Джули Гарууд
Сладки приказки (5)

Четвърта глава

— Не знам какво съм си мислела — каза Оливия на Джейн. Агент Кинкейд ме попита как съм се озовала на работа в НАП и като започнах да му обяснявам и… някак ми се изплъзна от устата.

— Каза ли му, че разследваш баща си?

— Не. Но няколко пъти споменах, че искам да постигна целта си и естествено той попита каква е тази цел. Не му казах, разбира се. Едва го познавам. Сигурно би ме помислил за луда.

Двете жени седяха една до друга на бежовите кожени шезлонги в така наречената стая на Дракула в болницата „Сейнт Пол“. Оливия даваше кръв, която щяха да прелеят на приятелката й на следващия следобед.

Облечена в черна копринена пижама и яркорозов халат, подаръци за рождения й ден от Сам и Колинс, Джейн беше слязла от стаята си в болницата, за да прави компания на Оливия. Дългата кафява коса на Джейн беше вдигната на опашка, а кожата й изглеждаше бледа, ужасно бледа. Д-р Пардио беше наредил да направят преливането и беше казал на Джейн, че това ще й помогне значително. Напомни й, че точно така се беше случвало в миналото и че нямаше причина да се съмняват, че същото ще стане и сега.

— Не би трябвало да се интересуваш какво си мислят хората.

— Знам — съгласи се Оливия. — Но Грейсън е… различен. Интересува ме какво мисли за мен и, честно казано, нямам никаква представа защо е така — добави тя озадачена.

— Грейсън?

— Агент Грейсън Кинкейд. Той ми каза да го наричам Грейсън.

— Мислиш ли, че ще го видиш отново?

— Вероятно не — каза тя, изненадана от разочарованието, което я прободе при тази мисъл. — Хайде да говорим за нещо друго. Споменах ли ти, че Джоргъсън ми каза колко много се възхищава на баща ми и че познава хора, които са много доволни от инвестициите си във фонда му?

— Явно не е чул, че ти се опитваш да го спреш.

— Как би могъл да чуе? Всеки път когато изпратя запитване или оплакване, всичко се покрива моментално. Никой не връща обажданията ми, а от Комисията по ценните книжа и борсите… — Тя си пое дълбоко дъх. — Много е обезсърчаващо, но ще продължавам да опитвам.

— Разкажи ми всичко, което се случи на интервюто — каза Джейн. — Започни от самото начало.

Тъй като Джейн изглеждаше толкова зле, Оливия реши да я разсее с историята. Накрая Джейн вече я болеше стомахът от смях.

— Чакай да повторим. Попитала си бодигарда на Джоргъсън дали има разрешение да носи оръжие? Онзи е насочил към теб… какво каза?

— Глок. Агент Кинкейд каза, че било глок.

— Добре, значи онзи е насочил към теб глок и ти го питаш има ли разрешително? — На Джейн й се струваше, че при онези обстоятелства въпросът е бил абсурден и не можеше да спре да се превива от смях.

Оливия й подаде кърпичка, за да изтрие сълзите от очите си.

— Явно гледам прекалено много телевизия, нали? Във всички полицейски сериали детективите питат престъпниците дали имат разрешително за оръжие. Просто се опитах да измисля какво да кажа, за да го спра да не ме доближава. Не е законно да носи оръжие. Не знам защо не му изтъкнах този факт.

— Не се ли изплаши?

Ако някой непознат беше задал този въпрос, Оливия сигурно щеше да се престори, че не се е случило нищо особено, че изобщо не се е изплашила. Тя искаше хората да я мислят за силна жена, която не се стряска лесно. Само Джейн и другите им две приятелки познаваха истинската Оливия. Те разбираха колко е уязвима, защото бяха също като нея.

— О, да, изплаших се. Но освен това толкова се удивих на поведението му, че не знаех какво да правя, бях адски ядосана. Хората не трябва да размахват пистолети в петзвездни ресторанти.

— Това някакво правило ли е?

Оливия се засмя.

— Така прозвуча, нали? Сигурно просто не съм искала да умра по толкова нелеп начин.

— Да, да те застрелят по време на интервю за работа е наистина нелепо.

Оливия сви рамене.

— Мога да се сетя и за по-добри варианти. Не ми се смей. Давам ти кръвта си, в която има антителата, от които се нуждаеш, така че бъди мила с мен.

Една сестра влезе в стаята, за да провери системата на Оливия. След като поздрави сестрата, Джейн превключи на френски, за да продължи разговора. Заради увлечението си по д-р Пардио в крайна сметка и четирите бяха научили перфектно родния му език. Това беше техният начин да му се отблагодарят, че ги беше спасил.

— Винаги съм мила с теб — каза Джейн. После изведнъж, за секунда, се натъжи видимо. — Ами ако преливането не свърши работа този път? Ами ако не се подобря и се наложи нова химиотерапия?

— Преливането ще свърши работа — увери я Оливия.

— Ти си истинско противоречие, знаеш ли? — каза Джейн. — Такава си оптимистка за всички останали, а когато се отнася за теб, виждаш само негативното.

Без да обърне внимание на критиката, Оливия отвърна:

— Преливането помагаше предните пъти и няма причина да мислиш, че този път няма да помогне. Просто си малко анемична, това е. Не губи вяра в доктор Пардио. Той винаги се е грижел добре за нас.

Джейн беше в настроение да се самосъжалява.

— Но ти, Колинс и Сам се излекувахте. Само аз се боря с болестта постоянно. Не мога да разбера. Чувствах се страхотно допреди няколко седмици.

— Ние сме в ремисия. Не сме се излекували.

— Доктор Пардио каза, че вече не сте в опасност. Никоя от вас не е имала симптомите от години. Аз съм проблемната. — Джейн знаеше, че се оплаква, но не можеше да се спре. Не искаше да се преструва на смела пред Оливия или другите момичета. Ако искаше, можеше да се разплаче като тригодишна и нямаше да се тревожи какво те ще си помислят за нея.

— Ти винаги си била проблемната — усмихна се Оливия. — Сам казва, че си истински таралеж в…

Джейн избухна в смях.

— Явно няма да получа никакво съчувствие и успокоение от теб.

— Да не би някога да си го получавала? — Оливия се раздвижи и примигна, когато иглата се размести леко.

— Никога.

— Ако доктор Пардио не се тревожи…

— Казва, че не се тревожи.

— Някога да ни е лъгал?

— Не. Всъщност винаги е бил брутално откровен.

— Значи, щом той не е разтревожен…

Джейн се усмихна, осъзнала, че всъщност се чувства много по-добре. В края на краищата малко хленчене не беше вредно.

— Ако не ми се наложи да правя нова химиотерапия, ще участвам в изложбата в галерия „Скриптс“. Художниците трябва да присъстват — обясни тя. — Ще изложат четири мои картини. Може да извадя късмет и да продам една-две.

— Да не си закъсала с парите? Мога да ти дам…

— Имам повече пари от застраховката живот на мама, отколкото ми трябват. Просто казвам, че ако получа пари за картините си, ще видя, че има смисъл от тях. Искам да дойдеш в галерията, обещаваш ли?

— Само ми се обади точно кога е откриването и ще дойда.

— Лоугън също ще опита да дойде.

— Брат ти излезе ли от клиниката? — попита Оливия видимо изненадана.

— Да. И се справя много добре този път. Изглежда, твърдо е решил да остане трезвен. Ходи на срещи всеки ден и опитва да ме компенсира.

— Как?

— Идва да ме види всяка вечер, на връщане от работа.

— Лоугън ходи на работа?

— Работи като автомонтьор в „Роджърс Рент-а-кар“. Помага и на гишето. Лоугън казва, че собственикът му възлага нови, по-отговорни задачи и той не иска да го разочарова. Той се тревожи за мен. По-рано никога не го е правил.

— Защото беше прекалено пиян или надрусан, за да се разтревожи за когото и да било. — Оливия забеляза изражението на Джейн и добави бързо: — Извинявай. Не трябваше да го казвам.

— Не, това беше така, но вече не е. Носи ми разни неща за хапване и ми каза, че когато се прибера вкъщи, ще идва да ми готви.

— Може този път в клиниката да са успели да го излекуват — каза Оливия, макар че не беше особено убедена. Джейн беше вечният оптимист, а не Оливия. Лоугън не беше отишъл доброволно в клиниката, беше изпратен там със съдебна заповед. Братът на Джейн беше в това състояние, откакто Оливия познаваше Джейн. Той пиеше алкохола като вода и любимият му наркотик беше кокаинът.

Заради Джейн се надяваше този път Лоугън да е решил да промени живота си. Тъкмо се канеше да зададе още някакъв въпрос за Лоугън, когато той влезе в стаята. Беше висок и болезнено слаб, но в очите му имаше пламък, който Оливия не беше виждала преди. Той притисна пръст към устните си, за да направи на Оливия знак да мълчи, после тихо се доближи до Джейн. Наведе се и прошепна:

— Бум!

Джейн подскочи.

— Лоугън, спри с тези шеги. Не мога да разбера защо си мислиш, че е смешно да стряскаш хората.

Той се засмя.

— Здрасти, Оливия. Как си?

— Добре съм — отвърна тя.

Той се обърна към Джейн.

— Обиколих цялата болница да те търся. Какво правиш тук?

— Оливия дава кръв, която ще ми преливат — обясни Джейн. — Тя ме поддържа жива с антителата си. — Осъзна, че не е трябвало да се шегува с това, когато видя изражението на Лоугън. Той изглеждаше съкрушен. — Ще се оправя.

— Не се опитвай да ме предпазваш. Знам, че си болна. Винаги ми казвай истината, чу ли? Мога да я понеса.

— Джейн има анемия, това е — обади се Оливия, за да помогне на Джейн да омаловажи болестта си.

— И твоята кръв ще й помогне да се почувства по-добре?

— Точно така — каза Джейн и после побърза да смени темата. — Какво стана с изложбата? Получи ли разрешение?

Тя се обърна към Оливия и обясни:

— Лоугън има задължителен вечерен час в дома. Трябва да се прибира до девет.

Лоугън се усмихна.

— Да, получих разрешението. Мога да остана до десет и половина. — Той се наведе и целуна Джейн по бузата. — Сега трябва да тръгвам. Събирането е след половин час.

Джейн изчака Лоугън да излезе от стаята и попита:

— Е, какво мислиш?

Оливия се усмихна.

— Мисля, че е влязъл в пътя.

— И аз. Сега е различен, в добрия смисъл. Чист и трезвен е от повече от сто и двайсет дни. Най-дългият му период досега — добави тя. — И вече не се мотае с онези изпаднали типове. Жалко, че мама не доживя да го види.

Джейн си пое дълбоко дъх.

— Добре, стига сме говорили за брат ми. Имам да ти разправям една много смешна новина. Няма да повярваш какво е направила Колинс. Не би трябвало да ти казвам, защото тя иска да ти го съобщи лично, но трябва да те предупредя, за да не се разсмееш, както направих аз. Тя ми се ядоса ужасно. Но аз не се сдържах — добави тя. — Кълна се, никога не би могла да отгатнеш.

— Загазила ли е нещо?

— Не.

— Тогава ми кажи.

— Явила се е на изпит и го е издържала. Представила се е блестящо на интервютата. Всъщност вече са я взели.

— Кой?

— ФБР. Колинс е решила да стане агент от ФБР. Не мислиш ли, че има някаква ирония в това? Да научиш новината в същия ден, когато ти самата си имала сблъсък с ФБР?

— Не съм имала сблъсък. Това беше недоразумение — настоя Оливия. — Колинс във ФБР… ето това се казва новина. — Тя се разсмя. — Госпожица Чувствителна да стане агент? Не е възможно.

— Не се шегувам. Можеш ли да си представиш? Колинс да носи оръжие?

— Нямам търпение да кажем на Сам.

— Вече опитах. Попаднах на гласова поща. Тя ще ми се обади, когато може.

Телефонът на Оливия иззвъня и прекъсна разговора им. Преди да погледне дисплея на телефона си, тя провери колко е часът.

— И това ако не е досада — отбеляза Оливия. — Натали се обажда точно навреме.

— Сестра ти? Навреме за какво?

— Обажда ми се всяка вечер от пет дни насам, винаги точно в седем часа.

— Най-добре й вдигни сега, после ще ми обясниш, ако искаш, освен ако не е… нещо лично…

— Знаеш, че ти казвам всичко — възрази Оливия подразнена.

Джейн кимна.

— Знам. Просто проявявам такт. Това е нещо ново за мен. Сега вдигни проклетия телефон. Искам да разбера какво става.

Оливия нямаше желание да говори със сестра си, но знаеше, че ако не й вдигне, Натали ще продължи да звъни през петнайсет минути, докато не я чуеше. Сестра й беше инат като старо магаре и в някои случаи също толкова проклета.

— Здрасти, Натали. Какво става?

Сестра й не беше в настроение за празни приказки.

— Говори ли вече с леля Ема?

Оливия преброи до пет, преди да отговори на въпроса, като се надяваше да се освободи от част от гнева си. Броенето не й помогна.

— Не, не съм — отвърна тя натъртено.

— Тя се е върнала от Лондон.

— Знам.

Чу дългата, отчетлива въздишка на Натали по телефона.

— Не се ли тревожиш за мама?

Пак се започна с драмите — помисли си Оливия. Тази вечер изобщо не беше в настроение за сцените на Натали. Денят й беше достатъчно драматичен и без това.

— Мама при теб ли е? — попита тя.

— Да.

— Може ли да говоря с нея?

— Тя е на другата линия, говори с татко… нали се сещаш, Робърт Маккензи, мъжът, когото пренебрегваш.

Оливия не устоя да реагира със сарказъм:

— Мислех, че пренебрегвам майка ни.

— Не бъди груба — сопна се Натали.

Оливия се закле, че няма да позволи на сестра си да я въвлече в спор колкото и да я дразнеше, затова просто замълча.

След още една въздишка, Натали каза:

— Просто те моля да говориш с леля Ема и да я убедиш да дойде на партито за рождения ден на татко.

— Рожденият му ден е след месеци — изтъкна Оливия.

— Подготвянето на такова голямо парти изисква време. Ще бъде страхотно събитие — обясни тя ентусиазирано. — Една от асистентките на татко е запазила балната зала на хотел „Морган“ още преди година. Очакваме да има към триста гости.

— Триста гости на парти за рожден ден?

— Страхотно, нали?

Очевидно страхотно беше най-използваната дума от Натали днес.

— Да. Страхотно. Но имам един въпрос. Татко живее в Манхатън. Защо ще си прави рождения ден във Вашингтон?

— О, ще има още едно парти в Ню Йорк.

— Ще има две партита за рождения ден? — разсмя се Оливия. — Това не е ли прекалено нарцистично?

— Татко искаше да покани всички, всички онези мъже и жени, които са инвестирали във фонда „Маккензи Тринити“, за да празнуват заедно с него. Всички те са богати благодарение на него.

— Обзалагам се, че са били богати и преди това.

— Да, но татко е финансов гений и е удвоил парите, които са инвестирали. Тъй като много от инвеститорите му живеят във Вашингтон, той реши да направи едно парти и там. Ще има поне трима сенатори и пет-шест конгресмени, както и няколко посланици. — Натали звучеше замаяна от високопоставените гости.

— Всички инвеститори ли са поканени?

— Не, това би направило гостите над хиляда. Само най-големите инвеститори. Казвам ти, ще бъде страхотно.

— Така звучи, да — съгласи се със сестра си Оливия, само и само да я успокои.

— Значи разбираш?

— Какво да разбирам?

— Леля Ема трябва да присъства — извика Натали. — За бога, съсредоточи се. Знаеш колко е важна леля Ема. И какво влияние има. В колко борда членува. И е такъв виден покровител на изкуствата.

— В три борда.

— Но тя е влиятелен член на обществото — каза Натали. Сега звучеше по-спокойна и овладяна. — Ако тя не дойде на партито, това ще направи впечатление. Хората ще започнат да говорят и мама ще се почувства много неловко.

— Не мисля, че леля Ема се интересува какво говорят хората.

— Но мама се интересува — сопна се Натали. — Този проблем я съсипва. Тя не може да понесе това отчуждение. Ужасно е, че Ема не иска да говори с нея.

— Доколкото знам, майка ни първа е спряла да й говори, когато Ема й казала, че е променила завещанието си. И че майка ни и баща ни няма да получат нищо от парите й.

— Мама не се интересува от това — настоя Натали. — Тя се радва, че двете с теб си оставаме наследници на Ема. И двете ще получим значителни суми, когато Ема си отиде, а аз с радост бих ги дала на татко, за да ги инвестира. За разлика от теб, аз съм лоялна към родителите си.

Пресметливостта и безчувствените коментари на Натали отвратиха Оливия.

— Не ти ли стигнаха парите, които наследи от чичо Даниел? Сега нямаш търпение да пипнеш още ли?

Оливия чу как съпругът на Натали, Джордж, й каза да му даде телефона. След миг той вече беше на линията.

— Оливия, тук е Джордж Андерсън.

— За бога, Джордж, тя знае фамилията ти — обади се Натали.

— Разбрахме, че вечеряш с леля си Ема всяка неделя.

— Когато е в града.

— Да, и ти й готвиш.

— Не готвя, Джордж, двете излизаме. — Тя знаеше, че го дразни с тези уточнения и едва сдържаше смеха си.

— На една от тези вечери може би ще успееш да споменеш за партито на баща си и да я помолиш да присъства. Толкова ли е трудно?

— Очевидно — отвърна Оливия.

— Не бъди саркастична — сряза я той. После се дръпна от телефона. — Човек не може да се разбере с нея, Натали.

Сестра й взе отново слушалката.

— Какво значение има кой първи е спрял да говори. Ема трябва да постъпи както е редно и да се обади на мама — почти извика тя. — И между другото — продължи тирадата си тя — засрами се, Оливия. Осъзнаваш ли колко жестоко постъпваш със семейството си? Ако ти не се появиш на партито, как ще изглежда това? Ще бъде не само обидно, ще бъде проява на неуважение.

Оливия изключи звука на телефона.

— Натали ме пита дали осъзнавам колко жестоко постъпвам със семейството си.

Джейн вдигна ръка с дланта нагоре и размърда пръстите си.

— Дай ми да говоря с нея. Хайде, дай ми телефона. — Сега лицето на Джейн не беше бледо. Само за няколко секунди кожата й беше порозовяла. — Ей сега ще й обясня.

Оливия се усмихна. Джейн беше вечният й защитник. Тя включи отново звука и каза на Натали:

— Леля Ема сама взема решенията си. Знаеш това.

— Но тя би направила всичко за теб, защото тя те…

Внезапно Натали млъкна. Решимостта на Оливия да не се забърква в спор излетя през прозореца.

— Тя ме какво? — попита тя сърдито. — Хайде, кажи го.

— Добре, ще го кажа. Тя те съжалява. Винаги те е съжалявала, откакто се разболя. Защо, мислиш, се премести във Вашингтон?

— Ами не знам. Може би защото ме обичаше и знаеше, че вие останалите сте ме отписали.

— Не сме те отписвали.

— Ема искаше да имам дом, в който да отида, когато ме изпишат от болницата. И искаше да имам поне един посетител, когато ми позволят посещения.

— Много ти харесва да се ровиш в миналото, нали?

Оливия затвори очи. Не можеше да издържи повече.

— Натали, направи ми една услуга.

— Каква?

— Престани да ми се обаждаш.

Не остави на сестра си време да спори. Прекъсна връзката и пусна телефона си в чантата. После се обърна към Джейн и й разказа какво иска Натали.

— Защо са се вкопчили толкова в това, че леля ти трябва да е на партито?

— Според Натали всички важни хора във Вашингтон знаят коя е Ема и ако тя не присъства на партито, това ще направи впечатление и майка ми ще се почувства неловко.

— Натали при баща ти ли работи сега?

— Не. Просто му помага с организирането на партито. Тя и съпругът й, Джордж, все още си имат онази интернет компания. Доколкото разбрах, нещата им вървят добре. Продават всичко — от обувки до кухненски мивки. Толкова много хора работят за тях, че те могат да си позволят да отсъстват колкото си искат.

— И Джордж ли е такъв фанатик като нея? — попита Джейн.

Оливия се засмя.

— Фанатик? Имаш предвид фанатичен почитател на баща ми?

— Да, това имах предвид.

— Такъв е. Според Натали баща ни удвоил парите им. Тя се хвали, че ако поискат, могат още сега да се пенсионират.

Сестрата влезе в стаята с чаша портокалов сок. Тя подаде сока на Оливия и разкачи системата й.

— Знаеш какво да правиш — каза тя. — Изпий сока, поседи, отпусни се. Ако усетиш замайване, натисни бутона да ни извикаш.

Телефонът на Оливия иззвъня. Сигурна, че отново е Натали, решила да поднови атаките си, Оливия дори не погледна номера на дисплея.

Поздравът й не беше никак любезен.

— Направо ме побъркваш. Разбра ли? Влудяваш ме.

Плътен мъжки глас заговори отсреща.

— Така ли? Радвам се да го чуя.

Обаждаше се агент Грейсън Кинкейд.