Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (28)

Спомени от лятото

Съдовете за светена вода във всички църкви са сухи. Прокарвам пръсти по прашните мраморни корита, но не откривам и капка, с която да овлажня морното си чело. Тосканското лято превзема тялото, но не и каменните църкви, които и в летните месеци продължават да излъчват влажна и сива зимна хладина. Всеки път, пристъпвайки прага на някоя от тях, имам чувството, че прониквам в плътна тишина. Над гласовете ни сякаш се спуска някакъв похлупак или огромна влажна ръка. Когато влезете в огромната „Сан Биаджо“ под Монтепулчано, усещате някакъв безплътен покой. Ако застанете точно йод кубето и извикате нещо или плеснете с ръце, ще видите как ехото бързо се връща. Но то не е проточеното, разлято „ехооо“, което се носи над езерото, а отсечено, многократно повторение на звука. Гласът ви звучи ниско, свръхестествено. Започвате да си мислите, че някой ангел шегобиец кръжи около фреските, макар че по-вероятно е това да е гълъб.

И тъй като отдавна прекарвам летата си в Кортона, с огромна изненада и радост установявам, че тук се чувствам у дома си. И не просто у дома — тук се връщам към същинското, първично усещане за дом. То се засилва от прашните камиони, които продават пъпеши по кръстовищата, и от неизменното потупване, с което проверяваме дали пъпешът е узрял. Момчето го слага от едната страна на прашната метална везна, а от другата страна нарежда различни тежести. Мускулът на ръката му се издува като този на Попай моряка, а лекият ветрец довява от него полъх на сено, лук и земя. По време на буря светкавиците шарят по земята, а зърната на градушката подскачат наоколо. Тогава миризмата на озон ме връща към дните в Джорджия, когато събирах в купа ледени късчета с размера на топче за пинг-понг и ги слагах във фризера.

Неделя тук е ден за гробища. На фона на пищно отрупаните с цветя местни гробове нашите южняшки гробища изглеждат голи и аскетични, но ние също правехме неделни посещения в евъргрийн и носехме гладиоли и цинии. Седнала на задната седалка на колата, аз стисках между коленете си хладната ваза, а през това време майка ми се оплакваше, че Хейзъл никога не носела и стръкче цвете на гроба на жената, която й била собствена майка, а не свекърва. Събрани около надгробната плоча на Анселмо Арналдо (1904–1982), тези семейства, подобно на моето, вероятно си мислят: „Благодаря ти, Боже, че старият козел лежи тук, вместо да продължава да ни подлудява“.

В задушните нощи температурата на въздуха почти се изравнява с телесната, а подвижни рояци от светулки конкурират звездите. Комарите се завират дори в косата ми. Махвам с ръка във въздуха и успявам да уловя по някой. Дните са достатъчно дълги, за да се насладя на слънцето. Разхождам се из къщата и ми се струва, че долавям присъствието на моите истински предци. Сякаш това е мястото, в което винаги съм се връщала у дома си.

Животът в покрайнините на малък град, както и близостта с природата определено засилват усещането за родно място. Веднъж ме посети мой студент от Лос Анджелис. Когато го заведох в края на нашия имот, откъдето се разкрива обширна гледка към езерото, кестеновите гори, Апенините, маслиновите горички и долината, той се оказа неподготвен. Стоеше мълчаливо, за пръв път, откакто го познавам, и накрая каза:

— Хм, това май се нарича природа.

Да, природа е. Облаците се скупчват над езерото и гръмотевица се спуска по гръбначния ми стълб с оглушителния грохот на вълни в открито море. Пиша в дневника си: „Съдомиялната изгоря. Чухме пращенето. Но не е ли прекрасна страховитата буря, която изпълва с ужас всички, които са се свили около огъня в пещерите си? Гърмежът ме разтърсва, сякаш съм коте, което котката майка е сграбчила за врата. Светкавиците ме запращат у дома. Лежа на земята, на шест хиляди и петстотин километра оттук, и оставям дъжда да ме намокри цялата“.

Дъждът шиба лозята. Природа. Кое е узряло, ще се наводни ли алеята, кога трябва да копаем картофите, колко вода има в кладенеца за напояване? В мен се надигат ранни спомени. Излизам да донеса дърва. Един черен скорпион полазва по ръката ми и изведнъж се сещам за мъхнатите тарантули под душа в Лейкмонт и за писъка, който нададе майка ми, когато настъпи с босия си крак една от тях и я размаза на пихтия.

Дали не ме тегли назад към безгрижните дни? Сънувам как мама облива сплъстената ми коса с канче дъждовна вода.

Сладко време, дълги-дълги дни. Ставам още в зори, защото ако изчакам лятното слънце да се покаже над върховете на хълмовете, първите лъчи се стоварват върху мен, така както удрят Стоунхендж по време на слънцестоенето. Когато небето се обагри в розови и коралови ивици, а воалите мъгла се вдигнат над долината и дивите канарчета запеят, аз вече съм напълно будна. В Джорджия с баща ми обичахме да ставаме по изгрев-слънце и да се разхождаме по брега. А в Сан Франциско това, което ме буди сутрин в седем, е алармата на часовника, клаксонът на училищния автобус, който взема детето от долния етаж, или звукът на стъклените бутилки, които с трясък се изсипват в камиона за рециклирани отпадъци. Обичам града, но там никога не съм се чувствала напълно у дома си.

Към Италия бях привлечена заради накацалите по хълмовете градове, храната, езика и изкуството. Бях запленена също и от усещането за пълноценен живот, от съвместното съжителство на различни времеви периоди, което създава впечатление за безкрайност. Всяка сутрин, докато пия кафето си, вдигам тост за етруската стена над нас и за великите абстракции, които се проявяват във всички аспекти на тукашния живот — от агресивното шофиране по магистралата до следобедната разходка през piazza-та. Заради безграничното ми любопитство към тази страна и нейната многопластова култура ми се е паднало да прекарвам по няколко месеца тук. Но основното, което е напълно неочаквано и отвъд всякаква логика, достига до мен чрез църквата.

За своя изненада съм си купила порцеланова Дева Мария с малка чаша за светена вода. Като човек, който се отказа първо от методистката, после от епископалната вяра, аз не вярвам в свойствата на светената вода. За мен такава е водата от артезианския извор, която открих в една скала близо до къщата. Той сигурно е бил първоначалният водоизточник на дома. А може и да е по-стар от него — от времето на Средновековието, древните римляни или етруските. Въпреки вътрешните стремления, които усещам напоследък, не очаквам от мен да излезе католик, нито дори вярващ. Аз съм си езичница по рождение. Южняшкият популизъм от съвсем рано тече в кръвта ми. Самата идея за папа, че последна дума има някакъв си папа, ме кара да настръхвам. Нашият свещеник наричаше култа към Девата и светците „идолопоклонничество“. А съучениците ми обиждаха Анди Еванс, единствения католик в нашето училище, наричайки го „гълтач на скумрии“. В колежа за кратко бях привлечена от романтиката на литургията, особено от историята за тримата рибари, която чух в катедралата „Сент Луис“ в Ню Орлиънс. Но загубих интерес към цялата работа, когато моята приятелка католичка ми заяви съвсем сериозно, че всяка целувка, която продължава повече от десет секунди, е смъртен грях. Десетсекундната френска целувка била окей, но двадесетсекундната целувка без език щяла да ми докара неприятности. Въпреки че все още харесвам ритуали, дори празните, това, което ме привлича в църквите тук, е нещо по-дълбоко.

Харесвам кратката литургия в малките църкви по хълмовете на Кортона, където едни и същи песнопения са поддържали духа на жителите в продължение на осем столетия. Веднъж, когато един черен лабрадор случайно влезе в църквата, свещеникът прекъсна святото си слово и извика:

— За бога, някой да изкара това куче оттук.

Когато понякога се отбивам сутрин в работен ден, сядам сама и се наслаждавам на провинциалния барок. Мисля си: Ето ме тук. Харесва ми парадът на мощите, преминаващ по улиците — свещениците в златни роби, които се движат в облак от тамян, а пред тях деца, облечени в бяло, ръсят по улиците цветчета от зановец, рози и маргарити. В обедната жега едва ли не халюцинирам. Какво ли има в златната кутия, която носят, вдигната високо — може би парче от Христовите ясли? Няма значение, че досега сме си мислели, че Христос е роден в прости дървени ясли — това е част от истинските рождествени ясли. Или нещо се бъркам? Може да е фрагмент от истинския кръст, който бива изнасян навън веднъж годишно специално за въпросното шествие. Изведнъж се замислям за значението на църковния химн „Приюти ме“, който се извисяваше право към небето от бялата дървена църква в Джорджия.

Някога на юг имаше знаци върху дърветата с надпис „Покай се“. По средата на ствола на някой тъничък бор, доста над тенекиения улей, в който се стичаше смолата, висеше предупреждение „Исус идва“. Тук, когато пусна радиото в колата, напевен глас умолява Дева Мария да се застъпи за нас в чистилището. В една църква наблизо се пази стъкленица със свещено мляко. Както мой студент би казал, типично за Дева Мария.

Лежа на терасата по пладне, пека си краката на слънце и чета за ранните мъченици и средновековните светци. Привлечена съм от многострадалния свети Лоренцо, който бил опечен жив заради вярата си. Според книгата той от време на време казвал: „Обърнете ме от другата страна, защото от тази вече съм готов“, което го превръща в мои любим покровител на готвачите.

Заради предаността си към Бог младите девствени мъченици до една били изнасилвани, пронизвани, измъчвани или хвърляни в тъмница. Понякога Божията десница се намесвала и спасявала някоя мъченица като Урсула, която не искала да се омъжи за варварина Конан. Младата жена заедно с десет хиляди други девици (всички мъжемразки?) плавали с лодки по море, когато Бог ги издигнал в небето и ги спуснал в Рим. Там всички се изкъпали в миро и основали свещен орден. Най-изумителното във всички истории е присъствието на чудо. В Средновековието някои от почитаните жени откривали в устата си препуциума^[1] на Исус. Не знам дали някъде се пази подобна реликва. (И дали изглежда като сдъвкан ластик или като изсъхнала дъвка?) Последната идея така ме втрещява, че цели десет минути стоя и зяпам пчелите, които се роят в липите, опитвайки се да си представя как въпросното събитие се е случило, и то неведнъж. В момента, в който проумявам написаното, аз съм тотално смаяна. Странно защо никога не съм чувала за подобни ексцентрични явления в Америка, въпреки че веднъж получих цял куп книги с житията на различни светци. Когато се обадих в книжарницата, оттам ми казаха, че дарителят пожелал да остане анонимен. Връщам се към четивото и откривам, че някои от мъчениците страдали от „свещена анорексия“ и живеели само на вода. А когато мощите на някой светец били изравяни, целият град се изпълвал с аромат на цветя. След като свети Франциск изнесъл проповед пред птиците, те литнали във формата на кръст, след което се разделили в четири посоки. За да докажат смирението си, светците били готови да изпият гнойта и да изядат въшките на бедните. За да върнат жеста, вярващите изпивали водата, в която светецът се е къпал. Хората вярвали, че ако разрежат сърцето на починал светец, вътре ще намерят яркочервен рубин с образа на светото семейство. О, сега вече разбирам къде се крие коренът на тяхното страхопочитание. Наистина разбирам.

Разбирам, защото тази интензивна страст и жажда за чудеса е толкова типична за Юга. Вече почти съм забравила за прешлените на Дева Мария или за нокътя на свети Марко. Най-любим ми е дъхът на Сан Джузепе^[2]. Представям си как запушената бутилка от матово зелено стъкло се отваря и отвътре излиза дъхът на светеца. Когато бях малка, нашата шивачка държеше на перваза на прозореца над шевната машина буркан с камъните, които й бяха извадили от жлъчката. Тропосвайки подгъва на роклята ми, тя процеждаше през карфиците, които стискаше между зъбите си:

— Боже, не искам пак да ме подлагаш на подобно нещо. Сега се обърни. Дори бензинът не разтваря тези пущини.

Камъните бяха нейният талисман против болести. Символ и предупреждение.

Цели две години Санта Доротея останала зад стените на усойната си килия в катедралата. Живеела на хляб и овесена каша и си вземала причастие през решетките на килията. Мразех да ходя при мис Тиби, която изрязваше мазолите на майка ми, изтъркваше мъртвите клетки с царевично брашно и намазваше стъпалата й с гъст лосион, който миришеше едновременно на машинно масло и топъл шоколад. Голата крушка осветяваше не само крака на майка ми, положен върху една възглавничка, но също и ковчега, в който мис Тиби спеше нощем, защото не искаше смъртта да я свари неподготвена.

Когато бях в гимназията, с приятелите ми паркирахме на безопасно разстояние от сградата на сектата Holy Rollers и тайно наблюдавахме през прозорците хората, които изпадаха в религиозен екстаз и понякога крещяха и се търкаляха по земята в конвулсии и гърчове. Ние, като истински профани, сподавяхме смеха си, придавайки сексуален смисъл на страстното им кълчене. После сядахме в колата, Джеф палеше цигара и гледахме как същите тези хора се измъкват от очуканата църква, сякаш нищо не е било. В Неапол съсирената кръв на Сан Дженаро, която се пази в стъкленица, се втечнява веднъж годишно. Четох и за разпятие, върху което расте косъм на Исус, който веднъж годишно се подрязва. Това последното съвсем се доближава до южняшката чувствителност.

Мисля, че в Съединените щати нямаме специални места, на които да държим странните неща, затова те изскачат пред нас без предупреждение. Неотдавна шофирах на юг и спрях близо до Метер, Джорджия, за да си купя сандвич с печено месо. След солено-сладкото свинско и студения чай попитах къде е тоалетната и собственикът — потен дебелак — просто кимна към дъното на помещението. По нищо не личеше, че зад вратата параван ще се натъкна на два оплешивели щрауса. Как тези прашни създания се бяха озовали в това затънтено кътче на Джорджия и какво беше накарало собствениците на закусвалнята да ги приютят, е загадка, която ме подтиква към философски размишления в безсънните ми нощи.

Моето детство в богобоязливия Юг, където вярата лекуваше и хората се бояха, че краят на света наближава, ми даде възможност да видя множество колекции от змии, които разглеждах по бензиностанциите, докато родителите ми зареждаха с гориво. Много пъти минавахме покрай религиозни церемонии, в които наблюдавах мистериозно „опитомени“ змии, а в градчетата покрай мочурищата съм попадала на всевъзможни атракции, събрани от четирите края на света. Знаех, че с кутия кости от черна котка може да се направи могъща магия, от която можеш да се предпазиш единствено с гривна, направена от монети от по десет цента. Бях свикнала с клетките на алигаторите, в които малките се катереха по гърба на майката — четириметрова красавица, в чиято широка част можех да застана права. Провисналата телена ограда нямаше да ме спаси, в случай че на тези спящи дънери им хрумнеше да ме подгонят — алигаторите развиват скорост от 110 км в час. Елените албиноси бяха покрити с кърлежи, които полазваха по ръцете ми, когато посягах да погаля мъхестите муцуни. Харесвах препарираната пантера със зелени мраморни топчета вместо очи и деветметровата тения в буркан. Собственикът ми обясни, че тя излязла през устата на седемнадесетгодишната му племенница, след като лекарят я подмамил със скилидка чесън, набодена на клечка за зъби. Той изчакал тенията да си покаже главата и част от тялото. Сграбчил я бързо и с един замах й отрязал главата с бръснач. После издърпал останалата част от стомаха на Дарлийн, така както се вади въже от реката.

Феномени. Чудеса. Притиснати от реалността, хората от градовете все по-малко вярват в свръхестественото. Но тези, които живеем по-близо до гората и звездите, продължаваме да проявяваме интерес към него. Затова за мен кобрата със сплесканата глава е много по-впечатляваща от гърмящите змии, чиито кожи висят по стените в офиса на собственика на „Осмото чудо на света“, където сме спрели да заредим бензин. Вече сме близо до Джаспър, Флорида, където нашите са се оженили в полунощ. Въпреки предупреждението на майка ми, че тези хора са панаирджии и че зрелището не си заслужава, аз разполагам с десет минути, преди да тръгнем към Уайт Спрингс. Леко развълнувана от възможността да ме зарежат на този завой при обвитите в мъх дъбове и сребърната каравана, позиционирана върху четири бетонни блокчета, поглеждам през прозореца и виждам как една жена си мие косата над ламаринен леген, а от радиото гърми „Толкова съм самотна, че чак ще се разплача“. Тогава, както и сега, знам, че мъжът с фосфоресциращото фенерче и розите, татуирани съответно на гърба и бицепсите му, вярва в тези чудеса. Следвам го до бамбуковата хижа, където кобрата от затънтената Калкута се надига под звуците на увития в целофан гребен. Тя хипнотизира краставите кутрета, които тъпчат опашката й на прага на бараката. Петелът изкукуригва наперено, а синьото в окраската му е по-синьо от очите на майка ми и моите, които, както се знае, са най-небесносините. Очите на петела са същите като на змията. Жената на собственика излиза от караваната, небрежно наметнала боа около врата си. Тя хвърля на една змия огромен плъх, без дори да си направи труда да го нареже на парчета. Плъхът просто изчезва в пастта на змията като юмрук в ръкава на пуловер. Купувам си безалкохолно и овесена курабия и тичам към стария олдсмобил, чийто двигател пърпори в жегата. Баща ми директно потегля, а зад нас се разхвърчават камъчета.

— Какво си взе? — обръща се назад майка ми.

— Само нещо за пиене и това — показвам й голямата курабия.

— Тези неща се правят със свинска мас. Това не е глазура от белтък, а просто свинска мас, посипана с пудра захар, която разваля зъбите.

Аз не й вярвам, но когато отхапвам сладката, тя е пълна с личинки. Бързо я изхвърлям през прозореца.

— Какво видя в онази ужасна дупка?

— Нищо — отговарям аз.

С течение на годините аз възприех южняшката мания по мястото, което смятам за продължение на самия човек. Струва ми се съвсем естествено да бъда направена от червена глина, тъмна речна вода, бял пясък и мъх.

Но в Сан Франциско така и не можах да се почувствам част от мястото. Белият град с ясните светлини върху водата, с чистия, спиращ дъха бряг и меките контури на хълмовете, които приличат на спяща под зелено одеяло гиганти, ме кара да се чувствам като възхитен турист, успял за малко да избяга от сивото ежедневие. Моята къща е една от хилядите тук. Животът ми е просто поредната история в големия град. Погледът ми пробягва разсеяно през островърхата пирамида на „Трансамерика“ и назъбения хоризонт, който се вижда от прозореца на всекидневната. Тук всеки предпазливо е открехнал вратата си и плахо наднича да види кой е отвън. Вие ме виждате през моята пролука, аз ви виждам през вашата. Всички сме си безкрайно самодостатъчни.

Никога не ми омръзва да обикалям италианските църкви. Да, извитите арки и триптихите определено ми харесват, но това, което ме привлича във всяка църква, е характерният й мирис на прах, ароматът на времето. Навсякъде доминират сцени от Благовещение, Рождество и разпятието. По същество те пресъздават мистерията на двете изначални сили — раждането и смъртта. Хората сме крехки. В страничните олтари, високите арки, стъклените сандъчета с ръкописите в криптите и сенчестите извивки на апсидата се разиграват множество битки между приказния религиозен жанр и архетипните сюжети. Привлечена съм от странна картина, която сякаш е оживяла на стената. В една тъмна ниша близо до тавана в „Сан Джиминяно“ Ева дръзко се изправя от разтворения гръден кош на проснатия Адам. Не така си представях нейното сътворение, четейки Битие, според което тя се появява леко като „Да бъде светлина“. Тук всичко е изобразено графично, явно някой страстно е искал да присъства на чудото. Сцената е ярка като фантастичната кобра от Калкута, която виеше спирали пред очите ми в маранята на Южна Джорджия. Адам е парче месо. Картината грабва зрителя, сякаш е флуоресцентна. Сега ме чуйте внимателно. В сцената от Страшния съд, която Синьорели е нарисувал в катедралата „Орвието“, хора от плът и кръв стоят, величествено изправени до озъбените скелети, каквито са били миг преди да възкръснат. Части от телата им все още светят с аурата на голите кости — прозрачна бяла светлина се излъчва от твърдата, триумфираща нова плът. Странен обрат — свикнали сме да мислим, че плътта изгнива, но тук се сблъскваме с идеята за подмладяването. В същата част на катедралата виждам и фрагменти от ада — хвърчащи дяволи със зелени глави и змиевидни гениталии. Прокълнатите се гърчат под бичовете и остриетата на копията, а една пищна блондинка (ясно какви са греховете й) е възседнала дявол със закърнели, уродливи криле. Очевидно този среднощен кошмар е нечия представа за възхода и падението на човека. Картините щяха да бъдат върховни, ако не беше елементът на комикс, който се среща в болшинството църковни изображения — тази безмълвна професия от равното повествование към старозаветния огън и жупел, който все още държи позиции в Американския юг. Чудно как, освен „Покайте се“ по южняшките борове все още не са окачили и табели с надпис „Страшния съд“?

Обикаляйки из църквите, многократно попадам на образа на прободения със стрели Сан Себастиано, на мъченицата Агата, която държи поднос със собствените си гърди, които приличат на две рохки яйца, на Санта Агнес, която набожно коленичи, докато един прекрасен юноша й забива нож във врата. Почти всяка църква си има заключен сандък, който прилича на малък мавзолей с реликви, но какво е тяхното значение? Трън от короната. Пръсти от Сан Лоренцо. Талисмани, които сякаш казват на посетителите: „Дръжте се, вярвайте като тези хора“. Стоейки в тъмната крипта на провинциалната църква, в която от няколко века се пази шепа прах, виждам, че дори и днес, в края на нашето столетие, сандъкът е почетен със свежи карамфили. Осенява ме второ прозрение: Това е място, в което съхраняват спомените и потребностите си. Освен че функционират като огромни културни хранилища, тези църкви подслоняват и интимните човешки нужди. Колко близки (и колко далече от историческата църква и кървавата история на папството) ми се струват сега грубата роба на свети Франциск и стъкленицата със сълзите на Дева Мария. За мен те вече са като медальона със светлокестенявия кичур (не помня чий), като кутийката с розови листенца, която стоеше зад бутилката с магнезиево мляко върху полицата, като писмата, пристегнати с панделка, и като прозрачнобелия камък от Залива на полумесеца. Незабравими. Докато лъскам подовете и изцеждам парцала, мога да си мисля за Санта Зита от Лука, покровителката на домакинството, каквато вкъщи беше Уили Бел Смит. Плетач на кошове, просяк, погребален агент, страдащ от дизентерия, нотариус, спелеолог — всеки си живее в някаква парадигма. Някога се бях изгубила, но вече се открих. Аз не съм съгласна със средновековната идея, че светът отразява Божия ум, и затова възприемам църквата като топографска карта на човешкия ум. Моята интерпретация е изцяло светска — аз смятам, че ние сме създали църквата от нашите копнежи, спомени, желания и от съкровените си лични чудеса.

Аз съм алергична към портокаловия сок и когато ми се възпали гърлото, знам, че в църквата в Монтепулчано, града, чието име звучи като скъсаните струни на чело, има светец — Сан Биаджо, който в момента е само въплътена метафора и представлява шепа прах в кутия от ковано желязо. Малката ключалка на кутията ни напомня какво най-вече не трябва да забравяме — че не сме сами на света. Сан Биаджо фокусира мислите ми и ме кара да се издигна отвъд дискомфорта на възпаленото гърло. Моли се за мен, Биаджо, отведи ме по-далече, отколкото сама мога да стигна. Когато телевизорът не ще да се оправи нито с въртене на копчетата, нито с удар отстрани, винаги мога да призова Санта Киара. Киара — ясна. Тя е била ясновидка, а оттам до телевизора има само крачка, което я прави идеалната покровителка на телекомуникациите. Един телевизор е нищо работа за едно толкова напреднало момиче. Няма да е лошо да сложа нейна статуетка върху него. На 31 юли догодина в катедралата на Перуджа ще изложат венчалната халка на Дева Мария. Историята твърди, че тя е била „благочестиво открадната“ от една църква в Киузи, което си е своето рода оксиморон. Колкото до мен, и без грам вяра, пак ще отида.

Качвам се по стълбите, топвам пръсти в изворната вода на моята порцеланова Мария и рисувам кръгче на челото си. Когато ме кръщаваха, методисткият свещеник натопи една роза в сребърна купа с вода и поръси косата ми. А аз винаги съм си представяла кръщението си така — стоя до колене в мътната Алапаха, потапят главата ми под водата и когато оставам почти без дъх, ме изправят пред пеещото паство. Изворната вода в порцелановата ми Мария не може да отмие греховете ми или тези на света. За мен Девата винаги е била по-скоро Мери, като името на любимата ми леля, отколкото Санта Мария. Мери е просто приятелка, приятелка на майките, които изстрадват мъката на децата си, приятелка на децата, които гледат как майките им страдат. Тя виси над всеки касов апарат и банково гише, над тезгяха във всеки бар и хлебарница и аз съм свикнала с нейното присъствие. Английският писател Тим Паркс пише, че без нейното вездесъщо присъствие, което да ви напомня, че всичко си е както преди, „може да решите, че това, което ви се случва тук и сега, е уникално и безкрайно важно… Самият аз се чудя дали Мадоната не прилича по нещо на луната“. Да, моята неосветена вода успокоява. Спирам на върха на стълбите и повтарям прекрасната дума acqua. Преди години на брега на езерото Принстън, под балдахина от дървета, отрупани с пищни розови помпони, едно момиченце се научи да казва acqua.

— Acqua, acqua — викаше тя, загребвайки с шепи вода и изливайки я върху главата си. Acqua звучи по-весело и забавно, по-мокро и приключенски. Гласът й още отеква в мен, но днес споменът ме кара да се хвана за кутрето Златният пръстен с печат, семейна реликва, се изхлузи и падна в тревата. Така и не го намерихме Водата на живота. Задушевни спомени.

Задушевност. Докосването до земята, на което Ева се е радвала, преди да я изгонят от рая.

В картините хълмистите градчета са се сгушили в дланта на Мария или в убежището на синята й мантия. Наум преброждам всяка улица на родния ми град в Джорджия. Познавам чаталите на всеки орех, преливащите водоскоци, дивата круша на алеята. Накацалите по хълмовете на Тоскана селца приличат на големи замъци с тесни като коридори улици и площадчета като претъпкани общински зали. В селските църкви цари домашен уют — ленената покривка, бродирана и изгладена, и бурканът с алени далии като нищо могат да украсят нечий домашен олтар или всекидневна. Тук се чувствам като у дома си, също като в къщата на дядо и баба, на леля, на приятелите ми — домове, които познавах като дланта на ръката си. Харесвам криволичещите улички към манастира, където от четири столетия насам невидимите монахини плетат и кърпят дантели. Не съм зървала нито върховете на пръстите, нито дори крайчеца на одеждите им. Отвън две жени, които явно се познават открай време, седят на стари дървени столове пред прага на къщите си и плетат. Стръмната улица се спуска рязко надолу към градската стена, отвъд която се простира долината. По почти отвесния склон, който нито една кола не би трябвало да може да изкачи, се катери миниатюрен фиат. Луда работа. Баща ми обичаше да кара през придошлите потоци, които наводняваха падините и прашните пътища. Аз треперех от вълнение, а той се смееше и надуваше клаксона, когато водата стигнеше до прозорците на колата. А дали не ми се е струвало водата да стига чак дотам?

Можем да се върнем и отново да заживеем в тези прекрасни къщи — трябва само да освободим резето, да завъртим в ключалката огромния железен ключ и да отворим вратата.