Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (27)

Sempre Pietra (Отново камък)

Малката камионетка на Примо Бианки пърпори нагоре по алеята към къщата, натоварена с торби цимент. Самият Примо изскача отвътре, за да упъти голям бял камион, пълен с пясък, стоманени прътове и тухли, който се качва на заден по тясната алея и междувременно одрасква в боровете страничното си огледало и шумно чупи един от клоните на смърча. Примо беше човекът, на когото преди три години искахме да възложим ремонти. В крайна сметка той не успя да започне работа, защото му се наложи да си прави стомашна операция. Примо изглежда по същия начин — като джудже, избягало от работилницата на Дядо Коледа. Обсъждаме проекта. В дебелата почти метър стена във всекидневната ще се пробива портал към стаята, която някога е била кухня на селскостопанските работници, където ще се сменя подът, електрическата инсталация и мазилката. Примо кима.

— Cinque giorni^[1], signuri.

Тази примитивна, напълно недокосната стая, през зимата ни служи за склад за градинските мебели и е последният бастион на скорпионите. Заради стандартите за безопасност при земетресения отворът ще бъде само около 1,5 м, а не колкото искахме. Но ще се избият врати с излаз навън и двете стаи най-накрая ще бъдат свързани.

Разказваме на Примо как хората на Бенито са бягали презглава, когато стената между новата кухня и трапезарията се е срутила. Неговият смях ми звучи успокоително. Ще започнат ли работа утре?

— Не, утре е вторник, а във вторник не се започва нищо ново. Каквото започнеш във вторник, не му виждаш края — може да е старо суеверие, но моите работници вярват в него. — Ние се съгласяваме, защото определено искаме да видим края на тази работа.

В злополучния вторник изнасяме всички мебели и книги от всекидневната и сваляме всичко от стените и рафта на камината. Маркираме центъра на стената и се опитваме да си представим как ще изглежда стаята след избиването на портала. Въображението е това, което ни помага да преодолеем стреса по време на всички тези начинания. Скоро ще бъдем щастливи! Стаите ще изглеждат така, сякаш никога не са били отделни! Ще си сложим градински столове в този край на терасата и ще си слушаме Брамс или Бърд през вратата на селскостопанската кухня. И скоро ще престанем да наричаме тази стая така. За нас тя ще се превърне във всекидневна.

Intercapedine е дума, чието значение знам само на италиански. Аз си я превеждам като „празнина, кухина“. Тя е съществена част от жаргона, свързан с ремонтирането на влажни каменни къщи. Intercapedine е тухлена стена, която се издига по протежение на каменната стена. Между двете се оставя празнина, широка due dita, два пръста, която предотвратява навлизането на влага. Селскостопанската кухня има такава степа в далечния край на къщата. Сега тя изглежда по-широка от обикновено. Нетърпеливи, с Ед решаваме да срутим малко от стената, за да видим дали intercapedine не може да бъде изместена по-навън към каменната стена, за да може стаята да се разшири още малко. Тухли те започват да падат, а ние с изумление установяваме, че зад тях няма каменна стена и че този край на къщата е построен директно върху скали на хълма. Зад intercapedine откриваме Монте Сант’Еджидио! Огромна монолитна скала!

— Е, сега вече знаем защо тази стая има проблем с влагата. — Ед издърпва корени от смокини и смрадлика. По края на стената той открива отводнителен канал, който някога може би е функционирал, но сега е пълен с боклуци.

— Страхотна изба за вино — е всичко, което измислям да кажа. И тъй като не знаем какво да сторим, правим няколко снимки. Това откритие определено не се вписва в мистичния ми сън за стоте ангели.

Идва благоприятната сряда, а с нея в седем и половина сутринта пристига Примо Бианки с двама muratori (зидари) и един работник, който ще превозва камъните. Те не носят никакви машини, а само по една кофа с инструменти. Разтоварват строителни материали, магарета за рязане на дърва, наречени capretti, малки дървени скелета и метални подпори за тавана във формата на буквата Т, наречени cristi (като кръста от разпятието). При вида на естествената каменна стена, която сме открили, тримата застават с ръце на кръста и дружно възкликват:

— Madonna mia.

Не могат да повярват, че сами сме бутнали тухлената стена и най-вече, че и аз съм участвала. Незабавно се заемат с работа, като първо застилат пода с дебел защитен найлон. После махат ред камъни, за да маркират горната част на портала между двете стаи. Чуваме познатото чук-чук на длетото върху камъка — най-древната мелодия в историята на строителството. Скоро металните греди влизат между камъните и след малко биват застопорени с тухли и цимент. Докато циментът не изсъхне, майсторите не могат да работят по вратата, така че започват да къртят грозния под с дълги железни лостове.

Тримата говорят и се смеят така отривисто, както работят. И понеже Примо малко недочува, те си общуват с подвиквания. Правят го дори когато той не е наоколо. Действат сръчно и почистват веднага след себе си — този път няма да имаме затрупан с боклук телефон. Франко с блестящите черни, почти животински очи е най-силен от всички. Той не е едър на бой, но притежава онази жилавост, която се дължи по-скоро на силна воля, отколкото на мускули. Гледам го как повдига квадратния камък, изпълняващ ролята на най-долно стъпало на задната стълба. Прочитайки възхищението в очите ми, Франко решава леко да се изфука и мята камъка на рамо. Дори Емилио, чиято работа е да изнася камъните, изглежда, харесва това, което прави. Той е перманентно весел. Въпреки жегата тук той не сваля от главата си вълненото кепе, около което са щръкнали непослушни къдрави кичури. Емилио изглежда около шейсет и пет годишен, тоест леко възрастен за manovale, общ работник. Чудя се дали и той е бил muratore, преди да изгуби два от пръстите си. Когато ужасните плочки и бетонът под тях биват изкъртени, отдолу се открива каменен под. Франко повдига някои от камъните и открива под тях втори каменен пласт.

— Pietra, sempre pietra^[2] — казва той.

И вярно. Всичко е от камък — къщите, стените на терасите, градските стени, улиците. Една роза да посадиш, ще се натъкнеш на четири-пет големи камъка. Всички етруски саркофази, върху чиито капаци мъртвецът е изобразен в реалистични пози на жив човек, вероятно са опит да бъде увековечен естествения преход в смъртта. След като целият живот на тези хора е бил свързан с камъка, защо смъртта да ги разделя от него?

На следващия ден започват да разбиват и над вратата на всекидневната. По едно време ни викат. Примо разравя с длетото около края на една от носещите греди.

— È completamente marcia, questa trava.^[3]

Ще бъде трудно, защото гредата е напълно изгнила в стената.

— Pericoloso! — Има опасност гредата да повлече след себе си и част от стената. Подпират гредата с cristo, а през това време Примо отива да купи нова греда от кестен. До обяд новата греда вече е монтирана. Майсторите работят без почивка. На обяд отиват да хапнат за един час, след което продължават работа до пет.

До края на третия ден вече са отхвърлили учудващо голямо количество от задачите си. Тази сутрин старата греда излиза леко като разклатен зъб. Прикрепят cristi от двете й страни, за да обезопасят тухления таван, изваждат няколко камъка, разклащат гредата и я смъкват на пода. А новата влиза директно на нейното място. Каква възхитително проста конструкция. Набиват камъни около нея, замазват с цимент, след което запълват с още цимент и малкото разстояние, което я дели от тавана. Междувременно двама от тях разкопават пода. Ед, който работи наблизо в двора, чува „Dio maiale!“ — странна ругатня, която буквално означава „Бог прасе“. Той надниква и вижда, че под огромния камък, който Емилио е повдигнал с металния си прът, има трети пласт от камъни. Първите два пласта бяха с гладки, кръгли камъни, трудни за изкопаване, а този е от груби, назъбени камъни с големината на куфар, заровени дълбоко в земята. Аз съм в кухнята, но чувам обезпокоително силни пъшкания, докато мъжете изтръгват камъните и по една дъска ги търкулват на двора. Страхувам се, че скоро отнякъде ще избие вода. Емилио прекарва с количка по-дребните камъни и пръстта до алеята, където се трупа внушителна купчина с отпадъци. Ще запазим по-големите камъни. По един от тях има някакви продълговати глифи. Дали не са етруски? В една книга откривам азбуката, но не мога да свържа знаците с нея. Може да е схема, която някой фермер е правил на посевите си, или пък някакви праисторически драскулки. Ед измива камъка с маркуч и двамата го поглеждаме отстрани. Тогава всичко ни се изяснява. Това са инициалите на Исус Христос, IHS, с два кръста — един отгоре, а друг, по-груб, отстрани. Надгробен камък? Древен олтар? Камъкът е плосък и аз ги моля да го сложат настрани. Можем да го ползваме като малка градинска масичка. Емилио не проявява интерес.

— Vecchia^[4] — казва той, след което добавя, че на подобни камъни винаги може да им се намери приложение.

През целия следобед мъжете копаят. Чувам ги как си мърморят: Etruschi, Etruschi (етруски, етруски). Под третия пласт камъни стигат до основата на планината. Отворили са си една бутилка вино, от която от време на време отпиват.

— Come Sisyphus^[5] — опитвам се да се пошегувам аз.

— Esattamente^[6] — отвръща Емилио. В третия каменен пласт откриват трегери и una soglia (праг) в pietra serena (огромната каменна основа на къщата). Очевидно за строежа на тази къща са използвани камъни от предишна къща. Мъжете ги подреждат покрай стената, възхищавайки се на качеството им.

На една от терасите навън стоят купчина плочки, които ни останаха от строежа на новата баня и патиото на втория етаж. Надяваме се, че повечето от тях ще могат да се оползотворят за пода в новата стая. С Ед избираме по-свестните, изчистваме ги от хоросана, измиваме ги в ръчната количка и ги изжулваме с телена четка. Преброяваме 180 плочки, някои от които са твърде вдлъбнати и надраскани, но могат да бъдат използвани като тухли половинки. Мъжете все още мъкнат камъни. В момента подът е около 60 см под обичайното си ниво. Белият камион отново се качва по алеята, пълен с продълговати, плоски плочки с размери около 25 на 60 см, с вградени въздушни канали. Обикновените тухли са подредени в десет редици в изкопания и подравнен под. Той в момента е предимно масивна скала и камък, който местните наричат piscia, пикня, заради характерните струйки вода, които се задържат в пукнатините му. Тухлите образуват дренажни канали. Над тях се циментират дълги плочки. Мъжете бъркат цимента, сякаш замесват тесто за паста — изсипват голяма купчина пясък на земята, правят дупка в средата и започват да сипват вътре цимент и вода, като междувременно бъркат с лопати. Върху тухлите разстилат мембрана, нещо, което изглежда като импрегнирана със смола хартия, както и дебела метална решетка за подсилване. Отгоре заливат с цимент. Тази работа май ще отнеме цял един ден.

Поне виенето на бетонобъркачката ни е спестено. С усмивка се сещаме за Алфредо и лятото на великата стена. Един ден той забърка цимент, работи известно време и хукна на друг обект. Когато се върна, го видяхме да удря с юмрук по бетонобъркачката, защото циментът, който беше забравил вътре, се беше втвърдил. Сега ни е смешно, но на фона на предишните работници тези са истинско чудо.

Над някои врати на втория и третия етаж са се появили пукнатини като тези в трапезарията ми в Сан Франциско, които цъфнаха след едно земетресение. На места са се отронили едри парчета мазилка. Възможно ли е някой ден цялата къща да се срути? През деня се вълнувам от работата, а всяка нощ сънувам старите тревожни сънища — трябва да се явя на изпит, но нямам тетрадка и изобщо не знам по какво ще ме изпитват. Изпускам влака в чужда страна, а навън е нощ. Ед сънува, че цял автобус студенти се изсипват в къщата с курсови работи, които той трябва да провери до утре. Сутрин едва се вдигам от леглото към шест и по два пъти прегарям препечените филийки.

Отворът е почти готов. В горната му част са поставили трета стоманена греда, а от едната страна са издигнали укрепваща тухлена колона. Вече започват да изграждат новата удебелена тухлена стена, която ще ни разделя от планината. Примо оглежда тухлите, които сме почистили. Когато повдига една от тях, отдолу изпълзява голям скорпион и аз се сепвам. Той директно го премазва с чука си, забавлявайки се с моята реакция.

По-късно, докато чета нещо в кабинета си, виждам малък скорпион да пълзи по бледожълтата стена. Обикновено ги захлупвам с чаша и ги изкарвам навън, но този път просто го оставям да си пълзи по стената. Оттук в чукането на тримата зидари долавям някакъв странен, почти ориенталски ритъм. Толкова е горещо, че искам да избягам от слънцето, така както бих се скрила от дъждовна буря. Чета за Мусолини. Той събирал брачните халки на италианките, за да финансира войната с Етиопия, само дето така и не ги претопил. След години, когато го заловили при опит за бягство от страната, открили в него цял чувал златни халки. На снимката той е опулен, с криво плешиво теме и зяпнала уста. Изглежда като побъркан или като духа Каспър. Чукането звучи като индонезийски хор от ударни инструменти. На последната снимка Мусолини виси с главата надолу. Отдолу пише, че една жена го ритнала в лицето. Задремвам и си представям как индонезийци танцуват ритуален танц около Дучето.

 

 

Камарата от камъни от двете страни на вратата застрашително нараства. Трябва да се заемем с разчистването й. Полякът Станислао идва още в зори. В шест пристига Джорджо, синът на Франческо Фалко, който е готов да започне да оре маслиновите тераси с новия си трактор. Малко след него идва пеша и самият Франческо. Отзад на панталона му неизменно виси неговият инструмент за подрязване — комбинация от сърп и мачете. Той се готви да помага на Джорджо, като отстранява камъните и стърчащите клони от пътя на трактора и разбива грубите буци земя с вила. Но нашата вила нещо не е наред.

— Вижте — Той я протяга напред, загребва малко земя, след което металните зъбци се обръщат настрани и земята се изсипва обратно. Франческо взема чук и разхлабва мястото, където дръжката влиза в метала. Завърта дървената част и наново я пристяга. След това повдига вилата, за да ни демонстрира, че металната част вече не се клати. Той, естествено, е прав, въпреки че ние стотици пъти сме ползвали тази вила, без да забележим нищо.

— Старите италианци разбират от всичко — казва Станислао. Започваме да товарим камъните в количка и малко по малко ги прекарваме до една от маслиновите тераси. Аз вдигам само малките и средно големите камъни, а Ед и Станислао се борят с гигантските. Видеокасетите с аеробни упражнения ряпа да ядат. Осем чаши вода на ден? Няма проблем, умирам от жажда. Вкъщи си обличам леопардовото трико, грабвам гиричките и почвам раз, два; раз, два… но това няма нищо общо с истинската тренировка тук. Навежданията и разтягането ми се получават по-лесно, когато разчиствам някой склон. И въпреки умората се чувствам безкрайно доволна. Минават три часа и вече сме преместили около една четвърт от камъните. Madonna serpente! Изобщо не се опитвам да изчисля колко още часове работа ни предстоят, а все още не сме стигнали до наистина големите камъни, които са в другата купчина. Пот и мръсотия се стичат по ръцете ми. Мъжете са голи до кръста и вонят. Влажната ми коса е сплъстена от прах. Ед се е одраскал и кракът му кърви. Чувам как Франческо говори на маслиновите дръвчета на горната тераса. Тракторът се накланя застрашително на една от тесните тераси, но Джорджо владее положението и няма да допусне да се катурне по склона. Мисля си за дългата ароматна вана, която ще си взема. Станислао започва да си подсвирква песента Misty. Един от камъните не ще да се помръдне. Той е с формата на огромна конска глава. Вземам длетото и започвам да работя върху очите и гривата. Слънцето бавно и величествено прекосява долината. Примо никога не ни е виждал да вършим такава тежка работа. Той се провиква към работниците си. Работил е в много имоти, но чуждият padrone (стопанин) само стои и гледа. И за да онагледи картината, той застава с ръце на кръста и прави намусена гримаса. А за жена като мен, която се товари като кон, Примо изобщо не намира думи — само вдига ръце към небето. Късно следобеда чувам Станислао да проклина:

— Madonna sassi (Мадона камъни) — Но след малко той отново започва да си подсвирква: — Когато си влюбен, всичко е цветя и рози…

Мъжете се събират и всички сядаме да пием бира на зида. Не мога да повярвам колко работа свършихме. Това наистина е забавно!

 

 

Белият камион се връща, натоварен с пясък за мазилката. Мазилката! Значи, краят вече му се вижда. В момента тримата мъже пренасят планина от боклук. Говорят си на висок глас за Световното първенство по футбол в Съединените щати, за равиоли с масло и градински чай и обсъждат за колко време се стига с кола до Арецо. Тридесет минути. Какви ти тридесет, по-скоро двадесет.

Електротехникът Клавдио идва да оправи плетеницата от провесени кабели, които по някакъв начин снабдяват тази частна къщата с електричество. Довел е със себе си и четиринадесетгодишния си син Роберто, който има възхитителни вежди и бадемови византийски очи, които те грабват. Баща му ни казва, че момчето се интересува от езици, но понеже трябва да изучи и някакъв занаят, той го обучава през лятото. Роберто се обляга лениво на стената, готов да подаде на баща си желания инструмент. Когато Клавдио отива да донесе нещо от камиона, той грабва английския вестник, с който сме застлали пода, и започва да го разглежда.

Преди да се измажат каменните стени, в тях трябва да се изкопаят канали за електрическите кабели. Водопроводчикът трябва да премести радиатора, който монтирахме, когато инсталирахме парното, защото решихме да му сменим мястото. Работата е доста. Ако не трябваше да се разкопават всички тези каменни пластове, досега основното щеше да бъде свършено. Поляците, които през лятото са обработвали тютюневи полета в Италия, вече са си заминали за Полша. Само Станислао е останал. Кой ще разкара от имота всички тези огромни камъни? Преди да си тръгнат, зидарите ни показват прилежно оплетено валмо от трева и клонки — гнездо на плъхове. На италиански обаче звучи много по-приятно — nido di topo.

Те хвърлят, буквално изстрелват, върху стената основата за мазилката, след което я изравняват. За пода Примо донесе стари плочки от личните си запаси. С неговите и нашите плочките би трябвало да ни стигнат. И тъй като подът е последен поред, работата наближава към своя край. Готова съм за забавната част. Трудно е да мислиш за обзавеждането, когато стаята прилича на сива килия. Най-накрая имаме удоволствието да се насладим на първия машинен звук от проекта. Синът на електротехника малко неуверено атакува стените с бормашина за каналите на новата инсталация. Самият Клавдио си тръгна, след като получи лек токов удар от една оголена жица. Това сигурно са едни от най-злощастните кабели, на които някога е попадал.

Водопроводчикът, който инсталира новата баня и парното, изпраща двама от своите помощници да преместят тръбите на радиаторите, които откачиха миналата седмица. И те са изключително млади. Сещам се, че тук учениците, които не продължават в колеж, завършват училище на петнадесет години. И двете момчета са набити и мълчаливи, но засмени до уши. Надявам се, че знаят какво правят. Всички се надвикват едновременно.

Може би сега вече нещата ще се подредят бързо. В края на всеки работен ден с Ед сядаме в новата стая и си представяме, че скоро ще си пием кафето тук, може би на двойно канапе със синя дамаска и старинно огледало над него, и ще обсъждаме следващия си проект на фона на музика…

 

 

И тъй като чакаме основата да изсъхне, през това време Емилио сваля старата мазилка на задното стълбище и прекарва с количката парчетата до купчината с отпадъци.

Електрическата инсталация не може да бъде завършена, преди да бъде напълно измазано. Вече виждам предимството на вътрешната изолация. Измазването е енергоемка работа. Но е забавно да наблюдаваш процеса, който вероятно не се е променил от времето на египетските пирамиди. Момчетата на водопроводчика не са отрязали тръбите за парното докъдето трябва, затова ще им се обадим да се върнат. Решаваме да се измъкнем за малко и отиваме с колата до Пасиняно. Вземаме си пица с патладжан и сядаме да хапнем на брега на езерото. Пет дни, няма що! Жадувам за времето на dolce far niente, щастливото безгрижие, защото след седем седмици трябва да се връщам обратно. Чувам пронизителния писък, с който първата цикада известява настъпването на лятото.

— Звучи като забързана патица — казва Ед.

Съботата е ужасна жега. Станислао води Зено, който наскоро е пристигнал от Полша. Двамата веднага се събличат по ризи. Свикнали са с горещината. През седмицата слагат тръби за метан. За по-малко от три часа двамата изнасят над един тон камъни. Ние сме отделили плоските, защото искаме да ги ползваме за каменни пътеки. Освен това, за да не се внасят кални стъпки в къщата, пред всяка от четирите врати ще направим големи квадратни площадки. След обяда Станислао и Зено отново се залавят за работа — копаят, слагат пясъчна основа, чупят и наместват камъни, запълват пролуки със земя. Те бързо развалят жалките каменни полукръгове, които с Ед наредихме миналата година. Избират камъни от пода с големината на възглавница.

Докато плевя бурените, се опарвам на една коприва. Това растение е безмилостно. Моментално „жили“, а при допир мъхнатите му листа оставят върху кожата дразнеща киселина. Странно, но младите стръкчета са добри за ризото. Тичам вкъщи да намажа опареното с дезинфектант, но то продължава да ме изгаря, сякаш е полазено от огнени мравки. Следобед решавам да се изкъпя, обличам розовата си памучна рокля, сядам в патиото и чакам магазините да отворят. Стига ми толкова работа за днес. Галена от бриза, седя и мързеливо прелиствам готварска книга, като междувременно наблюдавам един гущер, който следи шествието на мравките. Той е възхитително малко създание в искрящо зелено и черно, с пъргави изящни крачета, пулсираща гушка и любопитен, стрелкащ се поглед. Иска ми се да допълзи върху книгата ми, за да го разгледам отблизо, но всяко мое движение го плаши и той бяга настрани. После отново се връща и продължава да наблюдава мравките. А какво виждат самите мравки, не знам.

В града купувам бяла памучна рокля, морскосин ленен панталон и риза, скъп лосион за тяло, розов лак за нокти и бутилка разкошно вино. Когато се връщам, Ед е под душа. Поляците са окачили маркуча на един клон и са го пуснали да пръска. Виждам, че и те се готвят да си вземат душ, преди да се преоблекат с чисти дрехи. Четирите врати вече са подсигурени със стабилни каменни площадки.

 

 

Франко започва да нанася гладкия последен слой мазилка. Собственикът на водопроводната фирма, Санти Канони, пристига в сини шорти да провери какво са свършили неговите момчета. Ние го познаваме, откакто служителите му инсталираха централното ни отопление, но досега сме го виждали само напълно облечен. А сега изглежда така, сякаш е забравил да си обуе панталона. На фона на изгладената риза, загорялото лице и прилежно сресаната сива коса белите му като сняг, неокосмени крака силно бият на очи. А черните копринени чорапи и мокасините засилват впечатлението за неприлична голота. След като момчетата преместиха радиатора, този в следващата стая започна да тече.

Франческо и Бепе пристигат с камионетката и косачките, готови да унищожават бурени и шипки Бепе говори ясно и ние му разбираме, за разлика от Франческо, който все още отказва да носи изкуствените си зъби. Той обаче обича да говори и направо побеснява, когато Бепе се опитва да превежда думите му.

А Бепе, естествено, се намесва, защото вижда, че не разбираме. Франческо започва подигравателно да нарича Бепе maestro — учител. Двамата спорят дали остриетата на косачката на Ед трябва да бъдат наточени, или сменени. Не могат да се разберат и за това дали коловете в лозето трябва да бъдат метални, или дървени. Зад гърба на Бепе Франческо клати глава и вдига очи към небето: Вярвате ли на този стар глупак? Зад гърба на Франческо Бепе прави същото.

Пристига един камион пясък за пода, но Примо заявява, че старите му плочки не са с размера на нашите и че първо трябва да намери още 50 плочки, преди да започне да реди пода.

Piano, piano^[7], е лозунгът на ремонта.

Още мазилка. Сместа изглежда като сив сладолед. Франко заявява, че има малка стара къщичка и че друго не му трябва. Тези големи къщи създават само проблеми. Той замазва пукнатините на горния етаж, които се образуваха при избиването на портала във всекидневната, и аз го моля да погледне с какво са укрепени вратите, които Бенито е правил. Франко изравя малко мазилка и отдолу лъсват продълговати камъни. Няма и следа от стоманените греди, които Бенито трябваше да инсталира. Франко ми казва да не се ядосвам, защото камъкът също върши работа при вратите с нормални размери.

На мен мазилката ми изглежда изсъхнала, но мъжете не мислят така. Трябва да изчакаме още един ден. С Ед нямаме търпение да влезем и да изтъркаме стените, да изчистим петната по гредите и да боядисаме и излъскаме тухления под. Вече напираме да се нанесем. Дадохме за тапициране четири стола — два от тях ще бъдат в дамаска на сини и бели квадрати, която имам от сестра ми, а другите два — в синьо-жълто памучно райе, което купих в Ангиари. Поръчали сме син диван двойка и още два удобни стола. Музикалната уредба е някъде из купищата кашони и книги, а столовете и библиотеката — натъпкани в други стаи. Няма ли край този ремонт?

По времето на Ренесанса хората са имали обичай да отварят напосоки Вергилий и да слагат пръст на някой ред. Написаното предсказвало бъдещето или давало отговор на наболял въпрос. На юг правехме същото, но с Библията. Хората винаги са търсели начин да надникнат в бъдещето. Етруските например гадаели по черния дроб на принесените в жертва животни. Не по-странен е и обичаят на гърците да правят предсказания по полета на птиците и курешките на животните. Отварям Вергилий и пръстът ми попада на следния ред: „Годините ти вземат всичко, включително и здравия разум“. Доста обезкуражаващо.

 

 

В Тоскана през лятото обикновено цари суша, но този път се радваме на китна зеленина. От височината на патиото ми се струва, че терасите се канят да се разлеят надолу по хълма. Днес не ми се мърда оттук. Слънцето напича, а аз чета житията на разни светци. Особено ми харесва това на Джулиана Фалкониери, която на смъртния си одър пожелала да сложат нафора на гърдите й. Нафората се разтворила в сърцето й и изчезнала. Някакъв фазан кълве насажденията ми от марули. Чета за Колобма, която се хранела единствено с нафора, а после повръщала изяденото в кофа, която държала под леглото си. Очарована съм от Вероника, която сдъвквала по пет портокалови семки в памет на петте рани на Христос. Ед носи огромни сандвичи и студен чай, примесен с малко сок от праскова. Аз съм все по-заинтригувана от жените светици и от тяхната политика на отричане на плътта. Може би тя е коректив на сладострастието на италианския живот. Внезапният интерес към някоя тема неизменно е обвит от тайнственост. Защо човек ненадейно домъква вкъщи четири книги за ураганите или всички опери на Моцарт? Причината за тези духовни търсения ни се изяснява по-късно, понякога след много време. Какво ли ще разбера за себе си от тези странни жени?

Примо пристига с още стари тухли и Фабио се заема да ги чисти. Той работи напук на зъбобола, който го мъчи. Отваря уста и ни показва изгнилите зъби от лявата страна на долната си челюст. Аз прехапвам устни, за да не изглеждам прекалено стресната. Следващата седмица ще му вадят наведнъж четири зъба.

Инструментите, с които Примо реди плочките на пода, са връв и дълъг нивелир. Той работи бързо и сръчно. Инстинктивно знае къде какво да сложи и колко да натисне. Сега, когато всички камъни са изнесени навън, подовете на двете стаи са почти равни. Примо прави лек, почти незабележим наклон около прага на вратата. Започват да отъпкват и да изравняват. Фабио реже тухлите с шумна машина, която вдига облаци от червен прах. Ръцете му са керемиденочервени чак до лактите. Реденето на тухли изглежда забавно. Скоро подът е готов и се слива с този в съседната стая, образувайки буквата L.

Гостите идват, въпреки че наоколо е пълен хаос — купища лампи, опаковани с найлон, кошове, книги по коридорите, а мебелите от всекидневната са пръснати из цялата къща. Симон е колежка на Ед, която е решила да отпразнува докторската си степен с пътешествие до Гърция, а Барбара е бивша студентка, която току-що е приключила двегодишна мисия към Корпуса на мира в Полша и сега заминава за Африка. Италия, предполагам, винаги е била кръстопът. В Средновековието, на път за Свещената земя религиозните поклонници са минавали покрай езерото Тразимено. По-късно страната е била кръстосвана от всякакви пилигрими. Нашата къща е добро местенце, на което да отседнеш за няколкодневна почивка. Маделин, една приятелка италианка, и съпругът й Джон, който е от Сан Франциско, ще дойдат за обяд.

Раздвояваме се между подготовката за гостите и решения, които трябва да вземем. Работниците приключват днес! Значи, имаме двоен повод за празник. Поръчали сме crespelle (палачинки) от Виторио, който има магазин за прясна паста в града. Той ги прави божествено. Въпреки че сме само шестима, поръчваме по дузина бройки с tartufo (трюфели), песто и нашите любими piselli е prosciutto (грах и пушена шунка). Преди палачинките ще сервираме салата caprese (домати, моцарела и босилек, поръсени със зехтин) в плато с маслини, сирена, хляб и различни видове местен салам. Можем да направим и салата с рукола от нашата градина. Виното е шардоне „Салтерио“, което купихме в Трерозе, вероятно най-доброто вино, което съм опитвала в Италия. За мен болшинството шардонета, особено калифорнийските, са прекалено сладки и с твърде изразен дъбов привкус. Това тук е с нежен прасковен цвят и съвсем лек дървесен дъх.

Дългата маса под дърветата е застлана с жълта карирана покривка и украсена с кошничка слънчев зановец. Предлагаме вино на работниците, но те отказват, защото бързат да свършат работа. Запълнили са тесните процепи между тухлите на пода с цимент. Накрая измиват пода с вода, след което го поръсват с дървени стърготини и го измитат. Правят и две колони за каменния умивалник, който изкопахме на хълма. През изминалите две години той си стоеше в старата кухня. Примо вика Ед да му помогне да премести исполинския камък. Двамата прекосяват предната тераса и изкачват трите стъпала към сенчестото кътче, където обядваме. Нашият гост Джон скача да помогне. Петима мъже повдигат камъка.

— Novanta chili, forse cento — казва Примо. Каменното корито тежи около 100 килограма.

После работниците прибират инструментите и cristi-те си и стаята е готова. Примо остава, за да направи няколко корекции. Той забърква кофа цимент и замазва малки процепи в каменната стена, след което се качва на горния етаж, за да фиксира няколко клатещи се плочки.

Нима в крайна сметка всичко не се свежда до един поетичен образ — такъв, който в сбита форма предава цялото преживяване?

Днес приключва не само настоящият проект, но и целият ремонт на къщата, който продължи над три години. Ние забавляваме гостите си под шарената сянка точно както си го представях. Отивам в кухнята и започвам да редя отбрани местни сирена върху лозови листа. Лицето ми пламти от вълнение на фона на бялата ленена рокля с къси ръкави, разперени като криле. Над мен Примо стърже пода. Поглеждам нагоре. Махнал е две плочки и сега на тавана има дупка. В момента, в който се връщам към платото със сирената, той неволно ритва кофата и по главата ми се посипва цимент! Косата, роклята, сиренето, ръцете ми, подът — всичко е в цимент! Вдигам глава и виждам как Примо наднича уплашено през дупката на тавана. Прилича на херувим от фреска.

И понеже чувството за хумор не ми е чуждо, отивам при гостите така, със стичащия се по мен цимент. Отначало всички се втрещяват, но после избухват в смях. Примо дотичва отвътре и се плесва с ръка по челото.

Гостите разчистват, докато аз си вземам душ. Когато слизам, всички са седнали на масата заедно с Примо. Ед се осведомява как е минала денталната операция на Фабио. Той не дойде на работа само два дни, а новите му зъби ще станат готови до месец. Примо се присъединява към тоста, който нашите гости вдигат за забавния ден и за края на проекта. Ние с Ед, които буквално се бяхме потопили в ремонта, също вдигаме чаши. Примо се забавлява. Той ни разказва перипетиите, които е преживял около собствените си зъби, и ни показва огромните дупки в устата си. Преди пет години така го заболял зъб — той се хваща за главата и започва да вие, за да добием представа за ужасната болка — че си бръкнал в устата и извадил болния зъб с клещи.

— Via, via — крещи той и показва как е изхвърлил зъба от устата си. Via звучи някак по-категорично от „тръгвам си“.

Аз не искам Примо да си тръгва. Той е такъв чаровник и толкова внимателен зидар. Работата му е безупречна, а цената — учудващо разумна. Всъщност искам да си тръгне! По първоначални изчисления проектът трябваше да продължи 5 дни, а днес е двадесет и първият ден. Разбира се, нямаше как да предвидим трите каменни пласта под пода, както и изгнилата греда. Примо ще дойде отново следващото лято, за да сложи плочки в пеперудената баня и да пренареди камъните в избата. Той натоварва ръчната количка в камиончето си. Нищо работа, cinque giornt, signori, пет дни…