Джули Гарууд
Сладки приказки (30)

Двадесет и девета глава

Оливия опита да пожелае лека нощ на Грейсън при вратата на апартамента си, но той не й позволи. Влезе с нея вътре, ритна вратата да се затвори и рязко я придърпа в прегръдката си.

— Искам те.

От джентълмен до първобитен човек, помисли си тя. Трансформацията беше изключително възбуждаща. Тя опита да си спомни защо не трябва да си ляга с него. А, да, трябваше да поговорят.

— Грейсън, трябва да ти кажа…

— Сега. Искам те сега.

Не й даде време да спори. Целуна я силно и й описа подробно как ще прави любов с нея. Когато той свърши с описанието, краката й бяха омекнали като желе.

Той чакаше позволението й. Тя обви ръце около врата му и зарови пръсти в косата му.

— Много си красноречив — прошепна тя.

Само тази вечер, обеща си тя. Само още веднъж. После щеше да го накара да си тръгне.

Желанието им един за друг беше яростно и се любиха дивашки. Грейсън не беше нежен, нито тя. Устните й се подуха от целувките му, раменете му бяха издрани от ноктите й. Когато Грейсън най-после събра сили, за да се отмести от нея, едва си поемаше дъх и тялото му беше плувнало в пот. Нейното ухание смесено с неговото се носеше във въздуха наоколо.

— О, боже… — въздъхна Оливия.

— Гласът ти е станал дрезгав — каза й Грейсън.

— Може да съм крещяла.

— Може? — попита той ухилен. — Не спираше да викаш. Май бях малко груб?

— И аз бях малко груба.

Сега или никога — каза си той. Може да не беше най-добрият момент, но все пак щеше да опита, докато тя още се освестяваше. Той се раздвижи бързо и тя нямаше време да реагира. Той я затисна към леглото и каза:

— Искам да ти кажа нещо. — Той хвана лицето й в дланите си.

Тя го погледна смутена.

— Да?

— Обичам те.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не. Не може да ме обичаш. Аз трябва да…

— Обичам те — повтори той твърдо.

— Грейсън…

Той я целуна по челото.

— Ти също ме обичаш.

Тя се опита да го отблъсне.

— Това няма значение — извика тя.

— Сигурен съм, че има.

Той се претърколи по гръб и се взря в тавана. Тя опита да стане, но той стисна ръката й и я дръпна назад. Тя се стовари върху него. Задържа я като затворник, обвил ръката си около кръста й, и натисна главата й да се отпусне върху рамото му.

— Успокой се, скъпа. Всичко ще бъде наред.

Иронията на ситуацията не му убягна. Той трябваше да я успокоява, защото й беше казал, че я обича. Оливия отчаяно се насилваше да не заплаче.

— Оставих това да стигне прекалено далеч — прошепна тя, заровила лице до врата му. — Не трябваше. Знаех си. Наистина знаех, но ти си толкова неустоим. Когато съм с теб, ставам по-слаба.

Той реши да не обръща внимание на тирадата й.

— Искам те в леглото си всяка вечер — каза той дрезгаво. — Искам да се събуждам до теб.

— Не, не мога…

— Обичам те — повтори той. — Ще се омъжиш ли за мен?

Реакцията й изобщо не можеше да се определи като насърчителна. Тя се изправи рязко и почти извика:

— О, боже, не!

Той би трябвало да се засегне. Отвратеното изражение на лицето й засегна егото му. Но той не се разстрои, защото беше сигурен, че знае какво става в нейната прекрасна, но напълно объркана глава.

— Кажи ми, че ме обичаш — каза той. Ръката му се премести в основата на врата й и той дръпна косата й, принуждавайки я да го погледне. — Кажи ми. Знам, че ме обичаш. Искам да те чуя как го казваш.

— Няма да има значение — промълви тя. Една сълза се спусна по бузата й. — Не разбирам защо искаш…

— Просто го искам — прекъсна я той. — Кажи ми.

— Обичам те.

Стягането в гърдите му мигновено изчезна. Въпреки че знаеше какво изпитва тя, се нуждаеше от потвърждението й. Останалото зависеше от него.

— Няма да се омъжа за теб, Грейсън. Не мога да се омъжа за теб. Ти трябва да продължиш живота си без мен.

— Ами Колинс, Джейн и Саманта? Те могат ли да се омъжат? Ще го направят ли?

— Какво общо имат приятелките ми с този разговор?

— Всичко — отвърна той. — Те имат много общо. Както и доктор Андре Пардио. Приятелките ти са били в същата експериментална програма под неговото ръководство.

Тя не можеше да го погледне. Отпусна се до него.

— Да.

Той започна да гали гърба й и усети колко е напрегната.

— Леля ти ми разказа за този период от живота ти. Била си в болницата дълго време, нали? — Тя не отговори, но той продължи: — Знам, че семейството ти не е дошло нито веднъж да те види. Била си съвсем сама.

— Радвах се, че е така — бързо каза тя. — Виждах през какво преминават семействата на приятелките ми. За тях беше ужасно. Все още виждам лицата им, мъката им.

Тя си спомни какво беше казала веднъж Сам след посещение на семейството й. Всички се бяха разплакали и Сам й беше казала, че може би е по-добре да умре, защото така те ще намерят покой.

— Ти си мислиш, че болестта ще се върне — каза той спокойно. — И не искаш никой, когото обичаш, да премине през тази агония. Нали така?

Тя мълчеше.

— Приятелките ти също ли са такива фаталистки?

— Те са реалистки, също като мен.

— Ясно. — Пръстите му се спуснаха по гръбнака й. — Значи си съгласна да живееш живота си в очакване на смъртта? Какво е това, по дяволите, Оливия? Не разбираш ли колко е налудничаво?

Изведнъж тя побесня. Отблъсна се от него и скочи от леглото.

— Не ме интересува дали разбираш, или не — извика тя. Грабна копринения си халат си и го облече. Ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да завърже колана си. — Фаталистка ли? Питай Джейн как се чувства напоследък. — Тя прекара ядосано пръсти през косата си. — От нас четирите тя е най-голямата оптимистка, но каква полза от това? Болестта й се е върнала. Знам го. О, боже, бедният Лоугън. Той току-що се завърна в живота й като неин брат и сега преминава през ада. Всичките тези години той пиеше и вземаше наркотици, държеше се ужасно с нея и сега толкова отчаяно се опитва да оправи нещата, но вече е твърде късно. Не знам какво ще стане с него, когато тя умре. — Сълзите се стичаха по лицето й. — Ами Хенри? Помисли ли за него, Грейсън? Той вече е загубил майка си. Искаш ли той да ме гледа как умирам? — Тя вдигна ръце. — Няма повече да говоря за това.

Грейсън искаше да отиде при нея, да я утеши, но в почти истеричното й състояние знаеше, че тя ще го отблъсне. Той седна, небрежно се облегна на таблата на леглото и каза:

— Добре. Сгрешил съм. Няма значение.

Небрежният му тон я обърка. Тя пристъпи към него.

— Няма значение?

— Предложението ми. Няма значение. Забрави го. Ела седни до мен. Искам да те помоля за една услуга.

Тя бавно отиде до леглото и той я дръпна в скута си. Погледна го изплашено, подпряла длани върху раменете му.

— Искам да ми позволиш да говоря с доктор Пардио — каза той.

Тя стисна раменете му.

— Защо? Мислех, че разбра какво ти казах току-що. А сега, след като нападателят ми е арестуван, моят случай е приключен. Трябва да продължиш напред.

— Да, знам. Аз продължавам напред — съгласи се той бързо. — Но все още искам да говоря с лекаря, но той не може да ми каже нищо без твоето позволение.

— Не знам защо ти трябва…

— Направи го, Оливия. Утре сутринта — заповяда той, без да оставя място за спорове.

Тя го изгледа намръщена.

— Канеше се да ме наругаеш ли? — попита той.

— Не, но се чудех — измърмори тя — защо се усмихваш?

— Защото проведохме разговора си и те разбирам. Няма да се омъжиш за мен и се надяваш аз да продължа напред с живота си… живота си без теб.

— Да — повтори тя твърдо. — Когато си тръгнеш оттук, точно това искам да направиш.

— Добре. Ти даваш на доктор Пардио позволение да говори с мен за теб и след този разговор няма да ме видиш повече. Това е моето условие.

Няма да го види повече. От тази мисъл й прилоша.

Грейсън развърза колана, разтвори халата й и откри красивите й гърди. Беше толкова прекрасна. Пръстите му погалиха меката й съвършена кожа.

Оливия беше напълно объркана. Не искаше той да спира да я докосва, но искаше да си отиде.

— Всичко ще се промени, когато си тръгна оттук. Знам, че това искаш — каза й той. После свали халата от раменете й. — Но още не съм си тръгнал.