Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (17)

Ставаме италианци

Италианският Ед обича да прави списъци. На масата, върху нощното шкафче, на седалката на колата, в ризите и панталоните му намирам сгънати листчета и смачкани пликове. Списъците включват предстоящи покупки, неотложни и дългосрочни задачи, неща, които трябва да свърши в градината, изобщо всичко. Редовете са ту на английски, ту на италиански, в зависимост от това на кой език думата е по-кратка. Понякога Ед използва само италианската дума, ако става въпрос за специфичен инструмент. Трябваше по време на ремонта да запазя всички тези списъци и да облицовам с тях банята, както Джеймс Джойс е направил с писмата с откази, които е получавал. Тук двамата с Ед сме си разменили ролите. В Калифорния той рядко записва дори нещата, които трябва да купи от бакалията, докато аз си правя списък на домакинските задачи, на писмата, чакащи отговор, и най-вече на целите, които си поставям за предстоящата седмица. Тук обикновено нямам никакви цели.

Трудно е да видиш как новото място те променя, но веднага забелязваш как то променя и другия човек. В началото, когато започнахме да посещаваме Италия, Ед беше любител на чая. Като студент, той си вземаше един семестър почивка и се оттегляше да учи в Лондон. Там живееше в студена гарсониера близо до Британския музей и караше на чай с мляко и захар, докато четеше Елиът и Конрад. Еспресото, естествено, е истинска пандемия в Италия. Свистенето на парата от кафемашините оглася всеки площад. През първото ни лято в Тоскана си спомням, че го видях да наблюдава как италианците се приближават до бара и изстрелват: un caffe. По това време еспресото беше рядкост в Америка. Когато за пръв път си поръча кафе като италианец, барманът го попита:

— Normale? — Той определено си помисли, че чужденецът нещо се е объркал. Искахме големи чаши кафе със сметана, или „щипка чудо“, както я наричат италианците.

— Si, si, normale — отговори Ед леко нетърпеливо. Скоро той вече си поръчваше съвсем авторитетно и никой повече не му зададе този въпрос. Видя, че местните гаврътват кафето наведнъж, вместо да си пийват по малко. Забеляза, че има различни марки кафе — Illy, Lavazza, Sandy, River. Започна да прави коментари за каймака и винаги го пиеше без захар.

— Животът ви сигурно е сладък — каза му един barrista (барман), — щом пиете кафето си толкова горчиво.

Тогава Ед започна да обръща внимание и на захарниците по масите. Правеше му впечатление, че когато барманът слагаше захарница пред някой клиент, последният я отваряше със замах и нехайно загребваше две-три пълни лъжички. Един ден с изненада установих, че и Ед щедро си подслажда кафето.

— Така то се превръща в десерт — поясни той.

При второто ни посещение в Италия Ед купи от Флоренция ръчна кафемашина La Pavoni — блестяща и неръждаема, отгоре с орел — истинска класика. По този случай аз бях глезена с капучино в леглото, а гостите ни — с еспресо, поднесено в малки чашки, също купени в Италия.

За тук Ед отново купи La Pavoni, но този път автоматична. Всяка вечер преди лягане той пие по една последна чаша еликсир вкъщи или в града. Но особено обича да си поръчва кафе по баровете. На някои места машините са La Faema в стил арт деко, а на други — шикозни Ranchillios. Ед поглежда каймака, разклаща чашата и поглъща кафето наведнъж. Твърди, че то му помага да спи по-добре.

Второто мащабно културно преживяване, в което Ед се хвърли стремглаво, е шофирането. Болшинството туристи смятат, че шофирането в Рим се равнява на истинско житейско предизвикателство, че ежедневното пътуване по градските автостради е изпитание за смелостта на шофьорите и че крайбрежието на Амалфи е истински автомобилен ад.

— Тези хора наистина умеят да шофират — спомням си, че каза Ед, изнасяйки се рязко в лентата за изпреварване с немощния фиат, който бяхме взели под наем. Но приближаващото се отзад мазерати ни принуди бързо-бързо да се върнем в дясната лента.

Скоро Ед вече се възхищаваше на тези рисковани маневри.

— Видя ли това? Този ни изпревари направо на две гуми! Явно доста некадърници тук се натискат да карат в средната лента, но повечето хора спазват правилата.

— Какви правила? — попитах аз, когато една малка кола профуча край нас направо със 120 км в час.

Тук очевидно има ограничения на скоростта, но досега не съм видяла някой да е спрян за превишена скорост. Който кара с шейсет, е заплаха за движението. Не знам какъв е процентът на пътните произшествия. Рядко виждам такива, но подозирам, че повечето от тях са предизвикани от бавни шофьори (вероятно туристи?), които дразнят колите отзад.

— Само гледай. Когато някой тръгне да прави рисковано изпреварване, този отпред не се дръпва, за да му стори път, и просто му дава шанс да се върне обратно. Никой никога не изпреварва отдясно. Минават отляво само когато изпреварват. Знаеш, че у нас можеш да си караш, в което платно искаш.

— Да, но виж! Те през цялото време изпреварват в завоите. Наближава завой и всички се втурват да изпреварват. Сигурно така ги учат в шофьорските курсове. Обзалагам се, че вместо спирачки инструкторът има педал за газта. Просто знай, че има ли някой зад тебе, той неизменно се чувства длъжен да те изпревари.

— Да, но и всички от насрещния трафик го знаят и внимават, защото са наясно, че някой ще им изскочи отпред.

Ед се забавлява, когато слуша как кметът на Неапол говори за шофирането тук — движението в Неапол е най-големият хаос на света. Но Ед го обожава. Той се научи да се качва на тротоари докато пешеходците минават по улицата.

— Зеленото си е зелено, avanti, avanti (минавай) — обяснява кметът. — Червеното е просто намек.

— А жълтото? — пита го интервюиращият.

— Жълтото е за разкош.

В Тоскана хората са по-праволинейни. Може да са кибритлии, но уважават пътните знаци. Тук предизвикателство са тесните средновековни улици, които оставят на шофьора само по няколко свободни сантиметра от двете страни на колата, както и опасността да налетите на някой завиващ колоездач. За щастие, историческите центрове на повечето градове са затворени за коли, което позволява на хората да се движат свободно по piazzi-те. Това обаче е изпитание за моята нервна система, защото криволичещите улички изкушават Ед и доста често се случва да връщаме на заден през града под учудените погледи на местните.

Най-много се впечатлих обаче, когато видях, че полицаите карат „Алфа Ромео“. Първия път, когато се върнахме от Италия, Ед си купи сребриста двадесетгодишна GTV в идеално състояние, която определено е една от най-хубавите коли, които съм виждала. За шест седмици той събра три глоби за превишена скорост. Едната от тях оспори. Каза на съдията, че е бил притиснат от друг шофьор. Магистралният патрул нарочно дебнел спортните коли, но той не бил превишил скоростта. Съвсем несправедливо съдията му каза да си продаде колата, щом не одобрява системата, и в крайна сметка удвои глобата за нарушението.

За известен период ни се наложи да си сменим колите, защото имаше опасност Ед да изгуби шофьорската си книжка. Аз ходех на работа със сребърната фурия и нито веднъж не ме глобиха. През това време Ед караше моя стар мерцедес, който той презрително наричаше фадрома.

— Едва се движи — оплакваше се Ед.

— Но пък е много надежден и с него изобщо не те спират.

— Защо да спират един охлюв?

Когато се върнахме в Италия, Ед отново влезе в стихията си. Тук през повечето време се движим по тесни пътища. Изобщо не се колебаем да свърнем по някой черен път, ако той ни изглежда привлекателен. Те обикновено са добре поддържани или поне проходими. Често се случва да се качим до някоя изоставената църква от тринадесети век, а след това да се върнем на заден ход, както правим и в малките градчета, когато се наложи. Това не е проблем за хладнокръвен тип като Ед. Да се спускаш на заден по стръмен еднопосочен път, е истинско удоволствие за маниаците зад волана.

— Иха! — крещи Ед. Той се е извърнал назад с една ръка на волана, а другата — зад моята облегалка. Аз гледам надолу — право надолу, към прекрасната долина под нас. От ръба на пропастта ни делят най-много десетина сантиметра. Отгоре се задава кола. Тя спира, пътниците изскачат отвътре, съвещават се набързо, след което и те започват да карат на заден. Сега вече сме конвой от идиоти. Другата кола е червена алфа GTV като тази, която Ед има вкъщи. На едно по-широко място всички слизаме и започваме надлъж и нашир да обсъждаме особеностите на GTV-то — специфичните му огледала, проблема с мигачите, цената и прочие. Аз съм разгънала картата върху горещия преден капак на фиата и се опитвам да измисля начин да избегнем клисурата, в която очевидно няма останки от манастир.

Една от причините, поради които Ед толкова харесва автострадите, е, че те му предлагат двойно удоволствие. На всеки петдесетина километра има крайпътни отбивки. Понякога това е просто бензиностанция с барче, друг път — ресторант и магазин или дори мотел. Ед харесва експедитивността, която цари в тези крайпътни заведения. Той глътва едно еспресо, а понякога хапва набързо panino — сандвич с мортадела. Аз си поръчвам капучино нещо необичайно за следобеда, и Ед търпеливо ме чака да го изпия. Той никога не се разтакава излишно по баровете. Просто влиза и излиза. Това е. Освежени от кафето, отново се качваме в колата и бързо набираме скорост. Paradiso!^[1]

На едно по-фундаментално ниво Ед е променен от земята. Отначало мислехме, че искаме осемдесет — сто декара. Двайсет ни се струваха малко, докато не започнахме да разчистваме джунглата и да поддържаме терена. Limonaia-та е пълна с инструменти. В Калифорния инструментите ни се побират в малко червено сандъче. Тук неочаквано се сдобихме с мотика, трион градинарска ножица, електрическа косачка за бурени, множество лопати, гребла, стойка за колове и безброй ръчни сечива, които изглеждат като отпреди индустриалната революция — сърп, лозарски ножици и коса. В началото си мислехме, че ако нещо трябва да се прави, то е да разчистим мястото, да окастрим дърветата и толкоз. Е, знаехме, естествено, че от време на време ще се налага да косим тревата, да наторяваме и да подрязваме храстите. Но тогава още нямахме представа колко бързо се възражда природата. Земята има невероятни обновителни способности. Моят опит в градинарството ме убеди, че растенията постоянно трябва да бъдат вкарвани в някакви граници. Бръшлянът, смокините, смрадликата, акацията и къпините са неудържими. Едно увивно растение, което наричаме „злия бурен“, се усуква около друго и го задушава. Решим ли да го изкореним, дори през ръкавиците неизменно се „опарваме“ от отровните му сокове. Бамбукът също постоянно пуска издънки към алеята. Падат клони. След буря младите маслини трябва отново да бъдат привързвани към коловете. Терасите искат оране и дисковане. Маслиновите дръвчета трябва да бъдат прекопавани и наторявани. Лозето изисква постоянни грижи. Накратко казано, имаме си малка ферма и се нуждаем от фермер. Без постоянна грижа само за няколко месеца мястото ще се върне в предишното си състояние. Ние решаваме как да приемем работата — като бреме или като удоволствие.

— Как е нашият Джони Апълсийд^[2]? — пита една приятелка, която също е виждала как Ед изучава всяко растение, опипва листата на младите череши и събира камъни на горната тераса. Той вече познава всяка падина, скала, дънер и дъб. Може би тази връзка със земята се зароди, докато разчиствахме терена.

Ед вече всеки ден обикаля терасите. Облича шорти, ботуши и потник „с мускули“, какъвто обичаше да носи и баща ми. Бицепсите и гръдните му мускули са набъбнали като тези на героите от старите комикси. До навършването на четиридесетгодишна възраст баща му е бил фермер, но после се наложило да се откаже и да започне работа в града. Неговите предци навярно също са се трудили из полята на Полша. Сигурна съм, че веднага биха познали, че Ед е тяхна кръв. Въпреки че в Сан Франциско не е полял нито едно цвете, тук той мъкне кофи с вода и полива младите овошки по време на суша, полага специални грижи за ароматната лавандула, а нощем чете за компостирането и подрязването на дърветата.

 

 

Възможно ли е някога да станем истински италианци? Страхувам се, че не. Твърде бледи сме. Пък и не умеем така цветисто да жестикулираме, докато говорим. Веднъж видях как един мъж излезе със слушалката извън телефонната кабина, за да може спокойно да си ръкомаха. Много хора отбиват отстрани на пътя, когато говорят по мобилните си телефони, просто защото им е трудно да държат волана и телефона и в същото време да жестикулират. Ние никога няма да усвоим изкуството да говорим едновременно с другия. Често виждам от прозореца как долу по улицата вървят трима-четирима души и всички говорят едновременно. Някой изобщо слуша ли? Говорят си просто така, защото обичат. След футболен мач ние никога не надуваме клаксона на колата и не правим кръгове със скутер около piazza-та. Освен това неизменно вярваме, че политиците правят най-доброто за своя народ.

В началото се заблудихме, че Ferragosto е празник, докато не започнахме да осъзнаваме, че това е душевно състояние. Постепенно и ние навлязохме в него. Иначе този ден, 15 август, отбелязва телесното и духовно възнесение на Дева Мария. Защо точно 15 август? Вероятно на Мадоната й е било твърде горещо да остане повече на земята. Куполообразният таван на катедралата в Парма обрисува как тя славно се отправя към небето в компанията на много други. От нашата позиция долу виждаме издутите като балони мантии на въздигащото се множество. Истински триумф на изкуството — не се вижда и късче бельо. Този ден обаче отбелязва и началото на един по-дълъг летен период на засилена laissez-faire^[3]. Постепенно разбираме, че навсякъде работата замира до края на август. Дори да се изсипят тълпи от туристи, най-добрата trattoria (механа) в града вероятно ще бъде затворена. На вратата ще виси табела с надпис chiuso perferie (затворено за ваканция) и собствениците навярно ще са заминали за Виареджо. Американската логика не проумява това — защо тези италианци не почиват през април или ноември, когато чужденците ги няма, а излизат във ваканция през август, в разгара на туристическия сезон? Защо? Защото ваканцията е през август. Броят на пътните произшествия по магистралите скача. Морските курорти са претъпкани. С Ед свикнахме с мисълта, че в този период трябва кротко да си варим мармалада, а по-грандиозните планове да отлагаме за след това. А можем да си спестим дори и мармалада — понякога пълня шапката си със сливи, сядам под някое дърво, изсмуквам сока на плодовете, а кожата и костилките хвърлям през стената. В цяла Италия се празнува Успение Богородично. В Кортона се организира голямо тържество — Sagra della bistecca (фестивал на бифтека).

Sagra е страхотна дума в италианския. Сезонните храни често стават повод за празник. Из малките градчета често се виждат табели, обявяващи_ sagra_ на черешите, кестените, виното (vin santo), кайсията, жабешките бутчета, дивия глиган, зехтина или езерната пъстърва. По-рано това лято ходихме на sagra della lumaca — фестивал на охлюва, в горната част на града. На една улица бяха опънати и подредени осем маси, а наоколо бумтеше музика. Но понеже скоро не беше валяло, охлювите се бяха измокрили и вместо тях сервираха телешко задушено. А на фестивала в едно планинско borgo (село) аз без малко да спечеля магаре от томболата. Там ядохме паста с ragu и печено агне и гледахме как достолепна възрастна двойка елегантно танцува под звуците на акордеона — мъжът с колосана яка, а жената в черна рокля до глезените.

Подготовката за двудневния фестивал в Кортона започва няколко дни предварително. Градските власти построяват в парка огромна, висока до коляно, тухлена основа, широка около 1,80 м и дълга около 6 м, върху която поставят железни скари. Конструкцията наподобява барбекютата от детството ми. Същата скара се използва и за следващия фестивал, този на есенните porcini. (Кортона претендира, че притежава най-големия тиган на света за пържене на гъби. Никога не съм присъствала на този празник, но си представям как опияняващият аромат изпълва целия парк.) Мъжете подреждат под дърветата маси за четири, шест, осем и дванадесет души и ги украсяват с фенери. Около скарата се разполагат малки будки за сервиране, а будката за билети се вади изпод навеса, избърсва се от прахта и се позиционира на входа на парка. Мимоходом зървам камари с въглища под навеса.

Паркът, който обикновено е затворен за автомобили, тези два дни отваря врати за всички, които пристигат за sagra-та. Това е лоша новина за нашия път, който води към парка. Първата вълна на трафика започва още в седем сутринта, последвана от друга — от единадесет нататък. С Ед решаваме да тръгнем пеша по римския път, за да избегнем облаците от бял прах. Нашият съсед, който е един от доброволците на скарата, ни махва за поздрав.

Едри пържоли цвърчат върху огромното легло от червени въглени. Нареждаме се на дългата опашка и си вземаме crostini и чинии със салата и зеленчуци. На скарата нашият съсед ни избира две големи пържоли и ние се отправяме към една маса, която вече е почти пълна. Кани с вино се предават от ръка на ръка. Целият град се е изсипал тук, но странното е, че не виждам почти никакви туристи, с изключение на група англичани. Ние не познаваме хората на нашата маса. Те са от Аквавива. Две двойки и три деца. Едното от тях е бебе момиченце, което доволно смуче кокал. Другите две деца са момченца, които, като добре възпитани италианчета, са се съсредоточили върху разрязването на пържолата. Възрастните вдигат тост и ние се включваме. Когато споменаваме, че сме американци, един мъж ни пита дали познаваме леля му и чичо му от Чикаго.

След вечеря заедно с тълпи от хора тръгваме на разходка из града. „Ругапиана“ е претъпкана. Баровете са претъпкани. Успяваме да си купим по един лешников сладолед. Банда тийнейджъри пеят на стъпалата на градската зала. Три малки момчета хвърлят пиратки и неуспешно се правят на невинни. После се превиват от смях. Оставам да ги гледам, докато Ед влиза да удари на крак чашка от любимия си кафяв еликсир. На път за вкъщи минаваме през парка. Вече е почти десет и половина, но скарата все още пуши. Виждаме нашия съсед, който вечеря в компанията на красивата си жена, дъщеря си и неколцина приятели.

— Откога този sagra се провежда тук? — пита ги Ед.

— Открай време — отговаря Пласидо.

Според учените първото честване на празника на Дева Мария се е състояло в Антиохия през 370 г. от нашата ера. Значи, таз годишното честване е 1624-то поред. Древна като Кортона, традицията да се убиват крави и месото им да се сервира в чест на някакво божество, вероятно датира още по-отдавна.

 

 

След Ferragosto Кортона е необичайно тиха в продължение на няколко дни. Всички, които идват в града специално за празника, вече са си отишли. Продавачите седят пред магазините и четат вестник или зяпат разсеяно надолу по улицата. Ако сте си поръчали нещо, то ще пристигне чак през септември.

 

 

Освен майстор на скарата нашият съсед е и данъчен инспектор. Сутрин, на обяд, след сиестата и вечер го виждаме да минава покрай нас със своята „Весла“. Аз съм започнала да идеализирам неговия живот. Ние, чужденците, обичаме да идеализираме и да закичваме с романтичен ореол местните хора или обратното — да им лепваме стереотипи и етикети. Пияният, който залита надолу по пътя, след като е разтоварвал кашони със стока на пазара, веднага попада в графата „Градски пияндета“. Прегърбената жена със синьо-черната коса, става Знахарка. Оранжево-белият териер, който всяка сутрин обикаля три месарници, за да си проси кокали, става Градския помияр. Има още Луд артист, Фашист, Ренесансова красавица, Пророк. Но след като добре опознаем човека, образът, в който сме го вкарали, за щастие, изчезва. Съседът ни Пласидо обаче притежава два бели коня. А докато кара бялата си „Веспа“, той пее. Ясно го чуваме, защото пътят му минава покрай нас. Той включва двигателя чак долу, на равното. Пласидо гледа пауни, гъски и бели гълъби. Ако бяхме в ранното Средновековие, той щеше да носи свободно светлата си дълга коса и понякога щеше да я прибира с кърпа. Когато язди, Пласидо изглежда напълно непринудено, сякаш е роден на кон. Жена му и дъщеря му са необикновено красиви. Майка му оставя цветя в нашето параклисче, а сестра му нарича Ед „онзи симпатичен американец“. Аз обаче идеализирам Пласидо, защото той ми изглежда напълно щастлив. Всички в Кортона го харесват.

— А, Плари — казват те, — значи, Плари ви е съсед.

Когато върви из града, всички го поздравяват. Имам чувството, че би могъл да живее във всяко време. Там, в идиличното си каменно царство върху маслиновата тераса, той не зависи от времето. И в потвърждение на моя инстинкт Пласидо цъфва на прага ни със сокол върху китката, сякаш е излязъл от картина на Анри Русо^[4].

С фобията от птици, която си нося от детството, последното, на което искам да се натъкна, е граблива птица. Пласидо е довел някакъв приятел, с когото са започнали да дресират сокола. Той пита дали може да се упражняват в нашия имот. Аз се опитвам да скрия колко голям е страхът ми.

— Ho paura — признавам аз, мислейки колко точен е италианският израз: Имам страх.

Грешка Пласидо тръгва към мен с потрепващата птица и ме подканя да я взема — мисли, че щом видя нейното великолепие, вече няма да ме е страх. Ед слиза долу и застава между нас. Дори той е уплашен до известна степен. Фобията ми постепенно се е предала и на него. От друга страна, сме щастливи, че Пласндо ни чувства достатъчно близки, за да дойде тук. Всички тръгваме към далечния край на имота. Приятелят му взема птицата и се отдалечава на около 15 метра Пласидо вади нещо от джоба си. Соколът разперва криле в страховит размах и започва лудо да пърха, вдигайки се на нокти.

— Жив пъдпъдък. Скоро ще трябва да му ловя гълъби от piazza-та — смее се Пласидо.

Приятелят сръчно сваля кожената качулка от главата на сокола и птицата се изстрелва мълниеносно към Пласидо. Разхвърчават се пера. Соколът бързо разкъсва и поглъща жертвата и от нея остават само кървави следи. Приятелят му изсвирва и птицата се връща при него, а той й надява качулката. Зрелището е смразяващо. Пласидо ни уведомява, че в Италия има петстотин соколари. Той е купил сокола от Германия, а качулката — от Канада. Тренировките са всеки ден. Пласидо похвалва птицата, която стои неподвижна върху китката му.

Това, на което станах свидетел, определено не повлиява на впечатлението ми, че нашият съсед живее извън времето. Представям си как е яхнал белия си кон и със сокола на китката се отправя към някакъв средновековен турнир или панаир. Минавайки покрай къщата му, виждам сокола, който стои в клетката си. Строгият му профил ми напомня за г-жа Хатауей, учителката ми от седми клас. Птицата рязко извръща глава и аз се сещам за безпогрешната й способност да улавя и най-слабия звук.

 

 

Стягам си багажа за полета от Рим до вкъщи, когато по телефона ми се обажда някаква жена от Щатите.

— Какво ще изгубя? — пита ме непознат глас. Някакво списание е публикувало статия, в която описвам как купихме и реставрирахме къщата. — Съжалявам, че Ви безпокоя, но няма с кого да го обсъдя. Искам да направя нещо, но не знам точно какво. Аз съм адвокат в Балтимор. Майка ми почина и…

Веднага разпознавам импулса. Разпознавам желанието да изненадаш собствения си живот.

„Трябва да промените живота си“, казва поетът Рилке. Старателно пазя всичко, което съм научила през първите години от непостоянното ми пребиваване в друга страна. Достатъчно е и удоволствието от това, че толкова италиански думи ти стават като родни — pompelmo, грейпфрут, susino, слива, fragola, ягода всяко нещо си има ново име. Това, от което се страхувах, беше, че с края на брака ми моят живот ще залинее. Убеждение, което, предполагам, съм наследила по семейна линия от примирени, разочаровани бивши хубавици, които пазят изсъхнали рози между страниците на Световния атлас. Освен това тези от нас, които станахме свидетели на зараждането на феминизма, винаги сме се страхували, че животът ни не е реален, че в действителност нямаме власт над него и че той може да ни бъде отнет по всяко време. Случвало ми се е да се чувствам така, сякаш се нося по гребена на огромна вълна, която всеки момент може да се стовари отгоре ми и да ме затисне. Но макар и бавно, започнах да вярвам, че ако харесвам живота си, боговете няма да посегнат на това, което ми е най-скъпо. По някакъв начин жената отсреща се беше сдобила с телефонния ми номер в Италия.

— Какво мислите да правите? — питам тази напълно непозната.

— Винаги съм обичала островите по крайбрежието на Вашингтон. Там намерих едно място, но приятелите ми ме смятат за луда, защото то е на другия край на страната и дотам се стига с ферибот…

— Нищо не губиш — отсичам твърдо.

Купищата проблеми с Бенито, финансовите трудности, езиковата бариера, горещата вода в тоалетната, лепкавата мръсотия по гредите, дългите полети от Калифорния дотук — това е нищо в сравнение с безграничната радост да притежавам този възхитителен малък хълм в покрайнините на Тоскана.

Обзема ме желание да поканя тази жена на гости. Нейната мечта ни сближава и усещам как двете веднага ще станем приятелки и ще си говорим до късно през нощта. Но скоро трябва да тръгвам. В момента тя вероятно е в офиса си в някой небостъргач, а тук полумесецът изгрява над крепостта на Медичите. Виждам в далечината пейката, която Ед направи за мен под един дъб — дъска върху два дънера. Обичам да изкачвам терасите на зигзаг и да сядам там в късния следобед, когато златистата светлина започва да се процежда над долината и сенки набраздяват дългите хребети. Никога не съм била хипи, но питам непознатата дали някога е чувала старото мото „Следвай блаженството си“.

— Да — отговаря тя. — Преди двадесет и пет години бях на фестивала в Уудсток. Но сега движа делата на този международен конгломерат… Не съм сигурна, че това има нещо общо с блаженството.

— А мислиш ли, че ще разполагаш с повече свобода? Тук аз безкрайно се забавлявам. — Не споменавам слънцето и това, че когато съм далеч оттук, винаги си го представям ослепително. Тук то сякаш преминава през мен. Тосканското слънце ме стопля чак до кости. Фланъри О’Конър твърди, че преследваме удоволствието „със стиснати зъби“. Това понякога ми се случва в Америка, но тук удоволствието идва само. Дните се уравновесяват помежду си с лекотата, с която млад продавач балансира огромния пъпеш от едната страна и ръждясалите тежести от другата страна на теглилката.

Чакам да чуя дали е взела дървената къщичка със собствен кей.

Виждам синьото й колело, подпряно до един бор, и грамофончетата, които са се покатерили върху парапета на верандата.

 

 

Смело момиче! Пласидо върви с дъщеря си, която носи сокола на китката си. Дългите й къдрици пружинират на всяка стъпка. Дори нещата, от които се страхуваме, се превръщат в спомени — ще сънувам тази сцена в дългите зимни нощи. Може би соколът ще отлети в някой мой кошмар. А може би просто ще продължи да придружава съседите на техните следобедни разходки и всеки път ще отлита все по-далече, когато го освободя! Толкова много спомени ще занеса вкъщи в края на лятото. „Нощта“ на Чезаре Павезе свършва така:

На моменти в безмълвната тишина на деня се връща споменът как потъвах в изумителната светлина и се оставях тя да ме погълне.