Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (3)

Къщата и земята, която два вола изорават за два дни

Възхищавам се на красотата на скорпионите. Те изглеждат като йероглифи от черно мастило. Запленена съм и от способността им да се ориентират по звездите, макар да не знам как изобщо виждат съзвездията, при условие че обикновено обитават прашните ъгли на пустите къщи. Всяка сутрин един пробягва около бидето. Няколко биват всмукани от новата ни прахосмукачка, въпреки че обикновено вадят по-голям късмет — захлупвам ги с буркан и ги изнасям навън. Подхождам подозрително към всяка чаша и обувка. Изтупвам едната от спалните ни възглавници и скорпион албинос се озовава на голото ми рамо. Нарушаваме покоя на цели армии от паяци, когато решаваме да разкараме колекцията празни бутилки от шкафа под стълбите. Интересно, те са само тънички крака и дребно тяло — никога не виждам очите им. Освен тези животинки, от предишните обитатели наследяваме хиляди прашни празни бутилки от вино, натрупани под навеса и в бараката. Направо препълваме местните контейнери за рециклиране — водопади от стъкло се изливат от кашоните, които многократно изпразваме. В бараката и limonaia-та (стая с размера на гараж отстрани на къщата, в която някога са съхранявали делви с лимони през зимата) са наблъскани ръждясали тигани, вестници от 1958 г., тел, кутии от боя, отпадъци. Цели орди от паяци и скорпиони биват унищожени, въпреки че няколко часа по-късно ми се струва, че отново са се възстановили. Оглеждам се за стари снимки или антични лъжици, но не виждам нищо интересно, освен някои ръчно изработени инструменти и един „свещеник“ — дървена фигурка с формата на лебед с интересна функция. Някога хората окачвали върху човката й съд с горещи въглени и я мушвали под завивките, за да ги стопли, преди да си легнат. Виждам и един изкусно изработен инструмент — елегантна малка скулптура на полумесец с износена червеникавокафява дръжка. Всеки тосканец би го познал веднага — уред за подрязване на лози.

Когато за пръв път видяхме къщата, тя беше пълна с причудливи железни легла, украсени с медальони с лика на Дева Мария и овчари, гушнали агнета. Имаше проядени от червеи ракли и чекмеджета с мраморни плотове, сандъци, осеяни с петна огледала, детски люлки, кутии и картини със сърцераздирателни сцени от разпятието. Собственикът изнесе всичко — заедно с капаните на електрическите ключове и крушките. Остави само един кухненски шкаф от трийсетте и едно грозно червено легло, което се чудим как да свалим от третия етаж по тесните стълби. В крайна сметка го разглобяваме и парче по парче го изхвърляме от прозореца. След това избутваме и дюшека, а стомахът ми се свива, когато го гледам как пада на земята на забавен каданс.

Минувачите, разхождащи се в следобеда, спират на пътя и наблюдават цялата тази лудост — пълния с бутилки багажник на колата, летящия дюшек, аз, която пищя, защото един скорпион пада в пазвата ми, докато мета каменните стени на бараката, Ед, който умело върти косата сред плевелите. Някои от тях се спират и питат:

— Колко платихте за тази къща?

Аз съм едновременно изненадана и очарована от тази прямота.

— Вероятно твърде много — отговарям. Един човек си спомня, че някога в къщата живял художник от Неапол, но според повечето местни тя винаги е стояла празна.

Всеки ден влачим и търкаме нещо. Кожата ни изпръхва като хълмовете наоколо. Купуваме препарати за почистване, нова печка и хладилник. От магарета за рязане на дърва и две дъски сглобяваме кухненски тезгях. И въпреки че ни се налага да носим с леген гореща вода от банята, кухнята, която си приспособяваме, е учудващо добра. Аз, дългогодишната почитателка на „Уилямс-Сонома“^[1], започвам да се връщам към усещането за най-необходимото. Три дървени лъжици — две за салатата, една за разбъркване. Тиган за задушаване, нож за рязане на хляб и един за рязане на месо, ренде за сирене, тенджера за паста, тава за печене и кафеварка за еспресо. Носим си някои стари сребърни прибори за пикник, а тук купихме малко нови чаши и чинии. Първите ни ястия от паста са божествени. След продължителната работа омитаме всичко в чиниите, след което се тръшваме в леглото като полски труженици. Любимото ни меню са спагети с лесен сос, който приготвяме от нарязан на кубчета и леко запържен pancetta — не пушен бекон, към който прибавяме сметана и листа от дива рукола (тук я наричат ruchetia), която расте на воля в двора и около каменния зид. Накрая настъргваме parmigiano и изяждаме по една огромна купчина спагети. В добавка към най-прекрасната салата — тези разкошни, дебело нарязани домати с босилек и mozzarella, ние се научаваме да приготвяме и бял боб по тоскански с градински чай и зехтин. Сутрин чистя боба и го слагам да къкри на печката, след което го оставям да изстине и го заливам със зехтин. Двамата с Ед изяждаме удивително количество черни маслини.

Всяка вечер разполагаме с по три продукта, но те явно са ни достатъчни, за да спретнем нещо страхотно. Идеята да готвя тук, ме вдъхновява — с тези превъзходни плодове, зеленчуци и подправки всичко изглежда лесно. Захвърлено парче мрамор от стара тоалетна масичка ми влиза в употреба, когато решавам да разточа кора за сладкиш със сини сливи. За точилка използвам една от ръчно изработените бутилки от „Кианти“, които не изхвърлих при разчистването, и докато разточвам тестото, с изумление мисля за моята кухня в Сан Франциско — за пода на черни и бели плочки, за огледалната стена между шкафовете и кухненския плот, за дългите искрящо бели бюфети, за огромната готварска печка, приличаща на самолетен пулт, за светлината, която се спуска през таванския прозорец, и за неизменния музикален фон, на който обичам да готвя — Вивалди, Робърт Джонсън или Вила Лобос. Тук компания ми прави един паяк, който неуморно плете паяжината си в камината. Печката и хладилникът изглеждат ослепително нови на фона на лющещите се варосани стени и електрическата крушка, провесена от нещо като оголен кабел.

В късните следобеди аз дълго се кисна във ваната, докато изчистя паяжините от косата, калта изпод ноктите и герданите от мръсотия около врата си. Не съм имала такива гердани от едно време, когато с приятелите ми се отдавахме на луди игри в дългите летни вечери. След душа Ед е като прероден, а бялата памучна риза и шортите в цвят каки подчертават загара му.

Вече излъскана, празната къща изглежда просторна и чиста. Повечето от скорпионите мигрират другаде. Заради дебелите каменни стени тук е хладно дори в най-горещите летни дни. Откриваме примитивна селска маса, оставена в limonaia-та, и я слагаме на предната тераса. Седим навън до късно и си говорим за ремонта, замезваме си с горгонзола^[2] и круши, набрани направо от дървото, и пийваме вино от региона на езерото Тразимено, разположено в съседната долина. Ремонтът явно няма да бъде сложен. Централно отопление, свързано с двете бани и с новата, която предстои да направим, и нова кухня, съвсем простичка — само най-необходимото. Колко ли време ще отнемат разрешителните? Дали наистина ни е нужно централно отопление? Дали кухнята да остане там, където е в момента, или да я преместим на мястото на някогашния обор? Така настоящата кухня ще се превърне в дневна с голяма камина. В тъмното виждаме сенчестите останки от предишна градина — дълъг обрасъл плет от чимшир с пет огромни, рунтави декоративни топки, кацнали върху него. Дали да не запазим тези причудливи форми? Или да ги изрежем? Или пък да изкореним напълно живия плет и на негово място да засадим нещо непретенциозно, например лавандула? Затварям очи и се опитвам да си представя градината след три години, но избуялата растителна джунгла е оставила траен отпечатък в ума ми. До края на вечерята съм готова да заспя права, като кон.

Къщата явно с хармонично разположена според изискванията на китайската наука за фъншуй. Нещо тук ни кара да се чувстваме удивително добре. Ед има енергия за трима. Аз, която от дълги години страдам от безсъние, всяка нощ спя като умряла и сънувам дълбоко успокояващи сънища, в които плувам по течението на чиста зелена река и се цамбуркам без страх във водата. Първата нощ сънувах, че истинското име на къщата е не Брамасоле, а Cento Angeli — Сто ангели, които аз откривам един по един. Дали, като при лодките, е лош късмет да смениш името на къща? Като една боязлива чужденка не бих се осмелила да го направя. Но освен официално, за мен къщата вече има и тайно име.

 

 

Бутилките ги няма. Къщата е чиста. Плочките на подовете греят с восъчна патина. Заковаваме няколко нови куки на гърба на вратите, само колкото да има къде да сложим дрехите, които вадим от куфарите. От щайги за мляко и парчета мрамор, захвърлени в бараката, сглобяваме два подноса за хранене, които да вървят в комплект с градинските столове.

Чувстваме се готови да се заемем с ремонта. Отиваме в града на кафе и се обаждаме на Пиеро Рицати, който е geometra. Думите „чертожник“ и „земемер“ не означават същото — geometra е специалност, която няма еквивалент в Съединените щати. Това е посредник между собственика, строителя и градоустройствените власти. Иън ни е уверил, че Рицати е най-добрият в тази област, в смисъл че разполага със силни връзки и може бързо да уреди разрешителните.

На следващия ден Иън тръгва с въпросния синьор, въоръжен с метър и тетрадка. Ние започваме безпристрастната си обиколка из празната къща.

Първият етаж се състои основно от пет стаи, подредени една до друга — кухня за селскостопанските работници, основна кухня, всекидневна, конюшня, обор и коридор със стълби след първите две стаи. Къщата е разделена на две от огромно каменно стълбище с парапет от ковано желязо. Странно разположение — всички стаи са горе-долу с еднакви размери като при къщичките за кукли. Все едно да кръстиш всичките си деца с едно и също име. На горните два етажа има по две спални от всяка страна на стълбището, но за да влезеш във втората, трябва да минеш през първата. Личното пространство доскоро не е било на почит сред италианските семейства. Спомням си, че дори Микеланджело е спял заедно със строителните работници, докато работел по някакъв проект. Във великите флорентински palazzo също трябва да прекосиш една огромна зала, за да стигнеш до следващото помещение. Явно коридорите са били смятани за разхищение на пространството.

Западният край на къщата — с по една стая на всеки етаж, е преграден за conladini-те — селскостопанските работници, които се грижели за лозето и маслините. Тясно каменно стълбище води до задната част на този апартамент и в него не може да се влезе откъм главната къща, освен през входа на кухнята. На предната фасада има четири френски врати — тази на кухнята, на двата обора и голямата входна врата. Представям си ги с нови капаци, отворени към терасата, а между тях — лавандула, рози и саксии с лимони, изпълващи къщата с прекрасни ухания. Идеята е да се наслаждаваме на свободен достъп до терасата и градината. Синьор Рицати понечва да влезе в селскостопанската кухня и дръжката на вратата остава в ръката му.

В дъното на апартамента на третия етаж има груба пристройка с тоалетна чиния, циментирана на пода — съоръжение, една идея по-цивилизовано от нужника. При отсъствието на течаща вода фермерите вероятно са обслужвали санитарните си възли с кофи. Двете същински бани също са разположени в дъното на къщата, до стълбищната площадка. Това отвратително решение се среща в много от каменните къщи, конструирани преди навлизането на вътрешната канализация. Често виждам такива тоалетни да стърчат извън фасадата на къщите, като на някои места те са укрепени с паянтови дървени подпори, забити под ъгъл в стената. Малката баня, която според мен е била построена най-напред в къщата, е с нисък таван, шахматен каменен под и очарователна седяща вана. Голямата трябва да е била построена през 50-те, малко преди къщата да бъде изоставена. Тук някой явно е проявил шеметно въображение, защото тя от горе до долу е в розови, сини и бели плочки, подредени в пеперуден дизайн. Подът също е син, но в различен нюанс. Душът тече направо на пода и водата пръска из цялата баня. Някой е закрепил слушалката толкова високо на стената, че струята създава въздушен бриз, заради който завесата, която сложихме, се омотава около краката ни.

От спалнята на втория етаж излизаме на ъгловата тераса и се облягаме на парапета, за да се насладим на изумителната гледка, която се открива пред очите ни — от едната страна е долината, а от другата — овощните и маслиновите дръвчета. Представяме си, естествено, бъдещите ни закуски тук в компанията на натежалото от цвят кайсиево дърво и склона, обсипан с диви ириси, чиито провиснали листа виждаме навсякъде. Виждам как дъщеря ми и нейният приятел, намазани с лосион за тен, са се излегнали в шезлонгите с роман в ръка и кана студен чай помежду им. Подът на терасата е точно като подовете в къщата, само дето плочките са красиво потъмнели от времето и покрити с мъх. Синьор Рицати обаче ги поглежда смръщено. Когато слизаме долу, той посочва тавана на limonaia-та точно под терасата, който също е покрит с мъх и на места се рони. Пукнатини. Това ще излезе скъпо. Драсканиците в тетрадката му изпълват две страници.

Ние смятаме, че странният план на къщата ни устройва. Така или иначе не се нуждаем от осем спални. Всяка от преходните стаи може да се превърне в кабинет, всекидневна или дрешник и решаваме да преустроим тази, която е в съседство с нашата спалня, в баня. Две бани определено са достатъчни, но ние искаме да се поглезим с лукса да имаме баня точно до спалнята. Ако успеем да отстраним грубата тоалетна, прикрепена към тази стая, ще се сдобием с дрешник — единствения в къщата. С металната си ролетка синьор geometra посочва някогашното местоположение на вратата, свързваща нашата спалня с тази на фермера. Ние решаваме, че няма да има проблем отново да избием врата на същото място.

Подредбата на стаите на първия етаж не е толкова удобна. Когато за пръв път видях къщата, аз безгрижно заявих:

— Тук долу може да съборим тези стени, за да ни се отворят две големи стаи.

А сега нашият geometra ни уведомява, че заради предпазните мерки срещу евентуални земетресения можем да избием отвор с ширина най-много 2 метра. Престоят тук ми помага да добия вътрешен усет за конструкцията на сградата. Виждам как стените на първия етаж леко се разширяват към пода заради големите камъни, от които е изградена основата. Къщата е построена по същия начин като каменните тераси — без вар, с плътно вклинени камъни. Когато стоя на прага на вратата или перваза на прозореца, виждам, че с височината стените изтъняват. Дебелината на тези от третия етаж е може би наполовина на дебелината на тези от първия, която достига до метър. Какво крепи къщата с нарастването на височината? Възможно ли е да подсилим отворите с няколко метални подпори, които да заместят камъните?

Когато започнал строежът на високия купол на duomo^[3] във Флоренция, никой не бил наясно с техниката за изграждане на толкова голяма полусфера. Някой предложил да го построят върху огромна купчина пръст, струпана в центъра на катедралата, из която да разпръснат монети. След построяването на купола селяните щели да бъдат мотивирани да натоварят пръстта и да я изнесат навън с обещанието, че намерените монети си остават за тях. За щастие, Брунелески измислил как да изгради купола. Надявам се, че и тази къща е построена върху солидни принципи, но същевременно започвам да се разколебавам по отношение на идеята да бутнем дебелите укрепени стени на първия етаж.

Нашият geometra е пълен с предложения. Той смята, че задното стълбище на апартамента трябва да се изнесе отпред. Но ние си го харесваме и така, защото ни прилича на таен път за бягство. Той предлага да замажем пукнатините във фасадата и да я боядисаме в охра. Няма начин. Аз харесвам цветовете, които се променят със светлината, и наситеното сияние на златното, когато вали. То създава впечатлението, че слънцето сякаш прониква през стените. Синьор Рицати мисли, че най-напред трябва да се погрижим за покрива.

— Но той не тече, защо да се занимаваме с него при толкова други неотложни проблеми?

Обясняваме му, че няма да можем да направим всичко наведнъж. Къщата ни струва цяло състояние. Проектът ще трябва да се разтегне във времето. И по-голямата част от ремонта ще си правим сами. Опитвам се да му обясня, че ние, американците, обичаме да си играем на „направи си сам“. Докато го казвам, по лицето на Ед преминава паника. Този израз е непреводим. Синьор Рицати поклаща глава, сякаш всичко е безнадеждно, щом трябва да ни обяснява толкова прости неща.

Той се обръща към нас добросърдечно, надявайки се, че като изложи правилно становището си, ще се съгласим с него.

— Вижте, покривът трябва да бъде подсилен. Керемидите ще бъдат запазени, преброени и пренаредени по същия начин, но вече ще имате изолация и един здрав покрив.

На този етап можем да мислим или за покрива, или за централното отопление, но не и за двете. Започваме да обсъждаме значението на всяко от тези неща. Въпреки че ще бъдем тук главно през лятото, не бихме искали да мръзнем по Коледа, когато дойдем да берем маслините. Ако изобщо ще правим централно отопление, то трябва да бъде свързано с водопровода и тръбите. Покривът може да бъде оправен по всяко време или никога. В момента водата се събира в резервоар в някогашната фермерска спалня. Когато си вземаме душ или пускаме казанчето в тоалетната, една помпа се включва и водата започва да бълбука в цистерната. Над всеки душ са окачени отделни бойлери (които като по чудо работят). Ще ни трябва централен нагревател за вода, прикачен към голям резервоар, за да може шумната помпа да не работи непрекъснато.

Решаваме да инвестираме в централното отопление. Синьор Рицати е сигурен, че ще се вразумим, и заявява, че ще подаде молба да получим разрешение и за покрива.

В момент на безпаричие някой от стопаните на къщата явно е решил да лакира червеникавокафявите греди във всяка стая с ужасен безир. Тази безподобна техника някога е била популярна в Южна Италия. Намазват се гредите с нещо лепкаво, след което се минават с шкурка, за да се получи имитация на старо дърво! Явно няма да минем без почистване с пясъчна струя, което е неприятно, но става бързо. После сами ще лъснем и запечатаме с восък гредите. Веднъж сама минах с шкурка и лакирах стар моряшки сандък и ми беше много забавно. Ще трябва да поправим вратите и прозорците. Рамките и вътрешните капаци на всички прозорци са покрити със същата измислена смес. Геният, който се е развихрил тук, явно е отговорен и за камината, която е облицована с керамични плочки, наподобяващи тухли. Какво странно хрумване — да покриеш нещо истинско с имитация на друго. Всичко това ще си замине заедно със сините плочки по перваза на големия прозорец и пеперудите в банята. И основната, и селскостопанската кухня се гордеят с грозни циментови мивки. Списъкът на синьор Рицати вече надвишава три страници. Подът във фермерската кухня е покрит с натрошен мрамор — пълен кошмар. Близо до тавана има множество старинни на вид жици, намотани върху бели порцеланови топки. Понякога, когато светвам лампата, прехвърчат искри.

Синьор geometra сяда върху стената на терасата и започва да попива потта от лицето си с огромна ленена кърпа с монограм. Той ни гледа със съжаление.

Правило номер едно, когато правите ремонт бъдете на обекта! Ние ще бъдем на повече от единадесет хиляди километра оттук, когато ще се извършват едни от най-важните дейности. Подготвяме се психически за срещите с различните кандидати, които трябва да наемем за ремонтните операции.

Нандо Лучиньоли, изпратен при нас от синьор Мартини, пристига със своята ланча, спира в дъното на алеята и поглежда не към къщата, а към долината. В първия момент решавам, че се възхищава на пейзажа, но после забелязвам, че говори по мобилния си телефон и жестикулира с цигара в ръка. Той приключва разговора и хвърля телефона на предната седалка.

— Bella posizione. — Докато се ръкува с нас, Нандо отново размахва „Голоаз“-а и почти ми се покланя за поздрав. Баща му е зидар, а той е станал строителен предприемач — извънредно привлекателен мъж.

Подобно на много италианци, Нандо е обгърнат от свежа, слънчева аура от одеколон и афтършейв, леко примесена с цигарен дим. И преди да каже каквото и да е, аз съм сигурна, че той е нашият човек. Повеждаме го на обиколка из къщата.

— Niente, niente^[4] — повтаря той. — Ще изкопаем канали за тръбите за парното в задната част на къщата. Това ще отнеме седмица, за банята — три дни, синьора. За един месец всичко ще бъде готово. Къщата е идеална, просто заключете вратата, оставете ми ключа и когато се върнете, всичко ще бъде оправено.

Той ни уверява, че за кухнята може да намери стари тухли, които да си отиват на останалия интериор. Електрическата инсталация? Имал приятел. Тухлите за терасата? Свива рамене — нужен е малко хоросан. Събарянето на стените? Баща му бил експерт в това. Непослушните черни къдрици, зализани назад, падат върху челото му. Той прилича на Караваджовия Бакхус — само дето има сиво-зелени очи и е леко прегърбен — вероятно от седене в ниската спортна ланча. Смята, че идеите ми са прекрасни и че е трябвало да стана архитект, защото имам отличен вкус. Сядаме върху каменната стена на по чаша вино. Ед влиза вътре, за да си направи кафе. Нандо рисува схемата на водопроводната инсталация на гърба на един плик. Казва, че италианският ми е очарователен. Разбирал всичко, което се опитвам да му кажа. Щял да ни изпрати офертата си утре. Сигурна съм, че е добра идея за зимата да оставим Брамасоле в ръцете на Нандо, баща му и негови доверени приятели.

— Вие се забавлявайте, а работата оставете на мен — казва той, потегляйки от алеята пред къщата.

Докато му махам за довиждане, забелязвам, че Ед е останал на терасата. Той е въздържан по отношение на Нандо — отбелязва само, че мирише на profumeria и пуши като комин. Освен това Ед изобщо не смята, че централното отопление може да бъде изградено по този начин.

Иън ни води Бенито Кантони, жълтоок, набит, нисък мъж, който смътно ми прилича на Мусолини. Той е около шейсетгодишен, така че наистина може да е кръстен на него. Спомням си, че Мусолини всъщност е кръстен на мексиканеца Бенито Хуарес, борец срещу френското потисничество. Странно е как това име, предавано от революционер на диктатор, се е озовало при този кротък мъж с широко равнодушно лице и плешив череп, който лъщи като полиран. В думите му, които са доста оскъдни, долавям местния диалект на Вал ди Киана. Той не разбира какво му казваме, а и ние определено не го разбираме. Дори Иън се затруднява. Бенито има солидни препоръки — работил е по реставрацията на близкия манастир в Ле Челе. Още повече се впечатляваме, когато Иън ни откарва до една къща близо до Кастильоне дел Лаго, която Бенито реставрира в момента — ферма с кула, за която се твърди, че била построена от рицари тамплиери. Работата на Бенито изглежда прецизна. Двамата му работници, за разлика от него, са широко засмени.

Връщаме се в Брамасоле, където Бенито обикаля къщата, без да си води никакви записки. Той излъчва спокойна увереност. Когато молим Иън да го попита колко ще ни излезе ремонтът, Бенито се затруднява. Невъзможно е да предположи какви проблеми ще изникнат в процеса на работа. Колко искаме да похарчим? (Що за въпрос!) Той не е сигурен за подовите плочки, нито какво ще открие, когато махне тухлите на терасата на горния етаж. Бенито забелязва, че една тънка греда на третия етаж е за смяна.

Точните изчисления са нещо чуждо на строителите по тези географски ширини. Те са свикнали да бъдат наемани ден за ден и да работят под надзора на някой от собствениците, който следи колко часа са прекарали на обекта. Прогнозирането на времето и парите не влиза в техните сметки, макар че понякога ги чувам да казват: „По-малко от три дни“ или „Qumdici giorm“ (петнадесет дни). Тук разбрахме, че това е просто удобно извинение, когато говорещият няма никаква представа колко време ще отнеме нещо, но все пак не смята, че то ще продължи цяла вечност.

Quindici minuti, както научихме, след като изпуснахме един влак, означава няколко минути, а не петнадесет, както буквално се превежда, дори когато кондукторът съвсем отговорно го обявява по уредбата. Мисля, че в сравнение с нас повечето италианци имат разтеглива представа за времето. Закъде да бързаме? Веднъж построена, сградата ще просъществува дълго, дълго време, вероятно хилядолетия. И какво са две седмици или два месеца на фона на това?

Да бутнем стените? Бенито не ни го препоръчва. Той жестикулира как къщата направо би се срутила около нас. В крайна сметка той обещава да изчисли колко ще излезе ремонтът и още тази седмица да уведоми Иън. На раздяла през лицето му най-сетне пробягва усмивка. Жълтите му квадратни зъби изглеждат достатъчно силни да отхапят тухла. Иън го одобрява и отхвърля Нандо като „плейбой от Западния свят“. Ед изглежда доволен.

Нашият geometra ни препоръчва трети кандидат — Примо Бианки, който пристига в „Апе“, едно от тези миниатюрни камиончета с три колела. Самият той също е миньон, не по-висок от метър и петдесет, и доста набит. Обут е в работен гащеризон и носи червено шалче около врата. Изскача от камиончето и ни поздравява официално със старовремското:

— Salve, signori.

Със своите очила със златни рамки, рошава бяла коса и дълги ботуши той прилича на едно от джуджетата на Дядо Коледа.

— Permesso?^[5] — Пита Примо, преди да влезем през вратата. На всяка следваща врата той се спира и отново повтаря същото, сякаш се притеснява да не изненада някого по бельо. Той държи кепето си в ръка по същия начин, по който съм виждала да го правят работниците от мелницата на баща ми на юг. Явно е свикнал да бъде „селянинът“, който разговаря със своя padrone^[6].

Той обаче си има чувство за собствено достойнство, гордост, която често забелязвам в сервитьорите, техниците и доставчиците тук. Разклаща напред-назад вратите и проверява състоянието на пантите. Пъха върха на ножа си в гредите, за да види дали не са изгнили, и проверява мърдащите тухли.

По едно време забелязва нещо на пода, кляка и разтърква две от тухлите, които са леко по-светли от другите.

— Io — казва той и с гордост посочва към гърдите си, — molti anni fa. — Сменил ги е лично преди много години. След това ни казва, че е инсталирал основната вана и че всеки декември е идвал да помогне за преместването на огромните саксии с лимонови дръвчета, които ограждат терасата, в limonaia-та. Собственикът на къщата бил на годините на баща му и по онова време бил вдовец с пет дъщери, които пораснали и се разпръснали. Когато старецът починал, дъщерите оставили къщата празна. Решили да не я продават, но така и никоя от тях не се погрижила за мястото в продължение на тридесет години. О, петте сестри от Перуджа — представям си ги как се будят едновременно в тесните железни легла в петте спални и веднага отварят капаците на прозорците. Не вярвам в духове, но от самото начало усетих тежките им черни плитки, завързани с панделки, белите им нощници с избродирани инициали и майка им, която всяка вечер ги подрежда пред огледалото и със сребърна четка сресва по сто пъти косата на всяка от тях.

На горната тераса Примо клати глава. Тухлите трябва да бъдат махнати, защото под тях трябва да се сложи изолация. Струва ни се, че той знае какво говори. Централното отопление?

— Палете камината, синьора, обличайте се топло, парното струва ужасно много.

Двете стени? Да, могат да бъдат съборени. Нестандартни решения. И двамата с Ед разбираме, че Примо Бианки е човекът, който ни трябва за ремонта.

 

 

Ако в първа глава има пушка на полицата, то до края на историята тя трябва да гръмне.

Бившият собственик не само ни беше уверил в изобилието на вода, но бе превърнал този факт в основна хвалба. За него това беше повод за голяма гордост. Когато ни развеждаше по границите на имота, той докрай разви крана на градинската чешма и пъхна ръцете си под студената изворна вода.

— Това е водата на етруските! Тази вода се слави като най-чистата — цялата водна система на Медичите — сочи той към крепостните стени от петнадесети век на върха на хълма — минава през тази земя.

Английският му бе безупречен. Без съмнение знаеше за водата. Описа ни какви реки текат в околните планини — огромно водно богатство, което преминаваше през нашата страна на Монте Сант’ Еджидио.

Ние, естествено, наехме хора да проучат имота, преди да го купим. Един безпристрастен geometra от Умбертиде, град на няколко километра отвъд хълмовете, ни направи подробна оценка. И наистина водата се оказа в изобилие.

Шест седмици откакто сме във владение на имота, влизам да си взема душ. В един момент водата намалява, започва да се процежда, после да капе и накрая спира. Седя със сапун в ръка и няколко секунди се чудя какво става, след това решавам, че някой по невнимание е спрял помпата или по-вероятно токът е спрял. Но крушката в банята продължава да свети, излизам и избърсвам с хавлиена кърпа сапуна по себе си.

Синьор Мартини пристига от офиса си с дълга оразмерена връзка с тежест накрая. Повдигаме каменния капак на кладенеца и той спуска вътре тежестта.

— Роса acqua — заявява високо той, когато тежестта удря дъното. Малко вода. Издърпва тежестта обратно, а от нея висят корени. Виждаме, че само няколко сантиметра от конеца са мокри. Кладенецът е дълбок някакви си двадесетина метра, а помпата му вероятно е още от времето на индустриалната революция.

Та дотук беше с оценката на независимия geometra от Умбертиде. Фактът, че в Тоскана вече трета година цари сериозна суша, още повече утежнява положението.

— Un nuovo pozzo^[7] — извиква още по-силно той. Междувременно добавя, че ще купи вода от негов приятел, който ще я докара с камион. За щастие, синьор Мартини има „приятели“ за всяка ситуация.

— Езерна вода ли? — питам аз и си представям малките жабчета и слузестите водорасли на Тразимено. Той ни уверява, че водата е чиста и дори съдържа флуорид. Приятелят му просто ще допълни известно количество в кладенеца, което да ни стигне до края на лятото. А есента ще направим нов pozzo, дълбок, с хубава вода — достатъчна за цял басейн.

Басейнът се превърна в лайтмотив, докато си търсехме къща. Понеже сме от Калифорния, всички, които ни показваха къщи, си мислеха, че първото, на което държим, е басейн. Спомням си как преди години, докато бях на гости на една приятелка на изток, бледоликият й син ме попита дали в часовете си преподавам по бански. Идеята ми хареса. Сега, когато вече знам какво е да имаш басейн, смятам, че най-добрият начин да се наслаждаваш на водата, е да имаш приятел с басейн. Изобщо не искам и да си помислям за сменящите се неоновозелени нюанси на водата в басейна. Имам си достатъчно други грижи.

И така, купуваме цистерна с вода, като едновременно изпитваме неловкост и облекчение. Остават ни само две седмици в Брамасоле и да платим на приятеля на Мартини, определено ще ни бъде по-евтино от това да отседнем в хотел — а и ще избегнем унижението. Не знам защо нивото на водата просто не се повишава в пресъхналия кладенец. Ние се къпем набързо, не пием друго, освен бутилирана вода, често се храним навън и даваме дрехите си на химическо. По цял ден слушаме ритмичното тракане на сондажните кранове долу в долината. Явно и други като нас страдат от недостиг на вода. Чудя се дали изобщо някой в Италия се радва на обилно количество подпочвени води. Постоянно бъркам думата pozzo, кладенец, с pazzo, луд, което явно се отнася до нас.

Докато се ориентираме от какво още има нужда това място — освен от вода — и кои сме ние тук, става време да си ходим. В Калифорния студентите вече си купуват учебници и обсъждат учебната програма. Подаваме заявления за разрешителни. Цифрите, на които възлиза ремонтът, са астрономически — ще трябва да свършим сами повече работа, отколкото си представяхме. Спомням си как веднъж ме хвана ток, когато сменях капака на един контакт в кабинета вкъщи. А Ед пък продъни с крак тавана на стаята, когато се качи да провери дали покривът тече. Обаждаме се на Примо Бианки и му казваме, че искаме той да свърши основната работа и че ще му се обадим, когато излязат разрешителните. За щастие, Брамасоле се намира в „зелена зона“ и в „belle arti zone“^[8], където не е разрешено ново строителство и промени, които биха нарушили архитектурния облик на къщите. И понеже разрешителните се нуждаят както от местно, така и от национално одобрение, процесът ще отнеме месеци, дори година. Надяваме се, че Рицати наистина разполага с връзките, за които се твърди, че има. Брамасоле трябва да остане необитаема още една зима. Фактът, че оставяме кладенеца сух, оставя сухота и в душите ни.

Когато точно преди да заминем, срещаме на piazza-та бившия собственик, преметнал през рамо новото си сако „Армани“, той ни се струва близък.

— Как са нещата в Брамасоле? — пита той.

— Направо прекрасно — отговарям аз. — Влюбени сме в това място.

Докато затваряхме къщата, броях. Седемнадесет прозореца, всеки с тежки външни капаци и сложна вътрешна част с люлеещи се дървени панели, и седем врати, които трябваше да заключа. Спусках капаците и стаите незабавно потъваха в мрак, ако не броим ресните от светлина, падащи върху килима. Всички врати се затварят с метални резета, с изключение на portone — голямата входна врата, която се заключва с металния ключ и според мен обезсмисля сложното затваряне на останалите врати и прозорци, тъй като един напорист крадец лесно би могъл да я разбие въпреки солидното щрак-щрак, което се чува при завъртането на ключа. Но къщата е стояла така цели тридесет години, защо да не остане празна още една зима? Всеки крадец, който проникне вътре, ще открие самотно легло, малко чаршафи, печка, хладилник, тигани и тенджери.

Странно е да си съберем багажа и просто да потеглим в светлината на утрото — един от любимите ми часове на деня, оставяйки къщата сама, сякаш изобщо не сме били тук.

Тръгваме към Ница, като на път за лигурското крайбрежие ще минем през Тоскана. Покрай нас проблясват огрени от слънцето хълмове, полета с клюмнали слънчогледи и табели с вълшебни имена Монтеварки, Флоренция, Монтекатини, Пиза, Лука, Пиетрасанта, Карара с нейната млечнобяла от мраморния прах река. Къщите са напълно антропоморфични за мен. Те са толкова живи. Докато си тръгвахме, Брамасоле сякаш се върна към себе си, горда и сдържана на фона на изгряващото слънце.

Постоянно се улавям как си тананикам „Сиренцето си стои само“, докато профучаваме през тунелите по пътя.

— Какво си тананикаш? — Ед изпреварва със 140 километра в час. Страхувам се, че се е пристрастил към неразумно бързото шофиране на италианците.

— Не си ли играл фермера в пиесата от първи клас?

— Участвах в играта на флагчета. Момичетата бяха по певческите изяви.

— На мен пък винаги ми е харесвал краят на песента, когато извиквахме „Сиренцето си стои само“, натъртвайки на всяка сричка. Тъжно е, като си помисля, че къщата ще си стои сама цяла зима, а ние ще сме толкова заети, че дори няма да се сещаме за нея.

— Да не си луда — всеки ден ще си мислим как искаме да я обзаведем и какво ще посадим, и дали крадците ще ни отмъкнат много неща.

В Ментон отсядаме в един хотел и следобеда плуваме в Средиземно море. Италия ми се струва вече далечен спомен в мъглявия здрач. Някъде, на светлинни години оттук, Брамасоле потъва в сенки. Следобедното слънце отдавна е превалило зад гребена на близкия хълм. На още повече светлинни години оттук, в Калифорния, вече е сутрин. Светлината се разлива в трапезарията, където котката Систър се припича на масата под прозорците. Изминаваме дългия крайбрежен булевард, който влиза в града, и си купуваме купички чеснова супа и риба на скара. Рано на другия ден потегляме за Ница и оттам отлитаме. Докато набираме скорост по пистата, зървам редица палми, които ни махат за сбогом на фона на яркосиньото небе. Излитаме и ще отсъстваме цели девет месеца.