Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (16)

Riva, Maremma^[1]: В сърцето на Тоскана

Най-накрая сме готови да напуснем Брамасоле, но макар и само за няколко дни. Подовете са лъснати и светят. Всички мебели, които получихме от Елизабет, са полирани с пчелен восък, и шкафчетата — облепени с флорентинска хартия. От пазара се снабдихме с антични бели покривки за леглата. Всичко функционира. Една събота дори оправихме капаците на прозорците. Свалихме ги един по един долу на чешмата, измихме ги и ги намазахме с вездесъщото ленено масло, което ползваме за всичко. Горските цветя, които съм зарязала в метално сандъче до полската стена, са цъфнали, но всеки момент ще преминат. Живеем тук. Вече може да започнем с опознавателните обиколки — тази година из Тоскана и Умбрия, а догодина може би из Южна Италия. Всичките ни пътешествия са свързани с къщата — готови сме да стягаме избата и да я запълваме с вина от всички места, които сме посетили и които са ни харесали. Много италиански вина са предназначени за бърза консумация. Нашата „изба“ под стълбите ще бъде за отбрани бутилки, а в килера до кухнята ще държим дамаджаните и касите с домашно вино.

Планираме по пътя да опитаме колкото може повече от кухнята на Марема, да се попечем на слънце и да издирим още етруски старини. Преди много години, когато прочетох „По следите на етруските“, в мен се събуди желание да видя древния гмуркач, обутия в сандали флейтист и дебнещите пантери. Закопнях да изпитам тайнствената страст, тази радост от живота, скрита зад пластовете на времето. От няколко дни замисляме маршрута. Ще направим нещо като пътешествие дълбоко в сърцето на страната, макар че на практика ще пропътуваме само около сто и шейсет километра до Тарквиния, където все още има обширни разкопки с етруски гробници. Тук постоянно ми се струва, че времето се изкривява. Нещата, които трябва да видим в Тоскана, са толкова много, че забравям за калифорнийското усещане за разстояние и за това как Ед всеки ден изминава по осемдесет километра до университета. Една седмица няма да ни стигне. Областта е наречена Марема (блатиста), но вече не е такава. Отдавна е пресъхнала и последната капка от някогашните блата. Но славата на жестоката малария е опазила този югозападен район на Тоскана сравнително ненаселен. Това е земята на butteri, каубоите — дългото необитаемо крайбрежие на Тиренско море и откритите равнини, в които тук-там се виждат само малки каменни хижи, подслоняващи пастирите.

Скоро пристигаме в Монталчино, град, който предлага обширни гледки към скалистите била на хълмовете. Окото даже не може да обхване вълнистото зелено море. От двете страни на улицата са наредени малки винарни. Вътре, до вратата на всяка от тях, чака маса с бяла покривка и стъклени чаши, която сякаш ви приканва да се отбиете на по едно питие със собственика и да вдигнете тост за знаменитите реколти.

Хотелът в града е наистина скромен и аз изпадам в паника при вида на електрическите ключове, разположени в близост с душа. Насочвам водната струя възможно най-далече от тях и гледам да не разплисквам много. Не бих искала да се изпържа, преди да съм опитала местните вина! За това неудобство обаче сме компенсирани със страхотна гледка към градските покриви и околността. Кафенето в центъра на града в стил belle époque, не е мръднало и на йота от 1870 г. — мраморни масички, стъпала, тапицирани в червено кадифе, огледала със златни рамки. Сервитьорката, която лъска барплота, има нацупени устни и бяла колосана блуза с панделки на ръкавите. Кое би могло да ни достави по-голяма наслада от обяд с prosciutto и трюфели върху schiacciata — плоско хлебче със сол и зехтин, и чаша „Брунело“? Величието на тосканската храна се крие в нейната върховна простота!

След сиестата отиваме до една fortezza, крепост от четиринадесети век, която е превърната във фантастична енотека. В бившето подземие, където са държали лъковете и стрелите, оръдията и барута, сега са изложени за дегустация всички регионални вина. Отвън е ослепително слънчев ден, а във fortezza-та светлината е мъждива, а стените са хладни и миришат на мускус. На фона на Вивалди опитваме няколко бели вина от лозята в Банфи и Кастелджокондо. Съвсем уместно звучи Брамс точно когато започваме да дегустираме няколко вида тъмно „Брунело“ — Il Poggiolo, Case Basse и Biondi, дядото на всички видове „Брунело“. Блестящи, напълно развити вина, които провокират желанието ми да се втурна в кухнята и да приготвя достойна за тях храна. Нямам търпение да сготвя за тези вина — печен заек с балсамов оцет и розмарин, пиле с четиридесет скилидки чесън, круши, сварени във вино и напълнени с маскарпоне. Мъжът, който ни обслужва, настоява да опитаме и някои десертни вина. Влюбваме се в едно, което се казва просто „В“, и в друго, сорт „Москадело“, от лозето Tenuta Il Poggione. Енологът вероятно е бивш парфюмерист. На тези вина не им отива никакъв десерт, с изключение на зряла бяла праскова. Но като се замисля, май лимоновото суфле също ще им се отрази страхотно или пък дългогодишният ми южняшки любимец — кремът брюле. Купуваме няколко луксозни бутилки „Брунело“. Само мисълта за това колко струват в Америка, ме кара леко да изтръпвам. В Брамасоле имаме две добри помещения за съхранение на вино под каменните стълби. Можем да заключим касите с вино вътре и да започнем да ги вадим чак след няколко години. Тъй като дългосрочното планиране не е наша силна черта, купуваме няколко каси от по-евтиното Rosso di Montalcino, което може да се пие още сега, но в действителност е плътно и гъсто. Съмнявам се десертните вина да изкарат до края на лятото.

В късния следобед отиваме с колата на няколко километра до абатство Сант Антимо, едно от местата, които внушават усещането, че са построени на свещена земя. Още отдалече го виждаме как се белее в далечината над прилежно подрязаните маслинови горички — чисто и спретнато в своята римска простота. Не изглежда италианско. Когато Шарлеман минава оттук, войниците му биват покосени от някаква болест и той започва да се моли епидемията да спре. Зарича се да основе абатство, ако молитвите му бъдат чути, и през 781 г. изпълнява обещанието си и построява църква. Вероятно „Сант Антимо“, която датира от 1118 г., е наследила елегантния си френски силует точно от онази църква. Пристигаме в началото на вечернята. Тук има само още десетина души, а трите жени зад нас си веят с ветрила и нещо си бърборят. Обикновено приемам благосклонно навика на италианците да обръщат църквата във всекидневна или площад, но днес се обръщам и се втренчвам в жените, защото петимата августински монаси с книги в ръце започват григориански песнопения. Високата гола църква усилва гласовете им, а мекото следобедно слънце прави степите полупрозрачни. Музиката е като балсам за слуха ми също като някои птичи трели, които направо ме пронизват. Гласовете сякаш се разливат и стихват, след това се разделят и отново се събират в ниския монотонен регистър. Пеенето кара ума ми да замлъкне и спира логическото мислене. Съзнанието ми потъва в море от безкрайна тишина. Песнопението е жизнерадостно като ритъма на самия живот. Сещам се за стиховете на Гари Шнайдер:

останете заедно

опознайте цветята

карайте полека.

Поглеждам към Ед, който се взира в стълбовете от светлина. Жените обаче не се трогват — те навярно идват тук всеки ден и творят оживено в един глас. Ако живеех тук, и аз щях да идвам всеки ден с мисълта, че ако някъде е възможно да се почувствам благочестива, то това ще бъде в тази църква. Запленена съм от усърдието на монасите, които всеки ден изпълняват това песнопение в шестте часа за литургия, като започват в седем сутринта с lodi, молитви за възхвала, и приключват в девет вечерта с compreta, вечерня. Иска ми се някой път да дойда и цял ден да ги слушам. Видях в една брошура, че хората, които търсят духовно уединение тук, могат да отседнат в стаите за гости и да се хранят в близкия манастир. Правим една обиколка отвън, възхищавайки се на стилизираните копитни създания, които подпират покрива.

Потегляме в прохладната вечер, а въздухът, който вдишвам с подадена през прозореца глава, ухае на свежо окосено сено. Пристигаме в „Сан Анджело“, ресторант, който е притежание на винарната Poggio Antico. Тук е в разгара си сватбено тържество и всички сервитьорки са претрупани с работа. Настаняват ни сами в една задна стаичка, а сватбеният вихър продължава да се носи наоколо. Не ни пука. Каменният умивалник е препълнен със зрели праскови, чийто аромат изпълва стаята. Поръчваме си гъста лучена супа, печен гълъб, картофи с розмарин и от домашното „Брунело“, естествено.

Сърцето на Тоскана не е някаква затънтена пустош. Култивирането на този регион като цяло е започнало още преди векове. Всеки път, когато копая в градината, осъзнавам колко много хора са минали през тази земя преди мен. Събрала съм толкова голяма колекция с фрагменти от всевъзможни съдове, че започвам да се чудя дали някои не изхвърля старите си чинии в моята градина. Глинени гевгири, части от похлупаци, деликатни дръжки на чаши и парчета от различни чинии се трупат върху градинската маса наред с бивни от глиган и един таралеж. Земята е били пребродена надлъж и шир. Един поглед към терасираните хълмове разкрива, че те са били променяни и нагаждани към нуждите на човешкото оцеляване. И въпреки всичко допреди стотина години Марема все още е била крайбрежна низина, населявана главно от каубои, пастири и комари. Нейният mal aria (лош въздух) определено се асоциира с простуди и треска. В сравнение с по-плътно заселената част на Тоскана тук фермите са рядкост. Ренесансът също не е намерил почва по тези места. Като цяло градовете не могат да се похвалят с изобилие от монументални архитектури, нито с произведения на великите художници. Лошият въздух, който сега е мек и свеж, вероятно е запазил множеството етруски гробници в добро състояние. Въпреки че значителна част от тях са били безмилостно плячкосани, учудващо голям брой са останали недокоснати. Дали етруските си били неподатливи към маларията? Всички доказателства сочат, че районът е бил доста населен по тяхното време.

Следващата ни спирка е вила, превърната в малък хотел, която се намира в лозето „Аквавива“ в покрайнините на Монтемерано. Ед откри това малко селце с три отлични ресторанта и пътеводителя „Гамберо Росо“. И понеже то е в близост с доста от местата, които искаме да видим, решаваме да отседнем тук, вместо всеки път да наемаме различен хотел. Пътят, край който растат много дървета, ни води до сенчеста градина с размера на парк, където човек може да седне и да погледа зелените лозя, разливащи се по хълмовете. Наемаме стая точно до градината. Отварям капаците на прозорците и помещението се изпълва с аромата на сини хортензии. Бързо разопаковаме багажа и излизаме, по-късно ще си починем.

Питиляно сигурно е най-странният град в Тоскана. Подобно на Орвието, и той е разположен върху масивни варовикови скали, но изглежда като замък, изправен отвесно над дълбока клисура. Не знам дали от тази височина човек би могъл да погледне и да види едновременно града и пътя. Варовикът не е най-здравата скала на света и понякога поддава, ерозира и дори се свлича. Къщите в Питиляно се издигат отвесно нагоре — те буквално живеят на ръба. Скалите под града са пълни с пещери — вероятно заради местното_ Bianco di Pitigliano_, вино, което дължи стипчивия си привкус на вулканичната почва. От местен барман научаваме, че много от пещерите са етруски гробници. Освен като изби за вино, те служат и като складове за зехтин и обори за животните. Средновековните градове имат мрачни и сложни планове, а тук това внушение е още по-силно. През петнадесети век в града са се заселили много евреи. Районът се с намирал извън владенията на папата, който тогава е бил зает с преследвания. Кварталът на евреите се нарича гето. Не знам дали и тук, както във Венеция, е имало специално обособено гето, в което хората са спазвали полицейски час и са имали собствено правителство и културен живот. Синагогата е затворена за реконструкция, но не виждам да се прави нещо по въпроса. Тук май почти всичко е за продан. В този или в следващия живот някои от крайните къщи сигурно ще се озоват в пропастта. Това вероятно допринася за потискащото излъчване на града. На тръгване купуваме няколко бутилки местно бяло вино за колекцията ни, която вече се разраства. Питам продавача колко евреи са живели тук по време на Втората световна война.

— Не знам, синьора, аз съм от Неапол.

Докато се спускаме по завоите надолу, чета в един справочник, че еврейската общност е била изтребена през войната. Никога не се доверявам на справочниците за подобни факти и се надявам написаното да не е вярно.

Малката Сована, която е наблизо, внушава усещане за калифорнийски град призрак, само дето няколкото къщи на главната улица са изключително стари. Хората са по-малобройни от етруските гробници по хълмовете. Забелязваме знак и спираме. Една пътека ни отвежда до мрачна гориста местност, в която виждаме вада със застояла вода — идеален развъдник на маларийни комари. Скоро започваме да се препъваме нагоре по хлъзгавия склон. Пред нас се откриват гробниците — тунели и хълма, каменни проходи, които вероятно водят към леговища на пепелянки. Тук сякаш векове наред не е стъпвал човешки крак. Мястото е абсолютно пусто — няма пазач, не се продават билети. Явно сами трябва да се запознаем с тези призрачни гробници. Навсякъде пълзят увивни растения като в джунглата на маите около Паленке^[2]. Стенописите във варовика също носят онзи странен източен оттенък, присъщ на повечето стенописи на маите, който навежда на мисълта, че изкуството има общи корени. Очевидно археолозите, изследващи етруските гробници, са си избрали сполучлива професия. Безкрайни територии все още чакат да бъдат проучени. В продължение на часове се изкачваме нагоре по хълма, като през това време срещаме единствено голяма бяла крава, нагазила до колене в потока. Когато стигаме до върха, виждам, че по краката имам кървящи драскотини, но нито едно ухапване от комар. Имам чувството, че това място ще ме преследва в безсънните ми нощи. Долу на пътя виждаме друг знак, който насочва към останките на храм, вкопан директно във варовиковия склон. Минаваме покрай серия зловещи арки и колони, частично извадени на показ от разкопките. В момента те изглеждат съвсем изоставени. Тези етруски така и ще си останат една загадка. Какво ли са правили тук? Дали не са изнасяли концерти на открито? Или са провеждали някакви странни ритуали? Според пътеводителя това тук е било храм. Може би в центъра му някой мъдрец е извършвал гадателски предсказания с помощта на овчи черен дроб? Край Пиаченца е открит бронзов барелеф, на който се вижда черен дроб, разделен на шестнадесет парчета. Смята се, че етруските са разчертавали небесните си карти и са строели градовете си, следвайки същия този модел на деление. Кой знае, може тук да са се провеждали прототипи на днешните токшоута, а може да е било и рибен пазар. Места като Мачу Пикчу, Паленке, Меса Верде, Стоунхендж и това тук, люлки на древни култури, неизменно ме изпълват със странното печално усещане за необратима загуба. Не можем да се въздържим да не градим собствени хипотези. Философите и поетите са завладени от желанието да изучават теориите за вечното завръщане и да търсят следите на миналото в настоящето. Бъртранд Ръсел с право твърди, че Вселената е била създадена преди пет минути. Не можем да кажем как е била издълбана тази скала, къде е бил поставен първият камък, къде хората са палели огън, за да сготвят обяд, как са разбърквали яденето, как е миришела потта им, как са въздишали след любовен акт, niente, нищо. Можем само да се разходим тук, по последните малки точки от времевата линия. Предвид това, защо ли продължавам да се вълнувам дали картата е сгъната правилно, накъде сочи стрелката за горивото, дали сме изтеглили достатъчно пари? Защо, след като всичко е преходно, нещата продължават да имат значение за мен?

Видяхме достатъчно за днес, но не можем да се въздържим от една разходка из древния Сорано, който също е разположен върху ерозираща варовикова скала. Тук отново не се виждат никакви туристи. Дори пътищата са пусти. Сорано изглежда по същия начин, както и през 1492 г., когато Колумб открива Америка. Вероятно тогава горе-долу е завършило изграждането му. Тесните улички са някак меланхолични, а тъмните камъни излъчват сива светлина. Затова пък хората са изключително дружелюбни. Един грънчар ни вижда да надничаме в дюкяна му и ни подканва да влезем. Купуваме си две праскови, а продавачът ни подава и чепка от гроздето, което мие с маркуч.

— Speeiale! — заявява той.

Двама души спират, за да ни помогнат да излезем от тясното място, на което сме паркирали. Единият жестикулира „давай, давай“, а другият — „спри“.

Паркираме близо до градината „Аквавива“ и слизаме от колата прашни и уморени. Преди вечеря си вземаме душ, преобличаме се и с по чаша вино от местното Bianco di Pitigliano се отпускаме в удобните столове, за да погледаме как слънцето залязва зад хълма. Сигурно някога, точно на това място, двойки етруски е седяла и е правела същото като нас.

Монтемерано е само на няколко минути оттук — висок крепостен град, малък и кокетен. Той си има обичайната църква от петнадесети век с обичайната Мадона, която тук обаче се казва Madonna della Gattaiola (Мадоната от котешката дупка). В долната част на картината имало дупка, през която котката излизала от църквата. Струва ми се, че целият град е излязъл навън. Няколко местни момчета и мъже свирят джаз точно в центъра на града. Барманката тряска вратата на бара. Очевидно джазът й е дошъл в повече. Всички зяпат, докато по улицата минава висок, ослепително красив мъж, облечен с ботуши за езда и тясна тениска. Но той върви надменно и не обръща внимание ни никого. Виждам го как мимоходом се оглежда в една витрина.

С Ед умираме от глад. В мига, в който удря вълшебният час седем и половина, ресторантът отваря и ние се втурваме вътре. Все още сме единствените посетители в Enoteca dell’Anticu Frantoio, бивша фабрика за маслини, която е реконструирана до такава степен, че прилича на репродукция на самата себе си. Въпреки че е изгубил автентичната си атмосфера, ресторанти доста прилича на тези от долината Напа, така че ние се чувстваме като у дома си. Менюто обаче е типично за региона на Марема — Acquacotta, местен специалитет, който се сервира из цяла Тоскана и представлява бистра супа със зеленчуци и яйце; testino di vitella e porcini soft’olio, телешка глава с манатарки и зехтин, pappardelle al ragù di lepre, широки ленти паста със заешко рагу, cinghiale in umido aile mele, пушен глиган с ябълки. В механите из цяла Тоскана се предлага почти едно и също — редовната паста с ragù, масло и градински чай, песто или домати и босилек, стандартната селекция меса, печени на фурна или на скара, и гарнитури, които обикновено се състоят от пържени картофи, спанак и салата. Явно никой не се интересува от това да внесе някакво разнообразие в кухнята. В тази по-закътана и рядко населена област на Тоскана кухнята е по-близо до корените си — мъжът ловува и носи вкъщи дивеч, фермерът използва всяка част от животното, а селянката прави супа от шепа зеленчуци и яйце. Обикновено в менютата по кръчмите не можете да срещнете гореизброените ястия, нито пък ще видите capretto, ярешко, или fegatello di cinghiale, наденица от черен дроб на глиган. Кухнята на този ресторант има и по-деликатна страна — ravioli di radicchio rosso e ricotta, равиоли с червена цикория и рикота, и sformato di carciofi, пудинг от печен артишок. Започваме с crostini di polenta con pure di funghi porcini e tartufo, квадратни резени от полента с пюре от манатарки и трюфели — богато и ароматно ястие. Ед си поръчва печен заек с домати, лук и чесън, а аз смело рискувам с ярешкото. Вкусно е. Местното вино е Morellino di Scansano, изненадващо тъмно като френското Cahors. Специалитетът на енотеката e Banti Morellino — отлежало и изискано. Сега вече щастието ми е пълно.

На сутринта имам едно от най-великите преживявания в живота ми. Ставаме в пет сутринта и отиваме на топлия водопад близо до Сатурния. По това време там няма никого, но управителят на хотела ни предупреждава, че по-късно през деня се изсипват цели тълпи. Прозрачната синя вода съвсем естествено е образувала в шуплестата скала удобни за сядане вдлъбнатини, в които човек може да се отпусне под топлите струи. Когато за пръв път чух за този водопад, си помислих, че в него ще се вмиришем като стари великденски яйца, но сярата се усеща съвсем деликатно. Струята е доста силна и има умерен масажиращ ефект. Блаженство. Къде ли са водните нимфи? Сигурна съм, че водата лекува всичко, което се нуждае от оздравяване. След един час започва да ми се струва, че тялото ми няма кости. Чувствам се напълно отпусната, мека, безмълвна. Тъкмо си тръгваме, и две коли пристигат. Прибираме се в „Аквавива“ и закусваме на терасата — фреш от портокал, препечени филийки от хляб с ядки, нещо като пандишпанов кейк и кафе с мляко. Не ни се тръгва. Но мисълта за етруските ни кара да грабнем картата и да тръгнем.

Тарквиния е извън Тоскана, на няколко километра навътре в областта Лацио. Пътят е неприятен — минава през индустриални зони и е доста натоварен. За разлика от зелената и прелестна Марема, това място тук изобщо не ми навява асоциации с етруските. След безкрайните пусти пътища този трафик ни изнервя. Скоро пристигаме в оживената Тарквиния, където в една сграда от петнадесети век са изложени купища предмети от гробниците. Изумително красиви и фантастични са двата крилати коня от теракота от четвърти или трети век преди Христа. Пътуването дотук си струваше дори само заради тях. Открити са през 1938 г. близо до стълбите на някакъв храм, от който днес е останала само двуредна основа от квадратни варовикови каменни блокове. Конете вероятно са били орнаменти. Чудя се дали имат връзка с Пегас, който ритва с копито и дава начало на свещения извор. Хипокрен, източник на вдъхновение за поети, музиканти, художници, артисти. Конете са изобразени изключително убедителни — с мускули, гениталии, ребра, наострени уши и разперени криле. Хронологичната подредба в музея ни помага да се ориентираме кога е имало атически влияния, кога етруските са запомнили да използват каменни саркофази и как се е променяла архитектурата през годините. Всичко, от урните, съхраняващи праха на покойниците, до дестилаторите за парфюми, е заредено с творческа енергия и дух. С цел по-добро съхранение в залата са внесени и няколко скални рисунки. Триклиният^[3] с подскачащия музикант и младата танцьорка, увита в нещо като шифон, може да разтопи и сърце от камък. В почти всеки музей след няколко часа обикаляне аз започвам да се отегчавам и да търся с поглед нещо, което да грабне вниманието ми за по-дълго. С Ед обаче решаваме, че престоят тук не ни е достатъчен и трябва да дойдем пак.

Полето с гробниците прилича на всяко друго. Некрополите, подобно на външните тоалетни, са с навес отгоре, а входовете им са просто стълби, които водят надолу. Вътрешността е осветена. С разочарование разбираме, че на ден са отворени само по четири. Никой не може да ни каже защо, просто ги въртят по ротационен принцип. Сега вече сме сигурни, че ще дойдем отново, защото залата за лов и риболов не е отворена днес. Посещаваме Залата на лотоса, чиито декорации са почти в стил арт деко, след това Залата на лъвицата, известна с наведения мъж, който държи яйце — символ на възкресението в християнска вяра. Черупката на яйцето, също като самата гробница, е счупена. Тук виждаме и лудуващи танцьори. Забелязвам, че сандалите им се връзват със сложна плетеница около глезена, точно като тези, с които съм обута. Дали италианците винаги са си падали по обувките? Имаме късмет, че Залата на жонгльорите е отворена. Тя доста прилича на египетска, ако не броим близкоизточната баядерка, която се кани да покаже уменията си. В Залата ни орките, която е разделена на две, сред силно избелелите сцени, изобразяващи банкет, виждам един поразителен портретна жена и профил, с корона от маслинови листа на главата.

Хапваме набързо и потегляме за Норчия, която е на няколко километра оттук. Чували сме, че там също има доста находки. Озоваваме се на място, което изглежда необитаемо от десетилетия. Счупеният пътен знак сочи към небето. Известно време се чудим накъде да тръгнем, но после един фермер ни упътва в правилната посока. Отбиваме в края на прашния път и слизаме до една пшеничена нива. На няколко метра надолу по пътя се натъкваме на отрязана козя глава, цялата покрита с мухи. Тя несъмнено е знак — за жертвоприношение, макар и примитивно.

— Това е малко страшничко — казвам аз, докато заобикаляме главата.

Теренът става стръмен. Спускаме се надолу, а аз си мисля единствено за това как ще се връщаме обратно. Няколко ръждиви парапета ни уверяват, че сме на прав път. Наклонът се увеличава и ние започваме да се плъзгаме надолу, като се държим за тревата, за да не паднем. Не видяхме ли достатъчно гробници вече? Когато стигаме до равното, пред нас се открива могила, обрасла с клони и шубраци. Виждаме отвори, които приличат на тъмни усти. Влизаме в две от тях, пробивайки си път сред гъсти паяжини и съчки. Вътре е тъмно като в утроба. Забелязваме плочи и вдлъбнатини на местата, където са положени телата и урните. Сигурно наоколо се спотайват и пепелянки. Изминаваме около осемстотин метра на това ниво. Тук гробниците са повече, отколкото тези в Сована, и са разположени на различни нива от хълма. Обзема ме някакво чувство за надвиснала опасност, която не мога да идентифицирам. Просто ми се иска да се махна оттук. Питам Ед дали и според него това място е зловещо, и той казва:

— Да, определено, да си вървим.

Пътят на връщане е ужасен, както и очаквах. Ед спира, за да изтърси камъчета от обувката си и отвътре изпада парче от кост. Стигаме до мястото, на което беше козята глава, но нея вече я няма. Приближаваме до колата и виждаме, че някой е паркирал до нас. Млада двойка се целува и натиска с такава страст, че изобщо не ни забелязва. Това разсейва лошата аура на мястото и ние потегляме към хотела, опиянени от етруската магия.

О, време за вечеря — любимата ми част от деня. Днес ще посетим „Каин“, където възнамеряваме да отбележим гастрономическия апогей на това пътуване. Преди да тръгнем към Монтемерано, правим малко отклонение към Сатурния, който вероятно е най-старият град в Италия, по-древен и от Кортона. И сигурно е така, защото според легендата е създаден от Сатурн, който е син на небето и земята. Същата легенда разказва и за топлия водопад, който бликва, когато копитата на Орландо (на английски Роланд) за пръв път докосват земята. Разположен на Via Clodia, това несъмнено е най-древният град, който съм виждала. Наум репетирам изречението „Живея на Via Clodia“ и си представям какво ли е наистина да живееш на такава антична улица. Градът е сенчест и оживен и изобщо не изглежда изгубен във времето. Няколко силно загорели гости на скъпия хотел близо до водопадите, изглежда, търсят да си купят нещо, но изборът в магазините е скромен. Те сядат пред едно кафене на открито и си поръчват разноцветни коктейли във високи чаши.

„Каин“ е истинско бижу — две кокетни малки стаи с цветя по масите и изящни порцеланови прибори и чаши. Всичко в менюто изглежда вкусно и аз се затруднявам да избера. Тук също предлагат както изискани ястия, така и селски специалитет типични за региона на Марема — zuppa di fagioli, супа от бял боб, паста със сос от заек, cinghiale all’aspertto di mora, глиган със сос от боровинки. За antipasti поръчваме flan di melanzane in salsa tiepida di pomodoro, пай от патладжан с топъл доматен сос, и mousse di formaggi al cetriolo, мус от сирене и краставици. За първо и двамата искаме tagliolini all ’uovo con zucchine e fiori de zucca, паста с яйце, гарнирана с тиквички и цветове от тикви. След това Ед ще яде печено агнешко, а аз — патешки гърди в сос от грозде. Вслушваме се в съвета на сервитьора и поръчваме вино Morellino, Le Sentinelle Riserva 1990 от „Мантеласи“. Слава на Бога! Какво вино само! Вечерята е превъзходна във всяко отношение, а обслужването е на ниво. Още от вратата всички в ресторанта забелязват младата двойка, която седи на централната маса. Те изглеждат като близнаци. И двамата имат разкошни черни къдрици, но косата на момичето е закичена с жасминови цветове. Погледът и на двамата е разнежен, или както майка ми го нарича, „креватен поглед“, а устните им са като тези на гръцките статуи. Облечени са от бутиците в Милано и Рим — той с леко измачкан бежов костюм, а тя с жълта копринена лятна рокля, която сякаш е излята по нея. Сервитьорът им налива шампанско, нещо необичайно за италиански ресторант. Пред погледите на целия ресторант двамата вдигат тост, съвършено нехайни към всичко наоколо. Салатите ни са толкова свежи, сякаш са откъснати този следобед и вероятно е точно така. Потъваме в сладка, радостна нега — заветната цел на всяка ваканция.

— Искаш ли да отидем в Мароко? — изтърсва Ед. — Ами в Гърция? Никога не съм я отхвърлял като дестинация.

Новите места винаги разпалват апетита за още пътувания. Отново се заплесваме по красивата двойка. Виждам, че и другите посетители им хвърлят дискретни погледи. Мъжът се е преместил на стола до девойката и държи ръката й. Виждам как бърка в джоба на сакото си и вади малка кутийка. Концентрираме се върху салатите си. Мислим да прескочим десерта, но с кафето ни носят чиния с малки пастички, които бързо омитаме. Това е една от най-хубавите ми вечери в Италия. Ед предлага да останем в града още няколко дни и всяка вечер да идваме тук. Ослепителното момиче протяга ръка и се наслаждава на квадратния изумруд в диамантен обков, доколкото виждам оттук. Двамата вече се усмихват на всички, след като внезапно осъзнават, че сме станали свидетели на техния годеж. Спонтанно всички вдигаме чаши за тост, а сервитьорът досетливо ни долива. Момичето отхвърля назад дългата си коса и по пода се посипват дребни бели цветчета.

Когато си тръгваме, наоколо е тъмно и тихо. Стигаме до бара и края на улицата, където целият град сякаш се е изсипал за едно последно кафе и игра на карти.

На сутринта отиваме до Вулчи, поредното древно градче с извит мост и замък, превърнат в музей. Мостът е етруски, с римски и средновековни поправки и допълнения. Фиора, която е нещо средно между река и поток, тече чак долу в клисурата, та се питам защо мостът е с такава огромна извивка, но фактът си е факт. Пътят, който той някога е свързвал, вече го няма и това го прави странно сюрреалистичен. Крепостната стена в единия му край е била построена доста по-късно. Обграденият от крепостен ров бенедиктински манастир сега е музей, пълен с изумителни находки, като този в Тарквиния. За съжаление, експонатите са изложени зад стъкло и не можем да ги докоснем, колкото и привлекателни да ни изглеждат. Иска ми се да поема всяка от малките протегнати ръце, да пипна всяко стъкълце от парфюм във формата на елен, да погаля монументалните каменни скулптори като тази на момчето, яхнало крилатия кон. Ето нещо, което наистина не знаете за етруските — тяхното изкуство е жизнеутвърждаващо, защото ги разкрива като хора, които са живели за мига. Д. Х. Лорънс определено е доловил това, но всеки в неговото положение би направил същото. По пътя препрочитам книгата му и не мога да повярвам какъв кретен е бил. Селяните са тъпанари, защото не изпълняват на мига желанията на този противен чужденец. Никой не изгаря от желание да ги закара далече в провинцията, за да види руините. Никой няма свещи тогава, когато на него му трябват. Каква опака страна! Разписанията на влаковете не са като тези на гара „Виктория“, а храната не му харесва. Но в моментите, когато просто описва това, което вижда, съм готова да му простя капризите.

Останки от етруски и римски град лежат из полето — каменни основи и парчета подова настилка, някои с бяло-черна мозайка. Подземни проходи и части от бани, които всъщност приличат на скица от градския план — човек може да се разхожда наоколо и да си представя сградите, оживлението и гледката от моста. От едната страна виждаме голи римски развалини на тухлена постройка — стени, няколко прозореца и дупки на мястото на гредите, укрепващи пода. Вулчи предлага пир за археолозите. За съжаление, гробниците с рисунките са затворени днес — още една причина да се върнем тук.

Изумени сме и от местните ресторанти. Enoteca Passaparola на пътя за Монтемерано предлага страхотна храна в съвсем непретенциозна обстановка — хартиени салфетки, меню, написано с тебешир на дъска, дъсчени подове. Ако в Марема изобщо са останали каубои, според мен те идват тук. Поръчваме си големи порции печени зеленчуци и свежи зелени салати с бутилка Lunaia, великолепно бяло вино от местната изба_ La Stellata_. Сервитьорът ни осведомява и за близката изба Cantina Cooperativa del Morellino di Scansano, след което ни носи да опитаме чаша от тяхното вино. До края на лятото това ще бъде новото ни домашно вино. За долар и седемдесет цента на бутилка се сдобиваме с учудващо меко и пивко вино. В сравнение с отлежалото Morellino, което сме опитвали, то е много по-откровено и определено не е за подценяване. Добре че на задната седалка все още има малко място за няколко каси.

На съседната маса един художник ни прави шаржове. Моят прилича на Пикасовата Дора Маар. Вдигаме тост за него и завързваме разговор. Той отваря чантата си и ни показва каталог с изложбите, които е правил. Започваме да кимаме учтиво. Мъжът вади разни рецензии и си долива вино. Жена му не изглежда засрамена, а по-скоро примирена — и друг път е била с него по ресторантите. Дошли са тук заради минералната вода, която е добра за черния му дроб. Той примъква стола си към нашата маса, оставяйки жена си на тяхната. Колебая се дали да си поръчам плодовата пита от менюто на дъската, или да поискам сметката. Ед моли за сметката и двамата си тръгваме. В града сядаме на по чаша кафе, а когато потегляме, поглеждаме към прозореца на ресторанта и виждаме, че синьор Пикасо си е тръгнал. Влизаме и все пак си поръчваме плодова пита. Сервитьорът ни носи и две чаши amaro с комплимент от заведението.

— Идват тук всяка вечер — оплаква се той. — Вече с нетърпение чакаме деня, в който този ще си замине за Милано заедно с болния си черен дроб.

Завладени от духа на етруските, сити и доволни от хотела, ние си стягаме багажа и потегляме за Таламоне, град с високи крепостни стени на брега на морето. Водата тук е чиста, доколкото виждам, а и доста студена, както се оказва. Нашият модерен хотел не предлага плажна ивица, само отвесни скали и бетонни платформи над водата, където можеш да се излегнеш на шезлонга и да се печеш. Избрахме Таламоне, защото е в близост с резервата на Марема, единствената част от тосканското крайбрежие, успяла да избегне застрояването. Повечето плажове са заграбени от различни концесионери и представляват стройни редици от чадъри и шезлонги по ширината на целия бряг. При това положение човек има възможност да се разхожда единствено в близост с водата. Често на плажа има съблекални, душове и закусвални. На италианците очевидно така им харесва. Могат да намерят събеседници навсякъде! А и те обикновено ходят на плаж групово — цели приятелски или семейни компании. Като калифорнийка, аз обичам уединението. Плажовете, по които израснах в Джорджия, и пустите ветровити дюни в Пойнт Рейес не са ме подготвили за плажовете на Стария свят. Ед и дъщеря ми харесват чадърите. Двамата ме мъкнат на различни места — Виареджо, Марина ди Пиза, Пиетрасанта, настоявайки, че този път ще бъде различно, че трябва да се отпусна. На мен ми харесва да лежа ни плажа, да слушам прибоя и да се разхождам, без да срещам никого. Тосканските плажове са претъпкани като улици. Според брошурата в резервата на Марема има диви коне, лисици, глигани и елени. Обичам миризмата на macchia — дивите крайбрежни храсти, които моряците твърдят, че могат да надушат още преди да са видели брега. Като цяло тук няма нищо особено само пътеки с див розмарин и морска лавандула, които прекосяват пясъчните хълмове и празните плажове. Седим на пясъка и цяла сутрин разговаряме. Вълните нашепват името на древното Тиренско море. Носим си сандвичи с мортадела, парче parmigiano и студен чай. Ако не броим малката група хора долу на плажа може да се каже, че желанието ми за уединение сред природата е удовлетворено. Какъв е цветът на морето? Почти кобалтовосин. Не, по-точно лапис лазули, като дрехата на Дева Мария от картините, но със сребърни проблясъци. Разходката на открито ми се отразява добре след няколкодневното пътуване с кола. Опитвам се да чета, но слънцето е ослепително — нямаше да е зле да имаме чадър.

На сутринта тръгваме към Riva degli Etruschi, брега на етруските. Не можем да избягаме от тях. Плажът всъщност е осеян с шезлонги под наем, но заради близостта си с резервата не е така претъпкан. Правим дълга-дълга разходка по брега, след което се отдаваме на сиеста под малката си индивидуална тента. Близо сме до Сан Винченцо, където е летувал Итало Калвино^[4]. Магазините в града продават плажни топки, надуваеми дюшеци и кофички за пясък. Вечер всички се втурват да купуват пощенски картички и да хапват сладолед. В курортните градчета е така. Сядаме в един ресторант на открито и поръчваме cacciucco — рибена яхния. Филе от няколко вида риба е натрупано в голяма купа и залято с горещ бульон. Сервитьорът намазва с чесново пюре препечените ни филии и ние ги пускаме да плуват в супата, наслаждавайки се на опияняващия аромат. Два омара ни се цъклят свирепо насреща. Сервитьорът припка наоколо и често-често долива бульон в купата. Заедно със салатата той приближава до масата количка с глинени съдове, стъклени бутилки и цветни керамични панички, пълни с различни видове зехтин за овкусяване. Молим го да избере вместо нас и той сипва отвисоко тънка струя зелен зехтин върху салатата от червена и зелена цикория.

Потегляйки за Маса Маритима се отклоняваме към Популония просто защото ни е на път, а и името звучи твърде древно, за да го пропуснем. Всяка малка спирка ме кара да искам да се размотавам с дни. На едно място спираме за кафе и виждаме как двама рибари носят в кофи нощния си улов. За съжаление, от обяда ни делят цели часове. Една жена излиза от кухнята на кафенето и започва да пише на дъската менюто за деня. Влизаме в града и паркираме под огромна крепост — поредния замък със стена като тези, описани в старите книги. Ето го и музея, в който трябва да разгледам всичко. Ед твърди, че засега е приключил с нещата от миналото хилядолетие, и отива да си купи мед, който пчелите са събрали от крайбрежните храсти. Срещаме се в един магазин, където откривам да се продава етруски глинен крак. Не знам дали е истински, или е имитация. Решавам да помисля по въпроса, докато се разхождаме, но когато се връщаме да го купим, магазинът е затворен. На излизане от града виждам знак, който сочи към някакво етруско място, но Ед настъпва газта — гробниците са му дошли до гуша.

В името на града, където пренощувахме предишната вечер Маса Маритима, Маритима се произнася с ударение върху втората, а не върху третата сричка, както аз многократно го изговарях. Дали изобщо някога ще науча италиански? Все още правя доста груби грешки. С приближаването ни до морето почвата става все по-тинеста и накрая Маса Маритима остава далече зад нас, но все още се вижда, тъй като е кацнал високо над тревистата равнина. Човек би помислил, че сме някъде в Бразилия и това в далечината е едно от затънтените селца, които са тъй привлекателни за авторите на магическия реализъм. Всъщност това са два града — единият стар, а другият още по-стар. И двата излъчват някаква суровост с дълбоките отвесни сенки, хвърляни от яркото слънце. Ние се чувстваме малко уморени. Регистрираме се в хотела и за пръв път в стаята има телевизор. Дават стар филм за Втората световна война, озвучен на странен италиански, и ние сядаме да погледаме. Съдбата на едно окупирано от германците село зависи от американски войник, който се крие в околността и им помага. Населението трябва да се евакуира. Натоварват всичко на няколко магарета и тръгват незнайно накъде. Аз задрямвам. Сънувам, че някой се опитва да отвори капаците на прозорците в Брамасоле. Събуждам се в плевнята има още един войник. Нещо гори. Дали в Брамасоле всичко е наред? Внезапно осъзнавам, че това е единственият ни ден в Маса Маритима.

За два часа успяваме да обиколим всяка улица. С малките си отдалечени един от друг градове, магистралата, която се губи в продължение на десетки километри, надничащия през прозореца магазинер и ширналия се хоризонт Марема непрестанно ми напомня за Американския запад. Е, piazza-та и великолепната катедрала определено не се вписват в западния пейзаж, но и двете места притежават сходно меланхолично излъчване, което преминаващите оттук като нас долавят.

На път за вкъщи се отбиваме до „Сан Галгано“, най-прекрасната от всички старини — изящна църква във френски готически стил, която още преди векове е изгубила пода и покрива си. Под откритото небе стои само един скелет без прозорци, целият обрасъл с трева. Мястото е идеално за романтични сватби. Представям си как огромният прозорец с решетка се обагря в алено и синьо. В ъглите на страничните олтари, където свещениците някога са палели свещи, сега птици са свили гнезда. Виждам каменна стълба, която не води доникъде. Останките от каменния олтар изглеждат така откъснати от християнското си предназначение, че върху тях като нищо може да са били извършвани човешки жертвоприношения. Мястото започнало да се руши, когато по време на някаква война абатът продал ламарината на покрива. Сега в църквата живеят няколко котки. Едната се радва на разнолико потомство. Навярно няколко бащи са допринесли за появата на пухкавите топчици в рижаво, черно и тигрово, сгушени около огромната бяла майка.

Вкъщи сме! Внасяме виното, отваряме капаците на прозорците и тичаме да полеем клюмналите растения. Подреждаме касетките с виното в килера под стълбите. Духът на узрялото грозде е затворен в бутилките и отлежава в очакване на нашите празници Ед затваря вратата, след като е оставил бутилките при прахта и скорпионите. Нямало ни е само седмица. Къщата ни липсваше, но пък сме доволни, че опознахме част от околността. Вече знам откъде италианците са наследили прословутото си безгрижие и умението да се наслаждават на момента — качества, за които по-студенокръвните хора като нас им завиждат. Разбира се, от етруските. Всички стенописи от гробниците ми се струват изпълнени със смисъл, стига само да можехме да ги разчетем. Затварям очи и виждам дебнещите леопарди, изкусната фигура на смъртта, безкрайните пиршества. Понякога се сещам за гръцките митове — за Персефона, Актеон и кучетата, както и за Пегас, но инстинктивно усещам, че образите в гробниците, както в етруските, така и в гръцките, са отражение на нещо от далечното минало — на архетипи, чиито корени се крият още по-назад в древността. Те постоянно изникват около нас и се опитват да ни кажат нещо, нещо, което самите ние носим в праисторическите си гени.

В Сомърс, Ню Йорк, живеех в къща, построена през осемнадесети век, която все още сънувам. Там имах голяма градина с всякакви подправки и често пълнех шишенца с кафяви и кехлибарени отвари. Веднъж, когато засаждах леха със сантолина, която в Средновековието е била разпръсквана по пода на църквите, с цел да притъпи неприятните телесни миризми, с градинската лопата изрових малък, ръждясал железен кон в галопираща поза. Сложих го на бюрото и си го нарекох за мой личен тотем. По-рано това лято, докато разчиствахме терасите от камъни, пернах с лопатата малък предмет. Наведох се и с изумление видях, че това е кон — може би етруски, а може би детска играчка от миналия век. Позата отново беше галопираща.

Преди няколко години попаднах на пасаж от „Енеида“, който разказваше как местоположението на Картаген било определено въз основа на поличба, изровена от земята.

Главата на енергичен кон, която беше знак, че народът ще побеждава в боя и ще благоденства в живота. (I, 444).

Това за боя не ме вълнува, за разлика от „благоденствието в живота“. Копитото на Орландо дава началото на топлия извор. Крилатите коне в Тарквиния, изровени изпод камъни и кал, са постоянно пред очите ми. Слагам си картичка с техните образи редом с моите два коня. Благоденствието в живота. Етруските са му се радвали. Понякога и на определени места ние също го откриваме. Свободни сме да галопираме или дори да полетим.