Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (26)

Алеята с розите

Седя на седалка до пътеката. По време на десетчасовия полет до Париж изчитам историята на експерименталната френска поезия, списанията на борда и дори брошурата с инструкциите за безопасност. Толкова много сътресения се случиха в работата, преди да напусна Сан Франциско в края на май, че исках да ме качат на самолета бинтована и на носилка и да ме позиционират в предната част на салона, зад перденцата, където стюардесата от време на време да ме навестява с чаша топло мляко или сапфиреносиньо джин-мартини. Тръгнах седмица преди Ед да приключи с часовете, и в деня на завършването буквално се хвърлих на първия самолет, строен на пистата за излитане.

След кратко изчакване на летище „Шарл дьо Гол“ се прехвърлих на самолет за Италия. Без излишно разтакаване пилотът директно се изстреля нагоре. И във въздуха италианците карат като италианци. Почувствах внезапен прилив на енергия. Чудех се дали не се опитваме да изпреварим някого. Скоро се устремихме почти отвесно надолу, към летището в Пиза. Никой около мен не изглеждаше притеснен, затова аз се опитах да контролирам дишането си и здраво се държах за дръжките на седалката.

Решавам да пренощувам тук. Самата мисъл да хващам нощния влак за Флоренция, ми звучи изтощително. Регистрирам се в хотел и откривам, че са ми останали сили и за разходка. В момента е часът на passeggiata. Тълпи от хора се срещат, разхождат се, приказват си, разнасят поръчки. Кулата си е все така наклонена, а туристите продължават да се снимат пред нея, накланяйки се на едната или другата страна. Къщите, боядисани в пастелно и охра, все така се редят по брега на реката като нарисувани с акварел. Жени с пазарски торби се редят в благоуханната хлебарница. Прекрасно е да пристигнеш в чужда страна и да се чувстваш напълно различен. Тези хора винаги са си били тук, погълнати от собствения си живот. Те не говорят и не изглеждат като мен. Ритъмът на дните им е съвсем различен от моя. Аз съм истинска чужденка. Сядам да вечерям в един открит ресторант на piazza-та. Равиоли, печено пиле, зелен фасул, салата и половин гарафа от местното червено вино. След това въодушевлението отлита и аз потъвам в сладка, безкрайна умора. В хотела си вземам пенлива вана, лягам и се събуждам чак след десет часа.

Първият сутрешен влак ме понася през поля с цъфнали макове, маслинови горички и вече познати селца с каменни къщи. Купи сено, групички от по четири монахини, облечени в бяло завивки, провесени от прозорците, кошари за овце, олеандър. Италия! През цялото време гледам през прозореца. Наближавайки Флоренция, се притеснявам да не ударя в нещо чантата с новия ми компютър. Повечето ми летни дрехи са в къщата, така че пътувам с малко багаж. Но и така се чувствам като товарен кон с трите чанти, които висят по мен — дамската, компютърната и тази с ръчния багаж. Обичам гарата във Флоренция, която винаги ми напомня за моето първо пътуване до Италия, което беше почти преди двадесет и пет години — екзотичният дрезгав глас, който обявява по високоговорителя, че влакът пристига от Рим на binario undici, единадесети коловоз, а този за Милано тръгва от binario uno, първи коловоз, миризмата на машинно масло и хората, които бързат в различни посоки.

За щастие, влакът е почти празен и аз лесно намирам място за всичките си чанти. По средата на пътя към къщи (къщи, повтарям си наум) минават с количка и предлагат сандвичи и напитки. Влакът не спира в Камуча, затова слизам в Теронтола, което е на шестнадесетина километра по-надолу, и поръчвам такси.

Петнадесет минути по-късно пристига едно такси. В момента, в който се качвам, пристига второ и шофьорът започва да вика и да ръкомаха. Оказва се, че това е колата, която съм поръчала. Моят шофьор обаче не иска да се откаже от печалбата. Уверявам го, че наистина имам поръчка, но той се кани да потегли. Другият шофьор започва да удря по вратата и да нарежда, че са му прекъснали обяда заради тази Americana и че има деца да храни. В ъгълчетата на устата му се събира слюнка и аз се плаша да не направи някой епилептичен припадък.

— Моля ви, спрете, трябва да ида с него. Много съжалявам! — Моят шофьор изръмжава, набива спирачки и ми хвърля чантата. Качвам се в другото такси. Двамата мъже се гледат кръвнишки, скърцат със зъби, размахват юмруци и говорят едновременно. След това изведнъж се помиряват и се ръкуват с усмивка. Изоставеният шофьор идва до мен, усмихва ми се и ми пожелава приятно пътуване.

Сестра ми, племенникът ми и техни приятели гостуват в къщата от няколко седмици. Докато пристигна, сестра ми е засадила всички саксии с бяло и розово мушкато. Ароматът на свежо окосена трева ми подсказва, че Бепе е окосил моравата тази сутрин. Въпреки че сериозно ги подрязах през декември, розите, които засадих миналото лято, са се източили на бой колкото мен и са окичени с цвят — прасковено, бяло, розово, жълто. Стотици пеперуди пърхат около лавандулата. Къщата е украсена с вази със златни лилии, маргарити и горски цветя. Тя е чиста и изпълнена с живот. Сестра ми дори е посадила босилек в саксията до вратата на кухнята.

Всички са отишли на екскурзия до Флоренция, така че следобед мога да извадя изпод леглото чувала с летните дрехи и да ги изнеса на слънце да се проветрят. Тъй като другите вече са се настанили по стаите, ще се наложи няколко дни да спя в кабинета. Застилам тясното легло с жълти чаршафи, слагам компютъра върху облицованото с травертин бюро, отварям прозорците и се отпускам. Вече наистина съм тук.

По-късно обувам гумените си ботуши и тръгвам да обиколя терасите. Бепе и Франческо са окастрили бурените. Битката за полските цветя отново е изгубена. В усърдието си да разчистят терена двамата не се спират пред нищо. Не ги трогват дори дивите рози (които аз познавам като „Чероки“). Маковете, дивите карамфили, някакви пухкави бели цветя и добре познатите бурени, които цъфтят в жълто, са се спасили само по краищата на терасите. Но голямата новина са маслините. През март Бепе и Франческо са запълнили празните места с тридесет нови дръвчета, така че вече имаме общо сто и петдесет. И всички цъфтят. Този път поръчахме по-големи дървета от десетте, които Ед посади миналата година, и като гледам как бързо растат, ще трябва да бъдем тук, когато дойде време за бране и за правене на зехтин. Бепе и Франческо са привързали с кол всички млади дръвчета и са обвили с пояс от бурени стъблата им, за да предотвратят покарването на филизи. Ед знаеше, че на младите дръвчета им трябват големи дупки, но явно не е бил съвсем наясно с размерите им. Бепе обясни, че те се нуждаят от наистина голям polmone, бял дроб. И за всяко от тях бяха изкопали дупка с диаметър около метър и двадесет. Освен това бяха засадили и две нови череши до тези, които Ед посади миналата пролет.

Цяла седмица готвим, разхождаме се из околностите на Арецо и Перуджа, купуваме шалове и чаршафи от пазара в Камуча и си наваксваме със семейните новини. Ед пристига навреме за прощалната вечеря, на която щедро се леят няколко вида „Брунело“, които племенникът ми е купил в Монталчино. После гостите си събират багажа — множество чанти и пакети (тук има толкова много за купуване), и си заминават.

Май е бил топъл, но сега започва да вали. Избуялите розови храсти се олюляват ниско на вятъра. Веднага тичаме навън с лопати и подпори и целите се измокряме. Ед копае, докато аз режа прекършените цветове и някои от стърчащите клони. Слагаме още тор с риск да поощрим и без това необуздания им растеж. Набирам един наръч бели рози, с каквито в цветарските магазини правят готовите букети. Вътре изглаждаме дрехите си и подреждаме къщата след престоя на гостите. Всичко бързо си идва на мястото. Онзи юни, когато навсякъде заварих стълби, работници, тръби, кабели, чакъл и прах, ми се струва безкрайни далечен. Животът ни тепърва започва.

Тенджера минестроне за дъждовните нощи. Отиваме пеша по римския път до града, за да купим сирене, рукола и кафе. Черешите на Мария Рита нямат равни. Всеки ден изяждаме по един килограм от тях. Разчистването на дънерите и камъните от терасите се оказа от полза. Сега косенето на тревата и подрязването на дърветата ни е по-лесно. Вече не хвърчат толкова камъни, когато пуснем косачката. Колко ли камъни изхвърлихме оттук? Вероятно достатъчно да построим цяла къща. Нощем по терасите мъждукат светулки, а в нежносините утрини ни будят кукувици (дали вместо ку-куу те не казват ху-куу?). Някаква плаха птица пее „уии, уии“. Гиздавите папуняци с екзотично оперение си нямат друга работа, освен да ровят в калта. Чакат ни дълги дни с птичи песни вместо телефонен звън.

Засаждаме още рози. В тази част на Тоскана те цъфтят пищно. Почти всяка градина прелива от тях. Избрали сме сорт „Пол Нейрон“, с къдрави, яркорозови листенца, разперени като пичката на балерина, и удивителен аромат на лимон и роза. Трябва да взема и две от бледорозовите цветове с големина на топка за тенис, наречени „Дона Марела Апели“. Техният аромат ми напомня за топлата прегръдка на Делия, една от приятелките на баба ми, която носеше шапки с огромна периферия и беше клептоманка. Никой никога обаче не я обвини, защото това щеше да притесни до смърт нейния съпруг. Когато забележеше нещо ново из къщи, той отиваше в магазина, откъдето решаваше, че е купено, и казваше:

— Жена ми напълно е забравила да ви плати това — просто директно си е тръгнала с него и едва снощи си спомни. Колко Ви дължа?

Най-вероятно и сладникавият й парфюм с аромат на рози също беше краден.

— Не засаждай сорта „Мир“ — посъветва ме една приятелка и познавачка на розите — Те са толкова банални.

Те обаче не само са ослепителни, но и самите им цветове — ванилов крем, прасковено и алено, наподобяват цветовете на къщата. Тук сортът си е точно на място. Засаждам няколко. Миналогодишните златно оранжеви рози безсрамно са се разпукнали, а яркият им цвят подсилва тяхната прелъстителна вулгарност. Сега имаме алея от рози, която стига чак до къщата. А между всеки отделен корен сме посадили лавандула. Започвам да вярвам в ароматерапията. Докато вървя към къщата през вълни от ухания, дишам с пълни гърди и се изпълвам с щастие.

На стълбите, които водят към предната тераса, стои старата желязна пергола, окичена с жасмина, който засадихме преди две години. Цветовете са плъзнали и по железния парапет на стълбите. Сега решаваме да посадим дълга редица рози и от другата страна на алеята и да сложим пергола и там. Така ще създадем илюзия за цялостна конструкция като тази, която заварихме при първото си посещение в къщата, и междувременно ще запазим алеята открита. Избираме два вида рози — млечнорозовата „Кралица Елизабет“ и кадифено червената „Ейб Линкълн“ (която в разсадника произнасят „Ибей Линконей“) Приятно ми е да си мисля, че тези две сили могат да съжителстват рамо до рамо. Любимите ми сортове изкарват пъпки в един цвят и цъфтят в друг. Gioia (радост) има перлени пъпки и цъфти в пшеничено жълто, като някои листенца остават розови по краищата. Засаждаме още няколко от оранжево-розовите рози, една яркожълта, една от сорта „Помпиду“ и една, която носи името на папа Йоан XXIII. Толкова много знаменитости цъфтят в градината ни. Нямам нищо против да посадим и малко от декадентския опушен люляк, на който най-му приляга да краси букета на някой мъртвец.

Отиваме при един fabbro, ковач, който живее точно над реката в Камуча. Докато говорим с него, двете му момчета ни приближават, за да разгледат отблизо странните чужденци. Едното от тях, навярно дванадесетгодишно, има тайнствени, пронизващи зелени очи. Той е загорял и енергичен. Не мога да устоя и отвръщам на погледа му. Трябва му само една козя кожа и дървена свирка. Бащата също има зелени очи, но неговите са с по-определен цвят. Досега сме посетили работилниците на петима или шестима fabbri. Това е занаят, с който се захващат определено силни мъже. Тук помещението не е така опушено, защото е отворено от едната страна. Ковачът ни показва капаците за кладенци и люковете, които е правил — все неща за бита. Сещам се за замисления fabbro, с който едно време се срещнахме и който впоследствие почина от рак на стомаха. Помня как той витаеше в собствения си свят в почернелия от сажди дюкян и как разсеяно докосваше извития свещник и разни архаични предмети с глави на животни. Нашата порта все още стои отворена. Ковачът почина, преди да я поправи, и с времето ние свикнахме със скърцането и особеностите й. Зеленоокият fabbro ни развежда из градината и хубавата си къща. Може пък синът, който прилича на фавн, да наследи занаята му.

Някои неща са лесни на думи. Просто ще изкопаем дупки, ще сложим вътре метални колове и ще запълним дупките с цимент. Избираме розова пълзяща роза („Как се казва?“ „Няма име, синьора, просто роза. Bella, no?“) и за двете страни на перголата.

Имала съм няколко градини, но никога не съм садила рози. Когато бях дете, баща ми озеленяваше местността около дядовата фабрика за памук, която управляваше. С упорита целенасоченост, на която само мога да се чудя, той засаждаше хиляди рози от един и същи сорт. Виталната, кървавочервена L ’etoile de Holland беше неговата роза. Той беше, меко казано, труден човек и на всичкото отгоре почина на четиридесет и седем годишна възраст. До смъртта му къщата ни беше пълна с неговите рози — големи вази, кристални купи и тънки единични сребърни вази украсяваха всяка хоризонтална повърхност. Розите никога не увяхваха, защото през сезона на цъфтежа баща ми караше някой да бере свеж наръч всяка сутрин. Спомням си как по обяд влизаше през задния вход, облечен в бежов ленен костюм, който незнайно как не беше измачкан от жегата. В ръцете си крепеше нежно, сякаш гушка бебе, огромен букет ярки червени пъпки, увити във вестник.

— Вземи това — връчваше ги той на Уили Бел, която вече чакаше с ножици и вази. След това завърташе на един пръст сламената си шапка и казваше: — Кажи ми сега на кого ли му е притрябвало да отива в рая?

В досегашните ми градини съм садила билки, жълт полярен мак, обички, теменужки и карамфили „Сладкия Уилям“. Сега съм влюбена в розите. Всяка сутрин излизам боса по росната трева, която вече е достатъчно гъста, откъсвам една роза и китка лавандула и ги слагам във вазата на бюрото ми. Спомените отново ме пробождат — в памуковата фабрика баща ми държеше на бюрото си една-единствена роза. Осъзнавам, че съм посадила само една червена роза. Слънцето изгрява и ароматът на рози и лавандула се засилва.

Сега, след като отметнахме толкова много работа, можем да седнем и да помислим за бъдещето. Ще дойде време, когато просто ще градинарстваме, ще поддържаме къщата (странно, но някои от прозорци вече се нуждаят от освежаване на дограмата) и ще довършваме някои дребни неща. Направили сме си списък с приятни предстоящи задачи — каменни алеи, фреска на кухненската стена, пътешествия до античния регион Марке, външна пещ за хляб. Имаме и такъв с не толкова приятни задачи — да намерим решение за отходната канализация, откъдето се носи плашеща зловонна миризма, когато в къщата се събират повече хора; да изчистим и пренаредим каменните стени в избата; да се погрижим за каменните стени около терасите, които на няколко места са рухнали; да сменим плочките в банята с пеперудените мотиви. Някога тези проекти щяха да ни се сторят стряскащи, но сега са просто задачи от поредния списък. Все пак скоро ще дойде времето, когато ще вземаме уроци по италиански, ще си правим дълги разходки, изучавайки дивите билки, ще пътуваме до Венето, Сардиния и Апулия и дори ще отидем с яхта от Бриндизи или Венеция до Гърция. Колко хубаво би било да тръгнем от Венеция, където се усеща първият полъх на Изтока!

Но все още е рано за всичко това. Трябва първо да приключим с последния важен проект.