Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (2)

Bramare (архаизъм) — Да копнееш

Каня се да купя къща в чужда страна. Къща с прекрасното име Брамасоле. Тя е висока и квадратна, кайсиева на цвят, с избелели зелени капаци на прозорците и покрив със старинни керемиди. На втория етаж има железен балкон, от който дамите вероятно са наблюдавали улични представления в компанията на своите кавалери. А долу всичко е обрасло в трънаци, рози и плевели, високи до коляно. Балконът гледа на югоизток, към дълбоката долина, над която се извисява тосканският дял на Апенините. Когато вали или при смяна на светлината фасадата на къщата се обагря в златно, охра или сиена, а старата алена боя отдолу избива в розови петна и самата къща заприличва на кутия пастели, разтопени от слънцето. На места мазилката е паднала и грапавите камъни отдолу разкриват някогашния екстериор. Къщата се издига над strada bianca — път от бял чакъл, който се вие сред хълмист терасовиден участък, покрит с овощни и маслинови дървета. Брамасоле идва от bramare — копнея, и sole — слънце — нещо, което също като мен копнее за слънцето.

Благоразумното ми семейство е изцяло против това решение. Майка ми заявява: „Нелепо е“ — с твърдо и категорично ударение върху първата сричка на думата, а сестрите ми, макар и развълнувани от идеята, се боят за мен, сякаш съм осемнадесетгодишна и се каня да отмъкна семейната кола и да избягам с някой моряк. Аз мълчаливо тая своите съмнения. Столовете с висока облегалка във външния офис на notaio не помагат. Усещам как при всяко помръдване през тънката бяла ленена рокля сякаш ме пробождат иглички и не мога да си намеря място в ужасната жега в чакалнята. Поглеждам към Ед, който си драска нещо върху гърба на някаква рецепта — пармезан, салам, кафе, хляб. Как изобщо е в състояние да го прави? Накрая синьората отваря вратата на кабинета и ни залива с тирада на италиански.

Италианският notaio няма нищо общо с нашите нотариуси — това е юрист, който извършва сделки с недвижими имоти. Нашата синьора Мантучи е дребна, темпераментна сицилианка с очила с дебели фотосоларни стъкла, през които зелените й очи изглеждат по-големи. Тя говори по-бързо от всеки друг човек, когото съм срещала през живота си. Чете на глас дълги закони. Мислех, че италианският като цяло е мелодичен, но тя го кара да звучи като камъни, срутващи се по нанадолнище Ед я гледа в захлас — знам, че е запленен от гласа й. Собственикът, д-р Карта, изведнъж решава, че навярно е поискал твърде малко за къщата, след като ние сме се съгласили с неговата цена. Ние пък я смятаме за прекалено висока. Знаем, че е прекалено висока. Сицилианката не спира да говори. Тя не дава никой да я прекъсне, с изключение на Джузепе от бара отдолу, който внезапно връхлита през тъмната врата с поднос в ръце и изглежда изненадан да види своите клиенти Amencani така стъписани. Той носи на синьората предобедния й напръстник еспресо, което тя гаврътва наведнъж, без изобщо да прекъсва словесната си тирада. Собственикът възнамерява да обяви пред властите една сума, докато къщата всъщност струва много повече.

— Така се прави — настоява той. — Никой не е толкова глупав, че да декларира реалната цена на имота си.

Предлага ни да представим един чек в офиса на notaio, след което да му връчим десет други чека на по-малка стойност буквално под масата.

Анселмо Мартини, нашият агент, свива рамене.

Иън, английският агент по недвижими имоти, когото наехме да ни помага със сделката, също свива рамене.

Д-р Карта продължава:

— Ах, вие, американците! Приемате всичко на сериозно. И perfavore, гледайте датите на чековете да бъдат в интервал през една седмица, за да не притискаме банката с големи суми.

Дали има предвид същата банка с тъмноокия касиер, който сред цигарен дим и телефонни разговори апатично извършва по една трансакция на всеки петнадесет минути? Синьората изведнъж спира да говори, натъпква книжата в една папка и става. Трябва да дойдем отново, когато парите и документите са готови.

 

 

Единият прозорец в хотелската ни стая е с обширен изглед към древните покриви на Кортона и тъмното протежение на Вал ди Киана^[1]. Горещият и бурен вятър — scirocco — в известна степен подлудява нормалните хора. Донякъде той отразява и моето душевно състояние. Сън не ме хваща. В Щатите съм сменила няколко къщи — качвам в колата Спод, котката на майка ми, и фикуса и карам 8 или 8000 километра до следващото жилище, за което вече имам ключ. Човек трябва малко да се размърда, когато покривът над главата му е заложен на карта. Когато продаваш, ти всъщност се разделяш с куп спомени, а когато купуваш — реално решаваш къде ще се случва бъдещето ти. А и новото място никога не е неутрално и неизбежно оказва влияние. Освен това трябва да се помисли и за правните усложнения и непредвидените разходи. Но тук явно всичко има за цел да ме държи в абсолютно неведение.

По някаква причина винаги съм изпитвала силно духовно привличане към Италия. Селските къщи, които в продължение на четири години наемахме из цяла Тоскана, винаги оставаха скъпи на сърцето ми. Още първата вечер, когато с едни приятели наехме заедно къща, с Ед започнахме да пресмятаме дали с общи спестявания бихме могли да си купим порутената каменна ферма, която виждахме от хълма. Ед моментално се запали по фермерския живот и обходи съседските земи, за да се запознае отблизо с работата на фермерите. Семейство Антолинис отглеждаха тютюн — прекрасна, макар и мразена култура. Чувахме как работниците викат: Vipera!, предупреждавайки останалите за отровна змия.

Вечер виолетово-синя мараня се издигаше над тъмните листа. Добре организираната ферма изглеждаше спокойна от височината на нашата тераса. Приятелите, с които бяхме тогава, не дойдоха повече, но през следващите три ваканции разсеяното ни търсене на летен дом се превърна в истинско приключение — без значение дали щяхме да намерим къща, или не, ние попадахме на места, където хората произвеждаха чист, нерафиниран зехтин, разглеждахме прелестните селски църкви, шляехме се по черните пътища сред лозята и спирахме да опитаме от най-пивкото Brunello^[2] и най-тъмното Vino Nobile^[3]. Търсенето на къща дава силна мотивация. Посещавахме седмичните пазари не просто за да купим праскови за пикник. Всеки път внимателно оглеждахме качеството и асортимента на цялата предлагана продукция и мислено си представяхме какво меню ще приготвим за рождени дни и предстоящи ваканции и какво ще поднесем за закуска на приятелите, които ще ни посетят през уикенда. По цели часове седяхме по площадите или си пийвахме лимонада в някой от местните барове и тайно попивахме от атмосферата на мястото. Колко ли пъти киснах покритите си с пришки стъпала и разтривах с лосиони краката си, навъртели огромен брой километри по каменните улици. Разнасяхме напред-назад по хотелите и къщите, които наемахме, исторически справочници, пътеводители, книги за горските цветя и романи. Но винаги питахме местните хора къде обичат да хапват и посещавахме ресторанти, които многобройните ни пътеводители изобщо не споменаваха. И двамата изпитваме неутолимо любопитство към руините на всеки древен замък по хълмовете. И досега раят за мен е да шофирам по чакълените селски пътища на Умбрия и Тоскана, блажено изгубена.

Кортона беше първият град, в който отседнахме, и ние продължихме да се връщаме към него през всички тези лета, когато наемахме странни и очарователни къщи в близост с Волтера, Флоренция, Монтизи, Риняно, Викио и Куерчегроса. Кухнята на една от тези къщи беше толкова тясна, че в нея не можеха да се разминат двама души, но пък предлагаше изглед към река Арно. Друга нямаше топла вода и никакви ножове, но беше построена върху средновековна крепост и гледаше към лозята. В трета имаше няколко порцеланови сервиза за 40 души — безброй чаши и сребърни прибори — но за сметка на това хладилникът натрупваше толкова много лед, че всеки ден по някое време избутваше вратичката на хладилната камера и ни представяше поредното иглу. Когато времето беше влажно, се ужасявах да докосна нещо в кухнята от страх, че може да ме хване ток. Носеше се легенда, че на това място Чимабуе открил младия Джото, който рисувал овца в калта. Леглата в едната къща бяха хлътнали в средата. Прилепи се спускаха надолу през комина и ни стряскаха, а дървоядите така бяха прояли гредите, че върху възглавниците ни постоянно се сипеше дървен прах. Камината беше толкова голяма, че докато си печахме телешките пържоли и чушките, можехме да седнем вътре.

Изминахме стотици километри по прашните пътища и все попадахме на къщи, които или бяха в наводняваните от Тибър райони, или гледаха към открити мини. Агентът от Сиена безгрижно ни обещаваше, че след двадесет години гледката отново ще бъде чудесна — озеленяването на голите участъци било закон. Една от средновековните селски къщи беше безумно скъпа. Редкозъбият селянин, когото срещнахме в един бар, се опита да ни продаде дома от детството си — каменна плевня без прозорци, залепена за друга постройка, до която бяха вързани недружелюбни, ръмжащи кучета. Много харесахме една ферма близо до Монтизи. Притежателката, италианска contessa^[4], ни пусна да поживеем там няколко дни, но после реши, че за да продаде имота, й е нужен знак от господ. Докато стана време да си тръгнем, знакът така и не дойде.

Сега, като мисля за тези места, те ми се струват ужасно чужди. Така усещам и Кортона. Ед е на друго мнение. Той всеки ден излиза на piazza^[5]-та и наблюдава как младите двойки се опитват да бутат колички с бебета надолу по улицата. Те спират на всеки няколко крачки. Хората се опитват да ги заобикалят. Родителите се навеждат над количката и започват да гукат и да се превъзнасят по бебето.

— В следващия си живот — заявява Ед — искам да се родя като италианско бебе. — И се потапя в живота на площада — загорелия мъж, който е запретнал ръкави, за да може мускулите му да изпъкнат, докато небрежно подпира с ръка брадичката си; кристалните звуци на флейтата, изпълняваща Вивалди иззад някой отворен прозорец; ветрилото пъстри цветя, подредени върху каменния зид на цветарския магазин; безвратият мъж, който разтоварва агнета от камиона си. Той ги мята на рамо като чували с брашно, а очите на агнетата направо изхвръкват. На всеки няколко минути Ед вдига очи към големия часовник, който години наред отброява времето на площада. Накрая става и бавно тръгва, опитвайки се да запомни всеки камък по улицата.

Откъм двора на хотела чувам как някакъв арабин започва да напява сутрешните си молитви точно когато най-накрая се унасям в сън. Звучи, сякаш човекът си прави гаргара със солена вода. Часове наред монотонното напяване упорито се разнася наоколо. Иска ми се да се покажа през прозореца и да извикам: „Млъкни!“.

На моменти ми става смешно. Поглеждам навън и го виждам как се поклаща пред прозореца на стаята си с блажена усмивка на лицето. Този човек ужасно ми напомня за акционерите на тютюн, чиито гласове като дете чувах да се разнасят от задушните складове на Американския юг. Намирам се на седем хиляди и шестстотин километра от дома и пръскам спестяванията си по някаква прищявка. Но дали е прищявка? Цялата работа много прилича на влюбването, което никога не е просто каприз, а преживяване с много по-дълбок и мистичен характер. Или се бъркам?

 

 

Всеки път, когато излезем от прекрасната хладна хотелска стая с високи тавани и тръгнем под палещото слънце на разходка из града, той все повече и повече ни харесва. Външните маси на „Бар Спорт“ гледат към Piazza Signorelli. Всеки ден неколцина фермери продават стоката си на стълбите на teatro, построен през 19-и век. Докато пием еспресо, ги наблюдаваме как мерят домати с ръждясалите си ръчни теглилки. Останалата част от piazzaта е оградена от недокоснати от времето средновековни или ренесансови palazzi^[6]. Човек лесно може да си помисли, че се намира сред декорите на операта Травиата. Всеки ден посещаваме по някоя от ключовите порти в етруските крепостни стени, обикаляме каменните улички с широчина на фиат, от двете страни, на които се издигат ренесансови и стари къщи, и вървим по още по-тесните vicoli — мистериозни пешеходни алеи, които понякога са ужасно стръмни. Зазиданите „порти на смъртта“ от 14-и век все още се виждат. През тези призрачни врати, разположени встрани от централния вход на къщата, хората някога са изнасяли жертвите на чумата, защото било лоша поличба мъртъвците да минават през главния вход. Забелязвам, че хората често оставят ключа в ключалката на входната врата.

Пътеводителите погрешно описват Кортона като „мрачен“ и „неприветлив“. Разположението му върху хълм, крепостните стени и масивните каменни сгради определено пораждат усещане за вертикална архитектура. Докато прекосяваме piazza-та, усещам как отвесните, ъгловати сенки падат с Евклидова прецизност. Изправям стойката си — гордата осанка на сградите по някакъв начин се предава на жителите. Те се движат бавно и някак достолепно. Аз постоянно се удивлявам:

— Каква красавица! Не е ли прекрасен? Виж това лице — сякаш е излязло от картина на Рафаело.

В късния следобед сядаме отново да пием еспресо, но този път на друг площад. Покрай нас минава около шейсетгодишна жена, която върви редом с дъщеря си и своята внучка тийнейджърка, а слънцето огрява енергичните им лица. По някаква причина светлината тук е толкова ослепителна. Може би от околните слънчогледови ниви се излъчва някакво златно сияние. Трите жени изглеждат спокойни, горди и забележително доволни. Лицата им са достойни да украсят златни монети.

Междувременно, с всяка глътка кафе, доларът стремително пада. Всяка сутрин тръгваме от piazza-та и обикаляме банките, за да проверим курса на валутата. Когато в последната минута осребрявате пътнически чекове, за да си купите коженото яке, което ви е грабнало окото, обменният курс не ви интересува толкова, но ние искаме да купим къща с 20 декара земя и за нас всяка лира има значение. И най-малкото спадане в курса на долара кара стомасите ни да се свиват. И всеки път изчисляваме колко поскъпва къщата. Странно, но в същото време аз пресмятам колко чифта обувки бих могла да си купя с разликата. Преди обувките бяха основното нещо, за което харчех парите си в Италия, моят таен грях. Понякога се прибирах с по девет нови чифта — балеринки от червена змийска кожа, сандали, морскосини велурени боти и няколко чифта черни обувки с различни по височина токчета.

Различните банки обикновено начисляват различна комисиона на всеки голям презокеански превод. До гуша ни дойде от това. Изглежда, тези институции прибират доста прилична лихва, тъй като в Италия изплащането на чековете може да отнеме цели седмици.

Накрая получаваме урок за това как функционират нещата тук. Д-р Карта, нетърпелив да приключим сделката, звъни в банката — тази, която неговият баща и неговият тъст използват — в Арецо, на половин час оттук. След това ни се обажда.

— Идете там — казва той. — Няма да ви вземат комисиона за внасянето на сумата и ще ви я изчислят по курса на нейното пристигане.

Финансовата му обиграност не ме изненадва, въпреки че по време на преговорите за къщата той изглеждаше забележително незаинтересован от парите — просто обяви високата си цена и държеше на нея. Беше купил имота предишната година от пет възрастни сестри, потомки на земевладелец от Перуджа. Каза, че първоначално нямал намерение да ползва къщата за лятна резиденция, но с жена му наследили имот на брега на морето и решили да използват него за целта. Дали наистина беше така, или докторът беше сключил изгодна сделка със стариците и сега с нашите пари щеше да си купи крайбрежен имот? Не че му завиждам. Хитрец е той.

И понеже явно се страхува, че може да се откажем, д-р Карта се обажда и предлага да се срещнем в къщата. Пристига с шумната си „Алфа 164“, издокаран от горе до долу в „Армани“.

— Има и още нещо — казва той, сякаш продължава някакъв разговор. — Ако ме последвате, ще ви го покажа.

Минаваме няколкостотин метра надолу по пътя и той ни повежда по каменна пътека, през уханни жълти храсти. Странно, но каменната пътека продължава нагоре по хълма, заобикаляйки един хребет. Скоро пред нас се разкрива невероятна гледка към долината — ограденият с кипариси път и китната местност, осеяна с узрели лозя и маслинови горички. В далечината зърваме синьо петно — езерото Тразимено. Отдясно виждаме червените покриви на Кортона, ясно очертани на фона на небето. Д-р Карта триумфално ни поглежда. Тук каменната пътека се разширява.

— Римляните — този път е построен от тях. Води право в Кортона.

Слънцето направо изгаря. Докторът продължава да говори за голямата църква на върха на хълма. Посочва ни къде пътят е можел да мине директно през имота Брамасоле.

Връщаме се в къщата, където той пуска външната чешма и си наплисква лицето с вода.

— Ще видите, че това е най-хубавата вода — вашият личен извор от acqua mmerale, отлична за черния дроб. Eccellente!

Д-р Карта успява да бъде едновременно ентусиазиран и леко отегчен, добронамерен и леко снизходителен. Страхувам се, че разговорът ни за парите беше прекалено рязък. А може би беше решил, че сме изключително наивни, защото подхождахме към сделката като едни изпълнителни американци. Той пуска водата, слага шепи под струята и се навежда да пийне — движение, което ни най-малко не се отразява на идеално скроеното ленено сако, наметнато върху раменете му.

— Има вода за цял басейн — подчертаваше той. — Най-добре си направете такъв точно там, откъдето се вижда езерото, а по-надолу и мястото, където Ханибал е победил римляните.

Ние сме поразени от останките на римския път, който прекосява хълма и в момента е осеян с диви цветя. Ще го използваме, когато ходим до града за следобедно кафе. Д-р Карта ни показва стария резервоар. Водата в Тоскана е ценна — била е събирана капка по капка. Светваме с фенерче през отвора и виждаме, че подземният резервоар има каменен свод — очевидно е нещо като тунел. Горе в крепостта на Медичите видяхме резервоар със същия свод, а уредникът ни каза, че таен тунел за бягство минава под хълма и слиза в долината чак до езерото Тразимено. Италианците не се впечатляват от тези неща. Аз направо не проумявам как обикновен човек може да притежава подобни древни реликви.

 

 

Когато за пръв път видях Брамасоле, веднага ми се дощя да сложа летните си дрехи в някой armadio^[7] и да подредя книгите си под един от прозорците с изглед към долината. Бяхме прекарали четири дни със синьор Мартини, който държеше малък мрачен офис на Via Sacco е Vanzetti в долната част на града. Над бюрото му беше окачена снимка, на която той бе облечен във военна униформа, вероятно от времето на Мусолини. Мартини ни слушаше така, сякаш говорехме безупречен италиански. Когато свършихме, той се надигна, нахлупи борсалиното си и само каза:

— Andiamo.^[8]

Въпреки че неотдавна си беше оперирал стъпалото, Мартини ни прекара през несъществуващи пътища и през огромни трънаци, за да ни покаже места, за които само той знаеше. Някои от тях бяха ферми с порутени покриви, на километри от града и безбожно скъпи. В една от къщите имаше кула, построена от кръстоносците, но contessa-та, която беше собственичка на имота, се развика и удвои цената, когато разбра, че наистина сме заинтересувани. Друга беше в съседство с обори и плевни и навсякъде, дори в къщата, свободно се разхождаха кокошки. Дворът беше пълен с ръждясали селскостопански уреди и прасета. Някои от имотите бяха съвсем затънтени, а други — направо до пътя. Едно от местата наистина се нуждаеше от път, защото беше скрито сред гъсти къпинаци. Успяхме само да надникнем през един от прозорците, тъй като някаква змия се беше свила на кълбо на прага на къщата и отказваше да се помръдне оттам.

Подарихме на синьор Мартини букет цветя, благодарихме му и се сбогувахме. Той сякаш искрено се разстрои от нашата раздяла.

На другия ден, след сутрешното кафе налетяхме на него на piazza-та.

— Току-що се видях с един доктор от Арецо — каза той. Изглежда, продава къща. Una bella villa — заяви категорично Мартини. — Съвсем близо до Кортона.

— Колко иска за нея? — попитахме ние, макар вече да знаехме, че подобен директен въпрос ще го накара да застане нащрек. Но той само каза:

— Хайде просто да се разходим да я видим.

Когато излязохме от Кортона, той подкара нагоре по пътя, който се вие от другата страна на хълма. После зави по strada bianca^[9] и след няколко километра спря в една дълга, полегата алея. Зърнах някакви руини, след което погледът ми се спря на триетажна къща с метален ветрилообразен прозорец над входната врата, от двете страни, на която имаше по една висока екзотична палма. В свежата утрин фасадата на къщата сякаш сияеше като глазура от лимоненожълто, червено и теракота. Двамата с Ед слязохме безмълвно от колата. След всички незнайни пътища, които пребродихме, най-сетне открихме къщата, която явно ни беше чакала през цялото време.

— Идеално, купуваме я — пошегувах се аз, докато се промъквахме през плевелите.

Тук, както и досега, синьор Мартини не започна веднага да изтъква достойнствата на мястото. Той стоеше и гледаше заедно с нас. Тръгнахме към къщата под една ръждива пергола, натежала от цъфнали рози. Двойната врата изскърца като жива, когато я отворихме. Стените на този дом, дебели колкото дължината на ръката ми, излъчваха хладина. Стъклата на прозорците потрепваха. Аз разтърках с крак прахоляка и видях отдолу гладък тухлен под в идеално състояние. Във всяка от стаите Ед отваряше прозореца, буташе капака и пред нас се разкриваше поредната великолепна гледка — кипариси, вълнисти зелени хълмове, далечни вили, долина. Имаше дори две функциониращи бани. Не бяха нещо особено, но на фона на всичко, на което досега се бяхме нагледали — къщи без подова настилка и никаква канализация, все пак си бяха бани. От тридесет години насам никой не живееше тук и подовете приличаха на омагьосана градина — обрасла с къпини и лози. Видях как синьор Мартини изучава гледката с практичния поглед на селянин. Около стъблата на дърветата и порутените стени на терасата се виеше бръшлян.

— Molto lavoro^[10] — промълви единствено той.

През тези няколко години на търсене — понякога непредвидено, друг път изтощително, не бях срещала къща, която така категорично да казва „да“. Този път обаче си тръгвахме на следващия ден и научавайки цената, тъжно отвърнахме „не“ и потеглихме обратно.

През следващите няколко месеца аз от време на време споменавах Брамасоле. Закачих на огледалото снимка на имота и често мислено се разхождах из стаите и околността. Къщата, разбира се, е метафора на аза, но в същото време е и нещо съвсем реално. А къщата в чужда страна още повече засилва тези асоциации. Тъй като бях сложила край на дългогодишния си брак, който уж трябваше да продължи вечно, и бях в началото на нова връзка, търсенето на къща беше в унисон с опитите ми да открия своята нова идентичност. Когато страстите около развода утихнаха, аз се озовах с пораснала дъщеря, работа на пълен работен ден в университета (след години, през които бях преподавала само по половин ден), скромни спестявания в книжката и свободата да правя с бъдещето си каквото поискам. Въпреки че за мен разводът си беше една малка смърт след толкова години, които бях посветила на семейството, аз изпитвах странното чувство, че съм се върнала към себе си. Изпитвах желание да поживея сред друга култура, извън това, което познавах. Исках нещо от физическо естество да изпълни менталното пространство, което си бях създала през годините. Ед напълно споделя моята страст към Италия, както и предимството да се ползва с тримесечна ваканция от университета. Там ще можем на воля да се разхождаме, да правим проучвания и да пишем. Когато зависи от него, той винаги предпочита малките пътища, изпълнени с приключения. Италия е безкрайно богата на език, история и забележителности — и два живота няма да ни стигнат да я опознаем. И да, чуждестранният ми аз. Новият живот би могъл да приеме контурите на къщата, която вече се е сраснала с околността и природните ритми.

През пролетта се обадих на една жена от Калифорния, която развиваше бизнес с недвижими имоти в Тоскана. Помолих я да провери какво става с Брамасоле — дали все още се продава и дали цената не е паднала. Седмица по-късно тя ми се обади от един бар, след като се беше срещнала със собственика.

— Да, все още се продава, по някаква странна италианска логика цената се е вдигнала. Доларът спадна — напомни ми тя.

— А тази къща си иска много работа.

Сега отново сме тук. С моята логика, която е не по-малко странна от италианската, аз вече съм твърдо решена да купя Брамасоле. Все пак единственият й недостатък е цената. И двамата с Ед харесваме околността, града, къщата и земята. Ако само това й е кусурът, хвърлям се смело.

Но все пак това са си sacco di soldi^[11]. Ще бъде голям зор, докато приведем в ред земята и къщата. Течове, плесен, свлечени каменни тераси, изронена мазилка, една смрадлива баня и друга — с възхитителна седяща вана от метал и спукана тоалетна чиния.

Защо тази перспектива ми се струва забавна, при условие че ремонтът на кухнята ми в Сан Франциско наруши тотално душевното ми равновесие? У дома не можем да забием и един пирон, без да изроним шепа мазилка. Когато тръгнем да отпушваме мивката, след като за пореден път сме забравили, че диспозерът не обича листата от артишок, цялата мътилка на залива Сан Франциско сякаш започва да се надига.

А тук се изправяме пред достолепна къща в близост с римски път, етруска (Етруска!) стена, извисяваща се на върха на хълма, гледка към крепост на Медичите, друга — към Monte Amiata, подземен тунел, сто и седемнадесет маслинови дръвчета, двадесет овошки със сини сливи и все още незнаен брой кайсиеви, бадемови, ябълкови и крушови дървета. Около кладенеца са се разположили няколко смокини. До стълбите на входа има голяма леска. А освен това в съседство е и един от най-разкошните градове, които някога съм виждала. Трябва да сме луди да не купим тази прекрасна къща на име Брамасоле, нали?

Ами ако някой от нас бъде ударен от камион за чипс и стане неработоспособен? Започвам мислено да изброявам нещастията, които могат да ни сполетят. Една моя леля почина от инфаркт на четиридесет и две години, баба ми ослепя — все гадни болести… Ами ако земетресение разруши университетите, в които преподаваме? Зданието на „Хуманитарните науки“ е в списъка на сградите, които са най-застрашени от срутване при едно сравнително силно земетресение. Ами ако стоковият пазар се срине?

Скачам от леглото в три часа през нощта, влизам под душа и оставям студената струя да облее цялото ми лице. Без да паля лампата, тръгвам пипнешком към спалнята и си удрям палеца на крака в металната рамка на леглото. Остра болка плъзва по целия ми гръбначен стълб.

— Ед, събуди се. Мисля, че си счупих палеца. Как изобщо можеш да спиш?

Ед се надига:

— Тъкмо сънувах как бера билки в градината. Градински чай и маточина. Градински чай на италиански е salvia.

Ед никога не е изпитвал и капка съмнение, че това е блестяща идея и че мястото е земен рай. Той светва нощната лампа. Усмихва се.

Нокътят на палеца ми виси наполовина счупен, а месото отдолу е грозно посиняло. Не мога нито да откъсна висящото парче, нито да го оставя в това състояние.

— Искам да се прибера вкъщи — казвам.

Ед превързва с лепенка палеца ми и пита:

— Под „къщи“ имаш предвид Брамасоле, нали?

 

 

Огромната сума е изпратена телеграфически от Калифорния, но все още не е пристигнала.

— Как е възможно това? — питам аз в банката. — Та нали по този начин парите пристигат веднага!

В отговор отново получавам свиване на рамене. Има вероятност централната банка във Флоренция да задържа трансфера. Минават дни. От един бар звъня на Стив, моя брокер в Калифорния. Надвиквам шума от футболния мач, който дават по телевизията.

— Трябва да провериш на място как стоят нещата — вика Стив в отговор. — Парите отдавна са тръгнали оттук. А ти наясно ли си, че от Втората световна война насам тяхното правителство се е сменило четиридесет и седем пъти? Парите най-вероятно ги инвестират в безмитни облигации в най-добрите селскостопански фондове. Ето ти сега dolce vita.

Комарите (zanzare, както тук много точно ги наричат заради звука, който издават) нахлуват в хотела заедно с пустинния вятър. Въртя се в чаршафите, а кожата ми направо пламва. Ставам посред нощ, облягам се на прозореца и си представям как гостите на хотела, с изранените им от ходене по каменните улици стъпала, са заспали с пътеводител в ръка. Все още можем да се откажем. Просто хвърляме саковете си във взетия под наем фиат и казваме arrivederci. Помотаваме се около месец по крайбрежието на Амалфи, след което се отправяме към къщи — загорели и отпочинали. Купувам си купища сандали. В ушите ми отекват думите, които дядо все ми повтаряше, когато бях двадесетгодишна:

— Бъди реалист! Слез от облаците!

Той беше бесен, че записах да уча поезия и етимология на латинския — нещо напълно безполезно. А сега какво си въобразявам — да купя изоставена къща в страна, чийто език почти не говоря? Дядо навярно вече се обръща в гроба си. Не разполагаме с купища спестявания, на които да разчитаме, в случай че нещо мистериозно се обърка.

 

 

Защо съм така привлечена от къщите? Жените от моя род винаги държат в дамската си чанта мостри на дамаски, цветни плочки за баня, седем картончета в различни нюанси на жълтото и парчета тапети с флорални мотиви. Харесва ни да обзавеждаме.

— Каква е къщата й? — пита сестра ми, но и двете знаем, че всъщност пита каква е жената.

Винаги вземам със себе си справочника за недвижими имоти — дори когато отивам някъде наблизо за уикенда. Веднъж през юни с двама приятели наехме къща в Майорка. Друг път отседнах в малка casa в Сан Мигел де Аленде, в сърцето на суровата Сиера Мадре, където направо се влюбих в дворовете с фонтани и спалните, от чиито балкони се спускаше бугенвилия^[12]. Едно лято в Санта Фе започнах да се заглеждам в тамошните къщи и си представих как ще стана жена от Югозапада, ще готвя чили, ще нося тюркоазени бижута — един напълно различен живот, възможност да изявя друго свое аз. В края на месеца си тръгнах и повече не пожелах да се върна там.

Обичам островите по крайбрежието на Джорджия, където като малка прекарвах ваканциите си. Защо да нямам паянтова сива къщурка, която сякаш е изхвърлена от морето на брега? Памучни постелки, студен чай от праскови, пъпеш, охлаждащ се в потока, сладка дрямка под звуците на разливащия се прибой. Място, което моите сестри, приятели и техните семейства да посещават, когато си поискат. Но не ме напуска мисълта, че всеки път, когато се връщам някъде, не усещам прилив на жизненост. Макар да се чувствам привлечена от миналото, неизвестното сякаш ме вълнува малко повече. За мен Италия е безкрайно примамлива — защо в този момент да не реша да се включа в Божествената комедия: Как иначе човек ще помъдрее? По-добре да си спомня какво казваше баща ми — синът на моя прозаичен, стиснат дядо.

— Семейното ни мото — обичаше да казва той — е „Събираме багажа и тръгваме“, както и „Ако не можеш да си позволиш първа класа, изобщо не тръгвай“.

Лежа будна, с познатото усещане, че отговорът идва. Също като отговорите на дъното на черната гадателска топка с номер осем, която толкова обичах като малка, идеите и решенията на дадена дилема често изплуват сякаш през мътна течност. Обичам напрегнатите мигове на очакването — ментално и физическо усещане, че нещо зигзагообразно се плъзга към повърхността на съзнанието.

Ами ако отговорът е да не изпитвам несигурност? Възможно ли е да се избавя от съмненията? Защо да не ги нарека вълнение? Навеждам се над широкия перваз в момента, в който проблясва първият позлатен, бледоморав слънчев лъч. Арабинът все още спи. Хълмистият пейзаж изглежда идиличен във всички посоки. Ферми с цвят на мед, сгушени в котловините, се издигат като големи самуни пресен хляб, оставен да изстива. Знам, че през юрския период е имало сериозни размествания на земните пластове, но сега хълмовете изглеждат загладени сякаш от човешка ръка. Със засияването на слънцето земята се обагря в нежни тонове — зеленото на изпрана еднодоларова банкнота и жълтото на застояла сметана. Небето е синьо като очите на слепец, ренесансовите художници са го уловили съвсем точно. Никога не съм мислила за Перуджино, Джото, Синьорели и другите като за реалисти, но както повечето туристи откриват, гледките, които те са използвали за фон, са все още тук, наред с тъмните кипариси, подчертаващи композицията на картините. Сега разбирам защо червените ботушки на златокосите ангели в музея на Кортона греят така и защо кобалтовосинята мантия на Мадоната изглежда толкова дълбока и наситена. На фона на този пейзаж и на тази светлина всяко нещо изпъква с пределна яснота. Дори червената кърпа, която се суши на простора на втори план, е толкова ярка.

Мисля си: „Ами ако небето не се срути? Ако си остане все така божествено красиво? Ако успеем да ремонтираме къщата за три години? Дотогава вече ще имаме зехтин собствено производство с ръчно написани етикети върху бутилките, тънки ленени завеси за следобедната сиеста, буркани със сладко от сини сливи върху лавиците, дълга маса за празненства под липите, купчина кошници до вратата за домати, рукола, резене, рози и розмарин. И кои сме ние в този странен нов живот?“.

 

 

Най-накрая парите пристигат, сметката е открита, но в банката нямат чекове. Огромната банка, седалище на десетки клонове в златния център на Италия, не може да ни издаде чекове.

— Може би следващата седмица — обяснява синьора Рагуци. — В момента нямаме никакви. — Ние кипваме.

Два дни по-късно тя се обажда:

— Имам десет чека за вас.

Каква е тази работа с чековете. Вкъщи имам купища от тях. Синьора Рагуци ни изпраща чековете. Тя е облечена с тясна пола и блуза по тялото, а устните й са вечно влажни и нацупени. Кожата й блести. Тази жена е направо ослепителна. Носи великолепно златно колие с квадратна висулка, а гривните на двете й ръце подрънкват, докато слага печат с номера на сметката ни върху всеки от чековете.

— Какви прекрасни бижута. Много ми харесват гривните Ви — казвам аз.

— Само златото ни остана — отвръща тя навъсено. Явно е отегчена от гробниците и площадите на Арецо. Калифорния й звучи добре. Тя се оживява всеки път, когато ни вижда. „А, Калифорния!“, е нейният поздрав към нас.

Банката започва да ми изглежда нереална. Влизаме в задната стаичка. Един човек внася количка със златни кюлчета — истински малки тухли от злато. Не виждам никаква охрана. Друг слага два от слитъците в неугледна хартиена торба. Той е облечен просто, като работник. Излиза на улицата и тръгва на някъде със златните кюлчета в ръка. На това му се вика подвижно инкасо — и наистина страхотна дегизировка. Връщаме се на чековете. Те нямат никакви отличителни знаци — лодка, палма, ездач, нито място за попълване на име, адрес, шофьорска книжка или номер на социална осигуровка. На цвят са бледозелени, сякаш печатани през 20-те. Ние сме безкрайно доволни. Вече се чувстваме почти граждани тук — имаме си банкова сметка.

Накрая се събираме в кабинета на notaio за финално разискване. То минава бързо. Всички говорим едновременно, без да се изслушваме. Бароковите законови термини доста ни затрудняват. Пневматичният чук отвън бие направо в мозъка ми. Чувам нещо за два вола и два дни. Иън, който превежда, спира и обяснява, че това е архаичен израз, с който през осемнадесети век са отмервали големината на даден парцел по това колко време би отнело на два вола да го изорат. Изглежда, че вече притежаваме имот, който може да бъде изоран за два дни.

Пиша чековете, а пръстите ми изтръпват всеки път, когато изписвам думата милион. Представям си как всички надеждни облигации, акции и ценни книжа от времето на брака ми магически се превръщат в терасиран склон и голяма празна къща. Стъклената къща в Калифорния, в която живях едно десетилетие, разположена сред кумкуат^[13], лимони, диви портокали и гуава, с прозрачния басейн и покрит вътрешен двор с мебели от ракита и възглавници на цветя — всичко това ми става така далечно, сякаш го гледам през обърнат наопаки бинокъл.

В английския думата милион е толкова сериозна, че е трудно да я пренебрегнеш. Ед внимателно следи колко нули изписвам, защото се страхува да не би по погрешка да напиша милиард вместо милион. Той плаща на синьор Мартини в брой. Последният изобщо не ни е споменавал каква комисиона взема. От собственика разбрахме как по принцип се движат таксите за този вид услуги. Синьор Мартини изглежда доволен, сякаш е получил подарък. Макар и объркващо, за мен е приятно да правя бизнес по този начин. Всички се ръкуваме. Дали не зървам малко лукава усмивка върху лицето на жената на собственика? Очакваме да получим нотариалния акт, изписан върху пергамент с древен шрифт, но не бе — notaio заминава на почивка и ще се постарае да приключи с бумащината, преди да замине.

— Normale — заявява синьор Мартини.

През цялото време ми прави впечатление, че хората вярват на дадената дума и живеят на доверие. Безкрайните договори, споразумения и клаузи в случай на непредвидени обстоятелства са просто излишни. Излизаме навън в безмилостно горещия следобед само с два тежки железни ключа, по-дълги от дланта ми — единият — за ръждясалата желязна порта, а другият — за входната врата. Те изобщо не приличат на нито един от досегашните ми ключове. Не се и надявам да получим резервен комплект.

Джузепе ни маха от прага на бара и ние му казваме, че сме купили къща.

— Къде? — осведомява се той.

— Брамасоле. — Ед започва да обяснява къде е мястото.

— А, Брамасоле, una bella villa! — Оказва се, че като малък е брал череши там.

Макар да е още следобед, той ни дръпва вътре и налива по чаша grappa^[14].

— Мамо! — вика Джузепе. Майка му и сестра му излизат отвътре и вдигат тост за нас. Всички говорят едновременно и ни споменават като stranieri, чужденци. Ракията е убийствено силна. Гаврътваме чашите си със скоростта, с която синьора Мантучи поглъща еспресото си, и излизаме навън под жаркото слънце. Отвътре колата ни е гореща като пещ за пици. Сядаме вътре на отворени врати и внезапно избухваме в продължителен смях.

Докато подписвахме окончателните документи, наехме две жени да чистят и поръчахме да ни доставят легло. В града си взехме бутилка студено prosecco^[15], а след това се отбихме до rosticceria^[16] за мариновани тиквички, маслини, печено пиле и картофи.

Пристигаме в къщата, замаяни от събитията и ракията. Анна и Лучия са измили прозорците, избърсали са тоновете прах и са обрали паяжините. Спалнята на втория етаж с тухлената тераса свети. Двете са застлали леглото с нови сини чаршафи и са оставили вратата на терасата отворена. От липите навън долита кукането на кукувиците и песните на дивите канарчета. Откъсваме последните розови рози от предната тераса и ги слагаме в две стари бутилки от „Кианти“. Със спуснатите капаци, освежените бели стени, прясно излъскания под, чисто новото оправено легло и провесената от тавана четиридесетватова електрическа крушка стаята изглежда спретната като килия на францискански монах. В момента, в който прекрачвам прага, си мисля, че това е най-прекрасната стая на света.

Вземаме си душ и се преобличаме. Сядаме в тихия здрач върху каменната стена на терасата и вдигаме тост за къщата, а ароматното prosecco е въздушно леко. Вдигаме тост за кипарисите по протежение на пътя, за белия кон в съседното поле и за вилата в далечината, която е била построена за посещението на някакъв папа. Хвърляме костилки от маслини с надеждата да се прихванат до следващата година. Вечерята е вкусна. Когато мракът пада, една качулата сова прелита толкова близо, че чуваме пърхането на крилете й. Тя се настанява в клоните на тъмната акация и издава странен звук, който приемаме за поздрав. Голямата мечка се е надвесила над къщата, сякаш се готви да кацне на покрива. Съзвездията се открояват, ясни като на карта. Когато най-сетне се стъмва, виждаме, че Млечният път се извива точно над къщата. Забравям как звездите съжителстват със светлините на града. Тук те са навсякъде, гъсти и блестящи като пайети, снишени и пулсиращи. Взираме се нагоре, докато вратовете ни заболяват. Млечният път изглежда като топ дантела, размотана в небето. Ед, който обича да шепне, се навежда към мен.

— Все още ли искаш да се прибереш вкъщи — пита той, — или вече се чувстваш у дома си?