Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (6)

Жуженето на слънцето

Къщата, която е само на два километра от града, носи усещането за дълбока провинция. Не виждаме никакви съседи, макар да чуваме как мъжът отгоре вика vieni qua (ела тук) на кучето си. Лятното слънце се стоварва върху ни като религиозна догма. Мога да отгатна колко е часът по това къде огрява къщата, която в случая е като един гигантски циферблат. В пет и половина първите слънчеви лъчи целуват вратата на вътрешния двор и ни сръчкват да станем и да се насладим на изгрева. В девет часа едно слънчево петно нахлува в кабинета ми през страничния прозорец, който ми е любим заради гледката с кипарисите, горичките в долината и далечните Апенини. Искам да нарисувам с акварели всичко това, но понеже съм ужасна художничка, пейзажът ще бъде достоен единствено да украси полицата в някой шкаф. До десет часа слънцето вече се е вдигнало високо над предната тераса и остава така до четири часа, когато сянка върху част от моравата ни сигнализира, че то се е запътило към другата страна на планината. Ако тръгнем пеша към града в късния следобед, ще видим грандиозен залез над Вал ди Киана, който продължава до окончателното скриване на слънцето. До девет и половина вечерта небето остава обагрено в златно и шафраненожълто, позволявайки ни да се приберем по светло. След това потъмнява в индиговосиньо.

В безлунните нощи то е толкова черно, сякаш се намираме във вътрешността на яйце. Ед си замина за Минесота, за да отпразнува петдесетгодишнината от сватбата на родителите си. Един капак се хлопва — иначе тишината отеква толкова силно, че вече ми се струва, че чувам как кръвта циркулира във вените ми. Очаквам да лежа будна и да си представям как дрогиран и въоръжен с пистолет натрапник се промъква по стълбите в тъмното. Но вместо това сядам в широкото легло, застлано с чаршафи на цветя, разхвърлям около себе си книги, карти и тетрадка и се отдавам на рядкото удоволствие да пиша писма до приятелите си. После си устройвам угощение, което ме връща в дните от гимназията хапвам шоколадови сладки с кока-кола и през това време преписвам в тетрадката откъси и стихове, които ми харесват. Липсва ми само Систър, дългокосместата ми черна котка. Тя е наистина добра компания в моменти на усамотение. Тук щеше да й е твърде горещо да спи в краката ми, както обича да прави, но щях да й сложа отделна възглавница в края на леглото. Тази нощ заспивам като новородено, а на сутринта пия кафе във вътрешния двор, отивам пеша до града на пазар и работя в градината. Влизам в къщата да взема вода и виждам, че е едва десет часът. Часовете си минават, а аз не изпитвам никаква нужда от събеседник.

След няколко дни животът ми влиза в свой собствен ритъм. Събуждам се в три през нощта и чета един час. Вместо да обядвам в един часа, в единадесет и в три следобед хапвам по един зрял домат, сякаш ям ябълка. В шест се събуждам, но по време на сиестата, най-горещото време през деня, съм готова да прекарам още два часа в леглото. Дрямката е по-тежка от съня, а жуженето на малкия вентилатор ме унася. Вечер най-сетне изнасям завивка навън и се опъвам по гръб с фенерче в едната ръка и звездна карта в другата. С Голямата мечка, закотвена точно над къщата, най-накрая откривам Полукс в съзвездието Близнаци и Процион — в Малко куче. Забравям за звездите, но те са тук, така живи и вечни, пулсиращи и близки.

Една французойка и нейният съпруг англичанин се приближават по алеята и се представят за наши съседи. Чули са, че някакви американци са купили мястото, и нямат търпение да се запознаят с хората, които са достатъчно луди да се нагърбят с възстановяването на къщата. Веднага се сближаваме, тъй като и двамата са писатели и в момента стягат малката си ферма. Чудят се къде да позиционират стълбището, какво да правят с малката стаичка, дали спалнята на първия етаж, някогашен обор, няма да бъде прекалено тъмна? Общината не позволява да се избиват прозорци дори в изцяло душните ферми, защото фасадата на имотите с историческа стойност трябва да остане непокътната. Семейството ме кани на обяд на следващия ден и ме представят на други двама чуждестранни писатели — французин и американка от азиатски произход. Те също ни канят на вечеря след седмица, когато Ед се връща от Америка.

Масата е подредена в сенчеста беседка, покрита с асма. Студени салати, изстудено вино, плодове и разкошно суфле от сирена, задушено на пара. Горещината потрепва сред маслиновите дръвчета в далечината. Но тук, на каменното патио, е хладно. Представят ни на останалите гости — романисти, журналисти, преводачи и един публицист. Всички те са стари изгнаници, които са се заселили по тези места и са реставрирали имотите си. Идеята да заживея завинаги в чужда страна, ме очарова. Любопитна съм как пътуването или назначаването на работа в Италия се е превърнало в доживотна мисия за всеки от тях и питам за това Фенела, международната журналистка, която седи отдясно на мен.

— Не можеш да си представиш какъв беше Рим през петдесетте — вълшебен. Просто се влюбих — така както се влюбваш в някой човек — и започнах да търся начин да остана завинаги тук. Не беше лесно. Започнах като сътрудник към „Ройтерс“. Ако изгледаш някой и друг стар филм, ще видиш, че тогава почти нямаше коли. Беше малко след края на войната и Италия бе опустошена. Но пък какъв живот си живеехме! И всичко беше невероятно евтино. Ние, естествено, не разполагахме с много средства, но се ширехме в огромни апартаменти във величествени palazzi почти за без пари. При всяко пътуване до Америка с нетърпение чаках да се върна отново тук. Не че се отричах от родината си — или пък беше точно така. Във всеки случай не исках да живея никъде другаде.

— Ние се чувстваме по същия начин — казвам аз, след което осъзнавам, че това не е самата истина. Аз съм изцяло подвластна на „магията“ на това място, но осъзнавам, че неговото привличане се дължи отчасти на нуждата ми да балансирам по някакъв начин живота си в Америка. Нямам намерение да напусна страната, дори да можех. Опитвам се да поправя казаното. — Работата ми в Америка е тежка, но аз наистина я обичам, макар че понякога се чувствам смазана от нея. А Сан Франциско не е истинският ми роден дом, но за щастие, е много красиво място за живеене — с всичките му земетресения и прочие. Времето, прекарано тук, ми помага да избягам от лудостта, насилието и всички откровено сюрреалистични аспекти на Америка, както и от прекалено натоварения ми живот. Три седмици след пристигането ми тук осъзнавам, че съм свалила някаква вътрешна защита, която е така типична и инстинктивна за всички американци от големите градове, че дори не осъзнаваме, че я имаме.

Фенела ме поглежда със съчувствие. В момента на всички присъстващи им е трудно да проумеят насилието в Америка.

— Пулсът ми буквално се забавя — продължавам аз. — Но дори при това положение аз усещам, че мога най-добре да развия мисленето си там — Америка е моята култура, истинската ми природа, моето минало. — Не съм сигурна, че се обосновах достатъчно добре. Тя ме поглежда през очилата.

— Точно. Дъщеря ми се чувства по същия начин. Вие не познавате някогашния Рим. Сега той е ужасен. Но в онези години беше неустоим. — Внезапно осъзнавам, че те са двойни изгнаници — от Америка и от Рим.

Макс се включва в разговора. Миналата седмица му се наложило да отскочи до Рим. Трафикът бил ужасен, а просещите циганчета го наобиколили, сякаш е турист, и докато тикали кутии в лицето му, се опитали да пребъркат джобовете му.

— Още много отдавна се научих да се пазя от тях — обръща се той към нас с Ед. — И те ме оставят на мира.

Всички се съгласяват, че Италия не е това, което е била. И какво от това? През целия си съзнателен живот слушам как Силиконовата долина някога е била овощна градина, как Атланта е била център на аристокрацията, как издателският бизнес е бил ръководен от джентълмени, как къщите са стрували колкото една днешна кола. Всичко това е вярно, но какво можем да направим, освен да приемем настоящето? Наши приятели, които наскоро купиха апартамент в Рим, са във възторг от града. Ние също го харесваме. Може би трафикът в Бей Бридж и цените в Сан Франциско са ни подготвили за всичко.

Една от гостенките е писателка, на която отдавна се възхищавам. След като доста дълго поживяла в дивия следвоенен Италиански юг и после в Рим, тя се е преместила тук преди около двадесет години. Знаех за нея и дори бях взела телефонния й номер от наша обща позната от Джорджия, където тя прекарва известно време всяка година. Телефонните разговори с непознати винаги са ме напрягали и аз усещам леко страхопочитание към жената, която по блестящ и суров начин описва мрачния, неспокоен и изпълнен с обрати живот на жените в опустошената Южна Италия.

Елизабет седи от другата страна на масата, малко встрани от мен. Виждам как закрива с ръка чашата си, когато Макс понечва да й налее вино.

— Знаеш, че никога не пия вино на обяд — казва тя с типичната си строгост. Облечена е в памучна синя риза, а на врата си носи медальон с нещо като религиозни символи. Притежава откровени сини очи, светла кожа и глас, в който долавям нещо от собствения си акцент.

Навеждам се напред и се осмелявам да попитам:

— Следи от южняшки акцент ли долавям?

— Искрено се надявам, че не — сопва се тя. — А аз следа от усмивка ли виждам? — И рязко се обръща към преводача до нея. Аз забивам поглед в чинията си.

Когато Ричард сервира лимоновия gelato^[1], приготвен с маскарпоне, атмосферата е по-непринудена. Няколко празни бутилки вино стоят на помощната масичка. Силното слънце вече жари клоните на един кестен. На моменти Ед и аз се намесваме, но като цяло това е оживен разговор между група стари приятели, които споделят помежду си дългогодишни съвместни преживявания Фенела описва изследователските си пътешествия из България и Русия, а съпругът й Питър ни разказва как на връщане от някаква командировка в Африка донесъл в джоба на сакото си един сив папагал. Синтия говори за семейните спорове около прочутите записки на майка й. Макс ни разсмива с невероятния си разказ за това как по време на един полет до Ню Йорк се озовал до филмов продуцент и как, хванат натясно, човекът се съгласил Макс да му изпрати своя сценарий. В крайна сметка продуцентът купил сценария и щял да дойде в Италия да се види с Макс. Елизабет изглежда смаяна.

Когато гостите започват да се разотиват, тя се обръща към мен:

— Трябваше да ми се обадиш. Опитах да открия номера ти, но тук няма указател. Ърби (един приятел на сестра ми) каза, че си купила къща тук. Всъщност аз срещнах сестра ти на една вечеря в Рим.

Аз се извинявам за объркването, след което импулсивно я каня на вечеря в неделя. Правя го наистина импулсивно, тъй като нямаме мебели, съдове, покривки — само най-проста кухня с няколко тигана и чинии в нея.

Купувам от пазара ленена покривка, която мятам върху паянтовата маса, изостанала от предишните собственици на къщата, аранжирам букет диви цветя в един буркан, който поставям в саксия, и внимателно планирам вечерята, като се придържам към простотата — равиоли с градински чай и масло, пиле соте и рулца от прошуто, свежи зеленчуци и плодове. Елизабет пристига, а в това време Ед изнася масата на терасата. Плотът и единият крак падат — това или ще разчупи атмосферата, или ще се окаже катастрофа. Елизабет ни помага да сглобим масата, а Ед забива няколко пирона. Застлана и подредена, тя е доста приятна гледка. Обхождаме голямата празна къща и започваме да говорим за канали, кладенци, комини и замазки. При преместването си тук Елизабет изцяло възстановила една внушителна casa colonica^[2]. Зад стената, която избили още първия ден, тя открила разярена свиня, забравена от селяните. Скоро става ясно, че Елизабет знае всичко за Италия. Ед и аз я засипваме с безкрайна канонада от въпроси. Кой ти направи тестове на водата? Колко дълга е една римска миля? Кой е най-добрият месар тук? Може ли да си намерим стари керемиди за покрива? По-добре ли е да кандидатстваме за жителство? Елизабет следи изкъсо живота в Италия още от 1954 г. и знае удивително много за историята, езика и политиката на страната. Освен това разполага с телефонните номера на добри водопроводчици и познава най-голямата майсторка на gnocchi^[3] на север от Рим. Сядаме на дълга вечеря на лунна светлина, надявайки се, че масата няма да се катурне. Неусетно се сдобиваме с приятел.

Всяка сутрин Елизабет слиза в града, купува вестник и пие еспресо в едно и също кафене. Аз също ставам рано и съм любопитна да видя как градът се събужда. Тръгвам с италианска граматика в ръка и докато вървя, уча спреженията на глаголите.

Понякога вземам със себе си книга със стихове, защото ходенето си отива с поезията. Прочитам няколко реда, наслаждавам им се или ги анализирам, почитам още малко, а понякога просто повтарям няколко думи от поемата. Тази медитативна разходка сякаш освобождава думите. Темпото ми на ходене е в унисон с ритмичната стъпка. Ед смята, че това, което правя, е ексцентрично и че хората ще ме вземат за чалната американка, затова с приближаването на градските порти прибирам книгата и се концентрирам изцяло върху разбуждащия се град — Мария Рита подрежда зеленчуци, продавачката мете улицата с една от онези вещерски метли, направени от клонки, бръснарят пали първата за деня цигара и се изтяга в стола, а в скута му дреме шарено коте. Често се натъквам на Елизабет. Без предварителни уговорки двете започваме да се срещаме по веднъж два пъти в седмицата.

Постепенно Ед и аз започваме да се чувстваме у дома си и в града. Опитваме се да купуваме всичко директно от местните магазини — железарски изделия, електрически трансформатори, разтвор за почистване на контактни лещи, свещи и мрежи против комари. Почти не пазаруваме в евтиния супермаркет в Камуча. От хлебарницата отиваме за плодове и зеленчуци, след това при месаря. Слагаме всичко в сините си платнени пазарски торби. Мария Рита влиза в магазина и изнася отвътре току-що откъснати марули, най-добрия избор.

— О, може да ми платите и утре — заявява тя, сякаш имаме само едри банкноти.

Отиваме в пощата, където служителката отривисто залепва по няколко марки на всяко от писмата ни — прас, прас.

— Buon giorno, signori.

В малката претъпкана бакалия преброявам тридесет и седем вида сушена паста, а на тезгяха виждам пресни gnocchi, pici, дебела паста във формата на дълги ленти, фетучини и два вида равиоли. Собственикът вече знае какъв хляб обичаме и че предпочитаме bufala — моцарела от биволско, а не от обичайното краве мляко.

Купуваме още едно легло за предстоящото посещение на дъщеря ми. Тук няма пружинни матраци. Металната рамка на леглото има за основа дървени ленти, върху които се поставя матракът. Сещам се как леглото от детството ми, което беше с дървена рамка и пружинен матрак, веднъж се срути, докато скачах отгоре. Но това тук е стабилно направено, матракът е твърд и удобен. Съвсем младо чернооко момиче с рошави тъмни къдрици продава старинно спално бельо на съботния пазар. За леглото на Ашли откривам плътен ленен чаршаф, ръчно поръбен на една кука, и големи квадратни калъфки с дантела и бродерия. Със сигурност тези неща са част от зестрата на момичето, а и състоянието им е толкова добро, че се чудя дали изобщо ги е вадила от сандъка. На прегъвките чаршафите са леко прашни, затова ги накисвам в топла вода и соли в седящата вана, след което ги простирам да съхнат на обедното слънце, което в ролята си на силна естествена белина им връща първоначалната белота.

Елизабет е решила да продаде къщата си и да вземе под наем пристройката, в която някога е живял свещеникът на една църква от тринадесети век, наречена Santa Maria del Bagno, „Мария от банята“. Въпреки че не планира да се мести до зимата, тя започва да стяга покъщнината си. Вероятно в чест на първата ни вечеря вкъщи тя ни подарява желязна градинска маса с четири стола с облегалки от метална дантела. Преди години, когато работила в телевизионно шоу, посветено на Алберто Моравия, той поискал да му организират кът за почивка между снимките. Тогава тя купила този комплект. Освежавам „масата на Моравия“ с един пласт от онази тъмнозелена боя, с която са боядисани пейките в парижките паркове. Получаваме и няколко шкафа за книги, както и две пазарски чанти, пълни с книги. Отшелниците, които са живели по тези места през четиринадесети век, вероятно биха одобрили вида на стаите ни: бели стени, легла, книги, шкафове, няколко стола, примитивна маса. Дрехите ни са натрупани в големи плетени кошове.

Всяка трета събота от месеца на piazza-та в близкия крепостен град Кастильоне дел Лаго се организира малък пазар за антики. Намираме си страхотен портрет в сепия на група пекари и няколко закачалки за дрехи от кестен. През повечето време само разглеждаме, изумени от абсурдните цени на долнопробните мебели, които сякаш са от гаражна разпродажба. На път за къщи попадаме на злополука — малък фиат се е опитал да вземе завоя с голяма скорост — италианците смятат това за тяхно рождено право — и се е ударил челно в нова „Алфа Ромео“. Едната гума на обърнатия наопаки фиат все още се върти, а няколко души се опитват да извадят отвътре двамата пътници. Чува се воят на линейка. Смазаната алфа стои с отворени врати, а на предните седалки не се виждат хора. Когато се приближаваме, виждам на задната седалка мъртво момче на около осемнадесет години. То все още е в изправено положение, пристегнато от колана, но е ясно, че е мъртво. Движението спира и ние сме на по-малко от седемдесет сантиметра от безжизнения му син поглед и тънката струйка кръв, която се стича от ъгълчето на устата му. Много внимателно Ед продължава да кара към къщи. На следващия ден отиваме да поплуваме в езерото до Кастильоне дел Лаго и питаме сервитьора на бара дали убитото в катастрофата момче е било местно.

— Не, не, беше от Теронтола. — Теронтола е на цели осем километра оттук.

Очакваме разрешителните да излязат скоро. Междувременно основното, с което се надяваме да приключим до заминаването си в края на август, е почистването на гредите с пясъчна струя. Във всяка от стаите има по две големи и двадесет и пет — тридесет малки греди. Чака ни много работа.

Ferragosto, 15 август, е не само празник на Дева Мария, но и повсеместен сигнал всички да преустановят работа както преди, така и след въпросния ден. Ние подценихме значението, което местните му отдават. Когато след завършването на стената започнахме да търсим майстор за пясъчната струйка, само един се съгласи да се заеме с това през август. Той трябваше да дойде на първи и да направи всичко за три дни. От втори нататък започваме да му звъним по телефона. Отсреща някаква старица крещи, че човекът е на vacanza al mare, т.е. разхожда се някъде по морските плажове, вместо да почиства лепкавите ни греди. Надяваме се все пак, че майсторът ще се появи.

Въпреки че не можем да пристъпим към боядисването, преди централното отопление да бъде инсталирано, захващаме се с жуленето на стените, за да ги подготвим за боята. В съботите и дните, когато не са заети, поляците идват да ни помагат. Стържем с шпакли, а бялата мазилка пада на люспи по дрехите ни. Поляците минават отгоре с влажни гъби и парцали, а отдолу се показва предишната боя, вездесъщото яркосиньо, което вероятно е вдъхновено от сините роби на Дева Мария. Ренесансовите художници са получавали този рядък цвят от стрит лапис лазули, добиван в кариерите на днешен Афганистан. На места, близо до тавана, откриваме следи от някогашен декоративен бордюр. Спалнята на contadina^[4] в онези времена е била боядисана в бели и сини ивици с широчина 30 сантиметра. Двете спални на втория етаж са били в яркожълто, цвят, подобен на предпочитаното от ренесансовите художници giallorino^[5], добивано от опечено жълто стъкло, червено олово и пясък от бреговете на река Арно.

От третия етаж чувам как Кристофоро вика Ед, после и мен. В гласа му се усеща настоятелност и възбуда. Двамата с Рикардо говорят един през друг на полски и сочат средата на стената в трапезарията. Виждаме арка. Кристофоро започва да търка с парцала и около кея се появява нещо синьо, след това ферма и бадемовозелени щрихи, които вероятно са части от дърво. Поляците са открили фреска! Грабваме по една кофа с вода и гъби и внимателно започваме да почистваме стените. Всяко движение с гъбата ни разкрива още от фреската — двама души на брега, вода, далечни хълмове. Същото синьо, в което са боядисани стените, е използвано и за езерото, бледосиньо за небето и кораловорозово за облаците. Къщите са нарисувани в нюансите на бежовото, с които сме заобиколени отвсякъде. Докато са влажни, цветовете изглеждат ярки, но съхнейки, избледняват. Електрическият кабел, зазидан в стената, поставя в нещо като рамка класическа сцена с руини, която се пада над вратата. Търкаме цял следобед. Водата се стича от гъбите и се разлива по пода. Аз чувствам ръцете си като хлабави гумени ластици. Пейзажът с езерото, който продължава и на съседната стена, ми изглежда странно познат — прилича на селцата и околностите на Тразимено. Наивният стил не свидетелства за новоразкрит Джото, но все пак е очарователен. Някой обаче не е бил на това мнение и е варосал стенописа. Добре че не са използвали по-трайна боя. Мисля, че ще свикнем да вечеряме в компанията на тези нежни пасторални картини.

И сто години няма да ни стигнат да възстановим къщата и земята. Горе аз лъскам прозорците с оцет и вълнистите хребети засияват на фона на небето. На третата тераса долу забелязвам Ед, който размахва моторна резачка с дълго острие. Носи сигнално ярки червени шорти, черни ботуши, които го предпазват от тръните на рожкова, и защитен шлем заради хвърчащите камъни. Прилича на могъщ ангел, слязъл да възвести закъсняло Благовещение, но е просто поредният от безкрайната редица смъртни, които векове наред са се трудили, за да попречат на фермата отново да се превърне в обикновения склон, какъвто някога е представлявала — вероятно много преди времето на етруските, когато Тоскана е била непроходима гора.

Грозното виене на резачката заглушава пръхтенето на двата бели коня отсреща през пътя и чуруликането на различните птички, които ни будят всяка сутрин. Но заради опасността от пожар сухите плевели трябва да бъдат разчистени и гол до кръста, Ед продължава да дерзае под палещото слънце. С всеки ден кожата му става по-тъмна. Вече опознахме тежестта на склона, стремглавите потоци, влачещи кал, в жадните каменни стени, които в ролята си на бентове трябва да предотвратяват естественото смъкване на почвата. Ед се навежда и прави от окастрените маслиновите клони клада, която ще запалим в студените нощи. Това място изисква безумно много работа. Маслините отделят голяма топлина при горене, а пепелта им се използва за торене на дърветата. Подобно на прасетата, те са полезни в много отношения.

Старите стъкла на прозорците на места са хлътнали — странно, че колкото и да е твърдо, стъклото си запазва известна флуидност и превръща ясните контури на гледката в блудкав импресионизъм. Обикновено, когато полирам среброто, гладя или чистя с прахосмукачката вкъщи, не ме напуска чувството, че „губя ценно време“, през което бих могла да свърша нещо по-важно — да си нахвърлям бележки, да се подготвя за часовете, да проверявам доклади, да пиша. Работата в университета е всепоглъщаща. Къщната работа ми е досадна. Растенията вкъщи ще ви кажат, че или се давят, или умират от жажда. Но защо ли си тананикам, докато мия прозорците — едно от най-омразните ми домакински задължения? Сега планирам огромна градина. Освен това възнамерявам и да се заема с ръкоделие! Ще ушия малка ленена завеска за стъклената врата на банята. Решила съм да опозная тази къща с всяка нейна тухла и ключалка като извивките на собственото си тялото или това на любимия.

Възстановяване. Харесвам тази дума. Възстановяваме къщата, земята, вероятно и себе си. Но какво първоначалното състояние, което се стремим да си върнем? Животът ни е пълен. Това, което ме изумява, е усърдието, с което правим всичко това. Но дали, след като се захванем с даден проект, то няма да ни напусне? Или вълнението и вярата ни карат да не си задаваме въпроси? Може би огромното колело просто ни чака да го бутнем, за да се завърти? Едно поне знам със сигурност — коренът на това усърдие е могъщ като гигантския корен, заплетен около камъка.

Помня как си фантазирах, вдъхновена от Поетика на пространството на Башлар. Не я взех със себе си, а просто преписах няколко изречения в една тетрадка. Башлар сравнява къщата с „инструмент за анализ“ на човешката душа. Спомняйки си стаите и къщите, в които сме живели, ние се учим да обитаваме (каква хубава дума) самите себе си. По отношение на тази къща се чувствам точно така. Башлар пише за странното жужене, което слънцето издава, огрявайки стаята, в която човек стои сам. Според мен неговата идея е, че къщата закриля сънуващия човек и че къщите, които са важни за нас, са тези, които ни позволяват да сънуваме на спокойствие. Всички гости, които са се отбивали тук с преспиване, още на сутринта с готовност разказват сънищата си, които често са свързани с миналото, с майка им или баща им.

— Возех се в една кола, а зад волана беше баща ми, само дето той почина още когато бях на дванадесет. Караше бързо…

Гостите ни спят по много, както правим и ние всеки път, когато идваме тук. Това е единственото място на света, на което ми се е случвало да си подремвам в девет сутринта. Възможно ли е това да е „сънят, който води началото си от дълбоките ни онирични преживявания“, както твърди Башлар? След седмица и нещо вече съм изпълнена с енергията на дванадесетгодишно дете. За мен къща, разположена в естествената й среда, е криптиран образ на първата къща, в която сме живели. Башлар ме накара да осъзная, че всяка къща, която ни вълнува така дълбоко, ни връща към тази първа къща. А според мен ни връща не само към нея, но и към първопредставата, която имаме за себе си. Южняците притежават ген, досега неоткрит в спиралите на ДНК, който ги кара да вярват, че къщата е тяхна съдба. Ти си мястото, на което живееш. Колкото повече то навлиза в теб, толкова по-силно идентичността ти се преплита с него. С избора на къща, който никога не е случаен, ти всъщност избираш нещо, за което копнееш.

Един спомен от детството — стаята ми е малка, с шест прозореца, всичките отворени в лятната нощ. Аз съм на три или четири години. Будна съм, а всички останали спят. Надвесвам се над перваза на единия прозорец и се взирам в сините хортензии, големи като надуваеми топки. Окаченият на тавана вентилатор довява аромат на сладко маслиново дръвче и повдига тънките бели завеси. Играя си с ръчката на прозореца, която изведнъж се разглобява. Помня допира на металната кука и дупката, в която мога да пъхна кутрето си. В следващия момент се покатервам на перваза и скачам през прозореца. Озовавам се в тъмния заден двор. Започвам да тичам, водена от внезапен прилив на нещо, което днес познавам като свобода. Влажната трева, белите камелии, открояващи се върху черния храст, малкото борче, високо точно колкото мен. Тръгвам към люлката, вързана под ореха. Вече мога сама да се засилвам. Колко ли високо мога да се издигна? Обикалям тичешком къщата, в която спят близките ми, след това заставам по средата на улицата, която ми е забранено да пресичам. Минавам през задната врата, която никога не се заключва, и се прибирам в стаята си.

Ето това е прилив на истинско удоволствие, на безгранична радост — да откриеш, че дадено място вибрира на твоята вътрешна честота.

Излизам на отрупаната с цветя малка вътрешна тераса на моя апартамент в Сан Франциско и поглеждам три етажа по-надолу — градска тераса с бордюр от ниски цветни насаждения, обслужвани от система за капково напояване и градинар. Гледката не ме привлича. Благодарна съм на жасмина, който е допълзял до прозорците ми на третия етаж и щедро цъфти около парапета на стълбите. Вечер след работа, когато излизам на терасата, за да полея саксиите и да погледам звездите, усещам неговото тежко ухание. Тези растения — жасминът, орловият нокът и гарденията — символизират връзката ми с Юга, органичния дом на моята душа. Тук тази връзка обаче е нарушена — краката ми са на три етажа от земята. А изляза ли от къщи, бетонът отново ме разделя от нея. Хората, които живеят на първия и втория етаж, са ми приятели. Събираме се, за да обсъдим кога да стегнем стълбите и кога да боядисаме. Гледам короните на дърветата, прекрасни дървета. Задният ми двор граничи със закътаните градини на съседските викториански къщи, за чието присъствие случайният минувач изобщо не подозира. Общото дворно пространство е зелено. Ако всички съборим оградите, ще можем да се разхождаме из цъфнала зелена морава. И понеже твърде много харесвам апартамента си, не знаех какво изпускам.

Дали тук наистина е живяла някоя nonna, която е била притегателният център и душата на къщата? Тази триетажна постройка, вкопана в земята, лекува определени нива от съзнанието ми, когато съм будна или спя. Всъщност къщата ли го прави? Нещо ми просветва: Изборът е здравословен, когато е свързан с инстинктивния стремеж да опознаем най-ранната си същност. Както Данте признава в началото на Ад: „Какво трябва да направим, за да израснем?“.

У дома сънувам предишни къщи, в които съм живяла, и насън откривам стаи, за които не съм и подозирала. Много приятели ми казват, че и те имат подобни сънища. Качвам се по стълбите към тавана на къщата от осемнадесети век в Съмърс, Ню Йорк, където с удоволствие живях три години, и откривам три нови стаи. В едната намирам изсъхнало мушкато. Свалям го долу и го поливам. То веднага избуява в цвят като във филм на Дисни. Обикалям къща след къща (тази на най-добрата ми приятелка от гимназията, дома от моето детство, къщата от детството на баща ми), отварям някоя врата и винаги откривам по нещо ново. В нюйоркската къща всички лампи са светнати. Минавам покрай нея и виждам живот във всеки прозорец. Никога не сънувам малката кутийка, в която живеех в Принстън. Нито апартамента в Сан Франциско, който толкова обичам — но това вероятно е, защото вечер, преди да заспя, чувам от леглото корабните сирени. Техните плътни гласове прогонват сънищата, призовавайки тази част от нас, която всички притежаваме, но не знаем как да използваме.

Една къща във Викио, която наех преди няколко лета, превърна този повтаряш се сън в реалност. Къщата беше огромна и в едно от страничните крила живееше пазач. Веднъж влязох в необитаема спалня и отворих врата, зад която смятах, че има дрешник, но открих дълъг каменен коридор с празни стаи от двете страни. Бели гълъби прелитаха в двете посоки. Това беше вторият етаж на крилото на домакинята и аз не бях осъзнала, че е необитаемо. Много пъти след това отварях същата врата, за да зърна студената светлина на коридора, продълговатите петна слънчева светлина по пода и пърхането на белите криле.

Тук, в Брамасоле, аз се връщам към простичкото удоволствие да усещам връзка с природата. Прозорците са гостоприемно отворени за пеперудите, мухите, пчелите и всички твари, които искат да влязат и излязат. Ние почти винаги се храним навън. Връщам се към наследения от майка ми навик да се наслаждавам на сезоните и времето — извличам удоволствие дори от моментите, когато лъскам до блясък стъклото на някой прозорец. Наслаждавам се на къщата, която ми позволява спокойно да сънувам. Единият й край е разположен директно срещу склона. Дали това не е знак за нашето връщане към природата? Тук в сънищата ми няма къщи. Тук съм свободна да сънувам реки.

Макар че дните са дълги, лятото като цяло е късо. Дъщеря ми Ашли пристига и с нея се забавляваме, като обикаляме в жегата и разглеждаме забележителности. Когато за пръв път приближи къщата, тя спря, огледа се и каза:

— Колко странно, това ще стане част от всички наши спомени. — Усетих в думите й онова знание, което понякога получаваме предварително, когато пътуваме или се местим в нов град — ето място, с което ще се спогодим.

На мен, естествено, ми се иска тя да го обикне, но не се опитвам да я убеждавам. Ашли казва, че ще прекара Коледа тук. Избира си стая.

— Имате ли машина за паста? Може ли на всяко ядене да има пъпеш? Можели да се направи плувен басейн на втората тераса? Къде е разписанието на влаковете за Флоренция? Трябват ми обувки.

В момента, в който завърши колежа, Ашли духна за Ню Йорк. Хаотичният, не добре платен живот на артиста, дългото горещо лято, здравословните проблеми — след всичко това тя копнее за леденостудения планински вир сред хълмовете, за които се грижи един свещеник, за разходки по брега на Тиренско море, където ще си вземаме шезлонги под наем и ще се печем по цял ден, за вечерните разходки из каменните градове и местните trattoria^[6].

Дните си минават и скоро става време двете да си тръгваме. Аз трябва да се връщам на работа, а Ед ще остане още десет дни. Може би човекът с пясъчната струйка ще се появи.