няколко кръгчета, пръскайки кръв наоколо, след което, конвулсирайки, се катурваше на една страна. Обичам печени пилета. Дали някога бих могла да извия врата на някое?

Натоварила съм се с толкова, колкото мога да нося. Следващата ми спирка е кооперативната изба, откъдето ще взема малко вино местно производство. В края на сергиите една жена продава градински цветя. Тя ми завива във вестник китка розови цинии, които аз мушвам в дръжките на чантата си. Слънцето пече яростно и хората започват да затварят за сиестата. Една жена, която не е продала много от хавлиените си кърпи на жълти и зелени райета, изглежда уморена. Тя изпъжда кучето, което спи в сгъваемия й стол, и сяда за кратка почивка, преди да започне да прибира стоката.

Въпреки жегата минавам покрай мъж, облечен с пуловер, багажникът на миниатюрния му фиат е пълен с черно грозде, което цяла сутрин се е пекло на слънцето. Ароматът на вино, плесен и виолетки ме кара да се закова на място. Човекът ми предлага едно зърно. Топлата сладост се разлива в устата ми. Никога не съм вкусвала нещо толкова истинско като това грозде. То дори мирише на пурпур. Вкусът му, по-древен от етруските и изключително свеж и приятен, направо ме зашеметява. Великолепните едри зърна, преливащи от двете кошници, ме съблазняват и аз вземем една grappolo (чепка), защото искам този вкус да остане с мен през цялата сутрин.

Изпразвам платнените пазарски чанти и кухнята се изпълва с аромата на зрели плодове и зеленчуци, стоплени от жегата в колата. Всеки, който се връща от пазар, трябва да се чувства вдъхновен да грабне най-близката кошница и да подреди натюрморт от домати, патладжани (melanzane^[2] и дори aubergine^[3] звучи по-истински от скучното eggplant^[4]), тиквички и гигантски чушки. В купа подреждам само плодовете, които ще консумираме веднага, а останалите слагам в хладилника, защото в противен случай ще си заминат.

Все още се изумявам, че кухнята е завършена. Въпреки че над входната врата продължава да се забелязва сянка от окръжност, в чиято ниша е висяла икона или кръст, в стаята няма и следа от нейните по-късни обитатели — говедата и пилетата. Когато изтръгнахме яслите, върху изронената мазилка открихме останките от сложен стенопис, зад мръсната кошара — орнаменти от зелена мраморна мозайка. По време на ремонта спирахме за кратко и се питахме:

— Представяше ли си, че ще ти се наложи да изстъргваш стени, просмукани от десетилетна животинска урина? — И: — Нали осъзнаваш, че ще готвим в параклис?

Странно, но в момента ми се струва, че кухнята винаги е била в сегашния й вид. Както навсякъде из къщата, и тук тухленият под е лъснат с восък, стените са измазани в бяло, а гредите на тавана (да са живи вратът и кръстът на Ед!) са тъмнокафяви. Отхвърлихме идеята за кухненски шкафове. Още в онези вечери, докато изготвяхме скиците върху милиметрова хартия, решихме, че ще бъде по-лесно да монтираме подпори за открити рафтове. Двамата с Ед сами отрязахме дъските и ги боядисахме в бяло. В кошници, купени от пазара, държим инструменти и метални скоби. Гладките бели мраморни плотове с дебелина пет сантиметра са радост за очите и ръцете ми, защото всеки път, когато размесвам върху тях тесто за пица или сладки, ме даряват с неизменна прохлада. На съседната стена окачихме още рафтове и върху тях подредихме чашите и купите за паста. За да подсили скобите, Ед заби в солидната каменна стена дюбели, като през това време камъчета хвърчаха навсякъде, а бургията виеше, възможно най-пронизително.

Синьората, живяла тук преди сто години, може да влезе в кухнята и направо да започне да готви. Ще й хареса порцелановата мивка, която е голяма колкото бебешка ваничка, мястото за изцеждане на съдовете и заобленият хромиран кран. Представям си я с трапчинка на брадата, блестящи черни очи и коса, прибрана с гребенчета на тила. С груби обувки и черна рокля със запретнати ръкави, тя е готова да започне да навива равиолите. Без съмнение би изпаднала във възторг от уредите — съдомиялната, печката и хладилника, който не прави лед (все още новост в Тоскана), но иначе би се почувствала у дома си. В следващия ми живот, когато ще бъда архитект, кухните, които ще проектирам, винаги ще имат излаз към градината. Харесва ми да мога да си чистя зеления фасул, седнала върху каменната стена, да оставям мръсните тенджери да се киснат във външния умивалник, да суша изпраните кърпи върху стената и с чистата вода, която ми остане, да поливам руколата, мащерката и розмарина, които цъфтят точно до вратата. И понеже през лятото двойната врата е отворена денонощно, кухнята се изпълва с въздух и светлина. Всеки ден една оса — дали не е една и съща? — влиза и пие вода от чешмата, след което директно отлита.

Единственият типично американски елемент е осветлението. Изключително високата цена на електричеството обяснява масовото потребление на четиридесетватовите крушки. Аз обаче ме понасям слабо осветена кухня. Избираме две големи осветителни тела и реостат, чийто монтаж кара Лино, електротехника, да се концентрира до краен предел. Той никога не е инсталирал подобно интригуващо нещо. Но лампите!

— Една ви е достатъчна. Това не е операционна — настоява той. Смята, че е длъжен да ни предупреди за сметката за електричеството, но понеже не може да обясни това с думи, започва да разтърсва едновременно ръцете и главата си, за да ни убеди, че се обричаме на разорение.

На тухления перваз над мивката съм започнала да събирам ръчно изрисувани глинени чинии и купи — местно производство. Мисля да подмамя Шера да нарисува един корниз от лозови листа и клонки по стените. Но засега кухнята е finita.

Двамата с Ед инвестирахме толкова енергия в тази кухня, защото готвенето е в кръвта ми по семейна линия. Без значение по какъв случай или повод, жените, сред които израснах, можеха направо да изнесат открит урок в кухнята — от деликатни панировки и пресовано пиле до димящ стек „Брунсуик“. През лятото майка ми и нашата готвачка Уили Бел се надпреварваха да затварят буркани с домати и мариновани краставички и да бъркат цели казани грозде за желе. Още в началото на декември започваха да приготвят сладкиши с бренди и да чистят планини от орехови ядки за печене. Вкъщи никога не оставахме без кутия шоколадови сладки или замразено тесто, готово за печене. Винаги се намираше и чиния бисквити, останали от вечерята. В края на всяко ядене вече обсъждахме следващото.

Отначало дъщеря ми показваше съвсем ясно, че няма да продължи традицията на майка ми и Уили, чиито таланти белязаха мен и сестрите ми със страст към готварските книги, с желанието постоянно да планираме събирания и с върховното изпитание или съдба — да готвим дори когато го правим само за себе си. С изключение на редките случаите, когато забъркваше твърд като обсидиан карамел, като дете Ашли изобщо не обичаше кухнята. Малко след като завърши колежа, тя се запали по готвенето и незабавно взе да ми звъни за всякакви рецепти — пиле с четиридесет скилидки чесън, еклери, ризото, шоколадово суфле, картофи „Ана“. Изглежда, неволно беше усвоила известни знания. Сега, когато сме заедно, двете понякога изпадаме в периоди на планиране и готвене. Тя ми даде страхотна рецепта за мариновано свинско филе и млечно маслен лимонов кейк. Тази приемственост между поколенията ме убеди в едно — готвенето е съдба.

Но въпреки неумолимия зов на наследството през последните години аз намирах все по-малко време за готвене. В обичайното ни ежедневие в Сан Франциско готвенето на моменти се превръща в тежест. Признавам, че понякога се облягам на кухненския плот и похапвам сладолед с вилица направо от картонената кутия. Друг път и двамата се прибираме късно от работа и намираме в хладилника само целина, грозде, спаружени ябълки и мляко. Но това не е проблем, тъй като Сан Франциско се слави със страхотните си ресторанти. През уикендите се опитваме да опечем по две пилета или да направим достатъчно минестроне или паста, които да ни стигнат чак до вторник. В сряда се отбиваме при Гордо за по едно мазно бурито с месо, сметана и лют сос. За случаите, в които много бързо трябва да приготвя вечеря, държа в хладилника замразена супа, чили и задушено с бульон.

Ваканционната атмосфера на къщата, свободата да разполагам с най-основните продукти и непринуденото удоволствие от готвенето ме убеждават, че кухнята трябва да бъде точно такава, каквато е. Често си мисля за летните трапези на майка ми. Тя организираше всичко с привидна лекота. Накрая ми просветва — може би грешката не е в мен. Тогава всичко е било по-лесно. Мама си имаше помощници. Аз бърках сладоледа, докато сестра ми доливаше мляко. През това време другата ми сестра белеше фъстъците. Уили беше компетентна по всичко. Майка ми дирижираше движението в кухнята и подреждаше масата. Аз често готвя по нейни рецепти, стига да не става въпрос за пържено пиле, и съм усвоила част от лекотата, с която тя се оправяше с гостите. Тук разполагам с най-важното нещо — време. Гостите ми наистина с готовност вадят костилките на черешите или притичват до града за парче parmigiano. Освен това готвенето сякаш ми отнема по-малко време, защото хранителните продукти са толкова качествени, че се нуждаят само от най-основна подготовка. Тиквичките имат вкус на тиквички. Листата на цвеклото, леко задушени с чесън, стават великолепни. Плодовете не са облепени със стикери. Зеленчуците не са полирани с восък или облъчени с радиация и вкусът им наистина е различен.

На 500 метра надморска височина нощите стават хладни. Това ни устройва, защото можем да си позволим да си хапваме по-обилно — нещо, което жегата не разрешава. Докато в един на обяд спокойно можем да минем с prosciutto със смокини, студена доматена супа, артишок по римски и паста с лимонови корички и аспержи, свежестта на вечерта разпалва апетита. Сервираме спагети с рагу (аз най-накрая разбрах, че тайната съставка на рагуто са пилешките дробчета), минестроне с топчета песто, osso buco, запечена полента, печени червени чушки, задушени с рикота и яйчен крем с подправки, и пандишпанова торта с лешников крем и топли череши, накиснати в „Кианти“.

Когато доматите са узрели, няма по-добро от студената доматена супа с шепа босилек и царевични кротони. Panzanella (малко блато) е друг любим специалитет — салата от зехтин, оцет, домати, босилек, краставици, накълцан лук и стар хляб, накиснат във вода и изцеден — истинска рожба на недоимъка. И понеже хляб се купува всеки ден, тосканските домакини намират добро приложение на остатъците. Твърдите самуни са идеални за хлебни пудинги и от тях стават най-добрите пържени филийки, които съм опитвала. По цели дни караме без месо, без изобщо да усетим неговата липса, след това една печена faraona (токачка) с розмарин или свинско филе, задушено с градински чай, ни припомня колко фантастични могат да бъдат просто приготвените меса. Откъсвам няколко шепи мащерка, розмарин и градински чай и ми се ще да можех да изпратя по едно стръкче от всяко растение в Сан Франциско, където в една саксия отглеждам хилави подправки. Тук слънцето удвоява размера на насажденията на всеки две седмици. Риганът около кладенеца бързо избухва в пояс, широк цял метър. Дори дивата мента и маточината, които изкопах на хълма и посадих тук, са се прихванали. Джодженът също вирее. Вергилий твърди, че ранените елени лекуват с него раните си. Мария Рита от frutta e verdura ме съветва да слагам маточина в салатите и зеленчуците, както и във водата, в която се къпя. Мисля, че дори да не готвех, пак щях да обичам да бера билки. Ароматът на току-що откъснати подправки е наслада както за небцето, така и за останалите сетива на готвача. След като почистя мащерката, аз не си мия ръцете веднага, докато ароматът на подправката не избледнее от само себе си. Засадих цял жив плет от градински чай, което е повече, отколкото някога ще ми потрябва, и оставих по-голямата част от него да цъфне за пеперудите. Цветовете на градинския чай, наред с лавандулата, изглеждат разкошно в букетите от диви цветя. Останалото изсушавам или използвам веднага, най-често като правя зелен фасул със зехтин, любимо ястие на тосканците, които са известни като „любители на фасула“.

Всеки път, когато печем нещо на скарата, Ед хвърля върху въглените и месото дълги стръкове розмарин. Хрупкавите листи не само придават аромат, но и са приятни на вкус. Когато пече скариди, той ги нанизва на стръкчета от розмарин.

Слагам до вратата на кухнята саксии с босилек, защото казват, че гонел мухите. По време на строежа на стената и кладенеца видях как един работник стри между пръстите си листа от босилек и намаза с тях ужиленото от оса място. Каза, че той изцяло прогонвал болката. Колкото повече бера, толкова повече расте. В салатите слагаме цели листа, в пестото — направо връзки, а летните оранжади и доматени ястия подправяме с огромни количества босилек. От всички подправки той в най-голяма степен улавя същността на тосканското лято.

Дългата поредица от летни обеди изисква и дълга tavola. Сега, когато кухнята е готова, трябва да се сдобием с градинска маса и колкото по-дълга, толкова по-добре. Изобилието на пазара неизбежно ме вдъхновява да купувам огромни количества продукти за менюто на гостите, които неизменно събираме — приятели от Америка, роднини на наши приятели, които се отбиват да ни поздравят, тъй като така и така били по тези места, и нови приятели, които водят със себе си техни приятели. Още малко паста във врящата пода, още една чиния или чаша, още някой и друг стол. Масата и кухнята доста задължават.

Аз си имам идея за идеалната маса с идеалните размери. Ако бях дете, щях да искам да повдигна покривката и да се мушна под безкрайно дългата маса, където в меката светлина щях клекнала да слушам гръмките шеги, звънтенето на чашите, репликите, които възрастните си разменят, когато са сами, постоянните Salute и Cin-cin, долитащи от всички страни на масата. Щях да се взирам в коленете, обувките и широките цветни дрехи на хората и да усещам тежестта на отрупаната маса. Под такава маса може да ми прави компания и едно голямо куче. А отгоре винаги трябва да има място и за една огромна ваза с цветята, които цъфтят в момента. Ширината на масата трябва да позволява на големите чинии свободно да преминават от ръка на ръка, докато стигнат до своя адресат, и да побира всички бутилки от вино и вода, които се трупат с течение на часовете. Нужно ни е и място за купа със студена вода, в която да охлаждаме гроздето и крушите, и за малко блюдо с капак, което да пази от буболечки горгонзолата (dolce, а не piccante, която е за готвене) и caciotta-та, мекото местно сирене. Никой няма да се притеснява да хвърля настрани костилките от маслините. Най-подходящи за подобна маса са ленените покривки в бледи цветове, каре в синьо, розово или зелено, но не и в чисто бяло, тъй като то е твърде ослепително. Ако масата е достатъчно дълга, всичко може да бъде сложено наведнъж и няма да има нужда някой постоянно да снове до кухнята и обратно. Тогава човек може да се отдаде на изначалното удоволствие от продължителния обяд под дърветата. Яденето на открито носи усещане за непринуденост, отмора и свобода. Самият ти се чувстваш като на гости — така и трябва да бъде през лятото.

В сладостния унес, който се възцарява, след като и последната круша е разполовена, и последните трошички горгонзола са обрани с коричка хляб, и последната капка вино е разлята по чашите, човек може да се отдаде на размисъл за ролята си в безбрежното колективно подсъзнание. Правите това, което в момента правят всички останали италианци — лъскат седалките на столовете около масата. Над всяка маса се събират рояци от дребни мушици. Има, разбира се, и изключения. Момчетата, които паркират колите пред ресторанта, сервитьорите, готвачите, както и хилядите туристи, които са направили грешката в единадесет часа да изядат две парчета разкошна пица с наденица и сега нямат желание да хапнат нищо повече. Вместо това се разхождат под непоносимо горещото слънце и надничат през металните решетки на витрините, бутат вратите на затворените църкви, седят отстрани на фонтаните и се взират в дребния шрифт на пътеводителите. О, не! Вече съм минала по този път. После към седем вечерта, когато все още е горещо и сандалите вече са ти направили пришки, ти е трудно да устоиш на фунийка ароматен сладолед melone. Тези безволеви създания (сред които съм и аз), които се поддават на изкушението, на път за хотела вероятно ще хапнат още едно парче пица, този път с артишок. А в девет вечерта, когато Италия започва да вечеря, стомахът на чужденеца не се и сеща за ядене. Това става по-късно, когато всички добри ресторанти вече са пълни.

Хранителният ритъм на тосканците може тотално да ви обърка, но след дълъг обяд на открито едно поне ви става ясно — сиестата. Тричасовата почивка посред бял ден вече ви звучи съвсем логично. Идеалният момент да се отдадете на книгата за живота на Пиеро дела Франческа.

Знам, че искам дървена маса. Когато бях малка, в петък вечер баща ми се събираше по мъжки с приятелите и някои от работниците си. Готвачката Уили Бел и майка ми разтягаха под ореха дълга бяла маса и приготвяха пържено пиле на тухленото барбекю в двора. Слагаха на масата картофена салата, бисквити, студен чай, пандишпанова торта и бутилки с джин и „Южен комфорт“^[5]. Обядът често продължаваше до вечерта, когато гостите си тръгваха със залитаща походка и песен на уста, която напомняше грамофонна плоча, пусната на по-бавни обороти.

Още от първите ни седмици тук използваме изоставената работна маса — груб прототип на масата, която си представям, че ще сложим тук, под редицата от пет липи. От една сергия на пазара купих достатъчно дълги покривки, защото не искам в коленете ни да се забиват трески. Салфетки в тон, буркан с макове, цветове от див морков и синя метличина, жълтите чинии, които купих от супермаркета — това е нашата трапеза за двама.

Моята представа за рай е двучасов обяд с Ед. Смятам, че в някой предишен живот той е бил италианец. Започнал е да жестикулира и да размахва ръце, нещо, което досега не съм го виждала да прави. Ед обича да готви и вкъщи, но тук е просто в стихията си. За обяда, който приготвя, е взел parnigiano, прясна моцарела, малко pecorino от планината, червени чушки, току-що откъсната маруля, местен салам с резене, самун pane con sale (хляб, който не е много типичен за района, тъй като е със сол), prosciutto и торба с разкошни домати. За десерт имаме праскови, сини сливи и любимия ми сорт диня, която местните наричат minne di monaca (гърдите на монахинята). Ед носи хляба, сирената, салама и чушките върху дъската за хляб, а в чиниите сервира първото ястие — класическа салата Caprese: нарязани домати, босилек и моцарела, поръсени със зехтин.

Сянката на липите ни предпазва от обедната жега. Цикадите припяват в клоните на дърветата своята протяжна лятна песен. Вкусът на доматите е толкова наситен, че още първата хапка ни кара да замълчим. Ед отваря бутилка Prosecco, за да отпразнуваме нашата сага с купуването и реставрирането на къщата. Странно, но този път обсъждаме избрани моменти от преживяното дотук, без да споменаваме усложненията и паниката. Всъщност това е и причината за продължаването на човешкия род — умението ни да забравяме трудностите. Ед започва да крои планове за пещ за хляб. Обсъждаме и други бъдещи проекти. Слънцето се промъква през цъфналите клони и ни гали със златна светлина.

— Това не е реално. Влезли сме във филм на Фелини — казвам аз.

Ед не е съгласен.

— Фелини е правил документални филми — вече не вярвам в неговия гений. Тук навсякъде е пълно с негови сцени. Помниш ли великолепния мотоциклет, който постоянно се появява в „Амаркорд“? Тук това се случва през цялото време. Вървиш в някакво затънтено село, наоколо няма жива душа и изведнъж от нищото се пръква огромен Moto Guzzi.

С едно-единствено въртеливо движение Ед обелва една праскова и понеже си изкарваме много приятно, отваря и втора бутилка Prosecco. В сладки приказки минава още един час, а после лягаме да си починем и да възстановим енергията си, защото ни чака разходка до града. Смятаме да огледаме ресторантите, да повървим из цветните градини с изглед към долината и колкото и непонятно да звучи, да започнем да приготвяме следващото ядене.

Извикали сме срамежливите и мълчаливи дърводелци Марко и Рудолфо. Те, изглежда, се забавляват, независимо какво ги караме да правят. Идеята да боядисат маса за десетима, явно ги смайва. Свикнали са с кафявата боя. Сигурни ли сме? Виждам, че си разменят погледи помежду си. Но ще трябва на всеки две години да я пребоядисваме. Твърде непрактично е. Изложихме им накратко нашето желание и им показваме мостра на боята — яркожълто.

Четири дни по-късно се връщат с масата, скована и боядисана — цяло чудо, предвид тяхната заетост. Усмихват се и заявяват, че масата направо ще грее в тъмното. Този цвят наистина пулсира. Двамата я примъкват до мястото, откъдето се разкрива най-просторната гледка към долината. Там, под плътната сянка, жълтото сияе и ни мами да излезем от къщата с димящи каки или купи, с кошници с плодове и пресни сирена, увити в лозови листа.

Днес сме поканили на вечеря двойка италианци с бебе и нашите колеги писатели. Малкото седеммесечно момиченце смуче пикантни маслини и гледа храната с копнеж. Приятелите ни се забавляват с нашите приключения по ремонта на къщата. Лесно им е, защото те са реставрирали своите, преди работниците да изчезнат и доларът да се срине. Всеки от тях знае учудващо много за кладенците, септичните системи, канализацията и кастренето — подробни технически познания, рожба на годините, прекарани под покрива на чудатите стари ферми. Удивени сме колко добре говорят италиански и колко много разбират от телефонни сметки. Аз си представях как ще разговаряме за теченията в италианската литература, операта и за спорните реставрации, но се оказва, че най-оживено обсъждаме кастренето на маслиновите дръвчета, водопроводните тръби, тестването на кладенчовата вода и поправката на капаците на прозорците.

Менюто е следното — с напитките сервираме bruschette с накълцани домати и босилек и crostini с конфи^[6] от червени чушки. Първото ястие са gnocchi, но не обичайните картофени, а по-лек вариант от грис (сервираме, но малко, тъй като доста засищат), последвани от телешко печено с чесън и картофи и гарнирани с пържен градински чай. Дребните хрупкави шушулки зелен фасул се поднасят топли, с копър и маслини. Точно преди да ги сервираме, накъсвам в една кошница листа от маруля. В началото на лятото засях леха със семена от различни видове марули. След една седмица те поникнаха, а след три вече растяха и извън лехата. Сега вече са навсякъде. Странно е усещането да плевиш и от събраното да приготвяш вечеря. Някои от листата са ми непознати. Надявам се да не изядем някои току-що поникнали невени или ружи. Черешите, сварени и охладени, цял следобед съблазняват пчелите. Едно мъничко колибри стремително влита в кухнята, привлечено вероятно от тежкия аромат на сиропа с червено вино.

Докато гостите пристигат, мекият тоскански здрач бавно ще пада. По време на напитките прозрачно златното ще потъмнее във вечерно синьо, а до края на първото ястие ще падне и нощта. Тя идва бързо, сякаш някой рязко скрива слънцето зад хълма. Слагаме ветроупорни фенери по цялата каменна стена и на масата. Жабешкият хор се включва като музикален фон. Разказите на приятелите ни започват с molti anni fa (преди много години). Историите им описват една Италия, която познаваме само от книгите и филмите. Шейсетте… седемдесетте… истински рай. Затова са дошли тук — и са останали. И сега им харесва, но страната е изгубила голяма част от предишното си великолепие. Колко оживени бяха улиците на Рим тогава. Помните ли театъра с подвижния покрив, който спускаха, когато валеше? След това разговорът се обръща към политика. Те познават всички. Ние сме ужасени от бомбения атентат в Сицилия. Има ли мафия тук? Въпросите ни са наивни. Фашисткият уклон в последните избори притеснява всички. Дали това не е крачка назад? Разказвам им за продавача в магазина за антики в Монте Сан Савино. Над вратата му имаше снимка на Мусолини и той видя, че я гледам. Усмихна се широко и ме попита дали знам кой е той. Без да имам представа дали снимката е обект на подигравка, или на почит, аз му отправих един фашистки поздрав. Той реши, че съм фен на Мусолини, и направо полудя. Засипа ме с ода за Дучето и с обяснения за това колко смел и bravo^[7] мъж бил той.

Посягам да платя странните неща, които си избрах — голям позлатен кръст и една врата за мощехранителница — и той ми нрави голяма отстъпка. Кани ме да седна и да се запозная със семейството му. Всички ме съветват да се възползвам докрай от неговото благоразположение.

Реалността тук напълно ме поглъща и „моят истински живот“ ми се струва далечен. Странно, че всички сме тук. Дадена ни е една страна, а сме се установили в друга, те — много по-радикално от нас. Устроили са живота и работата си тук, не там. Но и ние тук се чувстваме до голяма степен у дома си, нищо че сме типичните бледи американци. Бихме могли просто да заживеем на това място и да се натурализираме. Аз ще си пусна дълга коси, ще преподавам английски на местните деца и ще ходя до града с „Веспа“. Представям си Ед с един от онези мини трактори, с които се обработват терасите. Виждам го как се грижи за малкото ни лозе. А може и да правим чай от маточина. Поглеждам към Ед, но в този момент той разлива вино по чашите. Усещам почти физически как странните ни гласове — английски, френски и италиански — се разнасят из къщата и над долината. Звукът отеква по хълмовете. (Наричат ни stranieri, чужденци, но тази дума ми звучи зловещо, сякаш наистина сме чужди, и от нея ме побиват тръпки.) Често чуваме глъчката от приятелските сбирки на невидимите съседи отгоре. Нашето заселване на хълма промени древното местно статукво в кръга на данъчния, полицейския капитан и вестникаря (най-близките ни съседи, които обаче никога не сме виждали), според което италианският е единственият език в околността.

Голямата мечка, ясна като рисунка, сякаш се кани да изсипе нещо върху покрива на къщата, а Млечният път, който на италиански звучи така приятно — via lactia, разстила над главите ни сватбения си шлейф от звезди. Жабешкият хор млъква изведнъж, сякаш под командата на диригент. Ед донася Vin Santo^[8] и чиния с biscotti^[9], които е направил тази сутрин. Нощта се настанява тихо и окончателно. Няма луна. Ние говорим ли говорим. Нищо не ни разсейва, освен падащите звезди.