Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (4)

Сестро Вода, братко Огън

Юни. Казаха ни, че зимата е била люта, а пролетта — необикновено китна. Маковете са се задържали, а уханието на упорития жълт зановец продължава да се носи във въздуха. Струва ми се, че през месеците на нашето отсъствие къщата е акумулирала още повече слънце. Сезоните забележително добре са се справили с финалния щрих, който от край време мъчи всички бояджии декоратори. Иначе всичко си е същото, а това поражда илюзията, че тези месеци всъщност са били само няколко дни. Допреди малко скубех бурени и възнамерявам да продължа, макар че правя чести почивки. Дебна кога ще мине човекът с цветята.

Клонче олеандър, няколко рози от сорта „Кралица Анна“ и копър, пристегнати със стръкче трева, букет от трендафил, пух от глухарче, лютичета и лавандула — всеки ден чакам да видя какво е сложил в малкото параклисче в дъното на алеята, която води към нас. Когато за пръв път забелязах цветята, реших, че ги е донесла някоя жена. И направо си я представих със спретната раирана рокля в моряшко синьо и пазарска чанта, провесена на дръжката на очукано колело.

И наистина, понякога рано сутрин идва една прегърбена жена с червен шал. Тя целува пръстите на ръцете си, след което ги допира до керамичната Дева Мария. Виждала съм и как млад мъж спира, изскача за момент от колата, след което отново отпрашва. Никой от тези хора не носи цветя. Но веднъж видях, че по пътя откъм Кортона се задава един мъж. Той се движеше бавно и тържествено. Чух как хрущенето от стъпките му за момент затихна. По-късно открих в параклисчето свежа връзка от лилави ароматни стръкчета разцъфнал грах, а вчера — букет диви астри върху купчината увехнали и безжизнени цветя.

Сега го чакам. Той разглежда дивите цветя, които растат отстрани на пътя и по полето, и от време на време се навежда да откъсне това, което му харесва. Винаги се спира на различни цветя и ги обира веднага щом цъфнат. Аз съм горе на терасата — разчиствам каменните стени от бръшляна и кърша сухите клони на занемарените дървета. Изобилието от цветя ме спира на всеки няколко минути. Не знам имената на всички на английски, камо ли на италиански. Едно от тях прилича на миниатюрна коледна елхичка и цялото е окичено с бели цветове. Мисля, че имаме диви червени гладиоли. Ярки алени макове буквално застилат склоновете, а на места техният пожар се охлажда от китки ириси, чието синьо в момента посърва в пепелявосиво. Тревата жули коленете ми. Вдигам глава и виждам, че странникът се приближава. Той спира и поглежда нагоре към мен. Аз му махвам, но той не отвръща на поздрава ми и продължава безизразно да се взира, сякаш аз, чужденката, съм животно от зоологическата градина, което не осъзнава, че го гледат.

Параклисът е първото нещо, което виждаш, когато идваш към къщата. Издълбан в каменна стена, той е нещо обичайно по тези места — порцеланова Дева Мария на син фон в стил Дела Робия, поставена в куполовидна ниша. Из околността откривам и други подобни параклиси, прашни и забравени. Този обаче по някаква причина е посещаван.

Старец е този пътник — с това провиснало от раменете палто и бавната, замислена походка. Веднъж, когато се разминах с него в градския парк, той важно каза: „Buon giorno“, но едва след като първа го поздравих.

За момент беше свалил каскета си и видях бели коси, които ограждаха плешивото му теме, лъскаво като електрическа крушка. Очите му са мътни и отнесени, студено сини. Виждала съм го също и в града. Не е общителен, не сяда с приятели в кафенето, не спира на главната улица да поздрави някого. Започвам да си мисля, че е някакъв ангел, защото явно е невидим за всички, освен за мен. Спомням си какво сънувах първата нощ, когато спах тук — че ще открия сто ангели, един по един. Този ангел обаче има тяло. Попива потта от темето си с носна кърпа. Може да е роден в тази къща или да е обичал някого тук. А може високите кипариси от двете страни на пътя, засадени в памет на местните момчета, загинали в Първата световна война (толкова много за този малък град), да му напомнят за негови приятели. Навярно майка му е била голяма красавица, която оттук се е качвала в каретата си, или баща му е бил ужасно строг и не му е позволявал изобщо да влиза в къщата. Възможно е всеки ден да благодари на Исус, задето е спасил дъщеря му от ножа на хирурзите в Парма. Или пък това е просто крайната точка на ежедневната му разходка, приятен навик, общение с Бог. Както и да е. Аз се чудя дали да не избърша прахта от лицето на Дева Мария и да лъсна синия фон зад нея, и дори да разчистя купчината сухи цветя, която стои непокътната. В старите места има живот, а ние винаги ги отминаваме. Този човек ми дава усещането, че къщата е заобиколена от широки кръгове. Години наред ще уча кое мога да докосна и кое не и как да докосвам. Представям си как петте сестри от Перуджа, собственички на имота, са оставили затворените каменни стаи да потънат в пластове мъхеста плесен, как са позволили лозите да задушат дърветата и сливите и крушите да окапват по земята лято след лято. Мисълта за тях не ме напуска. Дали като малки са се будели едновременно сутрин? Дали едновременно са отваряли капаците на прозорците в петте спални и дружно са вдъхвали свежия утринен въздух? Къщата сякаш излъчва някакъв подобен спомен за тях.

Накрая този образ изчезва и аз, която съвсем случайно се намирам тук, се озовавам с карта от осемнадесети век, указваща границите на имота. Малко встрани от едната граница намирам висящи стълби, които са толкова плътно прикрепени към стената, че приличат на каменен пъзел. Явно са дело на някой изобретателен фермер, който е искал да направи подстъп до по-горната тераса. Дългогодишна дантела от синьо-сиви лишеи е заличила следите от човешките стъпки, но когато прекарвам длан по едното стъпало, усещам лека вдлъбнатина в центъра.

От височината на тази тераса поглеждам надолу към къщата. На места, където мазилката е обелена, се виждат камъните отдолу — pietra serena, квадратни и солидни. Двете палми, които се издигат отляво и отдясно на входната врата, ми напомнят за Коста Рика или Танжер. Обичам палмите с тяхното сухо шумолене на вятъра и екзотичното им излъчване. Над двойната входна врата с ветрилообразния прозорец виждам каменния балкон с парапет от ковано желязо, тесен колкото да се подадеш навън и да се насладиш на китното мушкато и жасмина, които възнамерявам да засадя.

От тази тераса чувам глъчката на работниците долу и виждам нашите маслинови дръвчета, някои от които са осакатени и спаружени от прословутия студ през 1985-а, а други — цъфнали в златно и сребърно. Преброявам три смокини с техните невероятно големи листа и си представям жълти лилии около стъблата им. Мога до безкрай да стоя тук и да се наслаждавам на вълнистите хълмове, на оградения от кипариси път, на божествено синьото небе с барокови облаци, зад които сякаш надничат херувими, на далечните каменни къщи с едва различими очертания и на спретнатите (дали нашата някога ще стане такава?) тераси с маслини и грозде.

Изумена съм от факта, че вече притежавам параклис. Но още по-изумена съм от това, че съм възприела ритуала на мъжа с цветята. Оставям градинарските ножици долу в тревата. Той се приближава бавно, държейки букета почти зад себе си. Когато стои до параклиса, аз никога не го гледам. По-късно слизам надолу по терасата, за да видя какво е оставил. Яркожълт зановец, наричан ginestra, и червени макове? Лавандула и пшеница? Винаги докосвам стръкчето трева, с което е привързал букета.

Ед е две нива по-нагоре — сече избуялия около черната акация бръшлян. При едно зловещо „хряс“ очаквам да го видя как се катурва надолу по терасата. Аз дърпам жилавите ластари, плъзнали по каменната стена. Бръшлянът убива. А ние имаме цели километри от него. Той кара каменните стени да поддават. Някои от стъблата са дебели колкото глезена ми. Замислям се за оня, който съм посадила в красиви жардиниери около перваза на къщата ни в Сан Франциско, и си представям как по време на отсъствието ми той полудява, задушава мебелите и покрива прозорците. Продължавам да се движа по протежение на стената, но вече стъпвам под ъгъл, следвайки естествения наклон на терасата. Откъм краката ми се надига свеж аромат на смачкана маточина и nepitella, дребната дива мента. Облягам се на стената, отрязвам стрък бръшлян, след което го изтръгвам. В лицето ми се вдига прах, а върху обувките ми се ронят ситни камъчета. Движенията ми изобщо не трогват дългата змия, наслаждаваща се на своята сиеста. Главата й е (на какво ли разстояние е от мен?) върху стената, а опашката й виси надолу около 60 сантиметра. Накъде ли ще тръгне — дали напред, или ще направи обратен завой? Оставям по два метра толеранс от двете й страни и продължавам да режа с ножицата. След това стената изчезва и аз почти потъвам в някаква дупка.

Викам Ед да дойде.

— Виж — кладенец ли е това? Но как е възможно да има кладенец в стената?

Той слиза надолу по терасата, навежда се и поглежда над мен. Там, където е застанал, бръшлянът и къпините са ужасно гъсти.

— Прилича на някакъв отвор.

Ед включва косачката, но къпините задръстват ножовете й и взема ръчната коса. Бавно разчиства улей, ограден с камъни. Огромната каменна стена се извива като детска пързалка, спуска се под земята и излиза в отвора, около който работя аз. Поглеждаме към терасата над Ед — нищо. Но две тераси по-нагоре, успоредно на дупката, забелязваме неестествено голям къпинак.

Вероятно само вода и кладенци ни се привиждат. Няколко дни преди това, когато пристигахме за лятото, бяхме посрещнати от камиони и коли по пътя и купчина пръст в алеята пред къщата. Новият кладенец, изкопан от приятел на синьор Мартини, беше почти готов. Водопроводчикът Джузепе, който инсталираше помпата, незнайно как беше качил малкото си фиатче върху ниския бордюр на алеята. Той ни се представи учтиво, след което се обърна и псувайки, срита колата.

— Madonna serpente! Porca Madonna!

Нарича Мадоната змия? Свиня? Той изфорсира двигателя, но трите гуми на земята нямаха достатъчно тяга, за да издърпат четвъртата. Ед се опита да бутне колата. Джузепе отново я ритна. Тримата работници, които копаеха кладенеца, се засмяха, след което заедно с Ед буквално вдигнаха на ръце миниатюрното като детска играчка возило и го свалиха на земята. Джузепе извади новата помпа от багажника и тръгна към кладенеца, като продължаваше да проклина под мустак Мадоната. Ние с Ед гледахме как мъжете потъват на 90 метра под земята. Това трябва да е най-дълбокият кладенец в християнския свят. Те бързо бяха открили вода, но синьор Мартини им каза да продължават да копаят, за да сме сигурни, че никога няма да останем на сухо. Открихме самия Мартини в къщата, където надзираваше работата на помощника на Джузепе. Без изобщо да ни питат, бяха преместили бойлера от старата баня в кухнята, така че това лято в скромната ни кухня ще има топла вода. Трогната съм, че Мартини е почистил къщата и е посадил невен и петунии около палмите — щипка цивилизованост в обраслия двор. Вече е загорял от слънцето, а кракът му е оздравял.

— Как върви бизнесът? — питам аз. — Продавате ли много къщи на доверчивите чужденци?

— Non c’e male.^[1] — Той кимва да го последваме. При стария кладенец вади от джоба си тежест и я спуска в дупката. Незабавно чуваме цопване. Той се засмива. — Pieno, tutto pieno. — През зимните месеци старият кладенец се е напълнил догоре.

Чета в местен исторически справочник, че Тореоне, областта от Кортона, в която е разположена Брамасоле, е вододел — от едната ни страна се стича вода към долината Вал ди Киана, а от другата — към долината на Тибър. Вече сме заинтригувани от подземната цистерна близо до алеята. Светваме с фенерче в кръглия отвор и започваме да се взираме в каменната арка, висока колкото човешки бой, и в дълбоката дупка, чието дъно не можем да стигнем и с най-дългата пръчка. Сещам се за Нанси Дру, героинята от Тайната на стария кладенец, която харесвах, когато бях на девет, макар че не си спомням съвсем точно самата история. Тунелите за бягство, построени от Медичите, са по-вълнуващи. Надничането в цистерната отключва първите ми спомени за историята на Италия — г-жа Бейли, моята учителка в шести клас, която чертае на дъската извитите арки на римски акведукт и ни обяснява колко изобретателни са били древните римляни в това отношение. Аква Марция бил дълъг сто километра — това са две трети от разстоянието между Фицджералд, Джорджия и Мейкън, и някои от арките все още са запазени от 140 година досега. Помня как се мъчех да си представя кога е била тази 140 година и междувременно сравнявах завоите на акведукта с тези на магистралата „Бен Хил Каунти“.

Отворът на цистерната сякаш изчезва в някакъв тунел. И въпреки че от двете страни на канала има каменен бордюр, на който може да се стъпи, никой от нас не се осмелява да се спусне в усойната дупка, за да огледа. Взираме се в мрака и се чудим колко ли големи скорпиони и пепелянки се спотайват наоколо. В каменната стена над цистерната има bocca, уста, от която явно би трябвало да се излива вода.

Докато разчистваме от стената гъстите коренища и разклонения на бръшляна, осъзнаваме, че улеят, който открихме, би трябвало да е свързан с отвора над цистерната. През следващите няколко дни откриваме пет подобни улея, които прекосяват хълма тераса по тераса и накрая се събират в голямо квадратно устие, което се скрива под земята и след 8 метра отново се появява на най-долната тераса под цистерната точно както подозирахме. Дъното на всички улеи е направено от голям монолитен камък, издълбан като речно корито. Когато почистим каналите, след дъжд водата ще се стича в цистерната. Започвам да се чудя дали с малка рециркулираща помпа, свързана с цистерната, част от водата няма да се стича през цялото време. След срещата с пресъхналия кладенец и капещия душ звукът от плискането на вода ще бъде истинска музика за слуха. За щастие, не се натъкнахме на тези улеи миналата година, когато безгрижно бродехме по терасите, наслаждавайки се на дивите цветя и овощните дървета.

Докато разсичаме трънливия къпинак до стената на третата тераса, попадаме на ръждясала тръба. В основата й откриваме плосък камък. Разриваме земята с лопата и изливаме вода. Виждаме как нивото на водата се покачва. Нещо огромно е заровено тук. Малко по малко изравяме грубо издялана каменна мивка, която някога е била използвана в кухнята преди появата на „усъвършенстваната“ й бетонна разновидност. Аз се опасявам, че е счупена, но когато изстъргваме калта и с помощта на кирка я изваждаме от дупката, откривам непокътнат монолитен камък с дължина 1,2 метра, ширина около 46 сантиметра и дебелина около 20 сантиметра, в който е издълбан плитък басейн за миене. От двете страни на камъка има по един отвор за оттичане на водата. Ъгловият отводнителен канал е задръстен с корени. Досега съжалявах, че нашата къща не притежава такъв оригинален и много характерен предмет. Много стари къщи се радват на подобни умивалници, които се оттичат директно на двора през каменен улей, издялан във формата на раковина. Иска ми се да мия чашите си в този самобитен артефакт. Ще го сложим отвън под дърветата и ще държим в него леда и бутилките вино за партитата, а след работа в градината ще се мием в него. Достатъчно ръждиви тигани е видял по време на службата си, така че отсега нататък ще бъде на почит — ще поставяме върху него чаши и кани с рози. След дългите години, през които е лежал погребан в пръстта, отново ще влезе в употреба.

След още няколкоминутно сражаване с шубраците съм на около 4 метра от каменния умивалник, когато две ръждиви куки изникват изпод листата. Под тях отново зърваме плосък камък. Ед изкопава цяла планина от пръст. В средата на дупката той се натъква на резе, около което е намотана някаква ръждясала тел. Разчистваме в кръг около нещото. Ед трябва да подпре лопатата като лост, за да успее да повдигне тежкия каменен капак.

В късния следобед, след гръмотевичната буря светлината е с онзи сияен оттенък, който ми се иска да затворя в бутилка и да запазя завинаги. Капакът поддава и светлината попада върху чиста вода, събрана в естествена пукнатина от бял камък. Забелязваме още една кривина в камъка, където водата е по-бистра. Лягаме по корем на земята и се редуваме да надничаме с фенерчето в дупката. Корените на смокиня, търсещи влага, се плъзгат надолу по каменната стена. На дъното виждаме голям метален контейнер, катурнат настрана, върху който с големи зелени букви пише Olio d’Oliva. Не е като да откриеш римски торс или амфора с танцуващи сатири. Ръждива тръба минава по дъното на белия камък и установяваме, че излиза точно под двете куки. Някой я е запушил с коркова тапа. Вече става ясно, че куките някога са крепели ръчна помпа и че това е естествен извор, останал скрит години наред. Откога ли е така? Но чакайте. Точно под каменния капак откриваме останки на друг отвор. Това, което изглежда като трегер, издялан от двупластов варовик, след известно разстояние завива и изчезва в скалата. Ако успеем да изкопаем целия капак, дали няма да се окаже, че сме попаднали на открит басейн? Четох за някакъв мъж от околността, който в навечерието на Коледа излязъл в задния си двор да откъсне маруля за вечеря и хлътнал в етруска гробница със сложни саркофази. Дали това е просто случаен отвор в скалата, откъдето са се снабдявали с вода за поливане? Но защо е издялан този трегер? И защо е покрит с обикновен камък? Това трябва да е станало, когато наблизо са изкопали втория кладенец. А сега имаме и трети. Ние сме трето поколение търсачи на вода, въоръжени с пронизително виещи свредели, способни да пробият всяка скала — технология, съвсем различна от тази на човека, открил този таен процеп в земята.

Обаждаме се на синьор Мартини да дойде да види чудната находка. С ръце в джобовете, той дори не си прави труда да надникне.

— Буу — възкликва той („буу“ е мултифункционална дума, нещо като „ами“, „о“, „кой да знае“ или „я се разкарай“), след което махва с ръка. — Acqua.

За него нашият интерес към изоставените къщи и древните кладенци е поредното доказателство, че сме като децата с техните странни капризи. Показваме му каменния умивалник и му обясняваме как ще го изкопаем, почистим и инсталираме. Той просто поклаща глава.

Джузепе, който се е отбил, проявява повече ентусиазъм. Май е трябвало да стане Шекспиров актьор. Всяко негово изречение е придружено с три или четири жеста — тялото му буквално изиграва всяка дума, излязла от устата му. Той направо застава надолу с главата и поглежда в дупката.

— Molta acqua. — Той сочи и в двете посоки. Ние мислехме, че кладенецът се простира само в едната, но провесеният в дупката Джузепе вижда, че естественият наклон на скалата продължава и в другата посока. — Окей, да! — Това са единствените му думи на английски и той винаги ги изрича с широко разперени ръце, сякаш прегръща идеята.

Джузепе предлага да инсталира нова помпа за поливане. Ние сме виждали яркозелени помпи в селскостопанския магазин във Вал ди Киана На следващия ден купуваме една, махаме корковата тапа от тръбата и директно закачаме помпата върху старите куки. Джузепе ни инструктира как да я задействаме, като сипваме по малко вода и едновременно с това ритмично изпомпваме. Ето едно отмерено скърцащо движение, което отдавна не съществува в моя двигателен арсенал, но явно ми се удава съвсем естествено. След няколко сухи изпомпвания в кофата плисва леденостудена вода. Ние сме достатъчно благоразумни да не пием непроверена вода. Вместо това отваряме бутилка вино на терасата. Джузепе ни разпитва за Лас Вегас и Маями. Заглеждаме се в обраслите с буйна растителност хълмове. Джузепе смята, че това, за което наистина трябва да се погрижим, са палмите. Но как да ги подрежем? Те са по-високи от всяка стълба. След втората чаша вино Джузепе се изкатерва до върха на по-високата палма и поглежда оттам с широка усмивка. Дървото се накланя и той стремително полита надолу и се приземява в купчина пръст. Ед веднага отваря втора бутилка.

 

 

Оказва се, че бившият собственик е бил прав за водата. Дори да не може да конкурира напоителните съоръжения в градините на Вила д’Есте, нашата водна инсталация е достатъчно интригуваща, за да ни стимулира да продължим да копаем и да ровим. Сложната подземна система ни помага да проумеем колко ценна е водата в тази страна. Когато тече, мислим как да я пестим, а когато е в изобилие като сега, трябва да я уважаваме. Свети Франциск от Асизи сигурно е знаел това. В своята поема „Песен за брата Слънце“ той пише:

Хвала Тебе, мой Господи,

за сестра Вода, която е много полезна

и смирена, и ценна, и чиста.

Свикваме да си вземаме душ експедитивно и да спираме кранчето на чешмата, докато си мием зъбите или съдовете.

Интересно, че този стар кладенец има от двете страни канали, по които излишната вода прелива в цистерната. Докато разчистваме наоколо, откриваме две каменни корита за пране на дрехи и още куки в каменната стена отгоре, на които вероятно е била окачена друга помпа. Хората не са искали да разхищават и капка. И там, на не повече от метър и половина от естествения извор, старият кладенец, който миналото лято пресъхна, вече е пълен догоре от зимните дъждове. Ед прави следното разпределение — ръчната помпа е за насажденията, старият кладенец — за тревата, а новият ни pozzo с дълбочина стотина метра в солидния камък — за нуждите на къщата.

— Чудесна вода — уверява ни pozzaiolo, сондьорът на кладенеца, докато му плащаме цяло състояние, — иде от майната си, но е студена като лед.

Отброяваме парите. Той не иска чек — защо ли някой би прибягнал до чек, освен ако в действителност няма пари?

— Acqua, acqua — повтаря той, обхождайки с жест целия имот. — Има достатъчно за цял басейн.

Когато купувахме къщата, мимоходом забелязахме, че една каменна стена, перпендикулярна на фасадата, се е срутила на няколко места. Около камъните в тези участъци бяха поникнали бурени, смрадлика и смокинови издънки. Първия път, в който видяхме къщата, секторът от двора над тази стена беше покрит с дванадесетметрова пергола, обкичена с рози и люляк. Когато се върнахме да преговаряме за имота, перголата вече я нямаше — беше премахната за по-голяма прегледност. Розите и люляците лежаха на земята. Когато откъснах очи от покъртителната сцена и погледнах към къщата, видях, че избелелите зелени капаци на прозорците са боядисани в лъскаво тъмнокафяво. Сащисани, почти не забелязахме купчините от камъни. По-късно осъзнахме, че огромната тридесет и седем метрова каменна стена трябва да бъде възстановена. В този момент забравихме за романтичната пергола с пълзящите рози.

През последните седмици на миналото лято, след като купихме къщата, Ед се захвана да оправя участъците със срутените камъни. Смяташе, че това му носи удовлетворение — търсеше правилния камък, слагаше го в даден отвори, с помощта на дървен чук го наместваше така, че точно да пасне сред другите. Това древно занятие е всепоглъщащо също като усиления физически труд. Всеки ден купчината от камъни нарастваше пропорционално на мускулите на Ед. Той дори малко се вманиачи. Купи си дебели кожени ръкавици. Големите камъни трупаше в един ред, по-дребните — в друг, а плоските — в трети. Подобно на останалите стени, укрепващи терасите в имота, и тази беше суха каменна стена, широка около метър — отпред с плътно прилепващи камъни, стройни като пъзел, а отзад — с по-дребни. Структурата беше леко полегата, с което компенсираше естествения наклон на хълма. За разлика от прекрасните огради в Нова Англия, които буквално оставяха без камъни полята, тези тук имат опорна функция. Единственият начин, склон като нашия да се превърне в лозе или маслинова ферма, е да се терасира. На една от терасите срутването беше повлякло и едно голямо бадемово дърво.

Когато стана време да си тръгваме, около десет метра от стената бяха превърнати в стройно подреден каменен зид. Ед се запали по каменоделството, макар че самото изкопаване на камъните и работата, която трябваше да се свърши зад фасадата на стената, му се струваха леко стряскащи. Но вместо да се уплашим от това, което ни чакаше, ние се любувахме на огромните купчини от камъни, които той беше подредил.

През зимата прочетохме Каменно строителство на Чарлз Макрейвън, която ни даде идеи как да изолираме влагата и студа. Височината на стената не беше достатъчна, за да поддържа широката тераса, водеща към къщата. За своята дължина от 37 метра тя трябваше да бъде висока около пет метра и подсилена отзад. Докато четем за компресирането, натиска, баланса и всички начини, по които земята се променя, когато замръзне, започваме да мислим, че ще трябва да градим Великата китайска стена.

И сме абсолютно прави. Току-що се срещнахме с няколко опитни muratori, зидари, които дойдоха да огледат останките. Предстои ни къртовски труд. На фона на тази задача ремонтът на къщата е направо нищо работа. Но Ед продължава да се изживява като чирак на един намръщен човек с каскет, майстор по камъните.

— Santa Madonna, molto lavoro^[2] — възкликва на свой ред всеки muratore.

Molto. Troppo.^[3] Научаваме, че в Кортона наскоро е излязъл закон за стени като тази. Тъй като сме в земетръсна зона, те трябва да бъдат подсилени с бетон. Не сме готови да бъркаме бетон. Трябва да разчистим джунгла от двайсет декара къпини и смрадлика и да окастрим сума ти дървета. Да не говорим за къщата. Прогнозите за цените на стената са астрономически. Малцина изобщо искат да се захванат с тази работа.

И така в Тоскана започва изграждането на Великата полска стена.

Синьор Мартини ни изпраща няколко от неговите приятели. Предупреждавам го, че искаме работата да бъде свършена незабавно, и то на цена като за fratelli, братя, а не като за stranieri, чужденци. Доста се охарчихме по новия кладенец и все още чакаме разрешителни, но основната работа по къщата може да започне. Първият приятел дава срок от шейсет работни дни. На тази цена можем да си купим малка моторна лодка и да обиколим гръцките острови. Вторият приятел, Алфиеро, ни дава изненадващо разумна цена, както и страхотната идея да заградим редицата от липи на съседната тераса с още една стена. Когато не говориш добре езика, не можеш много добре да прецениш събеседника. Ние с Ед мислим, че Алфиеро е леко смахнат — което е странно за зидар — но Мартини твърди, че човекът си е bravo. И понеже искаме нещата да бъдат свършени, докато сме тук, сключваме договор.

Нашият geometra не познава Алфиеро и ни предупреждава, че щом един майстор е свободен, значи, не го бива. У нас не се прокрадват подобни съмнения.

По програма трябва да започнем следващия понеделник. Минават понеделник, вторник и сряда. След това пристига един камион пясък. Най-сетне в края на седмицата Алфиеро се появява с някакво четиринадесетгодишно момче и трима едри поляци. Те запретват ръкави и за всеобща изненада до залез-слънце дългата стена е съборена. Ние ги гледаме през целия ден. Поляците си подхвърлят четиридесет и пет килограмовите камъни като пъпеши. Алфиеро не обелва нито дума на полски, а те използват около пет думи на италиански. За щастие, ръчният труд не изисква много приказки.

— Via, via. — Алфиеро посочва към камъните и мъжете се заемат.

На следващия ден изриват пръстта. Алфиеро си тръгва, защото явно го чака друг обект. Алесандро — момчето, неприкрито се цупи Алфиеро му е втори баща и явно се опитва да го научи на занаята. Наблюдавайки го как разсеяно подритва камъните с върха на маратонката си, решавам, че изглежда като млад принц от династията на Медичите, кисел и отегчен. Поляците не му обръщат внимание. От седем сутринта до дванадесет на обяд те не спират да работят. На обяд отпрашват с полското си фиатче. След три часа се връщат, отново запретват ръкави и се трудят здравата чак до осем вечерта.

Италианците, които отдавна се изявяват като „наемни работници“ в много страни, са объркани от това, което се случва в собствената им страна. През нашето второ лято в Брамасоле вестниците коментират ту с толерантност, ту с възмущение факта, че вълни от албанци буквално заливат бреговете на Южна Италия. Като жители на Сан Франциско, град, който ежедневно приютява емигранти, ние не се трогваме от тези новини. Осъзнаваме, че броят на преселниците нараства и че в края на двадесети век цялата глобална демографска картина се променя. На европейците явно им е по-трудно да приемат този факт. Вече си имаме бедни, казват те скептично. Да, знам, и ние си имаме. Италия обаче е учудващо хомогенна — рядко можеш да видиш черен или азиатец по улиците на Тоскана. Напоследък източноевропейците, за които вече няма работа в Германия, започват да пристигат в тази процъфтяваща част на Северна Италия. Сега вече разбираме цената, която Алфиеро поиска за работата. Вместо редовната надница от 25–30 хиляди италиански лири на час той плаща на поляците по девет хиляди. Уверява ни, че са легални работници и че им внася осигуровки. Поляците са доволни от заплащането. В тяхната родина, преди фабриката да фалира, надали са вземали толкова за цял един ден.

Ед е отраснал в полско-американска католическа общност в Минесота. Като потомци на полски имигранти, родителите му са прекарали детството си из фермите между Уисконсин и Минесота, говорейки на полски. Ед, естествено, изобщо не знае езика. Техните са искали децата им да бъдат истински американци. Той се опита да каже три думи на поляците, но те не разбраха нищо. Въпреки това Ед чувства тези мъже близки. Свикнал е да чува имена като Ожеховски, Чихош и Божисковски. Минавайки през двора, той кима и им се усмихва. В крайна сметка започваме да се разбираме с тях с помощта на поезията. Един следобед попадам на поема от Чеслав Милош, дългогодишен изгнаник в Америка, но по рождение поляк. Знаех, че преди няколко години той триумфално се е завърнал в Полша. Когато Станислао се зададе с една ръчна количка по предната тераса, аз се обърнах към него:

— Чеслав Милош?

Той се оживи и извика нещо на другите двама. През следващите няколко дни, когато се разминавах с някого от тримата, той подхвърляше „Чеслав Милош“, сякаш това бе поздрав. Аз отговарях:

— Si, Чеслав Милош. — Знаех дори, че го произнасям правилно, защото на едно литературно четене ми се наложи да го представя и се бях упражнявала да казвам името му. В продължение на няколко дни преди събитието се бях обръщала към него с „Колеслав“ и се притеснявах да не продължа в този дух и пред публиката.

Алфиеро започва да ни създава главоболия. Той прелита като пеперуда от един обект на друг — започне нещо, създаде бъркотия, след което си обере крушите. Някои дни изобщо не се и вясва. Когато разбирам, че добрият тон не върши работа, прибягвам до стария южняшки навик да вдигна скандал. Откривам, че все още се справям забележително добре. За момент Алфиеро се сепва, след което като своенравно дете, каквото всъщност е, отново се отплесва. Чаровен е посвоему. Хвърля се да ни разправя разни истории за жабешки надбягвания, бързи мотоциклети и реки от вино. Потупва корема си и говори на местния диалект, затова не схващаме всичко. Когато идва време да вдигна поредния скандал, аз викам Мартини, който наистина му разбира. Той кима и тайно се забавлява. Алфиеро изглежда сконфузен, лицата на поляците са безизразни, а Ед е засрамен. Аз заявявам, че съм malcontenta^[4]. Махам с ръце, клатя глава, тропам с крак и соча недостатъците. Под големите камъни Алфиеро е наредил малки, в конструкцията се отварят вертикални процепи, забравил е да сложи основа на цял един участък, а в цимента има твърде много пясък Мартини започва да крещи, а Алфиеро му отвръща, тъй като не смее да крещи на мен. Отново чувам ругатнята Porca Madonna, която ми звучи богохулно, както и Porca miseria, свинска мизерия, която става една от най-любимите ми ругатни. След сцената очаквам Алфиеро да се цупи, но не — на другия ден той цъфва весел, сякаш нищо не е било.

— Buttare Via.^[5]

Синьор Мартини започва да критикува работата на Алфиеро.

— Къде те е пращала на училище майка ти? Къде си се учил да правиш цимента като пясъчен замък? — След това двамата се обръщат и започват дружно да викат по поляците. От време на време Мартини се втурва в къщата и звъни на майката на Алфиеро, стара негова приятелка. Чуваме го как вика и на нея, след което смекчава тона и започва да я успокоява.

Вероятно тайно се чудят откъде знаем толкова за строежа на стените, но това, което нито синьор Мартини, нито Алфиеро осъзнават, е, че поляците ни обръщат внимание, когато нещо не е наред.

— Signora — махва ми Кшищоф (по негово желание го наричаме Кристофоро). — Italia cemento. — И ми показва как прекалено сухият цимент се рони между пръстите му. — Polonia cemento.

Той ритва твърдия като скала участък в стената. Това вече се превръща във въпрос на национална чест. — Alfiero. Poco cemento.

И ми прави знак, че това, което ми е казал, си остава между мас. Аз му благодаря. Алфиеро слага твърде малко цимент в сместа. Не казвай. След като Алфиеро си тръгне, което обикновено е още сутринта, тримата започват да въртят очи, сигнализирайки, че има проблем. Алфиеро си оставя ръцете върху всяко нещо, което пипне, но трябва да го търпим — ние заради договора, който сключихме, а поляците — защото работят за него. В крайна сметка, ако не беше той, ние изобщо нямаше да срещнем поляците.

Близо до края на стената те откриват някакъв дънер. Алфиеро твърди, че той е non importa. Виждаме как Рикардо бързо поклаща глава и Ед авторитетно заявява, че дънерът трябва да бъде изровен. Алфиеро отстъпва, но иска да го залее с gasolio^[6], за да го унищожи. Ние посочваме към чисто новия кладенец, който е на по-малко от шест метра оттук. Поляците започват да копаят и два часа по-късно все още копаят. Огромните като зъб на мамут корени на дънера са се увили около камък с големината на автомобилна гума. Стотици по-малки корени се разклоняват във всички посоки. Това е основната причина за множеството срутвания в стената. След като дънерът вече е изтръгнат, поляците настояват да изравнят мястото, без да махат камъка, вплетен в корените. Натоварват го в количка и го отнасят при беседката под липите, където ще си остане — най-грозната маса в Тоскана.

Докато вдигат камъка, поляците запяват, а песента им звучи така, както би трябвало да звучи песента на всички работници по света. Понякога Кристофоро пее със затрогващ фалцет, което е странно, особено предвид огромното му загоряло тяло. Тези мъже никога не претупват нещата. Дори когато шефът им отсъства. В дните, когато няма с какво да работят, защото Алфиеро е забравил да поръча материали, той своенравно им нарежда да не работят, но тогава ние ги наемаме да ни помагат да разчистваме терасите от плевелите. В крайна сметка те започват и ремонта в къщата. Изглежда, всичко им иде отръки, а и работят два пъти по-бързо от всички майстори, които съм виждала. В края на деня се събличат, измиват се с маркуча, обличат си чисти дрехи и всички сядаме да пием бира.

Дон Фабио, местен свещеник, ги е пуснал да живеят в задната стаичка на църквата и за около пет долара на човек ги храни по три пъти на ден. Те работят шест дни в седмицата — свещеникът не им позволява да работят в неделя. Обръщат всички лири в долари и заделят изкараното за семействата, които ги чакат вкъщи. Рикардо е на двадесет и седем, Кристофоро на тридесет, а Станислао на четиридесет години. През времето на техния престой нашият италиански се влошава Станислао е работил в Испания, което превръща комуникацията ни в страшна смесица от четири езика. С Ед научаваме полските думи Jutro — утре, stopa — стъпало, brudny — мръсен, jezioro — езеро, както и някакво grubbia, с което поляците наричат издутия корем на синьор Мартини. На английски те научиха думите „красив“ и „идиот“, а на италиански — малко глаголи, предимно инфинитиви.

Въпреки намесата на Алфиеро, стената става здрава и красива. Първите две тераси са свързани помежду си с вита стълба, от двете страни, на която ще подредим саксии с цветя. Кладенецът и цистерната също са оградени с камъни. Погледната отдолу, стената изглежда огромна. Трудно ми е да свикна с гледката, тъй като си я харесвахме и в предишния й вид. Скоро от процепите й ще плъзнат увивни растения. И понеже камъните са стари, тя идеално се вписва в околния пейзаж. Сега ще се забавляваме с това да планираме пешеходната алея, която минава покрай кладенеца и каменните стълби, и да мислим какви цветя, билки и храсти ще засадим покрай нея и по протежение на стената. Първо засаждаме бял хибискус, който, за наша радост, цъфва веднага.

В неделя сутринта поляците пристигат след църква, облечени в добре изгладени ризи и панталони. Досега сме ги виждали само по шорти. Купили са си еднакви сандали от местния супермаркет.

Ед и аз подрязваме плевели, когато те се появяват. Разменили сме си ролите, защото в момента ние сме мръсни, потни и по шорти. Станислао носи съветски фотоапарат, който изглежда като правен през 30-те. Предлагаме им кока-кола, а те правят няколко снимки. Всеки път, когато им предлагаме кола, те възкликват:

— А, Америка!

Преди да се преоблекат за работа, те ни отвеждат при стената и разчистват прахта в основата на един участък. Виждаме, че с големи букви са написали в бетона Полша.

Стълбата на Брамасоле се издига три етажа и е опасана с парапет от ковано желязо, чиито симетрични извивки придават на изкачването лека ритмичност. Ветрилообразният прозорец, ръждясалият парапет на терасата в спалнята и парапетът на балкона над входната врата се нуждаят от сериозната намеса на някой ковач. Портата в дъното на входната алея носи следи от бивше величие, но като повечето неща тук прекалено дълго е била оставена на благоволението на времето. Долната й част е изкривена от напразното тропане на заблудени туристи, осъзнали, че са объркали пътя за крепостта на Медичите. Ключалката отдавна е ръждясала, а горните панти са поддали и вратата опира в земята.

Джузепе ни води свой приятел, майстор железар, който да прецени дали входната порта може да бъде спасена. Самият той смята, че това е невъзможно и че ние се нуждаем от нещо по-подходящо за нашата bella villa. Мъжът, който слиза от малкото фиатче на Джузепе, като че ли идва от Средновековието. Той е висок и сух като Ейбрахам Линкълн. Облечен е в черен гащеризон, а необичайно черната му коса няма никакъв блясък. Не мога да си обясня защо ми изглежда толкова странен — сякаш замесен от друго тесто. Говори малко и се усмихва срамежливо. Харесвам го от раз. Той мълчаливо опипва цялата порта. Ръцете му казват всичко, което има да се каже. Веднага си личи, че е посветил цялата си любов на своя занаят. Да, кима той, портата може да бъде оправена. Въпросът е във времето. Джузепе е разочарован. Той си е представял нещо по-грандиозно. Рисува с ръце във въздуха покрив със свод и стрели. Нова, по-модерна врата, свързана с електронно табло, която се отваря с едно натискане на копчето. Довел ни е майстор, а ние просто искаме старата порта да бъде поправена?

Отиваме в магазина да видим какви са вариантите. По пътя Джузепе спира пред други порти, дело на майстора. Някои са с апликирани мечове, а други — със сложни преплетени кръгове и житни класове. Една от тях е увенчана с инициалите на собственика, а друга — странно, с корона. Тези с кръговете и обръчите ни харесват повече от другите със страховитите стрели, които напомнят за времената, когато гвелфите и гибелините^[7] са се ограбвали и избивали помежду си. Всички порти изглеждат вечни. Майсторът мълчаливо прекарва ръка по всяка от тях, оставяйки качеството им да говори за себе си. Аз започвам да си представям малко, стилизирано слънце с вълнисти лъчи в центъра на нашата.

Изкуството на ferro battuto, кованото желязо, е древен тоскански занаят. Всеки град има средновековни врати със сложни ключалки, декоративни фенери, стойки за флагове, градински порти и чудати железни животни и змии във формата на халки, за които някога са връзвали конете към стената. Но като всички традиционни занаяти, този също е на път да изчезне — ясно е защо. Професията на ковача е неизменно свързана с черния цвят. Работилницата на майстора е опушена и покрита със сажди, а старинното оборудване и пещта сякаш не са се променили изобщо от времето на Хефест, който запалил огъня в пещта на Афродита. Дори въздухът изглежда като фин воал от сажди. Портите на всички съседи са негово дело. Сигурно е много приятно навсякъде да виждаш свои произведения. Къщата на ковача има квадратен фигурален балкон, без съмнение опит за флирт с модерното, който обаче е туширан с прикачените към перваза кафези за саксии. Ковачницата и къщата са една срещу друга, а между тях виждам кокошки, десетина клетки със зайци, зеленчукова градина и сливово дръвче с ръчно направена дървена стълба, подпряна на отрупаните с плод клони. След като хапне на обяд, ковачът вероятно изкачва няколко стъпала и лично откъсва десерта си. Впечатлението ми, че той е гост от едно друго време, се засилва. Къдели е Афродита, сигурно някъде из ковачницата?

— Време. Времето е единственото важно нещо — казва той. — Аз съм solo. Имам син, но…

Не мога да си представя как в края на двадесети век някой би избрал да се завре в тази мрачна ковачница, сред шума на уличния трафик, обръчи за бъчви, метални скари за камина, огради и порти. Но се надявам, че синът му или някой друг ще продължи традицията. Ковачът донася метален жезъл с квадратна дръжка във формата на вълча глава. Подава ми го, без да каже и дума. Това нещо ми прилича на дръжките на факлите в Сиена и Губио. Ние го молим да ни изчисли колко ще струва поправката на старата cancello или да предложи цена за изцяло нова порта, съвсем семпла, но с орнамент, подобен на желязната звезда от парапетите ни — да речем, стилизирано слънце на върха й, което да е в тон с името на къщата. За пръв път не питаме за датата на изпълнението, въпрос, с който иначе противодействаме на завидно нехайното отношение, което италианците демонстрират към понятието за време.

Дали наистина ни е нужна ръчно изработена порта? Постоянно си казваме, че не бива да усложняваме нещата, защото това не е истинският ни дом. Но дълбоко в себе си знам, че искаме този човек да ни направи една, пък ако ще, това да отнеме и месеци. Още преди да си тръгнем, той забравя за нас. Вдига разни парчета желязо и ги задържа в ръцете си, за да провери тежината или баланса им. Разхожда се между наковалните и нагорещените решетки. Портата ни е в добри ръце. Вече си представям как издрънчава, когато я затварям зад себе си.

 

 

За нас кладенецът и стената са значителни постижения. Къщата обаче все още е недокосната. Докато не приключим с важните неща, няма много какво да се прави. Няма смисъл да боядисваме, защото стените ще бъдат пробити заради тръбите за парното. В подготовка за предстоящото боядисване поляците са започнали да изстъргват старата боя от рамките на прозорците и варта от стените. Ед и аз работим на терасите или обикаляме по магазините да търсим плочки и аксесоари за банята, метални части и боя. Оглеждаме се и за старинни тънки тухли за новия под на кухнята. Купуваме две кресла от местен мебелен магазин.

Преди да ги доставят, решавам, че са неудобни и че тъмната им дамаска е малко зловеща, но след дългите седмици, които прекарахме в неудобните градински столове, креслата се оказват направо разкошни. В дъждовните вечери ги обръщаме едно срещу друго, а между тях слагаме покрит с плат кош. Украсяваме тази импровизирана маса със свещ и буркан с горски цветя и хапваме паста с патладжан, домати и босилек. В хладните нощи палим борина за няколко минути, колкото да прогоним влажния студ.

За разлика от миналото лято, този юли е дъждовен. Често се вихрят силни бури. През деня ги харесвам, защото ми напомнят за детство ми в Американския юг, когато по време на буря се наслаждавахме на истинско звуково и светлинно шоу. В Сан Франциско рядко има гръмотевични бури и това много ми липсва.

— Тази жега трябва да избие нанякъде — казваше майка ми и това наистина ставаше с гръм и трясък, последвани от ослепителни светкавици, при които цялото небе биваше осветено сякаш от милиони електрически крушки.

Тук бурите често идват нощем. Аз седя в леглото и чертая скици на кухнята и банята върху милиметрова хартия, а Ед чете нещо, към което никога не съм предполагала, че ще посегне. Вместо в римските поети тази вечер той се е задълбочил в Зидарии и мазилки, а до него е Домашен водопроводчик. Дъждът започва да тропа по палмовите листа. Отивам до прозореца и надниквам навън, след което бързо отстъпвам назад. Мълнии обстрелват земята — назъбени като в комиксите — четири, пет, шест наведнъж обсаждат къщата. Гръмотевици се роят над хълмовете, а глухият тътен внезапно се усилва и експлодира толкова близо, че имам чувството, че собственият ми гръбнак изпуква. Къщата се тресе не на шега. Токът спира. Затваряме прозорците, но вятърът продължава да набива дъжд през пролуки, за които изобщо не сме подозирали, и призрачно да вие в комина. Бурна нощ. Дъждът шиба къщата, а двете безпомощни палми се огъват от вятъра. Усещам аромата на озон. Сигурна съм, че къщата е поразена от гръм. Тази буря май ни е нарочила. Не отминава и ако продължи в същия дух, може да ни запрати чак до езерото Тразимено.

— Какво предпочиташ — питам Ед, — да се срути къщата или директно да бъдем ударени от гръм?

Завиваме се презглава като десетгодишни хлапета и всеки път, когато небето светва, викаме:

— Спри! Не! — Гръмотевиците влизат в стените и пренареждат камъните.

Когато започва да отстъпва на север, яростната буря оставя след себе си тъмно небе, окъпано за звездите. Ед отваря прозореца и бризът довява аромат на бор от окършените клони и разпилените борови иглички. Електричество все още няма. Докато седим, облегнати на възглавниците, и чакаме сърцата ни да се успокоят, чуваме нещо откъм прозореца. Една малка сова е кацнала на перваза и върти глава напред-назад. Може би вятърът я е довял тук или от бурята е изгубила чувството си за ориентация. Когато луната пробива през облаците, виждаме как совата се взира в нас. Не смеем да помръднем. Аз мислено се моля тя да не влезе в стаята. Имам смъртен страх от птици — фобия, която ми е останала още от детството — и въпреки това съм омагьосана от малкото животинче. Изглежда, тези създания винаги са нещо повече от птици. В Америка някои ги смятат за тотеми или поне за символ на някакви сили. Тук те също имат някакво митологично присъствие. Сещам се за совата на Минерва. Това обаче е просто малко създание, което обитава хълма. Няколко пъти сме виждали по здрач негови по-едри роднини. Никой от нас не обелва и дума. Накрая заспиваме, а на сутринта откриваме, че совата е отлетяла. През прозореца се вижда светлината на утрото — обагрени в златно лъчи се спускат косо над долината и за кратко изпълват въздуха, преди слънцето да огрее хълмовете и да се издигне в пречистеното, безоблачно небе.