Франсис Мейс
Под небето на Тоскана (15)

Кортона, благородният град

Италианците винаги са живели над някой магазин. Palazzi-те на някои от най-изтъкнатите семейства имат вградени арки на приземния етаж с останки от висок до талията каменен тезгях, върху кой го някой някога е отмервал осолена риба или е разфасовал пълнено прасе — услуги, които в момента се извършват в лъсканите камиони с отворени каросерии, които посещават седмичните пазари или въртят крайпътна търговия. Когато минавам покрай такива тезгяхи, винаги прокарвам ръка върху износения камък. От странните прозорци на приземния етаж са продавали вино, домашно производство. Първият етаж на някои от великолепните къщи е бил голямо общо помещение. Моята банка в Кортона някога е била първи етаж от прекрасната къща Лапарели, която е построена върху етруски камъни. Отворените прозорци на горните етажи разкриват антични полилеи — огромни снопове от светлина. Често по прозорците се надвесват по двама-трима от обитателите на къщата, които стоят и наблюдават как поредният ден от историята на площада остава в миналото. От двете страни на всички главни търговски улици са подредени великолепни къщи, чиито приземни етажи са превърнати в железарии, домашни потреби, бакалии или магазини за дрехи. Много от тях вероятно открай време са така.

По фасадите на къщите разбирам, че предишните собственици многократно са променяли мнението си. Вратата трябва да бъде тук — не, там — а арката трябва да стане прозорец. И тъй като вече сме в Ренесанса, дали да не долепим сградата до следващата и да изградим една обща фасада на трите съседни средновековни къщи? Средновековният рибен пазар е ресторант, частният ренесансов театър е изложбена зала, а каменните корита, в които жените някога са прали дрехите, все още чакат да бъдат напълнени с вода.

Но широкото метър и половина на два, часовникарско ателие под каменната стълба от единадесети век, която води към градските офиси, винаги си е било тук, само дето днес часовникарят вероятно сменя батерията на някой студентски „Суоч“. Някога той е духал стъкло и е пресявал пясък от Тиренско море и Популония^[1] за своите пясъчни часовници. Изучавал е водните часовници капка по капка. Никога не съм го виждала изправен — гърбът му се е изкривил от дългогодишното навеждане над миниатюрните части. Лицето му се губи зад лупите, които си толкова дебели, че очите му изглеждат ужасно вдлъбнати. Докато стоя пред ателието, светлината огрява под идеален ъгъл микроскопичните колелца и златните триъгълници, над които той стои приведен, а числата понякога изпадат от циферблата и се разпиляват по масата.

Вероятно и моята учителска дейност е безсмъртна, но аз просто не го осъзнавам, защото мястото не носи усещане за вечност. Всъщност моят университет се намира в земетръсна зона и попада в списъка на сградите, които предстои да бъдат разрушени. Следващата есен се местим в ново здание с гъвкава конструкция, разположено отчасти върху пясъчна дюна. Построена след войната, сградата на Хуманитарните науки вече е излязла от употреба — истински петдесетгодишен ренегат.

Обущарят обаче изглежда вечен в малката си като пещера работилничка, в която има място само за тезгяха, полицата с инструменти, рафта с поръчки и най-много един посетител. Червен ботуш като тези на ангелите от музея „Диочезано“, чифт мокасини „Гучи“, няколко чифта тъмносини равни обувки и една износена работна обувка, която сигурно тежи повече от новородено. Малко радио от тридесетте ни осведомява за времето и останалата част от полуострова, докато обущарят излъсква моя сандал и ме уверява, че след поправката той ще издържи дълго.

Във frutta e verdura купувам от белите праскови, които са си същите, нищо че вече сме в края на юли. Смокините в момента са идеални, но презряват само докато ги отнеса до кухнята. Вземам кошница кайсии, които са като мънички слънца, и връзки полска (кълнова) салата, все още мокра от росата. Вероника Лапарели, която е провъзгласена за светица и сега лежи недосегаема в почитан от всички гроб, някога е спирала тук за чепка грозде, преди да реши, че храната й пречи да усети по-ясно Христовите страдания.

— Тази сутрин го откъснах от градината. — Девойката е чувала същото, което чувам и аз, докато Мария Рита поднася към пипето ми ароматен пъпеш, а по ръцете й забелязвам следи от пръст. Тя ме повежда към дъното на магазина, за да ми покаже колко по-хладно е там, и аз попадам в средновековна заешка дупка, каквато представляват много от тукашните сгради зад фасадите и прозорците, оборудвани с охранителни видеокамери, копринени дамаски и продукти „Алеси“. Намираме се под каменно стълбище, където Мария Рита мие плодовете и зеленчуците в едно корито. Едно стъпало по-надолу и се озоваваме в тясна каменна стая, обгърната в полумрак. — Fresca^[2] — казва тя, веейки си с ръка. После ми сочи един стол между дървените касетки, на който посяда между клиентите. Не й остава много време за почивка. Хората я търсят не само заради безупречното качество на продукцията, но и заради звънливия й смях. Тя работи в магазина шест дни и половина седмично, а трябва да се грижи и за градината си. Тази година съпругът й е болен, затова й се налага и да сменя касетките. В осем часа Мария Рита вече се усмихва, мие площадката пред магазина и избърсва по някое петънце от пирамидата с огромни червени чушки.

Ние пазаруваме тук всеки ден. И всеки ден тя казва:

— Guardi, signora.^[3] — И ми показва някой крив морков с неприлична според нея форма, апетитна кошница домати или примамлива връзка репички. Тук всяка глава чесън, лимон или пъпеш е обсипвана с внимание. Мария Рита е измила и подредила всичко. Тя иска нейните клиенти да получават само най-доброто. Ако аз реша сама да си избера сините сливи (нещо, на което не се гледа с добро око в другите магазини), тя оглежда внимателно всяка една, измърморва, ако забележи нещо, което не й харесва, и я сменя с друга. Всяка покупка е придружена с готварски съвети. Не можеш да направиш минестроне без bietola — цвеклото е това, което прави минестронето. Сложи също и корички parmigiano за вкус! Просто остави главичките лук да се размекнат в малко зехтин и балсамов оцет и ги сервирай върху bruschetta.

Много от купувачите й са туристи, които спират за чепки грозде или няколко праскови. Някакъв мъж си купува плодове и прави знак, че иска да ги измие. Мария Рита обяснява, че плодовете са мити, че никой не ги е пипал, но той, естествено, не разбира. Тогава тя го хваща под ръка и го завежда до градския фонтан в края на улицата. Това я забавлява.

— Откъде пада този, та си мисли, че плодовете не са мити?

Занаятчиите отварят дюкяните си под погледа на минувачите.

Надничайки, си представям как средновековните майстори продължават да практикуват своето древно изкуство. Млад мъж прави сложна дърворезба с плодове и цветя върху писалище от седемнадесети век. Той така съсредоточено заглажда ръбчето на едно крушово дърво, сякаш е хирург, пришиващ отрязан палец. В друг дюкян, близо до Порто Сант’ Агостино, тъмноокият Антонио с напрегнатия поглед слага в рамки гравюри с листа. Влизам да погледам и забелязвам на полицата прекрасно старинно огледало.

— Posso?^[4] — питам, преди да го пипна. Когато го хващам, горната част на рамката се разхлабва и античното сребърно огледало пада на пода и се чупи. На мен ми иде да потъна вдън земя, но Антонио е загрижен най-вече за това, че ме чакат седем години лош късмет. Въпреки неговите протести аз настоявам да платя огледалото. Той казва, че ще поправи разглобената рамка и ще й сложи ново огледало, а от парчетата ще направи няколко по-малки огледала. На тръгване виждам, че внимателно събира по-големите парчета.

Най-интересно е в дюкяна, където реставрират картините. Отвътре излизат талази от прах, докато две жени в бяло сръчно свалят от платната пластовете на времето и поправят местата, на които картината е била пробита или повредена. Ренесансовите художници използвали за основа мраморен прах, креда и яйчени черупки. Понякога слагали златно покритие върху байца, направен от чесън. Черното правели от сажди, изгорели маслинови съчки и миди. Някои видове червено извличали от секрети на насекоми, внасяни от Азия, а други цветове добивали от счукани камъни, горски плодове, костилки от праскова и стъкло. Четките се правели от косъм на бобър или белка, пера и пух. Това духовно изкуство имало пряка връзка с природата. За да бъде постигнат същият нюанс на тъмнопурпурно, бледомораво и небесносиньо от мантиите и робите на ренесансовите картини, в този малък дюкян се извършват истински алхимични процеси.

В разни затънтени местенца из целия град се извършва реставрация на стари мебели. Много майстори правят маси и сандъци от старо дърво. Тук няма никаква уловка, защото те не се опитват да ги пробутат за антики. Просто знаят, че старото дърво няма да се напука, ще попие петната и восъка и накратко казано, ще изглежда добре т.е. старо. Отнасяме старите си инструменти в едно опушено дюкянче, където fabbro (ковачът) се извинява, че ще станат готови едва вдругиден. Когато си вземаме обратно дузината мотики, коси и сърпове, металните остриета блестят. Изкушавам се да прокарам пръст по някое от тях, но не го правя.

Шивачът не носи очила, а шевовете му са истинска бродерия. В тъмната стаичка с шевната машина до прозореца и макарите, подредени на перваза, виждам нов бял велосипед с бутилка вода за дългите преходи и елегантни кожени дисаги върху задното колело. По-късно, когато го срещам в парка, той вади от дисагите остатъци от храна и ги дава на трите улични котки, които явно го чакат. В неделната сутрин местните се занимават с други дела, затова ние с него сме единствените посетители тук. Когато миналата седмина му оставих един панталон за подгъв, той ми показа снимки, закачени в кръг в дъното на ателието — младата му жена с полуотворени устни и чуплива, разделена на път коса. Morta (мъртва). Майка му, която прилича на ябълкова кукла^[5], също е мъртва. Сестра му. На една от снимките е самият той — млад двадесет и пет годишен папски войник с черна коса и крака, разтворени на широчината на раменете. Снимал се е в Рим точно след края на войната. Оттогава са минали повече от петдесет години и всички останали вече са покойници. Той потупва седалката на бялото си колело: „Никога не съм вярвал, че ще остана последен“.

Отличният туристически справочник „Син пътеводител: Северна Италия“ посвещава на Кортона цели седем страници. Авторът подробно описва всяка улица, акцентирайки върху най-интересните места. Освен това ви препоръчва да се разходите и из околностите на града. Всеки страничен олтар в катедралата е описан според посоките на света, така че ако след обикалянето из многобройните криволичещи улички все още помните къде е изток, ще започнете да се ориентирате сред кьошетата и нишите. Авторът дори споменава поименно всяка от мрачните картини в отделението на църковния хор. Зачитайки се в справочника за пореден път съм завладяна от изкуството, архитектурата и историята на този малък крепостен град. А той е само един от стотиците, живописно накацали по хълмовете, стражи, които някога са отбивали набезите на мародерите.

Тъй като вече до известна степен познавам града, докато чета, в ума ми веднага изникват картини. Справочникът ме упътва към сенчестата алея с акациите по протежение на вътрешната градска стена и аз веднага си спомням скромните каменни къщи от едната страна и изгледа към долината Вал ди Киана от другата. Виждам също и трикракото куче, което живее в къщата с простори, на който вечно се сушат редица гащи. Виждам и ракитовите столчета, на които всички обитатели на улицата вечер сядат пред прага на къщите си, за да погледат залеза и звездите. Вчера, когато се разхождах натам, почти се препънах в един умрял плъх, който още не беше изстинал. Поглеждайки през една от вратите, отворени директно към тясната уличка, зърнах жена, която седеше на кухненската маса и подпираше главата си с ръце. Дали плачеше, или си дремваше, не мога да кажа.

Каквото и да казва туристическият справочник, това дали ще усетите дадено място, е изцяло въпрос на миризма и инстинкт. Била съм на места, които изобщо не съм успявала да почувствам. Следвайки указанията на пътеводителя, стриктно съм обикаляла всички забележителности, а вечер съм набелязвала маршрута за следващия ден. При първото ми пътешествие до Италия бях толкова ентусиазирана, че за две седмици бързо и хаотично обиколих пет града. И все още си спомням всичко — вкуса на първото ми еспресо под аркадите в Болоня и как то опари гърлото ми. Помня как катерех всяка възможна кула и как вечер киснех в бидето изранените си крака. Помня ресторанта със свещите във Флоренция, където за пръв път вкусих равиоли с масло и градински чай. А сладкишите, които си взех за в хотела, бяха опаковани като истински подаръци. Помня тежката миризма на кожа в магазина, откъдето си купих първия чифт италиански обувки (с което поставих началото на едно дългогодишно увлечение). Помня как открих портрет на Алори^[6] в един ъгъл на галерия „Уфици“. Помня стаичката в подножието на Испанските стълби, където е починал Кийтс, и фонтана с форма на гондола отпред. Топнах ръката си в него с мисълта, че и Кийтс е топвал своята. Нямам никакви записки от това пътуване… По-късно започнах да си водя пътнически дневник, защото осъзнах, че с времето човек доста забравя. Паметта, естествено, може да ви изиграе доста номера. Спомням си съвсем малко от трите дни в Инсбрук — първата глътка есенен въздух и красивата червенокоса жена от съседната маса в ресторанта — но все още помня всеки камък в Куско. Почти нищо не помня от Пуерто Ваярта, но Юкатан е жив в спомените ми. Обикнах руините на маите, които се издигаха сред вълни от непоносима жега, огромната игуана, която спеше върху верандата на стаята ми със сламен покрив, своенравното усамотение на хората, вилнеещите бури, които късаха жиците, мрежите против комари, които се развяваха около леглото, и свещите, които се топяха изумително бързо.

Въпреки че излетът през уикенда понякога е просто обикновена разходка, повечето пътешествия си имат скрита цел. Ние търсим нещо. Но какво? Забавление, бягство, приключение — а после?

— Това пътешествие промени живота ми — каза племенникът ми. Но дали в началото е бил наясно, че идването му в Италия е свързано с промяната, която се е зараждала в него? Подозирам, че не. Стигнал е до този извод по време на пътуването.

Друга моя гостенка сравни водата, архитектурата, природата, виното — всичко тук — с подобрена версия на родния й град. Това така ме ядоса, че се нацупих. Направо ми се доиска да й запуша устата, да я заведа до някой манастир от единадесети век и да й кажа:

— Гледай!

Усетих, че ще се прибере вкъщи, без да е видяла нищо. Малко след като си замина, тя ми писа, че се развежда (за което изобщо не обели дума, докато беше тук), защото съпругът й, с когото бяха женени от четиринадесет години, осъзнал, че е гей. Когато се замислих за тукашното й държание, разбрах, че тя отчаяно се е мъчила да си върне усещането за домашен уют, което и е липсвало там. По-рано през лятото имахме и гост, който беше тръгнал на истински туристически маратон с намерението за три седмици да обиколи седем страни. Лесно е да вземем на подбив подобна амбиция, но аз много се впечатлявам, когато разбера, че някой е решил да навърти такъв огромен километраж за толкова кратко време. Първо на първо, това е типично американски маниер. Хайде, тръгвай. Колкото по-далече и по-бързо, толкова по-добре. Зад подобни пътувания се крие импулсът „да се махна оттук“ дори когато е маскиран зад невинното „да видя как е там, за да знам дали ще искам пак да се върна“. Не е важна дестинацията, а желанието да си на път, да бъдеш на онези блажени места, където никой не знае, не разбира и не се интересува от ужасните проблеми, които ти тежат и те карат неистово да се мяташ, без да можеш да си намериш място. Причините, които карат хората да пътуват, са толкова на брой, колкото и тези, които ги карат да стоят на едно място.

— Толкова се радвам, че отидох до Лондон — сподели една приятелка от колежа. — Сега вече няма да ми се налага да ходя там отново.

На противоположния край на тази скала е приятелката ми Шарлот, която на път за Тибет прекоси Китай в каросерията на камион. В своята поема „Думи от животното тотем“ У. С. Меруин задълбава още по-навътре в темата.

Изпрати ме в друг свят, Господи,

защото този губи своето очарование

и не мисля, че ми се пътува до края

Когато вече се намирате на дадено място, пътешествието към дълбините на душата ви или започва, или не. Нещо трябва да ни накара да припознаете мястото като свое, нещо неуловимо, което не присъства в нито един пътеводител. За мен това бе светлината по лицата на трите жени, които вървяха рамо до рамо, докато следобедното слънце преваляше над улица „Ругапиана“. Тя сякаш падаше като благословия върху всички. И на мен ми се дощя да потъна в прегръдките на това слънце.

Идеалният подход към новия ми роден град е първо да се разгледат етруските гробници долу в равнината. Тези от тях, близо до гарата в Камуча и по пътя за Фояно, датират още от 800 до 200 г. преди Христа. Там пазачът никога не е доволен от бакшиша. Може би е в лошо настроение, защото не спи добре нощем. Скромната му ферма с няколко реда бобови насаждения и пилета, свободно разхождащи се из двора, граничи с античната tomba, която сигурно изглежда доста странно на лунна светлина. Малко по-нагоре по хълма ръждясал жълт знак с единственото, което ви упътва към тъй наречения гроб на Питагор. Отбивам колата и продължавам пеша до къса алея с кипариси, която води и към гробницата. Има врата, която май никой не си прави труда да затваря. Ето я и гробницата — издига се върху кръгла каменна платформа. Нишата, в която е отвесният саркофаг, изглежда като параклисчето в края на нашата алея. Таванът е отчасти разрушен, но по това, което е останало, виждам, че е бил куполообразен. Стоя в нещо, което е построено поне преди две хилядолетия. Един от масивните камъни над вратата представлява съвършен полумесец.

Тайнствените етруски! Преди да започна да посещавам Италия, знаех единствено, че са предшественици на римляните и че езикът им е неразгадаем. Бях чула още, че след тях не е останало много, тъй като са строели от дърво. Но изобщо не бях права. Наистина не са открити много писмени източници, но доста неща и преведени благодарение на останките от ленено платно, в което е била увита една египетска мумия. Тази съществена находка е била пренесена в Загреб и по-късно е била изложена в местен музей. Все още не се знае как това етруско платно, изписано с мастило от сажди, е станало покров на младо момиче. Може би етруските са се преселили в Египет, след като през първи век преди Христа са били победени от Рим, и момичето всъщност е етруска. А може би платното е било разкъсано на ивици от балсаматорите, които просто са използвали каквото са имали подръка. Така мумията е пренесла достатъчно текст, който да послужи за основа на проучванията, но като цяло езикът все още не е изцяло преведен. Жалко, че това, което е останали върху камък, са основно надгробни надписи и административни факти. Един приятел ми каза, че миналата година местен geometra открил бронзова плоча с етруско писмо. Подритнал я в калта, докато надзиравал ремонта на една ферма, и си я отнесъл вкъщи. От полицията чули за това и го посетили още същата вечер. Да се надяваме, че плочата вече е в ръцете на археолозите.

Огромна част от местната етруска култура все още лежи под земята. Освен една от тукашните гробници, чието каменно стълбище, открито през 1990 г., се състои от седем стъпала, оградени с легнали лъвове, които се преплитат с части от човешки тела. Това вероятно е някаква кошмарна представа за подземния свят. Близо до Кортона е Киузи — един от етруския Съюз на дванадесетте града — където съвсем наскоро бяха открити крепостни стени. И двата града разполагат с обширни колекции от етруски артефакти, открити от археолози или от фермери, които са се натъквали на бронзови фигури, докато са орели нивите си. Уредникът в музея в Киузи ще ви разведе в околността да ви покажи някои от десетките гробници по тези места. Римляните са смятали етруските за войнствен народ (а самите те не са ли били такива?) — слава, която им се носи и до днес, но гробниците, огромните глинени коне, бронзовите фигури и предметите за бита ги описват като величествени, изобретателни и весели хора. Определено са били и физически силни. Всички стени и гробници, които са оставили, са построени от изумително големи камъни.

Местните наричат гробниците, открити в Кортона и околностите, meloni — пъпеши, заради извитата форма на таваните. Всичко, което ви е нужно, за да се настроите на вълната на Кортона преди реалната ви среща, е да постоите малко под един такъв купол.

Оставяйки зад себе си гробниците, тръгвам нагоре по хълма, който в началото е полегат, но после става все по-стръмен и каменист. Започвам да се изкачвам и през маслиновите горички зървам назъбената кула на Il Palazzone, където Лука Синьорели^[7] пада от едно скеле и няколко месеца по-късно умира. Мяркам и една порутена наблюдателница, както и жълтеникавокафяви ферми. Всичко е в нежни пастелни тонове — глинестите камъни и маслиновите дръвчета, облечени в мъхесто зелено с проблясъци на сребърно. Дори небето е забулено в прозрачна мъгла от близкото езеро. През юли малките ожънати пшеничени поля до маслиновите горички добиват цвета на лъвска козина. Зървам профила на Кортона, благороден като този на Нефертити. Първо се озовавам в подножието на огромната ренесансова църква „Санта Мария дел Калчинайо“, после, след един почти обратен завой, се изравнявам с внушителното й тяло. Най-накрая пред мен се изправят сребристото кубе и кръстът. Щавачите на кожа построили тази църква, след като образът на Девата се появил върху стената на тяхната работилница. Нарекли я „Света Мария от варовиковите дупки“, защото обработвали кожата с вар и днес църквата се издига върху тази варовикова повърхност. Интересно, но много често свещената земя си остава свещена — църквата е построена върху останки от храм или гробище на етруските.

Поглеждам бързо назад и виждам колко високо съм се изкачила. Обширната Вал ди Киана простира зеления си килим под мен. В ясен ден виждам в далечината Монте Сан Савино, Синалунга и Монтепулчано. Те може би ми изпращат димни сигнали довечера има голямо парти (festa), идвай. След малко стигам до високите градски стени и за да остана още малко в компанията на етруските, обикалям чак до последната порта — Porta Colonia, чиято основа е укрепена със страховити етруски камъни. Надстройката обаче е дело на майстори от Средновековието и от по-късни периоди.

Миналото профучава край мен. Обичам да гледам как портите минават пред погледа ми като на кинолента. В града продават стари картички и на тях всичко изглежда точно като сега — портата, тясната стръмна уличка с palazzi от двете страни. Влизайки тук, незабавно се изпълвам с усещане за сигурност — с чувството, че съм защитена от ордите на гибелините, гвелфите или техни съвременни събратя, навирили копия в далечината, или просто от демоните, които профучават край мен на автострадата с коли на половина на моята и които понякога „отнасят“ страничното ми огледало.

Когато идвам с кола, минавам по Виа Дардано, кръстена на Дардан — легендарния основател на Троя, за когото се смята, че е роден тук. Отляво подминавам механа с четири маси, която отваря чак по обяд. Не предлагат меню, само редовни специалитети. Харесвам тънко начуканата пържола върху канапе от рукола. Много обичам да наблюдавам как двете жени се въртят около печката в кухнята. Странно, но на тях май никога не им е горещо.

Очарована съм от съвършените „врати на смъртта“ на тази улица. По традиция се смята, че през тях са изнасяли жертвите на чумата, защото било лоша поличба през един вход да излизат и живите, и мъртвите. Този обичай явно е плод на суеверие, много по-старо от християнството, което е било официалната религия по това време. Според някои тесните странични врати са използвани във времена на брожения, когато portone — главната врата, е била барикадирана. Чудила съм се дали те не си били използвани в лошо време, когато хората са искали да слязат от каретата или коня и вместо да газят в калта, директно да влязат в къщата, а може би и в хубаво време, когато дамата е искала да опази чиста дългата си копринена пола. Джордж Денис, археолог от деветнадесети век, описва Кортона като „изключително мизерен“. А и фактът, че тези врати визуално имат формата на ковчег, подкрепя теорията за „вратите на смъртта“.

Il centro, или центърът на града, се състои от два площада с неправилна форма, съединени с къса улица. Не знам кой архитект е измислил това решение, но на мен то ми се струва очарователно. Над Piazza della Repubblica се извисява градската зала, която е построена през четиринадесети век. Вечер нейните двадесет и четири широки каменни стъпала се превръщат в нещо като амфитеатър, тъй като всички излизат навън да похапнат сладолед и да се насладят на вечерния спектакъл. Оттук се вижда лоджията от другата страна на площада, където някога е бил рибният пазар. Сега тя е тераса на ресторант, която също предлага прекрасна гледка. Във всички посоки се виждат хармонично разположени сгради, а между тях лъкатушат улиците, които тръгват от трите порти. Навсякъде гъмжи от живот. По някакъв удивителен начин липсата на коли кара хората да се чувстват по-значими. Първо усещам мащаба на архитектурата, след това забелязвам, че ниските сгради са напълно нагодени към човешкото тяло. Главната улица Via Nazionale, която местните наричат Ругапиана, е равна пешеходна улица (освен сутрин, когато магазините се зареждат). Останалата част от града също е недружелюбна към шофьорите, защото навсякъде е твърде тясно и стръмно. Всяка улица се свързва с тази под или над нея посредством тесни пешеходни алеи, vicoli. Самите имена на тези vicoli ме карат да искам да свърна и да разгледам всяка една от тях — Vicolo della Notte, нощ, Vicolo dell’Aurora, зора, и Vicolo della Scala, дълго възвишение с тесни стълби.

В тези древни каменни тоскански градове нямам усещането, че се връщам назад във времето, както се чувствах в Югославия, Мексико или Перу. Тосканците са съвременни хора, те просто имат добър инстинкт и носят миналото със себе си. Ако нашата култура казва да изгорим мостовете след себе си, а тя го прави, тяхната казва — премини на другия бряг и после се върни. Ако някоя от жертвите на чумата, изнесена през врата на смъртта, можеше да се върне, сигурно щеше да завари къщата си непокътната. Независимо дали ви харесва, или не, тук настоящето и миналото съществуват едновременно. До миналата година кръглият символ на Медичите на площада си съжителстваше рамо до рамо с комунистическите сърп и чук.

Изминавам кратката пресечка, която излиза на Piazza Signovelli, площад, който носи името на една от местните знаменитости. Малко по-голям в сравнение с другите, този площад се оживява всяка събота, когато е пазарният ден в Кортона. През летните месеци всяка трета неделя там се организира античен пазар. Външните маси на два от близките барове се нареждат като сергии на площада. Всеки път ме впечатлява и изоставеният на вид флорентински лъв, който бавно ерозира върху една колона. Независимо колко късно идвам в града, тук винаги е пълно с хора, които са излезли за по едно последно кафе преди полунощ.

Местната comune (община) понякога спонсорира концерти на открито. Вечер и бездруго всички са по улиците, но когато има концерт, площадът се изпълва и с хора от близките селца, ферми и вили. Днес в града с десетките католически църкви пее госпъл хор от чернокожи американци. Това, естествено, не е някакъв самодеен баптистки състав от Юга, а професионален хор от Чикаго, заради който са пуснали червени и сини прожектори. Продават се и касетки с изпълнения на хора — по 20 000 лири едната. Гостите изкарват възторжено „Удивителна благодат“ и „Мери, не плачи“. Акустиката е нелепа и звуците се лутат над древните сгради около площада, където някога редовно са се провеждали турнири и състезания по хвърляне на знаме и където в определени празнични дни епископите вдигат високо мощите на светци, свещениците размахват мангалите с димящи смирна, а ние вървим по цветните листенца, с които децата посипват улиците. Озвучителят нагласява микрофоните, а солистът на хора започва да надъхва публиката.

— Повтаряйте след мен — казва той на английски и тълпата откликва. — Слава тебе, Господи. Благодаря ти, Исусе.

Англичаните и американците освобождават Кортона през 1944 г. Оттогава на този площад едва ли са се събирали толкова много чужденци, да не говорим за чернокожи. Хорът е голям. Всички студенти от Джорджия, които изучават изкуство в Кортона, са тук за глътка родна носталгия. Наред с тях в навалицата са случайните туристи и почти всички жители на Кортона. „О, щастлив ден“, възторжено пеят черните певци, а един от тях дърпа млада италианка да се присъедини към тях на сцената. Момичето има мощен глас, който подхожда на техните, а дребното й тяло сякаш цялото пее. Какво ли си мислят те, старите кореняци на Кортона? Дали си припомнят как танковете са пълзели нагоре по хълмовете, о, щастлив, щастлив ден, и как войниците са подхвърляли портокали на децата? Или си казват „Църковната литургия никога не е била такава“? Или просто се оставят суровият американски Исус да ги понесе на крилете на музиката?

Центърът на piazza-та е високата Palazzo Casali, която днес е Музей на етруските. Най-голямата забележителност в него е изящният бронзов канделабър от четвърти век преди Христа. Той е наистина възхитителен. В центъра на свещника има купа, която захранва с течно масло шестнадесетте лампи по периферията между тях, блажено отпуснати, лежат животни, рогат Дионисий, делфини, голи мъже в ерекция и крилати сирени. Между две от лампите е гравирана етруската дума tinscvil. Според Джеймс Уелърд, автор на „По следите на етруските“, Тин е етруският Зевс, и целият надпис се превежда „Слава на Тин“. Канделабърът е бил открит в изкоп близо до Кортона през 1840 г. В музея над него е сложено огледало, за да могат посетителите да го разгледат по-добре. Веднъж чух една англичанка да казва:

— Да, може да е интересен, но не бих го купила и на безценица.

Зад стъклени витрини са подредени бокали, вази, бутилки, едно чудесно бронзово прасе, мъж с две глави и множество фигурки от седми и шести век преди Христа с размера на оловни войници, някои от които са в tipo schematico, удължен стил, който напомня за този на Джакомети. Освен етруската колекция, този малък музей притежава забележителна сбирка от египетски мумии и артефакти. Толкова много музеи могат да се похвалят с отлични египетски експонати, че понякога се чудя дали вече не сме видели всичко от тази древна цивилизация. Винаги се спирам при няколко картини, които харесвам. Едната е портрет на замислената Полимния със синя рокля и лавров венец, който датира от първи век от новата ера. Тя изглежда леко измъчена от отговорността да бъде муза на свещената поезия. Днес вече се знае, че картината е отлично копие от седемнадесети век, но от музея не са променили първата, по-впечатляваща дата.

Таванът на Palazzo Casali е изрисуван с любопитни фамилни гербове с лебеди, круши и чудновато животни. Късата уличка, която минава отдолу, води до Duomo и до Museo Diocesano, който по-рано се е казвал Chiesa del Gesù. Понякога се отбивам в него. Там най-ценното е Благовещение на Фра Анджелико^[8] със страхотния ангел с неоново оранжевата коса. Латинските думи, които излизат от устата на ангела, са насочени към Девата, а нейният отговор към него е обърнат с главата надолу. Това е една от най-великите картини на Фра Анджелико. Той твори в Кортона цели десет години, но този триптих и избледнелият люнет над вратата на църквата „Сан Доменико“ са единственото, което е останало от този негов период.

Отдясно, точно до Palazzo Casal, е Teatro Signorelli, нова сграда, която е построена през 1854 г. в квазиренесансов стил. Галерията със сводове идеално подслонява продавачите на зеленчуци от слънцето и дъжда. Вътре се намира и опера, която изглежда като излязла от роман на Маркес — овална, с балкони, с малки ложи и тапицирани в червено седалки. На малката й сцена веднъж гледах балетен спектакъл на една руска трупа, която два часа топурка напред-назад. През зимата залата се превръща в киносалон. По средата на филма прожекцията прекъсва. Антракт. Всеки излиза навън на по чаша кафе и петнадесетминутна раздумка. Когато толкова обичаш да приказваш, ти е трудно да мълчиш в продължение на цели два часа. През лятото филмите се прожектират sotto le stelle (под звездите) в градския парк. В каменния амфитеатър се подреждат оранжеви пластмасови столове — нещо като автокино, но без коли.

Улиците тръгват от двата площада като лъчи във всички посоки — към средновековните къщи, към фонтана от тринадесети век, към малките площадчета и нагоре към древните манастири и малките черкви. Разхождала съм се по всички тези улици. Но всеки път откривам по нещо ново. Днес това е vicolo на име Polveroso („Прашна“). Не ми става ясно защо е наречена така, тъй като не може да се каже дали е по-прашна в сравнение е останалите.

Дори и да сте в страхотна физическа форма, пак малко ще се задъхате, докато превземете горната част на града. Но дори и в най-големите жеги си струва да се качите дотам. Минавам покрай средновековната болница с дългата порта и наум се моля никога да не ми се налага да ми вадят апендицита тук. Стане ли време за обяд, жените се разтичват наоколо с покрити блюда и табли. Ако сте хоспитализирани, от семейството ви се очаква да ви носи храна. До болницата е вечно затворената църква „Сан Франческо“, чийто аскетичен дизайн е дело на брат Елиас, приятел на свети Франциск. От едната й страна се издига някогашният метох. А по-нагоре са безкрайно чистите улици с добре поддържаните къщи. Там и два свободни квадратни метра да имат, хората веднага засаждат домати или марули. А след мушкатото най-почитани са хортензиите, които стават високи като храсти и неизменно цъфтят в розово. Жените често сядат отвън пред къщите и чистят боб, кърпят чорапи или просто си говорят със съседката. Веднъж забелязах една старица с дълга черна рокля и черен шал, която седеше прегърбена на малко тръстиково столче. Годината сякаш беше 1770-а. Когато приближих, видях, че жената говори по мобилен телефон. На една табела на „Виа Беретини“ 33 пише, че това е родната къща на Пиетро Беретини. Най-накрая разбрах, че става въпрос за Пиетро от Кортона^[9] Няколко сенчести площадчета са заградени от старинни къщи с миниатюрни градинки отпред. Ако можех да избирам, щях да искам да живея в тази с мраморната маса под петолистния бръшлян и колосаното бяло перде на прозореца. Една жена с претенциозна фризура тупа покривка. Тя подрежда масата за обяд. Богатото й ragu ухае ужасно съблазнително и аз с копнеж поглеждам към зелената карирана покривка и бутилката вино, която тя поставя в средата на масата.

Църквата „Сан Кристофоро“, която е почти на върха на хълма, ми е любимата в града. Тя е много, много древна. Основите й са положени още през 1192 г., по времето на етруските. Зървам малък параклис с фреска на Благовещението. Ангелът, който току-що е долетял, е изобразен със светлосини ръкави и развята от полета мантия. Вратата на църквата е винаги отворена. Всъщност е леко открехната, така че за момент спирам и се замислям дали да вляза. Интериорът като цяло е римски, а балконът за органа е украсен с трогателна барокова дърворезба. Избеляла фреска без никаква дълбочина в перспектива изобразява сцената на разпятието. Под всяка рана на Христос стои по един ангел, който събира кръвта на Спасителя в чашка. Тези непретенциозни църкви излъчват някакъв домашен уют. Харесват ми бурканите с клюмнали градински цветя на олтара (които днес са шест на брой) и купчините с католически списания под друга фреска с Благовещението. На нея Мария с невярващо изражение е вдигнала ръце нагоре при вестта на ангела. Задната част на църквата е тъмна. Чувам приглушено хъркане. Някакъв мъж се е усамотил на последната пейка и си дремва.

Зад „Сан Кристофоро“ се разкрива една от най-зашеметяващите гледки към долината, която е разполовена по диагонал от удивително висока крепостна стена. Какво ли поддържа стените през всички тези векове? Замъкът на Медичите е кацнал на върха на хълма и тази част от дългата му крепостна стена е силно наклонена към земята. Качвам се нагоре до високата градска порта „Монтанина“, където също се усеща древният дух на етруските. Аз често влизам в града през нея. Моята къща е от другата страна на хълма и оттук нататък пътят към най-високата част на Кортона вече е равен. Обичам да се разхождам в този район на града, без да се налага да се катеря. Едно от любимите ми местенца тук е църквата „Санта Мария Нуова“. Подобно на „Санта Мария дел Калчинайо“, и тази църква е разположена на широка тераса в подножието на града. Наслаждавам се отвисоко на хармоничната й конструкция с ритмичните извивки и изящното кубе, което блести на слънцето в синьо-зелено и бронзово. Въпреки че „Санта Мария дел Калчинайо“ е по-известна, защото е проектирана от Франческо ди Джорджо Мартини^[10], на мен лично „Санта Мария Нуова“ повече ми допада. Контурите й я правят някак безплътна. Изглежда така, сякаш само за кратко е кацнала там и е готова във всеки момент да отлети на някое друго място. Оставяйки крепостните стени зад себе си, тръгвам към другата моя любимка — църквата „Сан Николо“. Тя е по-нова, от средата на петнадесети век. Нейните стенописи са наивни и очарователни също като тези на „Сан Кристофоро“. Ценното тук е една картина с две лица на Синьорели — от едната страна е изобразено свалянето на Исус от кръста, а от другата — Мадоната с младенеца. Замислена е така, с цел да бъде носена по време на процесии, но сега уредникът на музея е този, който решава кое от двете й лица да изложи. В горещите дни това е добро местенце за почивка. Очите се захласват, а краката се разхлаждат върху каменния под. На излизане от църквата забелязвам малък закътан Исус, нарисуван от Джино Северини, друга местна знаменитост. Певец на манифеста на футуристите и привърженик на лозунга „Убийте лунната светлина“, в представите ми Северини някак си не се свързва с религиозното изкуство. Футуристите обръщат гръб на миналото и възвеличават скоростта, машините и индустрията. В ресторантите и баровете из града виждам картини на Северини, превърнати в плакати — вихрушки от цвят и енергия. Веднъж в „Бар Спорт“ забелязах, че модерната Мадона, кърмеща младенеца, също е негова. За разлика от всяка друга Мадона, която съм виждала, тази тук няма гърди с размера на пъпеши. Обикновено гърдите на Христовата майка изглеждат някак откъснати от тялото и често са изобразявани кръгли като топки за тенис. Оригиналът на Северини, изложен в Музея на етруските, е прекалено скучен, за да бъде печален. Там на художника са посветили отделна стая, която е изпълнена с любопитна смесица от негови творби. Нищо значимо, за съжаление, просто хронология на различните стилове, през които е минал — барокови колажи със зъбни колела, тръби и любимите на футуристите спидометри, портрет на жена в стил Сарджънт^[11], училищни скици и по-известни абстракции от кубическия му период. Зад няколко стъклени витрини са изложени неговите публикации и няколко писма, писани до него от Брак и Аполинер. По никоя от творбите не демонстрира ентусиазма и амбицията, с които Северини се е славел. Естествено, всички футуристи са пострадали от ранното си увлечение по фашизма — заедно с водата сме изхвърлили и бебето. Но в сравнение с нас творците са пили по-ощетени от тази тенденция и едва наскоро обръщат взор към Франция, която ги зарежда с ново вдъхновение. Много от удивителните картини на футуристите са непознати. По някаква причина в по-късните си години Северини се връща към корените си. Според мен италианските художници са заразени с непреодолимото желание да изобразяват Исус и Дева Мария.

Излизайки от „Сан Николо“, тръгвам надолу и минавам покрай няколко манастира почти без прозорци (сигурно имат големи дворове), единият от които все още е затворен. Ако имах скъсана дантела, щях да я навия на макара и да я донеса тук на монахините да я поправят. Два от манастирите имат странно модернизирани параклиси. По пътя надолу отново попадам на Северини — този път под формата на мозайка в „Сан Марко“. Ако тръгна по тази улица, ще стъпя на сътворена от него пътека на разпятието. Серия от свещени каменни мозайки проследяват разпъването на Христос и свалянето му от кръста. В края на разходката (в горещ ден ми се струва, че съм мъкнала кръст на гърба си) се озовавам в „Санта Маргарита“ — голяма църква и метох, където в стъклен ковчег лежи самата Маргарита. Тялото й се е свило. Стъпалата й са станали зловещи. Пред ковчега обикновено е коленичила някоя жена, която се моли. Маргарита е била от онези светици, които са спазвали такъв строг пост, че е трябвало да бъдат увещавани да приемат поне по лъжичка зехтин на ден. Тя вървяла по улиците и на висок глас признавала греховете на младостта си. Днес бихме я сметнали за невротична анорексичка, но тогава хората са разбирали желанието й да страда като Христос. Говори се, че дори Данте отишъл при нея през 1289 г., за да се посъветва за „малодушието“, което го измъчвало. Маргарита е на такава почит сред местните, че нейното име се чува най-често, когато майките викат децата си в парка. Една табела върху портата „Бернарда“ (в момента затворена) известява, че оттук Маргарита за пръв път е влязла в града през 1272 г.

„Ругапиана“ е главната улица, която тръгва от Piazza della Repubblica и води към парка. Тя е пълна с кафенета и малки магазини. Собствениците най-често седят отпред или ги няма, защото са отскочили наблизо да си вземат еспресо. От близката rosticceria се разнасят изкусителни аромати на печени пилета патици и зайци. Там около обяд продават лазаня, а иначе през целия ден предлагат и panzarotti — навити на руло хлебчета, които винаги имат някакъв пълнеж — гъби, шунка или сирене. Тези с наденица и моцарела са едни от най-хубавите. Минавайки покрай кръглия площад Piazza Garibaldi — почти всеки град в Италия има такъв — стигате до извода, ако вече не сте усетили интуитивно, че това е един от най-цивилизованите градове по света. Сенчестият парк се простира на километър по протежението на градините с цветни фигури. Местните го посещават ежедневно. В парковете сякаш витае вечността. Сменят се сезоните, цветята, размерът на дърветата, но иначе паркът е такъв, какъвто е бил и преди един век. Млади родители наблюдават как децата им си играят около прохладния фонтан с нимфите, които яздят делфини. Пейките гъмжат от хора, които разговарят помежду си. Бащите често тичат по велосипедите на двегодишните си рожби и със смесица от страх и радост наблюдават клатушкащите се малчугани, които се мъчат да балансират сами. Тук човек спокойно може да прочете вестник или да разходи кучето си. Отдясно се пада долината, както и завитият край на езерото Тразимено.

Паркът свършва със strada Bianca, от двете страни, на който се издигат кипариси, посадени в памет на жертвите на Втората световна война. След като изминавам около километър по този прашен път, поглеждам нагоре и виждам в края на стените на Медичите част от етруска стена, известна като Брамасоле. Моята къща е кръстена на тази стена. Подобно на храма „Марцабото“, близо до Болоня, стената гледа на юг и може би някога е била част от храм, построен в чест на слънцето. Според някои местни тя се казва така, защото от тази страна на хълма дните през зимата са много къси. Колко ли старо може да е това име, което означава „копнеж по слънцето“? А лятното слънце започва да наднича стената още призори. То буди и мен. Наслаждавам се на свежестта, която носи изгревът, но в същото време долавям в себе си и древно, примитивно раздразнение — ето го и поредният ден, успял да се откопчи от лапите на тъмния бог на нощта. Колкото до храмовете, според мен е най-логично те наистина да са били строени в чест на слънцето. Може би името е отпреди около двадесет и шест века, когато мястото е изпълнявало своята древна функция. Представям си как етруските са припявали сутрешните си молитви при първите лъчи на изгряващото над Апенините слънце, след което са се намазвали със зехтин и по цяла сутрин са се излежавали под огромното старо средиземноморско слънце.

В „Изкуството да пътуваш“ Хенри Джеймс си спомня как е минал оттук: „… Вървях под палещото слънце към външния кръг на стената. Там открих огромни нециментирани блокове, които проблясваха на ярката светлина, и аз трябваше да сложа пред очите си синьо стъкло, за да успея да добия представа за неясното етруско минало…“. Синьо стъкло? Дали през деветнадесети век това не е било еквивалент на слънчевите очила? Представям си как Хенри се изкачва по белия път, кима замислено сам на себе си, изтупва прахта от обувките си и после без съмнение се отправя към хотела, за да напише норматива от страници за деня. Вървя по същия път и се опитвам да извърша същото тайнство — да пренеса могъщата светлина на това далечно минало в светлината на утрото.