Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (1)

Предговор

— Какво ще садите тук? — Тапицерът мъкне едно кресло нагоре по алеята към къщата, но очите му пъргаво обхождат имота.

— Маслини и грозде — отговарям аз.

— Това да, а нещо друго?

— Подправки, цветя — не сме тук през пролетта, когато се засаждат повечето неща.

Той слага креслото върху влажната трева и оглежда прецизно подрязаните маслинови дървета по терасираните площи, които в момента разчистваме с намерението отново да ги превърнем в лозе.

— Засадете картофи — съветва ме той. — Те не искат грижи. — И посочва към третата тераса. — Там има достатъчно слънце и е идеално за всякакви картофи — червени, жълти, картофи за gnocchi dipatate^[1].

И така, в началото на нашето пето лято тук, вече сами си отглеждаме картофите. Те едреят толкова бързо, че когато ги вадя, сякаш изравям великденски яйца. Изненадвам се и колко чисти излизат — изплаквам ги леко и направо грейват.

С картофите е същото като с почти всичко, което правим през тези четири години, откакто преобразяваме тази изоставена тосканска къща и земята към нея. Гледаме как Франческо Фалко, който е посветил по-голямата част от своя седемдесет и пет годишен живот на лозята, засажда пръчките от старите асми, за да може от тях да покарат млади филизи. Правим като него. Лозите избуяват. В ролята си на чужденци, заживели тук по благоволение на съдбата, изпробваме всичко. По-голямата част от ремонта на къщата направихме сами, което си е истинско постижение, както би казал дядо ми, предвид пълното ни невежество в тази област.

През 1990 година, нашето първо лято тук, аз си купих голям тефтер с флорентински корици и синя кожена подвързия. На първата страница написах Италия. Тефтерът заслужаваше да бъде удостоен с безсмъртна поезия, но аз започнах да записвам вътре имената на диви цветя, списъци със задачи, нови думи и скици на покривите в Помпей. Описвах стаи, дървета и птичи трели. На места вмъквах и разни земеделски съвети — „Засаждай слънчогледа, когато Луната е във Везни“, макар че си нямах никакво понятие кога е това. Пишех за хората, които срещахме, и за храната, която готвехме. Тефтерът се превърна в хроника на първите ни четири години тук. Днес той е пълен с рецепти, картички с репродукции на картини, скица с външния план на едно абатство, италиански поеми и чертежи на градината. И понеже е доста дебел, може да побере още някое и друго лято. Сега синият тефтер се превърна в Под небето на Тоскана, естествена рожба на първите ми прекрасни мигове тук. Ремонтът и модернизацията на къщата, култивирането на растителната джунгла и връщането й към нейното истинско предназначение на ферма за маслини и грозде, опознаването на все нови и нови аспекти от Тоскана и Умбрия, готвенето в нова кухня и откриването на многобройните паралели между храната и културата — всички тези съкровени радости са част от усвояването на един нов живот. Да заровиш лозовата пръчка така, че тя да пусне нови филизи, е истинска метафора на идеята, че животът от време на време трябва да се променя, ако искаме да израстваме в мисленето си.

През тези ранни юнски дни трябва да оплевим терасите от дивите бурени, за да се предпазим от пожари в юлските жеги, когато земята изсъхне. Пред прозореца ми трима мъже с косачки бръмчат като гигантски пчели. Доменико идва утре да изравни терасите и да разбие буците пръст. Неговият трактор следва браздите, изорани от воловете преди години. Фрезова. Въпреки че днешните машини някак претупват нещата, аз все пак обичам този древен летен ритуал. Нужни са хиляди години да опознаеш задълбочено Италия и аз започвам оттук — от късчето земя, върху което стоя и се наслаждавам на оранжевите горски лилиуми, осеяли хълма. Докато се възхищавам на цветята, един старец спира на пътя и ме пита дали живея тук. Казва ми, че добре познава околността. Прави пауза и оглежда каменната стена, след което тихо ми споделя, че брат му е бил застрелян тук. Бил е седемнадесетгодишен и са го подозирали в партизанска дейност. Старецът не престава да клати глава и аз знам, че сцената, която вижда, не е моята розова градина, нито живият ми плет от градински чай и лавандула. Той вече не е тук. След малко ми изпраща въздушна целувка.

— Bella casa, signora^[2].

Вчера открих облак от синя метличина около маслиновото дърво, където брат му вероятно е паднал убит. Откъде ли се е появила тук? Може би от семенце, което някой дрозд е изпуснал? Дали догодина няма да плъзне по хребета на цялата тераса? Древните места съществуват върху някакви синусоидални вълни от време и пространство, които се диплят в логаритмичен ритъм, който вече започвам да улавям.

Отварям синия тефтер. За мен е удоволствие да пиша за това място, за всичките ни открития и странствания, за ежедневието ни тук. Преди много векове един китайски поет казва, че да пресъздадеш нещо с думи, е като да живееш два пъти. По същество стремежът към промяна почти винаги е свързан с желание да разширим психичното пространство, което обитаваме. Под небето на Тоскана описва едно такова пространство. Надявам се читателят да се почувства като мой гостенин, който се учи да пресява брашно на масивния мраморен плот и да замесва тесто с яйца; приятел, който се буди от кукането на кукувицата в липата и в четири сутринта тръгва с песен между редовете на лозето, събира в делва сини сливи, придружава ме, когато пътувам до хълмистите градчета с китния здравец и кръглите кули, и държи да види как маслиновите дървета раждат първия си плод. Летовникът е ваканционно настроен. Усещате ли как бризът полъхва между горещите мраморни статуи? Като стари селяни можем да седнем до огнището, да си печем порязаници със зехтин и да отпиваме младо „Кианти“. След дворците на ренесансовите девици и прашните черни пътища от Умбертиде дотук аз изпържвам един тиган дребни змиорки с чесън и градински чай. Така добре ни е тук под смокиновото дърво, където двете котки обичат да се свиват на кълбо. Гълъбицата изгуква шейсет пъти в минута — броила съм ги. Етруската стена над къщата е от осми век преди Христа. Можем да разговаряме. Имаме достатъчно време.