Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (29)

Solleone

Колко полезна в италианския е наставката one. Porta, врата, става portone и вече няма съмнение коя е главната порта. Torre става torreone — името на нашата част от Кортона, където някога явно е имало голяма кула. В такъв случай minestrone не е никак случайна супа. Дните, когато слънцето е в Leone (Лъв), са Solleone — дни на голямо слънце. На юг им казваме кучешки дни. Нашата готвачка ми обясни, че ги наричали така, защото ужасната жега подлудявала кучетата и те хапели хората. Плашеше ме, че и аз ще бъда ухапана, ако не я слушам. В крайна сметка останах разочарована, когато открих, че тези дни са кръстени така, защото по това време Сириус, кучешката звезда, изгрява и залязва заедно със слънцето. Учителят ни по физика каза, че Сириус е два пъти по-голяма от слънцето и аз тайно си помислих, че от този факт жегата се засилва още повече. Тук огромното слънце изпълва небосклона като в детска рисунка с къща, дърво и слънце. Цикадите са в крак с времето — те предлагат идеалния музикален съпровод в жегата. Още на разсъмване те вече пищят в кресчендо. Не проумявам как насекомо с размера на човешки пръст може да вдига подобна врява само с вибриращия си гръден кош. Когато започнат да извисяват трелите си, имам чувството, че някой дрънчи с дайре в ушите ми. А около обяд вече звучат като цитра, най-дразнещия музикален инструмент. Само вятърът ги кара да замлъкнат — вероятно не могат да се държат здраво за клона и едновременно с това да вибрират. Но тук рядко повява вятър, с изключение на злобния scirocco, който само фучи под жаркото слънце, без да разхлажда. Ако бях котка, щях да извия гръбнак. Този горещ вятър довява частички пясък от африканската пустиня и ги набива в гърлото ти. Простирам прането и то изсъхва за минути. Листовете хартия в кабинета ми се разхвърчават като ято бели гълъби и се скупчват в четирите ъгъла на стаята. Липите отронват по няколко сухи листа, а цветята сякаш изведнъж помръкват, въпреки че тази година имахме достатъчно вода и ги поливахме обилно всеки ден. Маркучът черпи вода директно от стария кладенец и в края на горещия ден те сигурно се чувстват пометени от леденостудената струя. Може би това ги изтощава. Крушата на предната тераса е натежала като родилка, преносила бебето. Трябваше да оберем малко от плода. Клоните се кършат под тежестта на златните круши, които в момента червенеят. Не мога да реша дали да се потопя в метафизиката, или да готвя. Върховната природа на съществуването или студена чеснова супа. В крайна сметка двете не са толкова различни неща. А и да са, няма значение, твърде горещо е да мисля за това.

Колкото по-зноен е денят, толкова по-рано ставам. Осем, седем, шест часът — и още със ставането намазвам лицето си със силен слънцезащитен крем. Най-приятните разходки започват от Тореоне. Отвесен път води към „Ле Челе“ — манастир от дванадесети век, където в определени часове посетителите могат да разгледат миниатюрната килия на свети Франциск. Основите на манастира са положени през 1211 г. от група францискански монаси, които живеели като отшелници в Монте Сант’Еджидио. Архитектурно „Ле Челе“ прилича на каменна восъчна пита, кацнала върху хълма, и напомня за пещерите, обитавани от монасите. Спокойствието и уединението, които царят на това място, са осезаеми. В началото на лятото водата приижда в дълбокия каньон със своя собствена музика, а понякога различавам и нещо като пеене. Но сега потокът е съвсем пресъхнал. Зеленчуковата градина на манастира е образцова. Един от монасите капуцини, които живеят тук, върви бос по хълма в посока към града. Той е облечен в груба кафява роба и странна островърха бяла шапка (оттам и името „капуцин“, защото съчетанието прилича на капучино). Помага си с два бастуна. С бялата си брада и свирепия тъмен поглед монахът прилича на средновековно привидение. Докато се разминаваме, той се усмихва:

— Buon giorno, signora. Bene qua^[1] — казва той и обгръща с поглед околността. След това отминава плавно, сякаш е бащата на времето, яхнал ски.

Тази сутрин обаче аз тръгвам по стръмния път, който минава покрай няколко къщи и една кучешка колиба. Лаят на кучетата ме съпровожда няколко метра след като вече съм отминала. Оттук насетне белият път се вие през борови и кестенови гори. Не се виждат никакви коли или хора. Околните хребети са изпъстрени с горски цветя, сякаш някой е минал и безразборно е поръсил със семена, които веднага са поникнали и цъфнали. На върха на хълма откривам стара изоставена къща, чийто покрив представлява масивна плоча. Вратите и прозорците са обрасли с къпини. Мярвам тъмни стаи с каменни стени. Пред мен се открива обширна панорама към Кортона и Вал ди Киана — зелено-жълта покривка от слънчогледи и зеленчукови посеви. Горният етаж на къщата сигурно е с нисък таван — точно колкото да се побере грубо легло, сковано от кестенови дъски и застлано с пухен юрган. Терасата свършва там, пред люляковите храсти. Една розова роза продължава безгрижно да пръска очарованието си. Чия ли е била тази къща? Дали на мълчаливия дърводелец, който с наслада си е подръпвал от лулата и е пийвал grappa в зимните вечери, докато tramontana, северният вятър, е блъскал по стъклата на прозорците? Навярно жена му се е оплаквала, че я е натикал така дълбоко в провинцията. Не, била е доволна, че има възможност да бродира спалното бельо на графинята.

Къщата е малка, но на кого му се стои вътре, когато навън се простира широка тераса с изглед към света? Къщата чака, изпълнена с потенциал. Да видиш нещо и да започнеш да мечтаеш, значи да си представиш, че съществуваш в някаква друга форма. В крайна сметка някой ще я купи и може би ще обърне Тоскана, докато намери стара плоча, с която да възстанови автентичния вид на покрива. А може би новият собственик ще направи изцяло нов покрив. Но каквото и да реши, той ще бъде привлечен от атмосферата на изолираност и от магнетичната панорама на мястото, което всеки ден ще утешава и приласкава изтерзания му дух.

Накрая пътеката тръгва през гората и излиза на любимия ни римски път. Предполагам, че той е дело на роби. Когато за пръв път чух, че близо до нас минава римски път, реших, че той е уникален. Не след дълго обаче попаднах на една доста дебела книга, която описваше множеството римски пътища в околността. Вървя сама и се опитвам да си представя, че надолу по хълма се спускат колесници, въпреки че по-вероятно е да срещна някой cinghiale, глиган, който се скита наоколо. В един поток все още се процежда вода. Вероятно някой полуприпаднал от жега римски вестоносец е спрял тук като мен да разхлади нозете си, преди да продължи на юг с новината, че император Адриан е започнал да строи стената. Но явно някой е бил тук и по-наскоро, тъй като на тревата до потока забелязвам кондом и смачкана салфетка.

На влизане в града виждам един блед съсухрен мъж, който очевидно умира. В последен опит да го върнат към живота близките му са го изнесли на прага да се попече на слънце. Той е разперил пръсти върху гърдите си, за да стопли всяка своя костица. Ръцете му са огромни. Вчера така ме удари токът, че палецът ми остана изтръпнал цял половин час. Опитвах се да издърпам жицата на настолната лампа, която незнайно как беше попаднала между ребрата на радиатора. С едната ръка натисках ключа на лампата, а другата ми беше върху радиатора. Изпищях и отскочих назад, разтърсена като животно, което не разбира какво му се случва. Чудя се дали и този мъж не се чувства така, изпружен на слънцето. Жизнената му сила изтича, а великата слънчева енергия го облива и зарежда. Жена му седи до него в очакване. Тя не се занимава с цветята в градината, а изпраща съпруга си по пътя към отвъдното. Може би ще изсуши мъртвото му тяло и ще намаже с вино и зехтин костите му. А може би жегата е размътила ума ми и мъжът просто се възстановява от операция на апендицита.

Трябва да отидем до Арецо, на половин час път оттук, за да платим застраховката за следващата година. От компанията май очакват да ги посетим лично, вместо да изпратим чек. Оставяме колата на напечения от жегата паркинг близо до гарата. Цифровият термометър на сградата показва 36°С. След приятната среща със синьор Донати хапваме по един сладолед и отиваме до любимия магазин на Ед — „Шугър“, откъдето той си купува риза. После се отбиваме и до моя любим магазин — „Бусати“, за да купим хавлиени кърпи за ръце. Когато се връщаме при колата, термометърът безмилостно показва 40°С. Дръжките на вратата парят като пещ. Жегата вътре ни зашеметява. Отваряме отвсякъде и след малко влизаме. Клепачите и обеците ми са горещи. Ед движи скоростния лост само с два пръста. Струва ми се, че косата ми пуши. Магазините затварят. Това е най-горещата част от най-горещия ден на годината. Вкъщи си приготвям вана с хладка вода, покривам лицето си с влажна кърпа и оставам да лежа така, докато тялото ми се охлади до температурата на водата.

Сиестата се превръща в ритуал. Смъкваме капаците и оставяме прозорците отворени. Подовете из цялата къща се изпъстрят с ивици светлина. Ако някой е достатъчно луд да излезе навън след един и половина, няма да срещне нито човек, нито куче. Сещам се за думата torpor, апатия. През тези свещени три часа всички магазини са затворени. Ако те ужили пчела, а си алергичен към ужилване, мисли му. В Италия сиестата е времето за гледане на телевизия и за правене на секс. Може би това отличава средиземноморския темперамент от северния — тук децата са заченати на светло, а там — на тъмно. Овидий е възпял сиестата още преди края на първото хилядолетие. Той лежи отпуснат в знойния следобед. Единият капак на прозореца е затворен, а другият — полуоткрехнат. „Полумракът, от който срамежливите девойки се нуждаят — пише той, — за да скрият колебанието си.“ След това се пресяга за дрехата, която не скрива много. Е, всичко винаги е ново под слънцето. Тогава, както и сега, хората набързо са се подмивали в легена и отново са се хващали за работа.

Каква прекрасна идея. Да разполагаш с три часа на ден, през които си свободен да се отдадеш на собствените си интереси и желания. И то във време, в което си активен, а не просто след осем или девет часа, когато умората те надвива.

Сенчестата къща с високите тавани и спуснатите капаци е напълно тиха. Дори цикадите са се умълчали. Спокоен, мързелив следобед. Разхождам се от стая в стая отчаян и заради удоволствието да усещам успокоителния хлад на теракотените подове. Класическата гледка, на която вече единадесет пъти се насладих, ме посреща и в новата всекидневна — тъмни греди, бял тухлен таван, бели стени, лъснат тухлен под. За мен грубите повърхности и контрастните цветова на типична тосканска къща са най-привлекателният архитектурен интериор на света. Свежи и светли през лятото, стаите излъчват топлина и уют през зимата. Тропическите къщи с бамбукови покриви и стени, които улавят всеки полъх на бриза, както и кирпичените къщи на Югозапада с техните закръглени като човешко тяло огнища ми внушават същото усещане — че бих могла да живея в тях. Архитектурата им изглежда съвсем естествена, сякаш са се пръкнали от земята и са били само леко дооформени от човешката ръка. В Италия слоят боя или восък се нарича mano — ръка от въпросното вещество. Преди да измажем новата стая, на едно място забелязах инициалите на Фабио, издълбани във влажния цимент. Спомням си как поляците бяха издълбали „Полша“ в основата на каменната стена. Чудя се дали археолозите не откриват безброй анонимни подписи, оставени от ръцете на незнайни строители. На стената на праисторическата пещера Пеш Мерл във Франция с изумление видях отпечатъци от човешки длани като тези, които децата в детската градина оставят над нарисуваните кончета. Това всъщност е „подписът“, който неграмотният художник оставя от кръв, сажди или пепел! Когато отвориха великите египетски пирамиди, стъпките на последния човек, излязъл отвътре, все още стояха, отпечатани върху пясъка — знак, че и последната работа за деня е била свършена.

Една пеперуда се мъчи да мине през капака на прозореца, но не успява. Докато заспивам, бръмчащият вентилатор се върти наляво-надясно като глава, която се оглежда наоколо.

Обичам жегата. Обичам упоритата й настойчивост. Нещо в мен казва „да“. Може би това, че израснах на юг, а може би древните ми корени, които стигат чак до вкаменелостите на първите хора, родени под жаркото слънце.

Въпреки задуха околността изглежда прохладна. Тази година терасите не са избелели като друг път. Гледката към Апенините е свежа и зелена. Оттук виждам как малка човешка фигура скача в един басейн в долината.

Тъй като сме доста нависоко, нощите стават приятно хладни. В късния следобед над района се струпват облаци и сенките им прекосяват зелените хълмове. Довечера е нощта на Персеидите и в Сан Лоренцо има празник на метеоритния дъжд, а това е и повод за празнична вечеря. Виждали сме го и преди, чували сме ахканията и знаем, че ако за момент се разсееш, дългоочакваната бляскава метеоритна каскада вече е отминала. Чесновата супа, заради която се откъснах от Бостий^[2], се охлажда в хладилника. Вече съм готова да пристъпя към пилето с лимон и босилек — рецепта, на която се натъкнах случайно, и към любимия на Джулия Чайлд^[3] картофен огретен, който правя от години. Разполагам с достатъчно зрели круши, които мога да нарежа и залея с импровизиран яйчен крем с маскарпоне. Изстъргвам птичите курешки от жълтата маса и застилам отгоре покривка, която уших през зимата от парче плат, останало след тапицирането на градинските столове в Пало Алто. Тогава цели дни се борих с двойния кант на възглавниците за шезлонгите. Бих могла още сега да изляза през вратата на трапезарията, да изтупам онези възглавници, да кажа „Мирно!“ на кучето и да вляза в обраслия с кумкуат, локуат, див портокал и маслини двор. Или пък не? Всяко нещо с времето си. Преди петнадесет години, когато в „Калико Корнерс“ купих топ плат на жълти цветя, изобщо не си представях, че от него ще ушия покривка за своя нов живот в Италия.

Пред очите ми като ветрило от тесте карти преминават хилядите привидно несвързани, банални случайности, които ме накараха да дойда тук и да възстановя тази къща. Един произволен завой по пътя и животът щеше да ме отведе другаде, където щях да бъда различна. Кога ли за пръв път се е появил изразът „място под слънцето“? Рационалният ми ум вечно се вкопчва в идеята за свободната воля и случайността. Кръвта ми обаче нашепва, че това е съдба. Тук съм, защото прескочих през прозореца онази нощ, когато бях на четири.

Всички летни плодове узряха под огромното средиземноморско слънце. В началото, когато пристигнах, черешите, а сега и жълтите праскови. Вървим по римския път към Сант’Еджидио и берем в шепи горски ягоди, които потрепват като скъпоценни камъни под назъбените си листа — най-божествения от всички плодове. След тях са белите праскови с бледа и уханна плът. Сладоледът от тях те кара да искаш да танцуваш. После идват сливите във всичките им разновидности — малките кръгли жълти джанки, тъмните синьо-лилави сливи и тези, бледозелените, които са по-едри от топка за голф. Гроздето започва да зрее в по-южните части на страната. Първо се зачервяват ябълките, а след тях и първите круши. Малките зелени круши не изглеждат узрели, но всъщност са. Следват ги възкръглите круши, изпъстрени с лунички. През август смокините тепърва започват да се наливат и достигат пълна зрялост чак през септември. И най-накрая узряват къпините, най-летният плод.

В края на август, дни преди да се прибера вкъщи, вземам гевгира и бера къпини за закуска. Всяка сутрин птиците ги нападат, но не успяват да изкълват много. Брането на къпини е удоволствие, което ме връща в детството. Пропускам тези, които все още се червенеят, както и онези, които вече са омекнали, и късам само идеално узрелите плодове. Накрая пръстите ми са оцветени в розово. Топлият, слънчев вкус ме подсеща как като дете берях къпини на едно изоставено гробище. Сядах върху купчина пръст и без да се замислям, късах сочни плодове от храста, чиито корени се преплитаха с костите на мъртвите.

Пчелите са окупирали крушите, а дроздовете пируват с нападалите по земята плодове. Кой може да каже как желанията на нашите предци оживяват в нас? Ароматът на зрели плодове по някакъв начин ми напомня за моята проклета баба Дейвис. Баща ми тайно я наричаше Змията. Тя беше сляпа като гръцка статуя, но аз винаги съм вярвала, че вижда. Очарователният й съпруг беше изгубил цялата земя, която тя бе наследила от родителите си, собственици на доста голяма част от Южна Джорджия. В неделя баба винаги караше майка ми да я вози до изгубените имоти. Не виждаше къде сме, но надушваше аромата на орехите и памуковите насаждения във влажния въздух.

— Всичко това — измърморваше тя, — всичко това.

Аз вдигах поглед от книгата. Кафявата равнина от двете страни на колата се разстилаше до края на хоризонта. Иди, че вярвай, че земята е кръгла. За пръв път се сетих за баба Дейвис, когато разоравахме терасите за засаждане. Плодородна земя, разкошна като шоколадов кейк. „Бабо, помислих си тогава, бледолика змия такава, виж каква земя, виж всичко това.“

Жегата избива в силен краткотраен дъжд, който обилно напоява земята, след което спира, сякаш нищо не е било. Зеленият пейзаж се размазва в рамката на прозореца. Слънцето отново блясва, но този път не така безмилостно жестоко. Есента започва да се усеща наоколо. Кое я издава? Мирисът на изсъхнали листа? Внезапната промяна във въздуха? Светлината, която денем става леко кехлибарена, или синкавата мараня, която вечер се издига над долината? Бих искала да видя как листата сменят цвета си, да събирам лешници и бадеми, да посрещна първия студ с огън от маслинови съчки. Летните ми дрехи отиват в сака под леглото. Свивам няколко венеца от лозови клонки, градински чай, мащерка и риган — подправки, които мога да използвам през декември. Изсушеният копър отива в шарената кутия, която намерих в къщата. Вероятно nonna, която така обикнах, също е държала подправките си тук.

Мъжът спира пред малкия параклис с китка изсушен бял равнец и палто, наметнато на раменете. Избърсва с ръка порцелановата Дева Мария. Цяла есен, докато аз преподавам на студентите, той ще идва тук, облечен навярно в стар плетен пуловер, а когато застудее — увит с шал около врата. Сега си тръгва. Виждам го как спира и поглежда назад към къщата. За хиляден път се чудя какво си мисли. Той ме вижда на прозореца, намества палтото върху раменете си и се отправя към дома си.

Разхвърляните книги се връщат обратно по рафтовете и моята къща е подредена. Последен къпинов сладкиш и си тръгвам. Един гущер надниква в стаята и панически се изстрелва обратно навън. Мисълта за бъдещето пулсира в мен. В коя ли посока ще поеме то сега? Събирам накуп хвърчащите листове и ги прибирам на полиците в armadio, гардероба. Разчиствайки бюрото си, откривам списък: препарат за излъскване на мед; канап; да се обадя на Донатела; да посадя слънчогледи; да посадя още ружи. Слънцето напича етруската стена, превръщайки акациите в дантела. Две бели пеперуди се гонят в любовен полет. Вървя от прозорец на прозорец и поглъщам всяка гледка.